Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (29)

29.

Специален агент Джек Матюс получи необходимия му пробив, когато малко след шест часа сутринта от офиса в Нюарк, Ню Джърси, докладваха, че един от сервитьорите в крайпътното заведение на Ханигън в Мансфилд е разпознал в лицето на Малик човека, когото той видял да излиза с жертвата на Кърпача — вече идентифицирана като Тами Малдинадо. Агентите бяха научили и за близките й отношения с Дуейн Бекър, намерен мъртъв на паркинга на Ханигън, осигурявайки по този начин връзката с крайпътното заведение. Това бе напълно достатъчно да поиска разрешително за обиск на къщата и магазина на Малик.

Матюс бе измъкнал местния помощник-прокурор от леглото да разгледа и одобри доказателствата, които той бе събрал. След това лично отнесе одобрението в дома на федералния съдия за одобрение и издаване на разрешително за обиск, прекъсвайки междувременно закуската му. В седем и трийсет екип от специалисти от ФБР, докарани със самолет от щаба на Бюрото във Вашингтон, вече работеха в дома и магазина на Малик. След около час снетите и от двете места отпечатъци бяха върнати в лабораториите на ФБР във Вашингтон, където бързо ги подадоха на компютризираната система за идентификация и сравнение. Трийсет минути по-късно дойде и пълното разочарование. В досиетата на ФБР такива отпечатъци нямаше.

Матюс тъкмо бе свършил разговора с щаба на ФБР във Вашингтон, когато и последните остатъци на оптимизма му бяха разбити на пух и прах от ново телефонно обаждане, известявайки го за жестокото убийство на Керъл Джордън в Брайтън Бийч, Бруклин. Агентите от представителството на ФБР в Ню Йорк, извикани на местопроизшествието от Шейсето районно полицейско управление, докладваха, че на тялото имало оставена бележка със следващия стих от песента. Нямаше никакво съмнение, че това е работа на Малик.

Междувременно един от хората на Брейди разговаря с продавача от местния железарски магазин, който, след като видя снимката на Малик, го идентифицира като човека, купил електрическа бормашина със същия размер свредел, с какъвто бе и дупката в черепа на една от убитите студентки.

До девет и трийсет вече разполагаха и с препис извлечение от банковата сметка на Малик, сметката му за телефона, както и подробен отчет за използването на кредитните му карти. Сметката от Ханигън бе добросъвестно отбелязана и потвърди това, което те вече знаеха. Установи се, че банковите сметки са закрити по времето, когато са започнали първите отвличания на студентките. Провериха във ведомостите на социалните осигуровки и отделът на ФБР за съвместна работа с Данъчните служби получи незабавен отговор: Малик бе започнал да плаща данъците си само преди три години. До този момент данъчното му досие блестеше от чистота като девствен сняг. Джон Малик бе човек, който допреди три години не бе съществувал никъде.

Матюс седеше в стаята на шарлотсвилското полицейско управление, определена за обединената група, и преглеждаше компютърните разпечатки от докладите, търсейки нещо, което може би е убягнало от вниманието му. През последните три години Малик бе декларирал шейсет хиляди долара необлагаем доход, но форма W2P, която представляваше издавана от данъчните служби квитанция и показваше източника на доходите, липсваше. Тук имаше нещо. Но какво? Трябваше да се издири откъде идват парите. Необлагаем доход може да означава, че той получава отнякъде пенсия по инвалидност. Да не би от военните? Или от полицията? Малик бе показал безпогрешна способност да предвижда насоката, в която се придвижваше следствието — един бивш полицай би могъл да знае това.

Матюс бе обезпокоен от още едно нещо — шефът на екипа по претърсването му бе казал, че къщата и магазинът на Малик са претърсвани съвсем наскоро. Вероятно от двама души. Един, който е работел на долния етаж и е разбирал добре от работата си, стараейки се да връща нещата обратно по местата им, и още един, който или не е знаел как стават тези неща, или не го е интересувало, че някой след него може да разбере за претърсването.

Първата мисъл на Матюс бе, че някои от хората на Брейди са решили да поемат инициативата в свои ръце и без разрешение са обискирали магазина и къщата. Брейди, доста ядосан от обвинението, го увери, че никой от хората му не е стъпвал нито в къщата, нито в магазина.

Матюс чувстваше известна вина от това, че се е поддал на гнева си. Брейди бе добро ченге и хората му бяха добре обучени. Отбеляза си наум да му се извини веднага щом се видят. Точно в този момент Брейди влезе в стаята и седна до дългата заседателна маса.

— Слушай — започна Матюс. — Това, дето ти казах одеве…

— Забрави го — прекъсна го Брейди убедено. — Двайсетчасовите работни дни се отразяват зле и на двамата.

— Пратил ли си някого да се занимава с телефонните сметки?

— Трима души.

Матюс разтърка уморено очи с дланите си. Не можеше да си спомни да се е чувствал някога толкова изтощен физически и умствено.

— Как е възможно тоя тип допреди само три години да го няма никъде в системата? — каза той повече на себе си, отколкото на Брейди. А всеки си има история, която лесно може да бъде проследена по един или друг начин чак до деня на раждането му, независимо от това колко дълбоко се е покрил. Какво, по дяволите, пропускаме тук? Как е успял да си измие чиниите толкова чисто?

— Моите хора, които разговарят със съседите около него, разправят, че засега всички, които познават Малик и всеки ден са го виждали, а те не са много, не знаели нищо за него. Човекът, който държи магазина до неговия, каза, че си казвали здрасти, като се разминавали по улицата, но това било всичко. Разправя, че имал някакъв неопределим акцент, може би средно западен, но не бил сигурен.

Матюс поклати глава отчаяно.

— От лабораторията казват, че пръстовите отпечатъци от къщата принадлежали само на един човек. В магазина намерили още няколко, но те вероятно са на клиенти.

— Истински самотник — отбеляза Брейди.

— Съвсем точно се вписва. Но все пак не мога да разбера как така е могъл да изтрие от системата всяка следа, водеща към него.

Брейди стана да си налее чаша кафе и се спря да огледа снимките от мястото на подхвърлянето. После се обърна към Матюс с внезапно просветнало лице:

— Не би могъл. Ако самата система не му помогне, сам не би могъл.

Матюс рязко вдигна глава и очите му се разшириха.

— По дяволите! Прав си. Как не можах да се сетя? Програмата за защита на свидетелите.

Матюс придърпа телефона към себе си и бързо набра пряката линия на заместник-директора, който координираше действията на следствената група от щаба на ФБР. Натисна копчето на спикера, за да може и Брейди да чува разговора.

— Джонсън — отвърна зам-директорът кратко още на първото иззвъняване.

— Том, Джек Матюс се обажда. За колко време можеш да разбереш от прокуратурата дали някой не е включен в програмата за защита на свидетелите?

— За заподозрения Джон Малик ли става въпрос?

— Да.

— За няколко минути — отвърна Джонсън. — Задръж малко така, не затваряй.

Лицето на Матюс светна, духът му се повдигна.

— Пипнахме го, шефе! Пипнахме го!

Двамата с Брейди седяха, всеки заслушан в мислите си, и чакаха Джонсън отново да се включи в линията. След седем минути чуха прищракване и очаквателно наведоха глави към апарата.

— Съжалявам, Джек. В програмата няма никакъв Джон Малик.

— Ах, мамка му! — извика Матюс разочаровано. — Бях сигурен, че е там.

— Добре си го измислил, но не стана. Ако ти трябвам, тук съм — добави Джонсън и затвори.

— Изглежда, пак сме на изходна позиция — каза Матюс.

Влезе един от сержантите на Брейди и му подаде факс от шест страници.

— Току-що пристигна от Вашингтон и е адресиран директно до вас.

Матюс взе дългия документ и бързо го прегледа.

— И май отново тръгваме напред — каза той и започна внимателно да чете.

— Какво е това? — попита Брейди, след като сержантът излезе.

— Допълнителен протокол от лабораторните изследвания с анотация от нашия отдел „Контраразузнаване“.

— „Контраразузнаване“ ли? Те пък откъде се взеха?

Матюс свърши с четенето на първия абзац и вдигна глава.

— Спомняш ли си какво каза медикът за дупката, пробита в черепа на онова момиче? Какво каза той, защо оня тип го е направил?

— За да сломи психически някоя жертва, принудена да гледа как той го прави на някоя друга.

— Изглежда, тази практика е била измислена от руснаците през трийсетте години. После била изоставена от тях, но някои от приятелчетата им от Източна Европа продължили да я прилагат чак до падането на комунизма. Особено от чехословашката държавна служба СНОК и от източногерманската Щази.

— Широко известна ли е била тази практика?

— Според този протокол тук — не. На някакъв стар агент от контраразузнаването това му напомнило нещо и той се обадил в щаба на отдел „Контраразузнаване“ да пита.

— Тогава откъде нашият човек Малик ще знае такива работи?

— Добър въпрос. А тук има още някои неща. Оня медикамент, дето бил на основата на морфина и който университетската лаборатория не можа да идентифицира?

— Казаха, че притежавал способността да обезсилва човек, но му оставял способността да се движи с намалена способност за съпротива — отвърна Брейди.

— Точно така. Нашата лаборатория обаче успя да го разпознае и да разбере произхода му.

— Нека отгатна. Тук пак е замесена Русия и страните от бившия Източен блок.

— Абсолютно вярно. Според този протокол КГБ и Щази са използвали същия наркотик, за да отвличат хората от улиците и да ги влачат на разпити. А пружинената спринцовка, за която медикът мислеше, че е използвана върху жертвите? — продължи Матюс. — Можело да се намерят автоматични инжекции в тази страна, но те се продавали напълнени с предварително измерени дози наркотици. Специално за хора, алергични към ухапвания от пчели и други такива. Никой обаче не ги продава празни, така че да можеш сам да си напълниш лекарството в тях. Тук пише, че при отвличанията КГБ и Щази са използвали именно този вид спринцовки.

Лицето на Брейди бе приело отнесен израз, сякаш шефът на шарлотсвилската полиция усилено мислеше за нещо друго. После каза:

— Убийството в „Хемпдън-Сидни“ вчера вечерта.

— Какво за него?

— Как му беше името… Спирко. Той беше преподавател. Преподаваше руски и теология.

— Руски наркотик. Руска техника на изтезание. Руски преподавател — изброи Матюс. — Убийството тази сутрин в Бруклин бе извършено в Брайтън Бийч — руски емигрантски квартал. Имаме една обща нишка през тая бъркотия, но вече мисля, че знам кой плете паяжината.

— Руснаците? — попита Брейди.

— Не. ЦРУ — отвърна Матюс. — Те си имат своя собствена програма за дефекторите, които вкарват в страната. Подобна е на съдебната ни програма за защита на свидетелите. Не знам как я наричат, но мога да разбера.

— Това дава на незаконното проникване в къщата и магазина на Малик съвсем нова светлина, нали? — забеляза Брейди.

— Да, точно така. Още веднъж извинявай.

— Но след като знаят кой е той, какво биха могли да търсят там?

Матюс се усмихна, този път сигурен, че цялата картинка му е ясна.

— Същото нещо, което и ние — ако Малик е бивш офицер от разузнаването, когото те са легализирали в страната и са разбрали, че е сериен убиец. Помисли малко. На тях той им трябва много повече, отколкото на нас.

— И един бивш офицер от разузнаването би трябвало да има задълбочени познания за начина на водене на следствие — каза Брейди.

— Точно така — отвърна Матюс. — И това подсказване от негова страна? Нищо чудно, че не му пука дали ще разберем кой е. Той много добре знае, че можем да го проследим само до ЦРУ. И още по-добре знае, че каквото и да става, те няма да го издадат.

— Ти се шегуваш! — каза Брейди. — Ще прикрият един сериен убиец, само и само да си покрият задниците?

— Точно така ще направят. И ще изсърбат попарата, която са надробили.

Матюс прилепи длани една срещу друга и ги допря до брадичката си замислено.

— Да ти кажа ли какво ще направим, шефе? Ще си мълчим. Не искам ония момчета от Лангли да добият и най-малка представа докъде сме стигнали. Не и преди да съм готов достатъчно, за да мога да се изправя пред тях.

— Нямаш никакъв проблем. Какво ще правим оттук нататък?

— Първо ще накарам отдел „Контраразузнаване“ да види дали името на Малик не фигурира в някое от досиетата им за Русия или за някоя държава от Източния блок. Те държат под наблюдение всички чужди офицери от разузнаването, които работят в тази страна. Заедно с всичките им фалшиви имена. Колко време са били тук, къде са били преназначени, след като са напуснали Щатите, изобщо все полезни неща. Ако Малик е бивш служител на КГБ или Щази и е работил тук, преди да избяга, те трябва да имат досие за него.

— А защо да не проследим и каква е връзката с оня преподавател… Спирко? Ако въобще има такава?

— Ще отидем с хеликоптера до „Хемпдън-Сидни“ и ще говорим със семейството му, ако има такова, както и с познатите му. Искам пушката ми да е заредена за едър дивеч, когато се изправя срещу ЦРУ — ония типове дават информация само когато се намират между чука и наковалнята и точно там смятам да ги поставя.