Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (1)

1.

Бе любимият й час от деня, когато първите лъчи на слънцето леко проблясват над хоризонта и в университетския комплекс цари мир и спокойствие. Вече бе към края на осемкилометровия си крос, който пресичаше самото сърце на студентското градче, но все още бягаше без усилие. С големи и грациозни подскоци тя се носеше по края на ширналата се, вече избеляваща морава, гмуркаше се под грейналите в есенни цветове кленове, минаваше покрай стройните бели колони, поддържащи портиците към внушителни монолитни сгради.

Стигнала до Маккормик Роуд, тя погледна часовника си и забави крачка, за да премине към спокоен ход. Вдишваше дълбоко режещия октомврийски въздух, изпълнен с есенни ухания, и лениво оглеждаше околността. После дръпна ципа на чантичката, закачена на кръста, и бръкна да извади малката бутилка минерална вода. Пръстите й закачиха флакона „Мейс“^[1], който тя, както и повечето останали студентки, носеше със себе си, когато излизаше.

Спокойствието и безгрижието на студентския живот бе нарушено и академичното общество на университета във Вирджиния бе сковано от неописуем страх. През последния месец при тайнствени обстоятелства бяха изчезнали четири студентки и всички — под прикритието на тъмнината — първата бе видяна за последен път да излиза от студентския център „Нюкоум Хол“, втората — след някакъв рецитал в Олд Кейбъл Хол, а третата и четвъртата — когато се връщали късно през нощта от библиотеката „Олдърман“. По една всяка седмица. Оттогава никой не бе чул нищо за тях. И у нито една от изчезналите не са били забелязани никакви признаци на тревога или странно поведение. Не бяха последвали никакви искания за откуп. Никой не се бе обадил да поеме отговорност. Нищо. Пълно мълчание. Последвано от най-неприятната разновидност на страха — неведението.

След изчезването на втората студентка бе организирана служба за изпращане на студентките. Едно обаждане по телефона след смрачаване бе достатъчно, и един или двама студенти придружаваха момичето до общежитието или до паркинга, убеждаваха се, че се е прибрало или отпътувало с колата, и чак тогава се прибираха. Университетската полиция бе утроила броя на полицаите, патрулиращи из градчето нощем. Въпреки това бяха отвлечени още две студентки, млади момичета, пренебрегнали службата за изпращане, заявявайки, че няма да се оставят страхът да диктува постъпките им. И двете скъпо заплатиха за инатливата си демонстрация на независимост.

Дишането и пулсът на младата бегачка се върнаха в границите на нормалното и слизайки по стълбите, тя се насочи към алеята пред Гарет Хол. После зави и се заспуска по още стълби, водещи към малък летен театър, където седна на най-горния ред направо на студения камък и се приготви да изпие останалата вода, приключвайки с утринния си ритуал по наблюдаване изгрева на слънцето.

Летният театър се използваше през цялата учебна година от гостуващи оратори, театрални трупи и студентски организации, но откакто изчезна третата студентка, вечерните представления бяха отменени за неопределено време. Стените, обграждащи сцената долу, все още бяха изпъстрени с лозунги, рекламиращи дейността на мъжкия или женския клуб в университета. Бегачката напрегна очи да ги прочете, но бе късогледа и без очила едва можеше да различи напръсканите със спрей писания.

Тя забеляза, че в центъра на сцената има нещо и присви очи, но отново виждаше замъглено. Бавно се надигна и заслиза по стълбите към сцената, където лъчите на слънцето още не бяха достигнали. Погледът й бе прикован в сянката пред нея, върху нещо, което приличаше на съблечен женски манекен, застинал в предизвикателна поза. Поклати отвратено глава, мислейки, че е поредната лудория на мъжкия клуб.

Нещо все пак я накара да се приближи още повече, и когато пресичаше затревената площ пред сцената, вече видя предмета ясно. Кръвта във вените й се смръзна, дива паника сякаш я стисна за гърлото и тя се спря като закована. Опита се да извика, но ужасът от разкрилата се пред нея гледка като че изкара всичкия й въздух. Тялото й се скова и тя застина като статуя на ужаса, без да може да издаде звук. Най-сетне от гърлото й излезе дълбок хрип, който постепенно се превърна в смразяващ кръвта писък, издигна се в утринната тишина и се заблъска из стените на достолепните сгради.