Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (18)

18.

Джордж Спирко крачеше по обляната в лунна светлина алея, с наслада вдишвайки хладния, пропит с есенни аромати въздух. Прехвърляше отново и отново в главата си разговора с Къли и се мъчеше да вземе решение. Не би могъл по никакъв начин да пренебрегне информацията за убийствата в Шарлотсвил. След вечеря ще отиде до някой обществен телефон и ще се обади на ФБР, без да казва кой е. Ако знаеше, че Николай Лубанов е настанен в Шарлотсвил, незабавно щеше да предаде информацията на властите. Неприятно му бе, че ще наруши дадената на стария си приятел дума, но животът на много хора бе в опасност, ако ЦРУ не успееше да залови Лубанов, и то бързо. Ако, разбира се, изобщо си бяха дали труда да го търсят. Ами да. Как бяха пренебрегнали предупрежденията му?

Спирко изостави алеята и както обикновено, тръгна направо през района. Мина през гъста горичка от стари и дебели брястове по посока на дома си, намиращ се в университетското градче, предвкусвайки свинската пържола и пръжките, които знаеше, че Ана готви. Накъсаната лунна светлина, проникваща между увехналите листа, не осветяваше пътя му добре и той забави крачка, след като се препъна веднъж.

Спря се да запали цигара и с периферното си зрение долови някакво движение между дърветата от лявата страна. Той впери поглед по посока на движението, но всичко бе мирно и тихо, с изключение на лекото движение на клоните, полюшвани от нощния ветрец. Самотен лист се завъртя във въздуха и уморено се отпусна на земята. Сигурно той ми е привлякъл вниманието, каза си Спирко.

Продължи нататък, после отново спря. Там имаше нещо. И не бе падащ лист. Почти право пред него, но малко вляво, само за миг му се мярна дълга сянка, пресичаща празното пространство между две дървета на около двайсет метра от него. Може би е някой закъснял студент, тръгнал към общежитието и вървящ по края на горичката. Той отново се закова на място и напрегна поглед, но не видя нищо повече. Усмихна се вътрешно — твърде много години са минали по тъмни улички и тайни срещи, помисли си. Миналото не го оставяше на мира.

Продължи да върви с равна крачка и се опита да мисли за предстоящия рецитал, който двамата с още един преподавател — пианист, трябваше да дадат в чест на новия президент на колежа. Представи си кои пиеси ще изсвири и си помисли дали няма да е по-добре, ако промени реда им на изпълнение, така че да съответства на настроението в залата. Най-трудните изпълнения остави за края, напомни си той.

Тананикайки си някои от по-сложните пасажи, Спирко бодро крачеше нататък, когато нещо отново привлече вниманието му към тъмнината под дърветата. Ето там. Да. На десет метра пред него, леко отляво. Някой бе излязъл изпод сенките на дърветата и бавно вървеше към него.

Фигурата представляваше само силует, осветен откъм гърба от далечните светлини на комплекса. Ръцете му висяха отпуснати от двете страни, крачката му бе спокойна и плавна. Държеше нещо в дясната си ръка — когато наближи, Спирко разпозна зловещите очертания на предмета и спря. Усещанията му се пробудиха и той изведнъж се озова години назад — във времето, когато би реагирал мигновено на такава ситуация. Но не тук и не сега. Дали бе преподавател или студент? И да не би само да му се струва, че това нещо в ръката му е пистолет? Сигурно. Всички тия неща са вече зад гърба му. После обаче разбра, че не си въобразява и истината е точно такава.

Изрязаният в светлините зад гърба му силует спря на няколко метра от Спирко и вдигна полуавтоматика със заглушител, насочвайки цевта в главата му.

— Борис Николаевич — каза Малик с тих, почти дружелюбен глас, — ти си едно много непослушно момче.

Спирко бързо се огледа наляво и надясно — инстинктът го подканяше веднага да побегне. Но рефлексите му вече не бяха като едно време и той разбра, че никога не би могъл да достигне прикритието на най-близкото дърво навреме.

— Ти си разказвал разни работи за мен, нали така? Засрами се!

— Ти не си в ред, Николай. Ще те хванат. Знаят, че си ти.

— Разбира се, че знаят. Нали аз го измислих да стане така, глупак такъв.

Спирко отново се огледа за нещо, с което да отвлече вниманието на Малик — да извика на някой и да го накара да си отклони погледа само за част от секундата, не повече. Но наоколо нямаше жива душа.

Малик поклати глава и се усмихна.

— Няма спасение за теб тази нощ, другарю Новиков.

С тези думи той изстреля три бързи изстрела в главата на Спирко. Шумът им бе не по-голям от пукането на ставите на пръстите и Спирко бе мъртъв още преди тялото му да се бе строполило на земята.

Малик бързо завлече тялото под близкия бряст, чиито клони се спускаха ниско до земята. Огледа бързо околността, за да се убеди, че всичко е минало незабелязано, после извади от вътрешния си джоб нож с бутон и го натисна.

— Би ми се искало да прекарам с теб повече време, скъпи ми Борис Николаевич, и да приложа малко повече изобретателност. За нещастие обаче обстоятелствата налагат да импровизирам на място. Нека повече не видиш лоши неща — прошепна той и ловко извади очите на Спирко с бързи и умели движения. — Нека повече не чуеш лоши неща. — Със същата бързина ушите бяха отрязани вещо и чисто. — И най-важното. Повече не трябва да говориш лоши неща. — Той отвори устата на Спирко с ножа и хвана езика.