Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (20)

20.

В тази отсечка от шосе 20, виещо се на север към Шарлотсвил, тъмнината бе особено гъста — дърветата от двете му страни образуваха тунел над платното. Луната се бе скрила зад ниско спусналите се над земята облаци и приземната мъглица още повече намаляваше видимостта. Осовата линия, спешно нуждаеща се от пребоядисване, едва се виждаше в тесния конус светлина на фаровете и Хаусър бе принудена да намали до позволената скорост. Чувстваше се като ограбена — да й отнемат удоволствието от предизвикателството на пътя. Къли съвсем не виждаше нещата по този начин, приемайки всяко намаляване на скоростта като отговор на горещо отправена към Бога молитва.

Пътят бе пуст — не бяха срещали кола, откакто бяха излезли от шосе 15, затова на излизане от дългия S-образен завой фаровете, блеснали в огледалото за обратно виждане, изненадаха Хаусър. Тя се пресегна, щракна му, за да намали непоносимия блясък в очите и отново се съсредоточи в пътя.

Навлизайки в къса и права отсечка, тя забеляза, че задната кола скъсява дистанцията с голяма скорост. Правата отсечка завършваше само след около стотина метра и за да избегне неприятен инцидент, Хаусър намали с намерението да пусне глупака да заминава напред, преди да е станало твърде късно. Но колата само се доближи още по-близо и си остана там. Фаровете бяха малко по-високо от тези на нормален автомобил и Хаусър си помисли, че това зад нея е или малък камион, или някакъв джип. Прозорците на поршето бяха отворени — тя извади ръка и му махна да я надмине. Но возилото стоеше зад нея и дори се приближи още по-плътно.

— Задник такъв — промърмори тя.

Къли се обърна назад и примижа срещу ослепителната светлина.

— Пусни го да мине.

— Вече опитах. Сигурно е някой пияндур, дето си търси белята.

— Тогава дай газ и го остави назад.

Хаусър слезе на трета и рязко даде газ. Прекрасно регулираният двигател отреагира моментално и колата се хвърли напред, оставяйки нахалника назад, но само след минутка той отново се залепи за задницата й.

— Тъпанар! — каза Хаусър.

 

 

Малик се закиска доволно. Огромният осемцилиндров двигател на черокито не можеше да се мери по пъргавина с този на поршето, но мощността му бе достатъчна, за да го настигне и да поддържа скоростта. Малик, който се връщаше по същия път към Шарлотсвил от „Хемпдън-Сидни“, бе минал покрай крайпътното заведение и бе забелязал отличаващото се от другите коли порше на паркинга.

Някъде отдалеч в него се бе обадил слаб глас: Не си играй с него, той е опасен. Това бе гласът, диктувал действията му през последните четири години, потискайки нагона му да убива с успокояваща логика и трезв разум. Но още преди месец Малик бе престанал да му се подчинява. А тази вечер, все още чувстващ приятния гъдел от убийството на Спирко, бе особено настроен за игри. Бе отбил от пътя и бе изчакал поршето да мине край него, след което го бе последвал.

Не се дръж като глупак, посъветва го отново гласът, но Малик бе изкрещял:

— Майната ти! Майната ти! Млъквай!

И гласът бе замлъкнал.

 

 

Хаусър караше с максимална скорост, доколкото мъглата и тесният, с лоши банкети път позволяваха. Колата хвърчеше в нощта с над сто и десет, но Малик продължаваше да кара плътно зад нея. Бе опасно близо — само на няколко сантиметра от задната й броня. Ако й се наложеше да спре рязко, ударът отзад в никакъв случай нямаше да бъде избегнат.

Реши да опита един стар трик, който бе виждала баща си да прилага на такива нахалници като този.

— Дръж се — подхвърли тя към Къли.

Къли, без да чака да му повтарят, се хвана за дръжката на вратата с дясната ръка, а лявата вкопчи в ръкохватката под жабката и се подготви за дявол знае какво.

Хаусър рязко изкара поршето от пътя и с десните гуми стъпи върху банкета. Моментално изпод тях захвърчаха дребни камъчета и като град забарабаниха по цялата предница и стъклото на джипа.

Малик веднага се дръпна назад.

— Ах, малка кучка такава! — извика той и веднага се доближи отново, щом поршето се върна на пътя.

— Отбий и спри — каза Къли. — Ще се избием заради тоя идиот.

Хаусър напрегна поглед през мъглата и се опита да намери напред някое по-открито място. Точно на върха на завоя тя видя малка пролука между крайпътните дървета. Лекичко чукна спирачката — колкото стоповете да светнат и да подскажат на тоя тъпак отзад, че се кани да намалява.

Малик, пренебрегвайки опасността от насрещно движение, мина в лявото платно и се изравни с поршето точно когато то се накани да влиза в завоя.

— Май се умори нашият човек — каза Хаусър и се дръпна плътно вдясно.

Малик дръпна още малко напред и рязко кривна волана надясно. Само поради бързите рефлекси на Хаусър избегнаха удара, но Малик, добре запознат с недостатъците на поршето, бе избрал момента с хирургическа точност — бе й отрязал пътя на най-високата точка на завоя.

Слабото място на пъргавата спортна кола бе в задното й предаване. При всяко по-здраво натискане на спирачките по време на завой винаги съществува опасност да изтървеш управлението. И поршето направи точно това. Задницата поднесе встрани и гумите изгубиха сцеплението си с пътя. Хаусър направи всичко, което би направил всеки добър шофьор, добре запознат с капризите на този вид коли: бясно завъртя волана по посока на занасянето, но тъй като скоростта бе голяма, не можа бързо да го върне в подходящия момент. Поршето лудо се завъртя, правейки два пълни оборота, преди да спре, високо вирнало двете си колелета във въздуха, и с трясък да стъпи отново на четири гуми.

Челото на Къли с тъп удар се стовари върху таблото, а главата на Хаусър издрънча в страничното стъкло и за малко не го изби. Колата бе наполовина излязла от пътя, обърната към насрещното движение, с фарове, насочени към джипа на Малик, спрял малко по-напред от тях.

Къли, със замъглено за момент съзнание, разтърси глава и се наведе към Хаусър, която не бе пострадала, ако се изключи надигналата се отстрани на главата й цицина.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя и вдигна поглед, за да види Малик, застанал зад джипа с тяло, наполовина скрито от приземната мъгла, но с ясно виждащо се в светлината на фаровете лице. В ръката му имаше пистолет, насочен към предното стъкло на поршето.

— Къли!

Къли извърна глава и моментално позна Малик. Бе вдигнал ръка и мърдаше пръсти за поздрав, хилейки се.

Само с едно движение Къли отвори вратата, и изтъркулвайки се навън, измъкна пистолета от раменния кобур. Насочил оръжието към джипа, той предпазливо подаде глава иззад калника, но Малик не се виждаше никакъв.

— Легни под таблото! — подвикна Къли към Хаусър и в същия момент видя вратата й да се отваря и тя да застава зад нея, промушила стиснатия в двете ръце пистолет в пролуката между отворената врата и купето.

Къли се примъкна към предницата на поршето. Цевта на пистолета следваше всяко движение на очите, докато оглеждаше обстановката около пътя.

Джипът бе спрян в средата на пътя и двигателят му още работеше. Внезапният рев на мотора привлече вниманието на Къли. Той се прицели в задното стъкло на джипа и се приготви да дръпне спусъка, но само част от секундата преди това отпред се появиха фаровете на кола, излизаща от завоя срещу тях. Страхувайки се някой рикоширал куршум да не засегне невинен човек, Къли отпусна спусъка тъкмо в момента, в който Малик натисна газта и за броени секунди изчезна зад завоя.

Шофьорът на идващата срещу тях кола рязко завъртя волана, за да избегне поршето, после спря да разбере какво става, но видял двама души с пистолети в ръцете, натисна отново педала и изчезна в нощта със свирещи гуми.

— Скачай вътре! — викна Къли. — Приложи самоубийственото си шофьорско изкуство за нещо полезно. Не може да ти избяга.

— Откажи се — каза Хаусър и кимна към предницата на поршето. — Предната лява гума е гръмнала.

Тя се изправи и се подпря на покрива на колата. Държеше пистолета така, сякаш бе естествен придатък към ръката й. Къли забеляза, че е спокойна и съсредоточена, ни най-малко впечатлена от случката.

— Малик? — попита тя, предусещайки какъв ще бъде отговорът.

Къли кимна.

— Цветът на джипа не е същият, но може да го е пребоядисал — каза тя и добави: — Край на теорията ти, че не знаел за твоето участие в играта.

Тя видя как гневният израз от лицето на Къли рязко се променя, очите ужасени се разширяват и тялото му се напряга.

— Какво има?

— Спирко. Малик сигурно ни е проследил.

— О, боже мой!

Хаусър изтегли поршето от пътя, а Къли извади клетъчния телефон. Юмрукът му ритмично удряше по таблото, докато чакаше телефонистката да му даде домашния телефон на Спирко. Бързо набра номера и зачака. Телефонът иззвъня шест пъти, преди да се обади груб мъжки глас, който каза само:

— Шериф Мъхейнъс.

Хаусър чуваше само Къли, но не беше трудно да се досети, че Спирко е мъртъв.

— Тоя тип, дето отговори, беше местният шериф — каза Къли, след като затвори. — Нищо не пожела да ми каже, но някъде отзад се чуваше плач. Това ненормално копеле е убило Спирко. И на това отгоре аз го заведох при него.

— Ще си помислят, че ние сме го направили — каза Хаусър.

— Да, но не знаят кои сме. Не му казах името си и ония хлапета, дето ги питахме за Спирко, едва ли са запомнили номера ти.

— Вероятно сме последните, които са видели Спирко жив.

— Не е вярно. Точно когато се разделихме с него, трима студенти пресякоха улицата и дойдоха нещо да му кажат. Видяха ни да си тръгваме, а той беше още жив.

— Все пак, ако аз разследвах случая, щях да се опитам да говоря с нас.

— Не можем да го направим.

Хаусър забеляза, че ръцете й започват да треперят и разбра какво става. Адреналинът, закипял във вените й, бавно се отдръпваше. Безброй пъти го бе изживявала и знаеше, че минава за броени минути.

— Можеше да ни убие, ако искаше — каза тя. — Защо не го направи?

— Защото е супер самоуверено копеле и достатъчно ненормално, за да повярва, че може да спечели играта.

— Какво е работил в КГБ? — попита Хаусър. — Нещо ми подсказва, че не си е седял само на бюрото.

— Всичко е работил — отвърна Къли.

И докато сменяха спуканата гума с резервната, я запозна с миналото на Малик.