Викториано Кремер
Лулата

„Лулата“ го наричаха.

И бе като дървото

черешово на своята лула нашарена: с дълбоки дълбеи

и цяла със студена пепел, с въгленчета дребни

и силен мирис на гора.

 

На улицата изпод сенниците бледи

той гледаше как слънцето червено по стрехите

се плъзга и повдигаше си силом раменете,

за да го съзерцава,

като че светът ще му натегне.

 

Тогава му сияеха очите. Бяха те дълбоки,

далечни и самотни като слаб отблясък

от някакъв фенер

на кладенеца във водата.

 

Но не продумваше ни дума.

Кривеше устни, измежду жълтите му зъби

излизаше неясен шум, загърнат в пушек, ехо,

което продължаваше…

(Докато се глумяха с него рой

хлапета.)

Умря той много непохватно.

Пет дни в леглото

отбиваше охотата на всички тез, които

намираха му краят предопределен от първата

минута,

избрана бялата и чиста риза на смъртта.

(Усещаше уханието на грозде неузряло,

на позлатена есен, изпарението безцветно

на почвата.

И си възпираше отчаяно душата.)

Погребаха го бързо.

Никой не помисли повече за него.

 

Но през нощта, самичка вече,

жена му взе черешовата му лула

и дълго я гледа, дорде гореше

на въглените в пламъците сини.