Дамасо Алонсо
Несправедливостта

        Кажи ми от какви ровини се възправяш, сянко черна?

Какво ти дириш?

                        Хълмовете дълги,

досущ зелени гущери, подават се от долините,

които се потапят в детството мъгливо на света.

Пладнуват пръснати стадата,

дорде потрепва светлината, току-що родена,

дорде се времето изтяга, червеникаво овчарско куче,

                                което дреме пред вратите божи.

Но ти дохождаш, черно пагубно петно,

кралице зла на пещерите, галопираща на северния вятър,

                                устремила своите зеници коси

като два метеора, раснещи от тъмнината,

възседнала на заника червените и буйни гриви,

като бичуваш върховете

със плитки от змии, камшици от градушка.

        Пристигаш,

празнота, която гълта векове и светове,

като огромен гроб,

подтиквана от фурни, със стиснати чела,

козли жестоки, прави, без уши и без очи,

които нежност не познават.

Да, ти от пропастта пристигаш,

сърдито слънце на тъмите, винаги пристигаш,

вълна размътена, безкрай, безкрай шуртяща,

противница на любовта, откакто си родена

със сътворението на света.

        Ти замъгляваш със ръка

от влажна нощ стъклата топли,

където на лазура се показва детството прозрачно,

                        когато щастието беше още нежно,

и се разгръща светлината,

и слагаш в погледа обистрен

зеления печален пламък на блатата мътни.

        Ти трупаш злоба и ненавист

на сърцето старческо във локвата студена

и дразниш силната уплаха

на изоставените тъжни псета,

които лаят яростно от трапа на гората.

        И тръгват хората, изтръгнати борики

от празнотата запламтяла, по ровината надолу

и в пукнатините помръкват

подобно тъмни факли, ту мъртвешко бледи,

                ту червено-жълти

и като богохулства в ада падат.

        … Сега пристигаш и до мен.

Усетих шипа на прогнилите ти тръни

и парата отровна на езика,

размаха страшен на крилата,

                които въздуха превръщат на вихрушка.

Душата беше само вой

и смръзваше до мозъка на костите плътта ми смъртна.

Ранявай ме, ранявай ме, сеячко на ненавист:

не ще заскача тук ненавист като пламък серен

                                от моята дълбока рана.

Но ей ме тук,

аз съм човек, подобно някой бог,

аз съм човек, неяснота приятна, средище горещо,

кипение преходно на метал загадъчен, излъчващ нежност.

Ти можеш да раниш плътта

и даже да усучеш като ленен плат душата:

но няма никога да угасиш

                                жаравата на силната любов,

                                която свети

дълбоко във сърцето,

животно злобно и проклето.

        Ти можеш да раниш плътта.

Но моето сърце не ще ухапеш,

майко на ненавистта.

Никога моето сърце,

кралице на света.