Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (10)

10.

Майк Къли бавно караше по тесния асфалтов път, виещ се сред есенния вирджински пейзаж. Хиляди пъти бе минавал по него, но красотата му винаги го бе удивлявала. А по това време на годината природата тук сякаш надминаваше себе си — грейналите в ярки есенни багри хикории^[1], дъбове и брястове подчертаваха помръкващата зеленина на ливадите и пасбищата из пръснатите наоколо дворове и малки фермички.

Домът му в Клифтън бе за него нещо повече от обикновено жилище. Бе убежище, където съзнанието му намираше покой, далеч от професионалните задължения. Особено място и в географския, и в абстрактния смисъл на думата, своеобразен филтър, откъдето Къли излизаше пречистен духовно и физически. Духовен заслон, където се връщаше при Джанет и Джени, за да бъде обгърнат от любовта им, да получи душевен мир и спокойствие, които не можеше да намери на никое друго място. Оттам излизаше освежен и обновен, отново способен безпристрастно да обмисли следващото решение.

Усети стягане в гърдите, докато поемаше по дългата трилентова алея, водеща към двуетажната къща. Погледът му се плъзгаше по познатия пейзаж, спомените го завладяха и той спря на половината път. Хамакът, закачен лично от него на дъба и бряста срещу него, се полюляваше от слабия ветрец. Паянтовите врати на малкия обор със сеновала над него сега бяха здраво затворени. От оградата, правена със собствените му ръце, липсваха няколко греди. Старият дъб, надвесил дългия си дебел клон над малкото езерце като бушприт на кораб, извика на устните му горчива усмивка. През топлите летни дни Джени обичаше да се примъква по корем до самия му край и да лежи там, с часове наблюдавайки рибите и дивите патици, и да прави физиономии на отражението си в гладката повърхност на водата. Къли виждаше част от зеленчуковата градина на Джанет — ето я там, малко вдясно от задната страна на къщата. Цялата бе потънала в бурени. Погледът му попадна на празната кучешка колибка и в гърлото му се надигна буца.

След всичко преживяно, Къли почти бе забравил за Буба, а може би и подсъзнателно бе избягвал да мисли за него. Преди четиринадесет години Джени бе получила черния лабрадор като коледен подарък. След смъртта на Джанет, тъй като нямаше кой да го гледа — Джени бе на училище в града, — адвокатът на Къли бе завел животното в местния приют, уверявайки го, че лично ще се погрижи кучето да бъде взето от някого. Две седмици по-късно секретарката на адвоката, без да знае за тази уговорка, бе писала на Къли в затвора, че Буба, сметнат за нежелан от никого поради напредналата си възраст и болести, бил умъртвен. На тринайсет години, болно от артрит и полусляпо, старото куче не бе познало на този свят нищо друго, освен любов, другарство и сладка полудрямка пред пукащата камина. Мисълта, че Буба е свършил дните си в клетка, легнал на студения цимент, изплашен, треперещ, нещастен и самотен, без да има кой да стопли последните му мигове с ласка и нежна дума, бе последната капка, бележеща края на един вече несъществуващ живот.

Къли усети несъзнателно впитите във волана пръсти и се насили да мисли за по-приятни дни. После продължи по алеята и спря колата пред къщата. Остана в нея, без да помръдне, и дълго време стоя така, вперил поглед в закованите с дъски прозорци, чийто щори се бе канил да боядиса, преди американската му мечта — ако изобщо такова понятие съществува, да се бе превърнала в кошмар за него. Сега боята се лющеше и падаше по земята. Той излезе от колата и с плахи стъпки се приближи към стъпалата на верандата, откъдето можа да прочете бележката, залепена на предната врата.

Тлъстите черни букви уведомяваха евентуалните нарушители, че този имот е в ръцете на Служба Вътрешни приходи, щатското и областно данъчно управление и адвокатска фирма „Гудман, Робъртс и Кинсайд“. На 18 октомври щял да се състои търг за разпродажбата на дома, покъщнината, пристройките и десетте акра земя. Утре.

Къли стоеше неподвижен, взирайки се в надписа. Огромната мъка бавно се превърна в гняв и този път той не можа да го потисне. Дори не се и опита. С рязко движение на ръката откъсна бележката и яростно я накъса на парченца. После се върна при колата, взе щангата за крика от багажника и откърти закованите на прозореца към хола дъски. Те се отковаха лесно, но прозорецът не поддаваше. Той счупи едно от по-малките стъкла, бръкна през отвора да освободи райбера, после влезе, повдигайки прозореца нагоре.

Къли бавно пристъпваше от стая в стая, чувствайки се като натрапник в някакъв по-раншен живот. Сякаш нищо не бе пипано. Всичко стоеше така, както си го спомняше. На всяка част от мебелировката, на всяка картина по стените — някои от тях бяха плод на Джениното изкуство в училище, — на всяка от пръснатите по масите фотографии в рамки, на всяка дреболийка, дори на всяко препарирано животинче от детската колекция на Джени, на играчките и грамотите й по плуване от училище имаше залепено етикетче с инвентарен номер.

Всичко, което Джанет бе събирала с любов и внимание, всичко, превърнало тази къща в дом и определяло облика на едно семейство, щеше да бъде продадено на този, който даде най-много. На непознати, незнаещи нищо за гордостта, с която Джени представи първата рисунка на баща си, който със същата гордост я постави в рамка и я окачи в кабинета си. Нищо незнаещи за чертите по кухненската врата, бележещи превръщането на малкото момиченце в млада жена, нито пък за безбройните петънца, белези и драскотини, събрали се през последните двайсет години по стените и мебелите.

Къли нерешително спря пред спалнята на горния етаж, после отвори бавно вратата и приседна в крайчеца на леглото. Протегна ръка, взе снимката от нощното шкафче и я задържа пред погледа си, потискайки с усилие парещите в очите му сълзи. Бе последната снимка на Джанет и Джени, направена малко преди да започне процесът срещу него. Те му се усмихваха, вдигнали палци нагоре и държащи лапата на Буба, вдигната пред обектива в същия жест на подкрепа и съпричастност. Той внимателно отлепи етикетчето с инвентарния номер и отиде до гардероба, откъдето извади голяма кожена чанта. Сложи снимката в чантата и започна да я тъпче с дрехи, вадейки ги от чекмеджетата, които лично бе сковал и монтирал, внимателно наблюдаван от лежащия до него Буба, неизпускащ нито едно негово движение и търпеливо очакващ вечерната си разходка навън.

Къли съблече дадените му тази сутрин от затвора цивилни дрехи, обу избелели дънки, навлече една тениска, сложи чифт маратонки „Найк“ и облече любимото си кожено яке. После свали едно от чекмеджетата и бръкна малко по-навътре, за да извади стария си пистолет, пъхнат в глезенен кобур — 6,35-милиметров полуавтоматичен „Валтер“, обиколил целия свят с него. От същото скривалище извади и четири паспорта от четири различни националности — всичките съвършени фалшификати, изработени за него от Управлението. На всеки от тях бе залепена неговата снимка, но имената бяха различни. Провери валидността им и видя, че всичките важат поне за още три години напред. Хвърли оръжието и паспортите в чантата, дръпна ципа и слезе отново в кухнята.

Спря се пред вратата, водеща към гаража, и накрая се насили да я отвори. Влезе бавно и се спря на последното стъпало. Старата сенокосачка все още стоеше в далечния ъгъл, където я бе оставил. В средата на помещението неговият „Харли Дейвидсън Лоу Райдър“ бе подпрян на стойката си и бе покрит с брезент. Усмихна се, като си спомни как Джанет се бе смяла, когато го докара вкъщи — бе отдала покупката на критичната му възраст и му бе благодарила, едва сдържайки смеха си, че в опита си да догони отиващата си младост той си бе избрал играчка за възрастни, а не някой любовен роман. Видя, че от ръкохватката на кормилото виси някакво картонче и се приближи да го прочете. Това бе талон за резервация, отделящ мотоциклета от останалите вещи за търг и означаващ, че той вече си има собственик. Името, написано на картончето, бе Джордж Кинсайд. Неговият адвокат.

Въпреки че всячески се стараеше да го избегне, в съзнанието му настойчиво се промъкна представата как Джанет влиза в колата, пали я, обляга глава на седалката и чака смъртта. Тръшна се на стъпалата и забеляза очукания калъф на китарата си, подпрян на стената, със залепен отстрани инвентарен номер. Той се пресегна и извади инструмента. Само като чу тихото прозвънване на струните, трепнали под лекото докосване на пръстите, сълзите, сдържани толкова дълго време, сега потекоха свободно.

— Съжалявам, момичето ми! — прошепна той тихо със задавен от вълнение глас. — Толкова съжалявам.

После пред очите му изплува лицето й, както го бе запомнил, когато го изпращаше в затвора — само тя можеше да се усмихва с такава любов и съчувствие.

— Липсваш ми, моето момиче. Сам Бог вижда, че ми липсваш.

Изсвири встъпителните акорди на „Дани бой“ и запя със силен и чист ирландски тенор. Това бе песента, която Джанет винаги бе искала да чуе най-напред.

Успя да стигне само до Но ще се върнеш ти, когато есента дърветата обагри, преди мъката да го задуши и да избухне в плач. Не знаеше колко време прекара, хлипайки, седнал на стълбите с наведена глава, докато накрая вдигна поглед и непоносимата мъка експлозивно се превърна в ярост. Той се изправи и хванал китарата за грифа, я разби на парчета в бетонния под. Целият треперещ, на косъм от тоталната загуба на самообладание, той с усилие спря и застина така, преди да разбере, че му остава да направи само едно нещо.

Отключи вратата на гаража и блъсна вратата навън така, че крилата й едва не изхвръкнаха от пантите си. После свали брезента от мотора и го избута навън, забелязвайки с учудване, че в акумулатора е останал достатъчно ток, за да запали двигателя. Етикетът от сервиза, датиращ отпреди два дни, залепен на предната вилка, обясни цялата мистерия. Мислещият за всичко и внимателен адвокат бе го закарал да го обслужат, за да може утре да си го откара безпроблемно у дома.

Къли взе парите, плика със снимките и досието на Малик от колата на Управлението и ги сложи в чантата, закрепвайки я към багажника на мотора с предвидените за целта ремъци. Промуши раменния кобур с деветмилиметровия пистолет през глава, след което се върна в гаража.

Двете двайсетлитрови туби с бензин за сенокосачката бяха пълни и Къли ги отнесе в къщата. Разля бензина навсякъде по първия етаж, напоявайки тапицерията на креслата, завесите и дървеното дюшеме с остро миришещата течност. После хвърли празните туби в центъра на хола, отдръпна се към кухнята и запали цяла кутия кибрит, подхвърляйки я на пода върху вадичка бензин. Обърна се и спокойно излезе през гаража, а зад гърба му се чу мощно „буф“, когато пламъците избухнаха и обхванаха в миг целия първи етаж.

Харлито изрева с готовност, той се метна върху него и бавно запълзя по алеята. Когато стигна края, той се обърна и погледна назад. Пламъците бяха погълнали целия първи етаж. Стоя, докато се прехвърлят на втория, после подкара напред, отдалечавайки се бързо, със скоростта на снаряд.