Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (14)

14.

Когато пристигна в Шарлотсвил, Джули Хаусър откри, че градът съвсем не прилича на обхванат от паника, както бе очаквала. Нещата обаче бързо се промениха, когато новината за намерените тази сутрин трупове плъзна сред студентите. През последните няколко часа страхът бе станал осезаем, и напливът от репортери и телевизионни екипи само усилваше впечатлението, че се намира в обсаден град.

Хаусър вече бе видяла най-малко шестима вестникарски и телевизионни репортери от Федералния окръг^[1], които познаваше по име. Видя и още двама — един от „Ню Йорк Таймс“ и един от „Нюзуик“, които познаваше от времето, когато бе полицай. Освен това продължаваше да следи за опашка зад себе си, чието предназначение, както смяташе тя, бе да я уплаши. Такава нямаше и тя си помисли, че ФБР е сметнало проследяването за безполезно след започването на такава масирана медийна атака, предизвикана от убийствата.

Цялата сутрин от предния ден бе прекарала в интервюта със студенти и преподаватели, мъчейки се да открие по-оригинален подход към събитието, но без особен успех. Ония ченгета от обединената група за залавяне на Кърпача се спираха само за миг, докато чуят коя е и откъде е, след което продължаваха нататък с краткото „без коментар“. Отчаяна, но решена да не се предава, тя позвъни на един приятел във Вашингтонското полицейско управление, лейтенант, който й дължеше някоя и друга услуга, и той веднага й даде името на един свой близък приятел — следовател от щатското управление на полицията, прикрепен към обединената група. Само след час Хаусър вече знаеше за бележката, намерена в първото тяло, както и съдържанието й.

Същата тази вечер, в тъмното сепаре на една от местните кръчми, й дадоха и ксерокопие от протокола на аутопсията. Струваше й само халба бира и близо едночасов разговор с една готова да помогне, но ужасно нервна секретарка от офиса на медицинския експерт, която тя хареса веднага щом чу нюйоркския й акцент. Секретарката била родена и израсла в Манхатън, обаче преди пет години, когато баща й се пенсионирал, семейството й се преместило в Шарлотсвил и сега на момичето му липсваше вълнуващият и изпълнен с енергия живот в Голямата ябълка^[2].

Общото между тях двете даде на Хаусър необходимото начало за започване на разговора, но все пак за всеки случай тя подсили акцента си и типичните нюйоркски изрази, докато двете бивши чеда на Манхатън постепенно се превърнаха в близки дружки, е, поне временно. Тя увери младата жена, че отдавнашната й мечта да стане полицай в Ню Йорк е напълно в границите на изпълнимото. При първа възможност трябва само да подаде молба за приемните изпити в академията и това е всичко. Разбира се, че може да стане детектив в отдел „Убийства“. С нейния опит в офиса на медицинския експерт? Ама разбира се.

На следващата сутрин тя се обади на следователя няколко часа след като разбра за откриването на трите тела на стадиона, и научи това, което и без това подозираше. Имало още бележки и той пак й даде съдържанието им, обещавайки собственоръчно да й откъсне главата, ако съучастието му се разкрие.

След това Хаусър се върна в мотела, написа статия, базирана на това, което бе успяла да научи, после мушна телефонния жак от стената в компютъра и посредством вградения в него модем изпрати написаното в „Пост“. Чувствайки се все още ченге по душа, тя включи в него информацията за четирите бележки, но не даде съдържанието им, нито пък спомена и дума за ужасяващите подробности, които бе открила на пета страница от протокола на аутопсията. Вече достатъчно бе писано за отвратителните действия на убиеца, и тя нямаше намерение да прави сензации или пък да увеличава страданията на семействата — те никога не биваше да узнаят това. Като полицай, тя бе привикнала с жестокостите на хората, но това, което е било сторено на момичето, и то още докато е било живо, накара Хаусър да пребледнее, докато четеше протокола.

Малко след два часа Хаусър вървеше бавно по покритата с опадали листа алея, която водеше през района на университета и излизаше на „Ъгъла“. С пъстротата от магазинчета, бистра, книжарници, ресторантчета и нощни заведения, „Ъгъла“ бе любимо място за събиране на студенти и преподаватели, особено пък в обедните часове. Запътена натам, Хаусър си мислеше именно за един хубав обяд, тъй като бе пропуснала закуската, хукнала да отразява събитието на стадиона.

Когато стъпи на пешеходната пътека на Юнивърсити Авеню, погледът й бе привлечен от човек, който й се стори познат. Тя се поспря и се загледа в мъжа, който, яхнал ръмжащия под краката му „Харли Дейвидсън“, търпеливо я чакаше да пресече. На главата си нямаше каска и лицето му се виждаше съвсем ясно. Продължи напред, но отново хвърли поглед през рамо към мотоциклетиста. В него имаше нещо, което майка й винаги наричаше „добър ирландски външен вид“. Червендалесто лице с тъмна къдрава коса и тъмносини очи. Бе висок и неимоверно хубав — от онзи тип мъже, които карат жените да извръщат глави след тях, и може би именно затова бе привлякъл вниманието й. Не. Не беше само това. Имаше още нещо. Беше виждала този човек и по-рано. Но къде?

Тя се спря на отсрещния тротоар и видя, че мотоциклетистът завива наляво по „Елиууд“ — тясна уличка с магазинчета и кафета, която завършваше само след няколкостотин метра. Харлито мина само на метър от мястото, на което бе застанала, и чак тогава Хаусър си спомни къде го бе виждала. И кой беше.

Майкъл Къли. Агент от ЦРУ, осъден за лъжа пред Конгреса по време на скандала с банка BCCI. Осъден на четири години затвор някъде по това време миналата година. Като съдебен репортер, тя бе отразявала процеса. Спомни си и каква беше реакцията й, като чу присъдата. Приятелчетата му от Лангли го бяха хвърлили на вълците. Порови малко в паметта си и се сети, че бе чела статията за самоубийството на жена му, поместена в „Пост“.

Репортерският нюх на Хаусър взе връх, докато го гледаше да се движи по тясната алея. Четиригодишната му присъда бе започнала да тече миналата година. Тогава какво правеше тук? Отпуск? Едва ли. Федералните власти бяха отменили отпуските. Трябваше да излежи минимум три години от присъдата си. Дали си струва да се поразрови човек тук? Обявеният брифинг на ФБР беше за три часа. Може би си струва да поговори с Къли. Нямаше да й навреди.

Видя как мотоциклетът намали и влезе в покрития паркинг, някъде по средата на „Елиууд“. Забърза нататък, виждайки Къли да излиза от паркинга и да тръгва към другия край на улицата.

— Майк Къли? — подвикна тя, когато се приближи на няколко метра зад него.

Къли спря и се обърна, стъписвайки я за момент със суровото и предизвикателно изражение на сините си очи.

— Коя сте вие?

— Казвам се Джули Хаусър — отвърна тя и протегна ръка.

Къли се поколеба, после я пое. Все още бе под влияние на дванайсетте кутии бира и по-голямата част от бутилката „Джак Даниълс“, които бе изпил снощи, затворен в мотела и изпълнен със самосъжаление.

— Какво искате?

— Миналата година писах за процеса ви.

— Репортер?

— Да. От „Пост“.

— При мен вече няма нищо ново, лейди.

Хаусър съвсем не бе свикнала на равнодушно отношение към очебийните си физически достойнства, но очите на Къли, студени и проницателни, не помръдваха от нейните — когато, разбира се, не оглеждаше улицата с бърз поглед. Нито за секунда не отправи крадлив поглед към фигурата й и нито веднъж не я разсъблече с очи. Това обаче не й попречи да пробва най-изкусителната си усмивка.

— Радвам се да ви видя вън от затвора.

— Така ли?

— Да. Никога не съм си мислила, че го заслужавате.

— Ъ-ъ… да. Живеем в несъвършен свят.

— Как успяхте да излезете толкова скоро?

Още като го зададе, разбра, че въпросът е подвеждащ и не съвсем в тон с разговора и видя как очите му се свиха, а защитата му се включи на пълна мощност.

— Хей! Нали ви казах, при мен вече няма нищо ново.

С тези думи той се обърна и си тръгна. Последният въпрос наистина го бе разсърдил, но Хаусър долови и още нещо у него, докато очите му подозрително оглеждаха всеки метър от улицата.

Поршето й се намираше в същия паркинг — само на десетина метра от мотора, и тя се приближи до колата, преструвайки се, че отключва вратата й. После преброи до десет, излезе от гаража пеш и тръгна подир Къли, следвайки го на прилично разстояние от другата страна на улицата.

В края на уличката той спря пред малко магазинче, което едно време сигурно е било умалено копие на достолепен викториански дом. На табелата отпред пишеше, че тук се продават учебници втора употреба, няколко вида тениски, а витрината бе украсена с най-различни учебни пособия и университетски сувенири. Скрита зад големия дъб пред едно бистро, тя го видя да чука на вратата на магазинчето, а после и да изчезва зад сградата.

Хаусър се отдръпна встрани, в едно по-спокойно място в кафето, откъдето продължи да наблюдава магазинчето необезпокоявана. После извади клетъчния телефон от чантата си и натисна копчето за автоматично избиране номера на редактора на „Пост“. Заслушана в сигнала „свободно“, очите й не се откъсваха от входа на магазина.

— Получих статията ти — каза Питър Дейвидсън. — Добра работа. Продължавай в същия дух.

— Искам да ми свършиш една услуга.

— Само да мога.

— Може изобщо да не е в темата, но имам много силно предчувствие.

— Казвай.

— Помниш ли Майк Къли, онзи агент от ЦРУ, когото миналата година вкараха в затвора?

— Смътно. BCCI. Излъга Конгреса.

— Същият. Е, току-що го видях тук, в Шарлотсвил.

— И какво от това?

— Как какво? Ами това, че бе осъден на четири години преди около година. Какво прави навън в такъв случай?

— Да си чувала, нещо за отпуски?

— Това бе първото, което си помислих и аз. После си спомних, че преди няколко години феберите си промениха правилниците и според тях федералните затворници нямат право на никаква отпуска. За всяка излежана седмица им приспадат по един ден, и то само ако имат добро поведение. Това означава, че на Къли ще му опростят по-малко от една година.

— Адвокатът му може да е обжалвал присъдата и да му е уредил ново гледане на делото. И да са го оправдали.

— Възможно е — каза Хаусър. — Но не ми се вярва. Накарай някого от съдебните да провери.

— Какво очакваш да излезе от това, Джули?

— Може и нищо да не излезе. Както ти казах, имам само предчувствие.

— Дай ми един час — каза Дейвидсън и затвори.

Хаусър седна на една от малките масички, откъдето можеше да наблюдава магазина, и си поръча перие с лимонов сок. Умираше от глад, но нямаше намерение да плаща обяд, който може би нямаше да успее да изяде. Почти час прекара в лениво поклащане на питието в чашата, докато най-сетне видя Къли да се появява откъм задната страна на магазина и да се насочва към нея. Тя се сви на стола, обърна гръб към него, после внимателно проточи шия и го видя как влиза в паркинга отсреща, плаща на служителя и възсяда мотоциклета.

С нетърпение изчака Къли да излезе от паркинга, после пресече улицата тичешком, тикайки в ръката на служителя много повече пари, отколкото дължеше, и се спусна към поршето.

Изхвръкна от паркинга и веднага видя Къли, застанал в края на „Елиууд“. Чакаше удобен момент, за да се включи в движението по „Юнивърсити Авеню“. Тя го остави да направи завоя, после спря на същия ъгъл, пусна две коли, за да не е първата кола зад него, и го последва.

Къли измина две пресечки направо, след което зави надясно при светофара и пое по Ръгби Роуд. Мина още няколко пресечки, после отново зави, навлизайки по спокойна трилентова улица с еднофамилни къщи от двете страни. Спря пред алеята на малка монолитна къща в колониален стил в края на първата пресечка, а Хаусър вмъкна поршето между две коли от другата страна на улицата.

Къли повтори процедурата, която бе извършил и с магазина. Почука на входната врата и когато не получи отговор, заобиколи високата ограда и изчезна към задната страна на къщата. Хаусър почака малко, после извади телефона от чантата си.

— Какво откри?

— Твърде любопитна работа — отвърна Дейвидсън. — Няма подадени молби за обжалване. Но някой някъде е подръпнал една-две връвчици.

— Какви връвчици по-точно?

— Ами такива връвчици, които като ги подръпнеш — и всичко се урежда бързо и тихо. Това ме заинтригува и се обадих на един приятел, работещ в Бюрото по затворите. Преди два дни Къли бил посетен в Луисбъргския затвор от някакъв, който приличал на ония типове от ЦРУ. На другата сутрин той вече бил вън.

— Толкова бързо?

— Толкова бързо. Присъдата била отменена. Обадих се и на съдията, издал присъдата. Бесилката Хендрикс. Той ми каза, че си е променил мнението и точка по въпроса. Само че Хендрикс е направен от камък и не си променя мнението толкова лесно.

— Благодаря, шефе.

— Засега се придържай към серийните убийства, Джули. Не се хвърляй встрани.

— Може би двете неща са свързани.

— Преувеличаваш.

— Може и да си прав. Обаче знаеш, че много ми върви на съвпадения, нали?

— Дръж ме в течение.

Точно в момента, в който Хаусър пъхна телефона в чантата си, дясната врата на поршето рязко се отвори и тя се вторачи в цевта на полуавтоматичния пистолет само на сантиметри от главата й.

В съзнанието й проблесна една друга случка. Преди малко повече от две години в един апартамент на Източна Осемдесет и шеста улица в Ню Йорк друг един пистолет бе насочен в лицето й — точно както сега. Тогава бе замръзнала по същия начин. Тя бързо се отърси от спомена, но бе толкова погълната от тъмното око, вторачено в нея, че изобщо не вдигна очи да погледне лицето на мъжа, който се вмъкна вътре и седна до нея. Когато най-сетне се съвзе, видя, че ударникът на пистолета е запънат, пръстът на спусъка не трепва, а тъмносините очи на хубавото ирландско лице я гледат студено и заплашително.