Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (15)

15.

— Махни това проклето нещо от лицето ми! — извика Хаусър, съвземайки се след първоначалния шок.

— Просто млъкни и не шавай, лейди. — Къли свали малко цевта на пистолета, но я задържа насочена към гърдите й. — Дай сега да видим коя си ти всъщност.

— Вече ти казах коя съм.

Къли грабна чантата й и я изпразни на пода пред седалката, на която бе седнал. Свободната му ръка разрови образувалата се купчинка и измъкна дебело и претъпкано портмоне, комбинирано с чекова книжка, и тънка кожена карта за самоличност. Ловко отвори с пръсти картата за самоличност, съдържаща прес документите й, после измъкна шофьорската й книжка от портмонето и сравни информацията от двата документа.

— Доволен ли си? — саркастично попита Хаусър, без да мърда, вперила поглед в пистолета.

Къли бавно освободи ударника на полуавтоматика и спусна предпазителя, преди да мушне оръжието в кобура под коженото яке.

— Ще ти кажа нещо, но ще бъде само веднъж. Стой колкото е възможно по-далеч от мен!

— Не ми звучи много дружелюбно — отвърна Хаусър, възвърнала самообладанието си, след като пистолета вече го нямаше.

— Не съм от дружелюбния тип хора — каза Къли и посегна към дръжката на вратата.

— Добре тогава, а какво си мислиш, че ще открия, когато проверя чии са магазинът и къщата, дето толкова те интересуват?

— Ще откриеш, че ще си имаш много повече неприятности, отколкото си очаквала.

— Аз обаче ще ти кажа какво мисля. Аз мисля…

— Изобщо не ме интересува какво мислиш.

— Бивш елитен агент от специалния отдел на ЦРУ изведнъж по магически начин е пуснат от затвора преди два дни от съдия, който го мрази и в червата, и първото място, където се появява, е един град, в който всичко живо се е вдигнало да преследва сериен убиец. Какво съвпадение, а?

— Както сама каза, бивш. Вече не работя за тях.

— Веднъж хванеш ли се, пускане няма.

— Това се отнася за мафията. И не съм чувал нищо за сериен убиец.

— Къде, по дяволите, си бил през последния месец… всъщност, да. Искаш да ми кажеш, че нямаш никаква представа какво става в този град?

— Телевизия не гледам, а вестник не съм чел от седмица насам — каза Къли и отново посегна към вратата.

— Защо тогава си в Шарлотсвил?

— Това не ти влиза в работата. Затова го зарежи, докато все още можеш.

— Може би няма да е зле да оставя главният редактор да реши дали ми влиза в работата или не. Присъствие на ЦРУ в един град точно по средата на голямата гонитба на серийния убиец? Може да се получи интересна статия.

— Ти май наистина си мъжко момиче, лейди.

— Е, не изглеждам точно така — каза Хаусър с комична гримаса, която като че ли поосвободи малко напрежението. — Хайде да обядваме заедно. Аз черпя.

— Да обядваме ли? Какво, в името Божие, те кара да си мислиш, че съм готов да обядвам с теб?

— Искам да ме убедиш, че двамата не сме тук поради една и съща причина, и аз ще те оставя на мира. Няма да има никаква статия. Никакви главоболия. Обещавам ти.

Къли се поколеба, премисляйки какво би станало, ако Хаусър се окаже достатъчно глупава, за да публикува нещо, което да привлече вниманието към освобождаването му от затвора, компрометирайки по този начин временната му връзка с ЦРУ и заплашвайки операцията, която се бе зарекъл да осъществи, с провал.

Той си спомни начина, по който бяха написани статиите в „Пост“ по време на процеса му, и си каза, че ако наистина са писани от нея, то тя бе отразила събитията съвсем реално и точно. Какво толкова, по дяволите! Не бе ял от предната сутрин, а през изминалата година бе вечерял и в по-лоша компания. Далеч по-лоша. Държането й на маса би трябвало да бъде по-добро от това на Лудия Джек.

— Добре. Ще обядваме. После обаче изчезваш. Нали така?

— Точно така. Има едно кафе точно срещу гаража, от който току-що излезе. Там ще се видим.

Къли излезе от колата, погледна я отново, поклати глава и се запъти към мястото, където бе оставил мотоциклета.

 

 

Къли бе по-гладен, отколкото си мислеше. Тъкмо бе омел почти всичкия хляб от панерчето на масата и отпиваше от втората чаша вино, когато пастата му пристигна.

Хаусър изучаваше чертите на лицето му, когато той не гледаше към нея. Къли, изглежда, се бе поотпуснал малко, след като тя му бе благодарила за комплимента относно правдивите й статии, и Джули видя на устните му да потрепва усмивка, когато спомена, че дръзкото му и безцеремонно отношение към съдията било голям спектакъл, но лошо избрана стратегия, като се има предвид ситуацията.

— Ти наистина ли нищо не си чул за убийствата тук?

— Помня, че четох нещо такова преди около седмица. Ставаше май въпрос за някакви изчезнали студентки.

— Да, и през последните няколко дни всички се оказаха мъртви. Измъчвани и обезобразени.

— Значи затова цялата преса се е събрала в града? А пък аз си мислех, че е заради мача.

Докато Къли говореше, Хаусър го гледаше право в очите. Започна да си мисли, че може би е допуснала грешка, като е свързала присъствието му в града с нещо повече от някоя тъмна сделка на Управлението. Хрумна й мисълта, че като се има предвид миналото му, той може би има някаква представа за това, което непрекъснато занимаваше мислите й, откакто го бе прочела. Отвори страничния джоб на чантата, извади копието от протокола на аутопсията и му го подаде.

— Прочети четвъртия абзац на пета страница и ми кажи какво мислиш. И моля те, това е строго поверително. Става ли?

Къли кимна, взе прилежно сгънатия документ и го разгърна на посочената страница. После го сложи на масата до себе си и започна да чете, хранейки се. Някъде по средата на четенето ръката му, тръгнала да поднася набодената на вилицата паста към устата, замръзна във въздуха, после бавно се отпусна надолу и подпря вилицата на чинията. Той вдигна поглед към Хаусър.

— Какво е това?

— Протокол от аутопсията на първия труп.

Забеляза как очите на Къли отново станаха студени.

Мускулите на челюстта му затрепкаха.

— Какво има?

Той й върна протокола, без да обръща внимание на въпроса.

— Хайде, моля те. Виждам, че знаеш нещо. Казвай!

— Какво още имаш?

— Какво знаеш, Къли?

— Правилата аз ги определям. Ако искаш да ти помогна, ще ми кажеш какво още имаш.

— На всяко едно от телата убиецът е оставил бележка. Имам съдържанието им, но не знам какво означават.

— Какво пише на бележките?

Хаусър извади бележника си от чантата и го разгърна.

— Когато за пръв път те срещнах. Ти ми се усмихна. Приятелите ти казваха. Дъхът ми с-е-к… — каза тя, произнасяйки последните букви поотделно. — Част от последната дума е малко размазана и не може да се прочете.

Къли остана неподвижен известно време, после, за голяма изненада на Хаусър, започна да пее с глас, малко по-висок от шепот:

Когато за пръв път те срещнах, ти ми се усмихна —

дъхът ми секна.

Приятелите ти казваха, че сърцето ти било

студено и ти няма да останеш при мен.

Всичко на този свят бих дал,

за да те прегърна само още веднъж…

— Имаш много странно чувство за хумор — каза Хаусър, прекъсвайки го по средата на песента с гневен и разочарован поглед. — Никак не е забавно. Как може да ти е весело, след като си прочел толкова извратено нещо.

— Разбирам, че май не си падаш много по кънтри музиката.

— Къщата на Били Боб изгоряла, жена му го напуснала, продали му пикапа на търг, кучето му умряло — той отишъл на гарата, изпил чаша кафе, изпушил една цигара и се метнал в товарния вагон. Това изчерпва съдържанието на почти всички кънтри песни.

— Пропусна все пак доста неща.

— Е, оставих някои неща и на фантазията ти — каза Хаусър с треперещ от гняв глас. — Как може да се отнасяш с такова пренебрежение към подобно нещо?

— Не ти го изпях, за да те развеселя. Ти просто ми каза думите на една стара кънтри песничка. И ако убиецът има намерение да я изпее цялата с по четири-пет думи на бележка, на ченгетата им предстои да открият още доста трупове, докато свърши.

— Съжалявам — каза Хаусър и наистина изпита съжаление. — Нещо в протокола от аутопсията ти направи впечатление. Какво беше?

— Чувал съм да го правят и преди.

— Къде?

— В бившия Съветски съюз. През трийсетте години, по време на най-жестоките сталински чистки — каза Къли. — Измислил го е човек на име Лаврентий Павлович Берия. Тогава той е бил шеф на НКВД, предшественика на сегашното КГБ.

— В протокола пише, че при самия процес болка почти не се чувства. Вярно ли е?

— Сигурна ли си, че искаш да го чуеш?

Хаусър се поколеба, после каза:

— Да.

— Когато пробиваш черепа отзад с бормашина, единствената болка, която човек чувства, е при разкъсването на кожата. Все едно че си е порязал пръста. При навлизането на бургията в костта на черепа и в самия мозък не се чувства никаква болка.

— Тогава защо го правят?

— Не го правят, с цел да предизвикат болка — каза Къли. — Номерът е този, когото разпитваш и подозираш, че има интересуващата те информация, да гледа как го правиш на друг човек.

— С каква цел?

— С цел да ужасят гледащия. Палачите на Берия взимали малко ножче и почвали да режат парченца от мозъка. Ефектът се постигал постепенно. Човекът не чувствал нищо, но после я говорът му започвал да се провлачва, я зрението му да се замъглява, или пък преставал да чува, или губел контрол над телесните си функции и слюнката му започвала да тече от устата, а понякога се стигало и до парализа на тялото. Ако палачът си разбирал от занаята, можел е да държи жертвата жива цели дни наред, ако, разбира се, не проливал много кръв.

— В протокола пише, че убиецът е използвал поялник, за да обгаря около тази част от мозъка, която отрязвал. Значи го е правел, с цел да спре кръвотечението, така ли?

Къли кимна утвърдително.

— Била е доста ефективна форма на психологическо изтезаване. Но доколкото знам, не е прилагана от четиридесет години насам. С времето КГБ измисли медикаменти, които предизвикват същия ефект, че и по-жесток.

Без да помръдва, Хаусър седеше, вперила немигащ поглед в Къли, и той просто виждаше релетата, щракащи бързо в съзнанието й. Не бе пропуснала връзката между КГБ, ЦРУ и присъствието му в Шарлотсвил и серийния убиец, използващ старите методи на изтезание в НКВД.

У Къли възникнаха същите подозрения, когато мислите му се върнаха към разговора с Лу Грегъс в приемната на затвора. Той бе попитал Грегъс защо мисли, че Малик още се навърта около Шарлотсвил, след като знае, че „Секретна служба“ и Управлението усилено го търсят. Просто силно предчувствие, бе отговорил тогава Грегъс и бързо бе променил темата на разговора. А имаше и още нещо. През шестте години, прекарани в Москва като свръзка на Малик, това нахално копеле непрекъснато го бе молило да оставя в пощенските кутии, използвани от тях за размяна на инструкции и информация, и касети с най-новата кънтри музика.

— Лу, мръсен кучи син такъв! — каза гласно Къли, без да иска.

— Какво? — трепна заинтригувано Хаусър. — Кой е този Лу?

— О, нищо. — Къли я погледна в очите и видя, че се кани да задава още въпроси.

— Малко странична информация. Серийния убиец ли търсиш?

— Малко странична информация. Човекът, когото търся, е заподозрян във фалшифициране на пари — каза Къли, въпреки че вече имаше сериозна причина да се съмнява, че Грегъс му е разказал цялата история защо искат да залови Малик.

— От къде на къде ЦРУ ще се меси в нещо, свързано с фалшификация на пари? Това е задължение на „Секретна служба“. Стига си обиждал интелигентността ми!

Къли не отговори.

— Убиецът е бивш агент от ЦРУ, нали, Къли? Разбира се! Сега всичко си идва на мястото. Затова са те извадили от затвора. Да го намериш. Да не ти е стар приятел? Някой, с когото по-рано си работил и който накрая ви е показал среден пръст? Знаеш кой е убиецът, Къли. Така ли е?

— Не знам нищо. Но човекът, когото търся, определено не е нито сегашен, нито бивш агент от ЦРУ.

— Тогава бивш агент от КГБ?

Къли отново се въздържа от отговор.

— Кой е собственик на къщата и магазина, в които влезе?

— Не мога да ти кажа.

— Знаеш много добре, че мога и сама да разбера. Записано е някъде и трябва само да попитам. Какво търсеше?

— Нещо, което да ми подскаже къде се намира.

— Значи е изчезнал, така ли? И откога?

— От няколко седмици — каза Къли, горчиво съжалявайки, че изобщо е започнал този разговор, но твърдо решен да вземе насоката му в свои ръце. — И повече недей да си измисляш.

— А какъв е цветът на колата му?

Къли помисли малко.

— Тъмнозелен. Защо?

— Убиецът е оставил тъмнозелено парченце боя на първото тяло. В лабораториите на ФБР са открили, че парченцето е от кола на „Крайслер“ — плимут, додж, крайслер, ийгъл или джип. Каква кола кара човекът, когото ти търсиш?

— Разговорът ни приключи.

— Каква марка? Когато науча името му, мога да получа информацията от „Моторни превозни средства“.

— Джип „Гранд Чероки“ — каза Къли.

— По дяволите, Къли! Ако знаеш кой е, трябва веднага да кажеш на ФБР. За един месец това изчадие е убило четири жени… поне за четири знаят.

— Чуй ме сега, да допуснем, че си права и аз знам кой е убиецът. ФБР няма да имат никаква полза от това, защото ако той е този, за когото си мисля след всичко, което досега ми каза за него, той просто си играе с тях и повярвай ми — той знае такива номера, за които те и представа си нямат.

— Добре, ако ти не им кажеш, аз ще им кажа.

— Не, няма да им кажеш.

— Заплашваш ли ме?

— Предупреждавам те. За твое добро — каза Къли. — Има много неща, които не знаеш.

— Значи съм била следена от ЦРУ, а не от ФБР, нали? — каза Хаусър. — И точно те са влизали в апартамента и са ровили в компютъра ми, нали?

— Нищо не знам за това.

— Няма да оставя това да им се размине.

— Нямаш представа с какво се захващаш.

— Мисля, че имам.

— Позволи ми да ти направя една услуга и да те извадя от сериозната заблуда, в която явно всички репортери сте изпаднали, и смятате едва ли не за света истина — рече Къли. — Забрави всичко, което си чела за това колко тромави и некадърни са ония тъпаци от ЦРУ. Повярвай ми, като ти казвам — не са. Всичко, за което изобщо си чувала, са само техните случайни провали. Никога не си чувала за успехите им и никога няма да чуеш. Те се ръководят от успеха, а не от изключенията. Когато решат да направят нещо, го правят. По един или друг начин. За тях прегради няма, след като става въпрос за национален интерес или дори, както е в много случаи, и в техен собствен интерес, което в края на краищата те смятат за едно и също нещо.

— Ако се опитваш да ме плашиш, откажи се. Не се плаша лесно.

— Не, просто се опитвам да те осветля по някои въпроси. И да те предпазя от сериозна грешка. Не можеш да се мотаеш наоколо и да обвиняваш някого си, че е убиец, основавайки се на косвени улики. Не и когато са заложени такива неща, за които и представа си нямаш.

— Хайде стига, Къли. И двамата знаем, че съдебните заседатели са осъждали хората и далеч за по-малко от това, за което става дума тук.

— Вярно. Пресата умее да упражнява натиск. Някой опортюнистично настроен помощник-прокурор вижда в раздуханото от пресата дело шанс за кариерата си и представя косвените улики за факти, водейки съдебните заседатели за носа.

— Най-малкото вече има достатъчно улики, за да бъде задържан и разпитан.

— Може би. Но ако се окаже, че грешиш и той не е убиецът? Докато ти и себеподобните ти от пресата свършите с него, обвинението в убийство ще се лепне за него като истинска присъда и ще му остане за цял живот. А междувременно ти ще си успяла да подхвърлиш на света някоя дълбоко засекретена операция.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ще продължаваш да седиш с каменна физиономия и да ме убеждаваш, че човекът, когото търсиш, просто може и да не е серийният убиец?

— Искам да ти кажа, че нищо не знам.

— Значи няма да направиш нищо, така ли?

— Напротив, смятам да поогледам малко ситуацията. Може да се окаже, че познавам някой, който знае как да помогне.

— Кой?

— Дай ми един ден, преди да се раздрънкаш за разните му там предположения и недомислици, които няма да те доведат до нищо, освен до някои съвпадения. Ако науча нещо…

— Ако ние научим нещо — натърти Хаусър на множественото число. — Ето това ще е сделката ни. Тръгвам с теб. Може да се съгласиш, а може и да не се съгласиш. Ако не се съгласиш, отивам веднага във ФБР, а после и при моя редактор и им разправям всичко, което вече знам.

— Нищо не знаеш. Вярно, ще измъкнеш името на собственика на къщата и магазина без никакъв проблем, но това не означава, че ще се добереш и до истинската му самоличност.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не разполагаш с това, с което си мислиш, че разполагаш.

— Разполагам с достатъчно материал. А ще се добера и до още — каза Хаусър убедено. — ОПЕРАЦИЯ НА ЦРУ, СВЪРЗАНА С ХАЙКАТА ЗА ЗАЛАВЯНЕ НА СЕРИЙНИЯ УБИЕЦ. Как ти се струва като заглавие?

Къли потисна надигналите се в гърдите му противоречиви чувства, ровейки енергично в чинията си с вилицата. Не дължеше нищо на Управлението. След като още в началото са го излъгали защо им е Малик, значи им дължи дори по-малко от нищо. А вярност — още по-малко. Но никога в живота си не бе нарушавал дадената дума, и въпреки че всичко сочеше, че Малик е затънал в тия убийства до ушите, той не можеше да даде никакви доказателства за това. Във всеки случай не толкова сериозни, че да успее да хвърли Грегъс и заместник-директора на вълците.

Бяха му платили и той бе дал дума. Значи е приел договора. Уважаваният от време оно метод на Управлението — „информация не повече от необходимото“ — би накарал Грегъс да го държи на тъмно за истинската цел на която и да било операция. Къли разбираше това, защото бе много добре запознат с правилата на играта. Както Грегъс му бе обяснил, това нямало нищо общо с националните интереси. Било най-обикновена операция по прикриване на задниците. Но да прикриеш случай с фалшифициране на пари от дефектор е едно, а прикриване на сериен убиец — нещо съвършено различно. Особено пък ако неуспехът му да залови Малик стане причина да загинат още хора.

Къли впи поглед в Хаусър, премисляйки ултиматума й. Тя нямаше намерение да отстъпи и нямаше начин да я убеди, че греши, особено пък след като всички обстоятелства сочеха, че е права. Бе умна, интуицията й работеше безотказно и бързо щеше сама да разбере всичко. По дяволите, тя и без това почти всичко вече бе разбрала. Освен това той имаше и съвсем основателни, разумни причини да я държи под око и под пълен контрол, докато не разговаря с единствения човек, който може би разполагаше с нужните му отговори. И ако се окаже, че е Малик, ще повика Грегъс и ще изсипе всичко — редактори, репортери и всичко останало — в скута му, след което ще се обърне и ще си отиде. Боже господи, Лу! Сериен убиец!

— Добре. Слушай сега как ще го направим — каза той. — Щом си вътре, ще стоиш вътре докрай. Никакви статии, докато не събера сериозни доказателства, че убиецът е този, когото аз търся.

— И ако случаят се окаже точно такъв, няма да премълча нищо. Нито пък ти ще се опиташ да ми попречиш, така ли да го разбирам?

— Аз да ти попреча? Аз не. Но ако убиецът е Малик, още отсега да си знаеш, че Управлението ще направи всичко по силите си, за да прикрие това. И те моля да ми повярваш — отношението им към тези неща е много, много сериозно.

— Ти каза Малик. Кой е Малик?

— Джон Малик, това е името му. Или поне това му беше името, когато бе легализиран в тази страна преди няколко години.

— Легализиран? — подскочи Хаусър. — Значи съм била права. Той е бивш агент на КГБ.

— Дефектор. Бях му шест години свръзка в Москва, докато работеше там като наш местен агент.

Хаусър се усмихна вътрешно. Разбираше кога пред себе си вижда сензационна история. Върху тази сякаш бе написано с едри ярки букви: Пулицър.^[1] А да не говорим за договорите за написване на книга. И щеше да води разказа от първо лице, единствено число.

— Прието — каза тя и протегна ръка. Къли я пое. — Сега… С кого трябва да разговаряме?

— Ще ти разправя по пътя за натам — каза Къли и махна на сервитьорката за сметката.

— Аз черпя, забрави ли?

Къли я изчака да плати. После двамата станаха и пресякоха улицата към паркинга.

— Ще отидем с твоята кола — каза Къли.

Той отвърза чантата от багажника на харлито и я хвърли на задната седалка в поршето.

— Къде отиваме?

— Хемпдън-Сидни Колидж. Намира се на около час — час и половина на юг оттук.

Хаусър погледна към мотоциклета.

— Ти си забрави ключовете на контакта.

— Знам.

— Но това е покана да ти го откраднат.

Къли вдигна рамене.

— Точно затова ги оставих.

— Майтапиш се, нали?

— Хайде, карай!