Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (26)

26.

Малик стоеше в тъмната уличка пред склада и с наслада вдъхваше свежия утринен въздух, изпълнен с ухание на море. Нямаше още шест часа̀ и до уговорената среща със Силкин в ресторант „Гардения“, където двамата щяха да закусят, оставаха още три часа. Ни най-малко не се чувстваше уморен — след убийство никога не изпитваше умора, затова подкара към Брайтън Бийч и остави микробуса на Брайтън Фифт Стрийт. Оттам отиде пеш до крайбрежната дъсчена алея и седна на една от пейките с лице към океана. Хоризонтът на изток вече бе започнал да светлее.

Винаги се бе чувствал добре на Брайтън Бийч — обстановката му бе позната още от дните, когато бе нелегален агент на КГБ в Ню Йорк — все едно че се връща към добрите стари времена. Едновремешният запуснат и разпадащ се квартал през седемдесетте се бе подмладил и превърнал в нова и процъфтяваща общност, заляна от вълната руски емигранти, чийто брой в момента надвишаваше цифрата четиридесет хиляди. Цели улички, едно време преградени с дъски, сега бяха пълни с ресторантчета с руски деликатеси, бакалии, магазини и оживени нощни клубове. Под очукания външен вид прозираше охолство и богат живот, дължащ се и на законен, и на незаконен бизнес, и старите, износени фасади на жилищните блокове в стил art deco^[1] с апартаменти, гледащи към морето, които едно време трудно можеха да се продадат за четиридесет хиляди, сега носеха повече от половин милион долара годишна печалба.

През тия десет години Малик често бе идвал тук, особено когато го хващаше носталгията и му се искаше да види нещо руско. Сядаше на някоя пейка на дъсчената алея, пиеше квас и слушаше акомпаниращите си на балалайка улични музиканти, пеещи за далечната родина.

Но любовта към всичко руско не бе единствената причина, поради която идваше тук. Пъстроцветната етническа общност бе идеалното място за един нелегален да изчезне, и да се слее с околната обстановка, а с времето КГБ бе внедрило десетки свои агенти сред множеството законни имигранти, с които Малик се срещаше и ръководеше шпионските си операции.

Точно по това време бяха положени и първите основи на сегашната криминална структура в района. През първата половина на седемдесетте години, точно както Кастро щеше да направи няколко години по-късно, КГБ изпразни затворите си, изпращайки хиляди закоравели престъпници в Съединените щати — повечето от тях в работническите квартали на Брайтън Бийч — заедно със законните политически емигранти, на които бе законно разрешено да напуснат Съветския съюз, предизвиквайки по този начин най-голямата емигрантска вълна от Русия след Втората световна война.

Малик имаше отдавнашни връзки с босовете на руските престъпни елементи, създадени още от времето, когато работеше в този град и в Москва. В Русия те не биха могли да въртят черноборсаджийските си операции без мълчаливото съгласие на КГБ, а в Ню Йорк пак работеха за КГБ, посочвайки възможни за вербуване обекти измежду бившите патриоти, изгубили всичките си илюзии за живот в Америка, или измежду хора, отчаяно нуждаещи се от пари или пък задлъжнели на престъпниците.

Отначало това, което по-късно бе наречено руска мафия или Организацията, представляваше сборище от неорганизирани банди престъпници, тероризиращи и рекетиращи емигрантската общност. Но не мина много време и те се превърнаха в далеч по-рентабилно предприятие, занимаващо се с фалшиво застраховане и медицинско осигуряване, и след като се сдоби и с контрол върху мрежата за разпределяне на бензина в града, лиши правителството от стотици милиони долари данъчни приходи. През деветдесетте години те вече бяха здрава организация с централно управление, разпростряла пипалата си от базата в Брайтън Бийч до бившите комунистически държави в Източна Европа, Африка, Югоизточна Азия и — след появата на Елцин — обратно до бившия Съветски съюз, където бившите агенти от КГБ й въртяха черната борса и наркотрафика.

Малик се усмихна вътрешно, като се сети как му бе дошла наум идеята за фалшивите пари. Преди шест месеца случайно се бяха срещнали със Силкин в Брайтън Бийч и бяха се впуснали в спомени за добрите стари времена. Спомняйки си фалшифицирането на пари от КГБ, Силкин му бе доверил, че има свой надежден човек, работещ в компанията, която официално произвежда ценната хартия за правителството на Съединените щати. Имал намерение да отмъкне една от пратките и да прави фалшиви пари по метода на офсетово откопирана матрица. Помоли Малик да вземе участие в операцията — опитът му в прането на пари тук бе неоценим. Малик още си спомняше очите му, като му каза за гравираните матрици, които бе откраднал от Източен Берлин. Сделката бе сключена моментално.

Тъй като не му оставаше нищо друго, освен да чака отпечатването на парите, Малик седеше отпуснат на пейката и съзерцаваше бавно търкалящите се към плажа вълни, заслушан в спокойния им ритъм, докато не забеляза самотната утринна бегачка, насочила се към него. Тичаше с плавните и грациозни движения на истинска атлетка. Прекрасна млада жена, брюнетка, средна на ръст, с раздалечени изразителни очи и вързана на конска опашка кестенява коса.

Бегачката премина ходом, закрачи бавно по пясъка досами водата и продължи да се приближава към него. Очите на Малик се впиха в нея, без да изпускат нито една част от тялото, докато тя го подминаваше на по-малко от двайсет метра от пейката. Изпъкналите дълги и мускулести бедра още потрепваха от напрежението на изтощителния спринт. Цялото й тяло бе оросено от малки капчици пот и гърдите й ритмично се надигаха и спадаха в ритъма на равномерно и контролирано дишане. Найлоновата й блуза и шорти плътно прилепваха към кожата, обхващайки твърдите закръглени гърди, широк гръден кош и здравия сноп коремни мускули, които плавно преминаваха в леката извивка на тънката талия.

Великолепна фигура, помисли си Малик, почти съвършена по симетричност и пропорции, изваяна отвътре от пластове точно регулирани и умело кондиционирани мускули. Бръкна във вътрешния си джоб и напипа ножа. Представяше си как острото като бръснач острие влиза чисто и без усилие в корема на бегачката, ужаса, изписан на лицето й. Той си помисли дали да не я проследи, да види къде живее и да я посети по-късно, когато си свърши работата. Но онази част от мисловния му процес, която понякога успяваше да упражни известен контрол върху действията му, отхвърли идеята като твърде импулсивна. Трябваше да я дебне известно време, да научи навиците и движението й, а тук не му беше нито времето, нито мястото.

Той я наблюдаваше, докато тя продължаваше разходката си по плажа, и мислите му постепенно го отнесоха в бъдещето и как щеше да изпере парите. Кога да го направи — преди или след като си свърши работата в Шарлотсвил? Слабото гласче, на което той се бе научил да не обръща внимание, му подсказваше да грабва парите и да се маха. Да промени живота си и външния си вид, да спре с убийствата и да изживее останалата част от живота си сред дискретен лукс. Но после пред очите му се появиха младите жени от университета, които си бе набелязал като следващи жертви, и желанието да се придържа към плана си надделя. Цигуларката го бе заинтересувала най-много. В нея имаше нещо, някакво излъчване на невинност, което той нямаше търпение да наруши.

Едновремешният нагон се бе превърнал в нещо осезаемо, когато преди месец започна отново да убива. Бе претърпял коренна промяна от ранните години, когато всичко бе започнало като игра без никаква мисъл за убийство, докато един ден не си даде сметка, че цялото му същество крещи за жертви и за смъртта на тези, които го възбуждаха. Често пъти обаче можеше да минат месеци, преди да изпита такъв пристъп. Бе имал даже и промеждутъци от година, че и повече. Но след тригодишното бездействие, последвало бягството му, разпитите и легализирането, пристъпите бяха станали много по-чести, като понякога се появяваха всяка седмица. И бяха далеч по-силни, по-ясно изразени — интензивността им нарастваше след всяко убийство. Вече ги усещаше още в началото — чувстваше приближаването им като някаква потрепваща и мамеща в мрака светлинка. Постепенно цветът й ставаше по-контрастен. Времето забавяше хода си. Кожата ставаше по-чувствителна. Странните му, сексуално заредени, убийствени фантазии започваха да изместват всяка друга мисъл. Скоро тези фантазии ставаха реалност, изискваща незабавно действие. Обхващаше го непреодолимо желание да ги приложи на дело и той се впускаше в поредния цикъл от кървави убийства, последван от прогресивно намаляващи периоди на доволно спокойствие и удовлетворение.

Цикълът никога не завършваше напълно със смъртта на поредната жертва и периода на бездействие. Той си имаше своите видеокасети и сувенири — гащички, сутиени и други лични вещи, които вземаше от всяка жертва. Имаше дори и малко кичурче коса от първата — от около преди трийсет години в селото, където се бе родил. Това му даваше възможност отново и отново да преживява и да се наслаждава на всяко убийство поотделно, когато си поиска, уединен в спокойната атмосфера на вилата. Живото въображение, силната памет и сувенирите му бяха помогнали да издържи на тригодишния период на бездействие, но все пак никога не успяха да му доставят същата наслада като истинските убийства — само изостряха апетита и го тласкаха към нови и нови убийства.

Той седеше на пейката, замислено загледан в океана, усещайки как отново преживява мъченията и обезобразяването на Тами с и на края. Търпеливо бе изчакал, събличайки я бавно, да дойде на себе си от удара във вратата. Паметта му бе съхранила и най-малките подробности от краткото време, прекарано с нея. Още чуваше молбите, плачовете и писъците й, докато я измъкваше от колата, започвайки работа над нея. Последният й ужасен писък прозвуча ясно в главата, му и точно в този момент бегачката отново влезе в полезрението му. Бе пробягала около двеста метра по-нататък и сега се връщаше в същата посока, от която бе дошла. Усети как нещо вътре в него се размърдва и бавно надига глава.

Името й бе Керъл Джордън и следвайки обичайния си маршрут, тя се обърна и бавно закрачи по плажа към дъсчената алея и по-точно — към чешмичката, поставена на по-малко от десет метра от пейката на Малик.

По това време на годината мястото бе пусто — магазинчетата и сергиите покрай дъсчената алея слагаха кепенците веднага щом увеселителният парк затвореше след Деня на труда^[2]. Плажът също бе пуст, и в двете посоки по алеята Малик не виждаше жива душа. Затова пък много добре видя тясното коридорче зад пейката, образувано от две съседни сергии. В края му от едната страна имаше врата, водеща към задната част на спусналата кепенците сергия.

Супер, помисли си той. Не, викна гласецът в главата му. Не тук! Не сега! Малик изскърца със зъби, разтърси яростно глава и гласът замлъкна.

Вниманието му се върна на бегачката, която подпряла ръце на бедрата, си поемаше дъх, преди отново да отпие. Нещото вътре в него се размърда с нарастваща сила.

Той седеше съвсем спокойно, сякаш зареял замислен поглед някъде далеч в морето, но с периферното си зрение не изпускаше нито едно нейно движение — сетивата му бяха нащрек, ясни и силни, съсредоточени като на стаен в тревата леопард, готвещ се за смъртоносния си скок върху някоя антилопа.

Керъл Джордън нямаше разрешително за късоцевния 38-калибров револвер, който носеше в чантата на кръста си. Винаги когато й се налагаше да ходи по съмнителни квартали през нощта или когато бягаше сутрин, тя го вземаше със себе си. Както почти всички нюйоркчани, всекидневно подложени на риск от внезапно и безсмислено насилие, така и Керъл бе решила стриктно да се придържа към аксиомата: „По-добре да ме съдят дванайсетима, отколкото да ме носят шестима.“

Точно в този момент обаче тя не се чувстваше ни най-малко застрашена и спокойно се наведе да отпие още една дълга глътка. Нито пък виждаше причина да гледа с подозрение към мъжа на пейката недалеч от нея. Само бегло го погледна, преди да мине покрай него, и веднага го елиминира като евентуален източник на заплаха — имаше приличен вид, бе добре облечен и освен това, по особен начин хубав.

Когато се изравни с пейката, Малик скочи с изненадваща за възрастта си бързина, светкавично прекоси нищожното пространство между двамата и скочи върху нея още преди тя да е разбрала какво става. Едната му ръка я обгърна, притискайки ръцете от двете й страни, а другата запуши устата, за да заглуши писъка й. Вдигна я от земята и без да обръща внимание на опитите й да го ритне, я понесе към коридорчето под мишница като вързоп.

Стигнал до вратата, той се дръпна назад и нанесе силен ритник на неособено здравия шперплат. Веднъж, втори път. Вратата се сцепи около бравата и се отвори с трясък. Малик се спусна вътре и отново затвори вратата с рамо. От времето, откакто я сграбчи, до затварянето на вратата бяха минали не повече от шест секунди. Никой не бе нито видял, нито чул каквото и да било.

От пролуките между кепенците на страничните прозорци и предната страна, която се отваряше към алеята, се промъкваше светлина и слабо осветяваше вътрешността на сергията. Керъл Джордън се мъчеше безуспешно да се отскубне от здравата хватка на ръцете, които не й даваха възможност да стъпи на пода. Чувстваше горещия му дъх във врата си и й се стори, че усеща езика му върху лицето си. С усилие потисна парализиращия ужас, заплашващ да обхване цялото й същество.

В лактите ръцете й бяха приковани към тялото, но надолу те бяха свободни. Ръката й трескаво затърси капачето на чантата и го намери. После бръкна вътре, пръстите й обхванаха дръжката на револвера и докато го вадеше, показалецът се сви около спусъка.

В този момент единият от бясно размахващите се крака ритна Малик в глезена и той рязко я запокити в стената с лицето напред. За секунда тя остана замаяна от удара, но намери достатъчно сили да се завърти бързо и да се обърне към похитителя. А Малик изведнъж се озова срещу немигащото око на насочената срещу него цев.

— Махай се оттук! — изкрещя тя и започна да се промъква към вратата. — Махай се!

Малик направи крачка към нея с налудничава, изкривена усмивка.

— Само още една крачка и — Бог да ми е на помощ — ще те застрелям! — изкрещя отново тя с разширени от ужас очи.

Малик реши, че крачката, която направи току-що, е достатъчна.

Тя стоеше срещу него с гръб към вратата и без да се обръща, се мъчеше да намери дръжката. Цевта потрепваше в лицето на Малик на около половин метър от главата му. Но вече бе допуснала фаталната грешка, която всички изпаднали в критични ситуации аматьори с оръжие правеха — не стреля веднага щом й се откри възможност.

Точно в този момент Малик направи внимателно пресметнатия си ход. Той бързо погледна надясно, сякаш нещо бе привлякло вниманието му към тъмния ъгъл. Очите на Керъл Джордън инстинктивно го проследиха, отвличайки вниманието й само за нищожна част от секундата, но напълно достатъчна за Малик със светкавично движение да се пресегне и да дръпне рязко револвера от ръката й.

Тя извика на помощ всичката сила, която й бе останала, и се хвърли върху него. Лявата ръка на Малик се стрелна напред и я хвана за гърлото, задържайки устрема й. Ноктите й драскаха въздуха само на сантиметри от лицето му. Той захвърли револвера в ъгъла, после ръката се изтегли назад, набирайки размах, и с все сила се заби в корема, изкарвайки въздуха й, придружен от нисък гърлен звук. Хватката на пръстите около гърлото отслабна и тя се свлече на колене в краката му, мъчейки се трескаво да поеме въздух.

— Никога, никога не говори какво ще направиш — каза Малик спокойно. — Има само една причина да насочиш оръжие срещу човек и тя е — да го убиеш. Веднага. Преди още да е реагирал.

Керъл Джордън започна да трепери, поемайки въздуха на едри глътки. Бързо започваше да губи контрол над действията си. Притисна гръб към стената, бавно придърпа колене към лицето си, за да се чувства по-малко уязвима и започна да плаче и да се моли.

— Моля те! Имам малко пари в себе си — каза тя отчаяно и извади двете двайсетдоларови банкноти, които държеше в чантата за всеки случай. Ръцете й трепереха неудържимо, докато му ги подаваше с умолително изражение и пълни със сълзи очи. — Това е всичко, което имам. Вземи ги. Само ме пусни. Обещавам, че няма да кажа на никого. Обещавам. Само, моля те, пусни ме! Моля те!

Малик дълго стоя, загледан в нея. Погледът му не изразяваше нищо, освен спокойна решителност.

— Съблечи се! — каза той най-сетне с равен и безизразен глас — почти шепот.

— Не! Моля те!

По бузата й остро изплющя страничен удар с опакото на дланта и я запрати в стената. От ъгълчето на устата й се проточи тънка струйка кръв.

— Всяка заповед ще бъде давана само веднъж — каза Малик със същия тих и монотонен глас. — Ако не бъде изпълнена веднага и без колебание, ще бъдеш моментално наказана.

Керъл Джордън погледна мъчителя си в очите, но видя в тях само студ и мрак. Изглежда, бе изпаднал в транс — лицевите му мускули бяха отпуснати и ъгълчетата на устата му бяха извити надолу в жестока гримаса. Никога не бе изпитвала такъв страх и никога не бе треперила така неконтролируемо, докато се събличаше — пръстите й трескаво напипаха закопчалката на чантата и тя падна на земята.

— Маратонките и чорапите също — каза Малик. — Бързо!

Тя веднага се подчини и издърпа маратонките, без да развързва връзките. Издърпа блузата и сутиена през глава, избута шортите и гащичките надолу по бедрата и ги пусна в краката си, после ги ритна встрани. Застана гола пред него, сложила едната си ръка върху гърдите, а другата — върху чатала.

— Отпусни ръцете си отстрани.

Керъл Джордън направи каквото й бе казано, чувствайки се за първи път през целия си кратък живот толкова безпомощна и унизена. Главата й бе олекнала, мислите й се блъскаха в нея като подгонени в кланица животни. Тя се олюля, тъй като краката й внезапно омекнаха. Изпусна контрол върху себе си, очите й се обърнаха назад и тя припадна, срутвайки се на пода.

Малик коленичи на едно коляно до нея и нежно прокара ръка по извивките на тялото й. После грубо стисна зърното й, но реакция не последва. Убедил се, че тя наистина е изпаднала в безсъзнание, той започна да се разсъблича. Грижливо сгъна дрехите си, подреждайки ги на тезгяха, като преди това внимателно избърса праха с един парцал, който после напъха в устата на жертвата. На лавицата под тезгяха намери две престилки и кълбо дебел канап и с тях я завърза на земята с широко разтворени крака и ръце — краката за стойката на една фурна за пица, а ръцете — за подпорите на тезгяха.

После се изправи и застана гол над нея, неподготвен и несигурен върху това, което му предстоеше да направи. Както беше и случаят с Тами, тук нямаше организация, подготовка и дебнене, което даваше възможност на фантазиите му да се развият в планомерна дейност, както ставаше винаги с онези, които замъкваше в хижата. Отново се налагаше да импровизира, да проявява колкото е възможно повече изобретателност без помощта на внимателно подбираните инструменти. Е, все нещо ще измисли. В края на краищата винаги измисляше нещо. Възможностите бяха неограничени.

Той я обкрачи и застана прав над голото й тяло. После започна да се гали и мастурбира, отметнал глава назад и затворил очи, представяйки си ритуала, който му предстоеше да извърши. Стоновете му на удоволствие скоро се превърнаха в недоволно ръмжене, като разбра, че не може да задържи ерекцията си. Чу тихите й стонове и видя как очите й потрепват, отварят се и се взират в него. Това го вбеси. Той я ритна жестоко, после коленичи и я забъхти с юмруци, като внимаваше да не я удари така, че отново да изпадне в несвяст. Не искаше това. Още не.

Керъл Джордън лежеше безпомощна под него. Местата, където я бе ударил, я боляха, но съзнанието й бе ясно и тя много добре разбираше какво става с нея. Видя Малик да се изправя и да се приближава към тезгяха. Очите й се разшириха от ужас и тя нададе дълъг приглушен вик, когато той отново се обърна към нея. Ножът в ръката му щракна и се отвори, а той се ухили и коленичи до нея.

— Готова ли си, малката ми кучка?

Виковете на Керъл Джордън не можаха да пробият стените на малкото затворено пространство. С едно последно отчаяно, но безплодно усилие тя се опита да се измъкне, тялото й се изви, за да избегне острието, което той бавно прокара по кожата на корема й.

— Още не си? — каза Малик с детски, напевен глас. — Е, готова или не, аз започвам.

 

 

Шабаз Джонсън се влачеше бавно по дъсчената алея, внимателно оглеждайки се за ченгета или за някой, който би могъл да го лиши от неотдавна придобитото съкровище. Бе мършав, покритата му с петна кожа бе осеяна със струпеи, възпалените му очи бяха изпъстрени с червени жилчици, а бялото на очите му имаше бледожълт оттенък. Дрехите му бяха мръсни и измачкани, а рязко променящата му се походка — нещо средно между раван и кариер — би била комична, ако от нея не ставаше ясно, че човекът има сериозен проблем. У Шабаз този проблем бе дрогата. Но късметът му току-що бе проработил. Страхотен удар! Пет парчета! И сега търсеше място, където би могъл да се скрие и да разпали лулата. Място, където никой няма да го безпокои. Изпитваше ужасна нужда. Трябваше бързо да намери такова място.

Той се повлече към вътрешната страна на алеята, бавно тътрейки крака покрай редицата магазинчета, докато не се изравни с коридорчето между две сергии и беглият поглед навътре го увери, че е спасен. Вратата към едната сергия бе леко открехната и той без колебание се отправи към нея, вмъкна се вътре и клекна в тъмния ъгъл, готов да избяга от действителността, макар и временно.

Забърка из джобовете си да намери едно от малките стъклени шишенца с дрогата, но ръката му изведнъж спря и той подуши въздуха. Силният мирис на мед накара ноздрите му да потръпнат. Тази миризма му бе позната. Но на какво точно миришеше? Усети, че краката му са стъпили в нещо мокро и лепкаво — той протегна ръка надолу и докосна полусъсирената течност, в която едва не бе седнал. Вдигна ръка към носа си и помириса. Тогава чак се сети на какво му мирише.

Шабаз Джонсън рязко се изправи и стъпи извън локвата. Заотстъпва бавно назад към предната част на магазинчето, докато усети, че кракът му потъва в нещо меко. Спря се като закован, после бавно извърна глава и присвил очи в слабо осветеното пространство зад тезгяха, погледна надолу. Това, което видя, го накара да се хвърли към вратата като изхвърлен от катапулт и блъскайки се и залитайки по коридора, да изхвръкне, падайки и лазейки на колене, вън на алеята, като едва не събори възрастната двойка, тъкмо канеща се да започне утринната си разходка покрай плажа.

Възрастните хора се отдръпнаха встрани, шокирани от гледката, която представляваше Шабаз и издаваните от него нечленоразделни звуци, придружени от налудничави жестове по посока на коридорчето. Бързо, дори леко подтичвайки по старчески, двамата се отдалечиха по посока на улицата. Иззад ъгъла, точно пред тях, излезе полицейска кола и те отчаяно замахаха с ръце към нея.