Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (13)

13.

Полицаите, събрани около кошмарната сцена, мълчаха мрачно. Отначало Джек Матюс неволно извърна поглед, но после се стегна и отново погледна. През целия си живот не бе виждал подобна страхотия и се надяваше никога повече да не види.

Голите и обезобразени тела на трите млади момичета лежаха проснати в средата на футболното игрище. Ръцете им бяха разперени, а краката — широко разтворени, като стъпалата бяха извъртени навътре и нагласени така, че пръстите и на трите тела се допираха, образувайки нещо като груб триъгълник — някакъв гротесков символ, чието значение в момента убягваше на Матюс.

Нийл Брейди, шефът на полицията в Шарлотсвил, застанал наблизо, говореше нещо на един от детективите, здраво кръстосал ръце пред гърдите си. Отбеляза пристигането на Матюс с мрачен поглед и кратко кимване с глава.

— Направо филм на ужасите, Джек.

Матюс кимна.

— Отцепили ли сте стадиона?

— Да. Обаче я ги виж ония сеирджии — каза Брейди, кимайки към северния край на игрището и бъркотията отвъд оградата.

През една от откритите секции на стадиона, където нямаше трибуни, Матюс виждаше много добре част от Олдърман Роуд. Успя да преброи четиринадесет подвижни радио- и тв центъра със стърчащи от покривите сателитни антени за предаване на живо. Затревеният склон, спускащ се до самата ограда, която обхващаше цялото игрище, осигуряваше прекрасна гледка към игралното поле. Мястото бързо се пълнеше с репортери и фотографски екипи, насочили телеобективите на камерите си към сцената, отстояща на неколкостотин метра от тях. Опитвайки се да им попречи да снимат мястото на подхвърлянето, Брейди стратегически бе разположил осем от най-високите си униформени полицаи така, че да оформят стегнат полукръг между трупащите се на склона репортери и телата.

— Вчера се изсипаха върху града като ято скакалци — каза Брейди. — Телевизионни екипи от Ричмънд и Вашингтон, по-големите телевизионни станции, CNN, репортери на вестници, списания и продуценти на телевизионни шоута. Сигурно са стотици. Побъркват хората от обединената група, тикайки микрофони, магнетофони и фотоапарати в лицата им, където ги видят.

— Кога са открити телата?

— Малко преди да се обадим на вашия човек на летището. Преди около трийсет минути.

— Кой ги намери?

— Университетски полицай, обикалящ района си. Забелязал, че веригата на Вход едно е отрязана. Довечера ще има голям мач с Клемсън. Преди няколко години студенти от Политехническия институт в Джорджия нахлули в стадиона и се опитали да изгорят инициалите на университета, издигнати над игрището. Тъпаците бяха запалили половината стадион. Патрулиращото ченге си помислило, че хлапетата от Клемсън може би гласят подобно изпълнение, затова решило да провери и така намерило телата. Веднага докладва и отцепи района.

— Някой страничен да е видял нещо?

— Засега никой.

— Искам да уведомите президента на университета, че довечера няма да има никакъв мач — каза Матюс. — Тук не трябва да влиза никой поне двайсет и четири часа.

— Като се имат предвид обстоятелствата, не мисля, че някой ще започне да спори.

— Къде е медицинският експерт? — попита Матюс, забелязвайки отсъствието му сред дежурния екип, чиито членове снимаха сцената и търсеха улики около телата, но внимаваха да не ги докоснат — никой не биваше да ги пипва, докато медицинският експерт не завършеше предварителния оглед.

— Прекарал е нощта в Ричмънд — отвърна Брейди. — На път е за насам. Уредил съм му полицейски ескорт. Всеки момент ще дойде.

— Как минаха проучванията вчера?

— По дяволите, в цялата група — моите хора, от щата и от окръга — има осемдесет души, които пръснахме из целия район на университета. Откакто подхвърлиха първото тяло, сме разпитали няколкостотин студенти. Всеки един, който е познавал или е ходел заедно на лекции с изчезналите хлапета, всеки служещ в деканата и факултета, с когото са разговаряли, всеки, който се е карал с тях или им е имал зъб, всяко гадже, всеки, който може да е искал да се среща с някоя от четирите и му е бил даден пътя. До този момент сме разговаряли с всеки, който дори само е минал през района в нощта, когато са изчезнали, и на сутринта, когато подхвърлиха първото тяло. Нищо. Никой нито е видял, нито е чул каквото и да било.

— И въпреки това той е успял да отвлече четири жени оттук, вероятно против тяхната воля, а след това и да върне телата им — каза Матюс. — Ако не бях убеден в противното, досега бих се заклел, че си имаме работа с фантом.

— А, ти снощи пропусна истинското шоу — каза Брейди. — Преоблякох три от моите полицайки и ги пуснах из района след мръкване като примамки. Една от тях била нападната и веднага се обадила по радиото за подкрепление. Оня тип хукнал да бяга, едно от ченгетата се паникьосало да не го изтърве и стреляло два пъти по него още преди да се доближи достатъчно, за да го идентифицира. За щастие бил неточен, както и в преценката на ситуацията.

— По кого е стрелял?

— По някакъв копелдак с регистрирано умствено заболяване, който хукнал сам да залавя серийния убиец. Бил облечен с камуфлажни дрехи и цялото му лице било нацапотено с боя.

— Как гледа студентското население на тия убийства?

— Масови изселвания — като по време на записване, само че в обратна посока — отговори Брейди. — Половината студентки си събират багажа и напускат по възможно най-бързия начин. Тия, които нямат коли, наемат, или пък ужасените им родители идват да ги отведат вкъщи. Снощи фактически цялото население, живеещо извън градчето, се изнесе. Не вярвам да е останала и една-единствена жена с кестенява коса и ръст под един и седемдесет.

— Опасявам се, че ще стане и по-лошо.

— Като че ли не знам — каза Брейди. — Студентите, дето са останали, както и половината град, се въоръжават до зъби. Запасите от пушки, пистолети, сълзотворен газ и газови пистолети на всички оръжейни магазини в радиус от сто и петдесет километра свършиха. Дори спортните магазини разпродадоха всичките си бейзболни бухалки. Мъкнат и купуват каквото им дойде наум. Общежитията и квартирите им са се превърнали в оръжейни складове. И това съвсем не е краят — добави Брейди след кратко мълчание. — След като чуят новините довечера, на главата ми ще се изсипе такава бъркотия…

— Ще ги поднасяме една по една — каза Матюс и това бе единственото утешение, което можеше със сигурност да предложи.

Матюс усети, че някой бързо мина зад него и се обърна тъкмо навреме, за да види Дейв Морър, медицинския експерт, забързан и задъхан.

— Съжалявам, момчета — каза Морър. — Дойдох по най-бързия начин.

Той хвърли първия си поглед към телата, за миг застина, после се съвзе и се приближи към тях.

Вниманието на Матюс бе насочено към медика, който отвори чантата си, надяна чифт хирургически ръкавици и коленичи до една от жертвите. Протегна ръка към главата и внимателно я обърна, за да види тила, после се прехвърли и на другите тела, отделяйки специално внимание на същото място.

Матюс също си сложи ръкавици и клекна до него.

— Какво търсиш? Рани по тила?

— Виждам, че очевидно не си чел протокола от аутопсията на първото тяло — каза Морър, без да прекъсва работата си.

— Току-що го получих и нямах време да го погледна.

— Пета страница. Четвърти абзац.

Матюс извади сгънатия на две протокол от вътрешния джоб на шлифера, където го бе напъхал по време на ралито от летището дотук. Разгърна на указаната от Морър страница, намери посоченото място и внимателно го прочете веднъж, после втори път и усети как го побиват тръпки.

— Правил ли е същото и с тези три?

— Не. Само с първата.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Това не ме изненадва. Не мога да се похваля с разнообразието на случаите, каквото има един медицински експерт от големия град, но аз дори не съм и чувал за подобно нещо.

— Защо го е направил? С каква цел?

— Добър въпрос — каза Морър, внимателно пъхайки пръсти между шевовете по гърдите на една от жертвите. — Мога да ти кажа само едно: това няма нищо общо с каквито и да било сексуални изстъпления. Направено е бавно, методично и хладнокръвно. Болката тук е толкова незначителна, че може да се пренебрегне, но ако е правил това, което си мисля, че е правил, то е било най-гадната форма на психологически тормоз, който човек може да си представи.

— Да не искаш да ми кажеш, че тя е била жива, докато го е правил?

— Ако не е била жива, нямало е да има никакъв смисъл да го прави.

— Кой още има копие от този протокол?

— Само офисът ви тук. Следващият човек, който трябва да го види, ще бъде прокурорът на Съединените щати, когато изправите заподозрения в това пред съда.

Изтичането на информацията за парченцето боя бе ядосало Матюс и никак не му се искаше това да се случи и втори път. Опитът го бе научил, че не бива да разчита на ченгетата от малкия град да опазят служебната тайна — твърде добре се познаваха с местните медии.

— Много ще ти бъда задължен, ако положението остане такова — каза той на Морър. — Този факт ще ми трябва, за да мога да елиминирам фалшиви признания. И по чисто лични причини бих искал семейството на това момиче никога да не научи. Достатъчно вече са преживели хората и не бих искал да добавям още страхотии към кошмарите им.

— Ще видя какво мога да направя, но в офиса ми заедно с мен работят още десет души.

Погледът на Матюс бавно обходи всяко тяло поотделно. На три от краката видя вече познатите изрези от вътрешната страна на бедрата. Взря се в лицето на най-далечното от него тяло и усети стягане в корема. Това бе дъщерята на заместник-директора на ФБР.

— Начинът на обезобразяване и шевовете изглеждат еднакви с тези на първото тяло.

— С някои дребни разлики.

— А сърцата липсват ли?

— Пак ще ти кажа, че ще бъда абсолютно сигурен едва когато направя аутопсия — отвърна Морър, — но май наистина липсват.

Матюс забеляза същата сиво-синя ципа, проблясваща по кожата на жертвите, каквато бе забелязал и на първото подхвърлено тяло. Той протегна ръка и леко докосна с пръсти лакътя на най-близкия до него труп. Кожата бе влажна и студена на пипане.

— Били са замразени, както и първата?

— И все още се размразяват.

— Направи ми услуга — каза Матюс. — Дай ми едно кратко и бързо резюме към протокола от аутопсията на първото тяло. Подробностите ще ги прочета после. Сега просто нямам време.

— Определено тялото е било сглобено от частите на четири различни тела. Няма почти никакво съмнение, че са взети от тези три тук. Не открих никакви следи от сперма или други течности. Кървавите петна са от кръвта на жертвата и от още три кръвни групи, които вероятно ще съвпаднат с тези.

— Причина за смъртта?

— Казано на по-достъпен език — изтичане на голямо количество кръв по време на мъчение.

— Била е жива, докато оня я е кълцал?

— Известно време — каза Морър. — Освен това, съдейки по приблизителното време на отвличанията, нито тя, нито останалите са били убити веднага. Държани са били живи поне няколко дни.

Морър погледна встрани и смени темата, която явно никак не му бе по вкуса:

— Мисля, че май намерих отговор на въпроса как убиецът е отвличал жертвите си без никаква съпротива от тяхна страна.

Матюс го изчака да продължи.

— Токсикологичните изследвания на тъканта от съставните части на първото тяло показаха наличие на следи от някакъв наркотик на базата на морфина. Което означава, че той го е приложил и на четирите. Лабораторията още не е успяла да го идентифицира с положителност. Но по всяка вероятност това е наркотик с изключително бързо действие и ако се дозира точно, мога твърдо да ти кажа, че човек става много податлив и изпълнителен, като при това не изпада в безсъзнание — наркотикът оставя моторните рефлекси в достатъчно активно състояние, за да може жертвата да ходи, но не и да се съпротивлява.

— А по какъв начин го прилага?

— Над лактите и на двете ръце на първото тяло открих малки дупчици, направени от игла на подкожна инжекция, а не забравяй, че тези ръце са на две различни момичета. На две от ръцете тук виждам същите дупчици. Мисля, че за да инжектира предварително приготвената доза, той е използвал спринцовка с пружина.

— Защо спринцовка с пружина?

— Дупчиците по ръцете на първото тяло бяха с абсолютно еднаква дълбочина, което означава, че при инжектирането и двата пъти е приложен един и същи по сила натиск. Малко вероятно е, забивайки иглата в нечия ръка, човек да постигне такава точност с обикновена спринцовка. Ако обаче използва спринцовка с пружина, дълбочината на проникване ще бъде винаги една и съща. Ако същото е и с тези ръце тук, заключението ми ще бъде именно такова.

— Спринцовките с пружини не се срещат много често, нали?

— Съмнявам се дали ще успееш да намериш болница или магазин, които да ги имат.

Морър отново съсредоточи вниманието си върху телата и Матюс го видя да оглежда вагиналния отвор на едно от тях и да измъква оттам първата бележка. От останалите жертви последваха още две.

Една след друга Морър му ги подаваше с пинцетите, а Матюс ги разгръщаше и прочиташе. Брейди надничаше през рамото му.

На първата бележка пишеше: Ти ми се усмихна. На втората: Приятелите ти казваха. На третата: Дъхът ми сек… Последната дума от третата бележка бе размазана и бе невъзможно да се прочете докрай. Сигурно е искал да напише секна, помисли си Матюс, но все пак трябваше да почака резултатите от лабораторния анализ.

— Нещо интересно? — попита Морър.

Матюс поклати глава.

— Нямам представа какво означават.

— Има нещо ужасно познато в тия фрази — каза Брейди, докато Матюс слагаше бележките в три отделни пликчета. — Какво беше написано на бележката от първото тяло? Когато за пръв път те срещнах?

Матюс кимна утвърдително.

— Чувал съм ги. Не мога обаче да си спомня къде — каза Брейди и замислено повтори думите. — Ще се сетя.

Матюс се изправи, и отново погледна към северния край на стадиона. Тълпата зяпачи по затревения склон бе нараснала и се смесваше с репортерите и телевизионните екипи.

— Някой снима ли тълпата?

Брейди отправи поглед към детектива, застанал до него. Лицето на полицая помрачня и той поклати глава:

— Съжалявам, шефе. Просто не мога да мисля правилно след всичко това.

— По дяволите, Чарли! — изръмжа Брейди. — Отивай веднага!

Докато детективът и неговият партньор се отдалечаваха с фотоапарати в ръце, Матюс продължи да се взира в растящата тълпа по северния склон. Студентите идваха откъм студентските общежития от другата страна на Олдърман Роуд, колите спираха и движението по улицата постепенно замираше.

Дали убиецът е там, сред тях, запита се Матюс. Дали в този момент и той не се взира в мен нахално, уверен в анонимността си? Той се сети за онази част от протокола на аутопсията, която Морър му бе казал да прочете. Какво беше това чудовище, способно на такова нещо?

Матюс сведе поглед към проснатите пред него тела, пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, оглеждайки отново тълпата по склона.

Ще те пипна, извратен кучи син такъв! Независимо от това, че си мислиш колко добре си планирал всичко, все някъде си допуснал грешка и рано или късно ще я открия.

 

 

Джон Малик свали бинокъла от очите си и бавно се заизмъква от тълпата зяпачи и репортери, докато стигна до Олдърман Роуд. Усмихвайки се вътрешно, той пресече улицата и се насочи към студентското общежитие, където бе оставил колата си. Когато я наближи, Малик се спря за миг пред „Гранд Чероки“-то да огледа работата на бояджията, свършена миналата сутрин в Ричмънд. Шоколадовият цвят наистина бе много приятен, но металикът в боята бе твърде много и на слънцето джипът блестеше като захаросана ябълка. Той вдигна рамене с безразличие. В края на краищата нямаше значение. И без това трябваше да се отърве от него, като привърши с работата тук.

Още само две малки кучки — беше му омръзнало да губи толкова време, докато изучи добре графика им. Може би три. Онази с ангелското личице, която свиреше на цигулка в Олд Кейбъл Хол преди няколко дни на рецитала там, бе изострила интереса му.

Да, но сигурно вече всички са си отишли, напомни си той. При мама и при татко. Но скоро щяха да започнат да се връщат, след като отвличанията спрат и паниката утихне. След седмица, десет дни най-много. Дотогава щеше да си гледа касетите. И да чака. Можеше да си го позволи. През това време ще поразузнае за нови места на отвличане и подхвърляне, ще очертае маршрутите до тях и обратно. Да е готов, когато малките кучки се върнат. Ще си помисли и какво още да направи, за да удължи и увеличи удоволствието.

А след това ще се махне. Най-напред трябва да отиде в Ню Йорк, да се погрижи за бизнеса там, а после… кой знае? С огромната сума пари, с която щеше да разполага, изборът му бе неограничен за цял живот, напомни си той със задоволство. Но определено щеше да се придържа към университетските градчета. Бе толкова лесно да отмъкнеш някоя от района на университета. И изборът на жертвите бе първокласен. Толкова са доверчиви и наивни. Бог да благослови Америка!

Докато завиваше наляво по Олдърман Роуд и се насочваше към сърцето на университета, видя двете цивилни ченгета, снимащи тълпата. Малко остана да им свирне с клаксона, но в последния момент се сдържа. Не се прави на велик. Не дърпай лъва за опашката, когато е в собствената си бърлога. Включи радиото, намери радиостанция, предаваща кънтри музика, и запя заедно с певеца.

Кратка спирка пред железарския магазин, за да си купи по-голяма бургия с цел подобряване качеството на последното си изобретение, след това може би един приятен обяд в „Ъгъла“, за да види дали не е следен, и после веднага в хижата. Първите подробни репортажи би трябвало да започнат точно по времето, когато щеше да се прибере. CNN бе любимата му станция. Боби Батиста сигурно щеше да се гърчи от вълнение, докато предаде репортажа от тазсутрешния спектакъл. Тя имаше толкова хубави и изразителни сини очи.