Габриел Шевалие
Клошмерл (2)

I
Един голям проект

През месец октомври 1922 г., към пет часа следобед, на главния площад на Клошмерл-ан-Божоле, засенчен с красиви кестенови дървета и украсен в средата с великолепна липа, за която разправяха, че била посадена през 1518 година в чест на посещението на Ан дьо Божо по тия места, двама души се разхождаха един до друг нагоре-надолу с бавната походка на селски хора, за които като че ли винаги има време за всяко нещо, и си разменяха думи, изпълнени с такъв категоричен смисъл, че ги изричаха след дълго подготвително мълчание — едва по едно изречение на всеки двайсет крачки. Често пъти една единствена дума или някое възклицание заместваше цяло изречение. Но тези възклицания съдържаха твърде изразителни нюанси за двамата събеседници, които се познаваха отдавна и преследваха в съгласие общи цели, като поставяха заедно жалоните на една зряло обмислена амбиция. Грижите им този път бяха от политическо естество и като такива — насочени срещу евентуална опозиция. Това именно им придаваше толкова сериозен и осторожен вид.

Единият от тях, вече над петдесетте, едър, румен, все още рус, представляваше истински тип на потомците на бургундите, заселили се някога ##по Рона. Лицето му, с изпръхнала от вятъра и слънцето кожа, се оживяваше най-вече от две малки светлосиви очи, обкръжени от тънки и постоянно свити бръчки, нещо, което му придаваше някакво хитро изражение, ту сурово, ту сърдечно. Но устата, която би могла да даде за характера му някои указания, които не се четяха в погледа му, не се виждаше под провисналите мустаци — сред тях потъваше дръжката на къса черна лула, повече дъвкана, отколкото палена, която миришеше едновременно на тютюн и джиброва ракия. Този човек имаше яко, сухо телосложение, дълги и стройни крака, и слаба наченка на корем, което беше по-скоро признак на физическа небрежност, отколкото на истинско затлъстяване. Макар че беше облечен без особена придирчивост, по удобните и лъснати обувки, по качеството на плата на дрехите му, по колосаната яка, носена с непринуденост в делничен ден, личеше, че е богат и почитан. В гласа и редките му движения се чувствуваше авторитетът му.

Този човек се казваше Бартелеми Пиешу, кмет на общината Клошмерл, най-едрият собственик на лозя — негови бяха най-хубавите склонове с югоизточно изложение, тези, от които се произвеждаха вината, запазили най-много аромата на гроздето. Освен това той беше председател на земеделския синдикат, окръжен съветник, а това го превръщаше във важна личност на няколко километра околовръст както в Сал, така и в Одена, Арбюисона, Во и Переон. Приписваха му дори и други политически цели, неизявени открито досега. Завиждаха му, но могъществото му ласкаеше хората от този край. Носеше килната назад обикновена селска шапка от черен филц с вдлъбнато дъно и широка периферия, обшита с ширит. И сега, за да може да размишлява по-добре, беше вкопчил ръце в реверите на сакото си, с издадена напред глава — обичайна за него поза при важни случаи, която внушаваше респект на подчинените му. „Тежи му дебелата глава на Пиешу!“ — казваха те.

Събеседникът му, тъкмо обратното, мършава особа без възраст, чиято брадичка прикриваше всеизвестен недостатък в предната част на челюстта, носеше, по старата мода, върху един важен хрущял, служещ за арматура на две звънливи цеви, които подправяха с носови съзвучия всяка негова дума, желязно пенсне с олющен никел, вързано за малка верижка, прикрепена за ухото му. Иззад късогледите стъкла сивкавозеленият отблясък на зениците издаваше един от онези отвлечени умове, заети с обмислянето на особеностите на някакъв неприложим идеал. Острият му череп беше покрит със сламена шапка тип „панама“, която дължеше на няколко слънчеви лета и на няколко зими, прекарани в един долап, цвета и пращенето, присъщи на царевичните власи, които се сушат под стрехите на фермите. Обувките му с медни кукички, върху които съобразителността на обущаря се беше проявила твърде очебийно, доизносваха последните си подметки, тъй като изглеждаше невероятно, че едни нови подметки биха могли да спасят окончателно разпадащото се горнище. Този човек смучеше една скъперническа цигара, по-богата на хартия, отколкото на скаферлати, свита от несръчни пръсти. Тази втора личност се наричаше Ернест Тафардел, основен учител, секретар на кметството, и в това си скромно качество, заместник на Бартелеми Пиешу, негов довереник понякога и до известна степен (защото кметът никога не отиваше твърде далеч в своите откровения, във всеки случай никога по-далеч оттам, докъдето беше решил да стигне), най-сетне негов съветник за някои административни писания, които изискваха по-сложни форми.

Учителят проявяваше към дребните подробности на материалния живот благородната отвлеченост на истинските интелектуалци. „Един светъл ум — казваше той — може да мине и без лачени обуща.“ Искаше да изрази чрез тази метафора, че блясъкът или посредствеността на облеклото не могат да прибавят, нито да отнемат нещо от ума на човека. Под това също се подразбираше, че в Клошмерл имаше поне един светъл ум — за съжаление, ограничен в една подчинена роля — чийто притежател можеше да бъде познат по нелъснатите му обувки. Защото от суетност, Ернест Тафардел се стремеше да мине за дълбок мислител, особен вид селски философ, аскетичен и неразбран. Всичко, което учителят казваше, звучеше някак педагогично и наставнически, подчертано често пъти с онзи жест, с който простите народни живописци представяха някога членовете на преподавателското тяло: вдигнат нагоре показалец, със свит на височината на лицето юмрук. Когато потвърждаваше нещо, Ернест Тафардел натискаше с показалеца носа си, и то толкова силно, че извиваше върха му настрани. Нищо чудно тогава, че след двадесетгодишно упражняване на една професия, която изискваше постоянно потвърждаване, носът му се беше поизкривил наляво. Нека добавим, за да допълним този портрет, че лошият дъх на учителя навреждаше на хубавите му поучения, понеже караше хората в Клошмерл да избягват мъдростта му, която той обичаше да им вдъхва твърде отблизо. И понеже единствен в този край не знаеше това неудобство, отдаваше на невежеството и грубия материализъм на клошмерлци бързината, с която се разделяха с него и особено припряността, с която скъсяваха всеки доверителен разговор, всеки разгорещен спор. Хората отстъпваха и се съгласяваха с него, без да му противопоставят някакви доводи. Тафардел виждаше в това някакво незачитане. Убеждението му, че е преследван, почиваше, значи, върху едно недоразумение. И тъй, той страдаше от това, защото по природа беше словоохотлив и му се искаше като образован човек да покаже своята начетеност. Обясняваше си изолирането си с това, че тази порода от планински лозари бе оскотяла от петнайсет века църковно и феодално подтисничество. Отмъщаваше си за всичко това, като хранеше към кюрето Понос силна омраза — впрочем платонична и чисто доктринална, — за която целият градец знаеше.

Последовател на Епиктет и на Жан-Жак Русо, учителят се считаше за добродетелен, тъй като посвещаваше цялото си свободно време на служебните си задължения в кметството и в съставянето на официални съобщения, които изпращаше на „Лозарска пробуда“ в Белвил-сюр-Сон. Вдовец от дълги години, той живееше целомъдрено. Дошъл от един строг край, Лозер, Тафардел не можеше да свикне с дебелашките шеги на тези пиячи. В негово лице, мислеше си той, тези варвари се подиграваха обидно с науката, с напредъка.

И затова изразяваше още по-голяма признателност и преданост към Бартелеми Пиешу, който проявяваше към него симпатия и доверие. Но кметът беше опитен човек, който умееше да се възползува от всичко и от всички. Когато му се налагаше да води някакъв сериозен разговор с учителя, помъкваше го на разходка: по този начин го поставяше винаги в профил. Трябва също така да се каже, че разстоянието, което дели един учител от един едър собственик, издълбаваше помежду им един ров на почтителност, предпазващ кмета от еманациите, които Тафардел разпръскваше право в лицето на обикновените хорица. Най-сетне Пиешу, като вещ политик, използуваше в своя изгода жлъчния език на секретаря си. Когато искаше да получи по някакъв труден въпрос съгласието на някои общински съветници от опозицията — нотариуса Жиродо, лозарите Ламолир и Маниган, измисляше, че е неразположен и изпращаше в домовете им Тафардел с папките и вонящото си красноречие. Съветниците даваха съгласието си, за да затворят устата на учителя. А нещастният Тафардел вярваше, че притежава рядка способност да се обосновава. Това убеждение го утешаваше за огорченията му в обществото, а тях отдаваше на завистта, която превъзходството събужда в посредствените хора. Завръщаше се много горд от тези мисии. Бартелеми Пиешу се усмихваше мълчаливо и потъркваше червения си врат, нещо, което при него беше признак на дълбока размисъл или на голяма радост. И казваше на учителя:

— От вас би станал прочут дипломат, Тафардел! Щом отворите уста, и човек се съгласява с вас!

— Господин кмете — отвръщаше Тафардел, — това е предимството на образованието. Има един особен начин да се излагат нещата, който не се удава на невежите, но винаги накрая успява да убеди.

 

В момента, в който тази история почва, Бартелеми Пиешу произнасяше следните думи:

— Трябва да измислим нещо, Тафардел, чрез което да блесне превъзходството на един издигнат градски съвет.

— Напълно съм съгласен с това, господин Пиешу. Но искам само да ви обърна внимание, че имаме вече паметник на падналите във войните.

— Скоро всяка община ще има паметник от този род, какъвто и да е съставът на градския съвет. Ще ни натрият с това носа. Трябва да измислим нещо по-оригинално, което да бъде свързано повече с програмата на партията. Не сте ли и вие на това мнение?

— Разбира се, господин Пиешу, разбира се! Трябва да се съдействува за проникването на напредъка в селата, да се прогонва безспирно мракобесието. Това е нашата голяма задача, за нас, хората от левицата.

Замълчаха и прекосиха площада по цялата му седемдесетметрова дължина и се спряха на мястото, където той свършва терасовидно и господствува над първата долина, — отвъд нея следваше цял лабиринт от други долини, образувани от склоновете на заоблените планини, спускащи се чак до равнината на Сона, която се виждаше, блещукаща и синя, в далечината. Горещината на този месец октомври правеше още по-гъста миризмата на новото вино, която се носеше над цялата местност, и дори над целия край. Кметът попита:

— Имате ли някаква идея, Тафардел?

— Някаква идея ли, господин Пиешу? Някаква идея…

Те отново закрачиха. Учителят поклащаше замислено глава. Той повдигна шапката си, която с овехтяването си се беше стеснила и го стягаше в слепоочията. Това притискане пречеше на дейността на мозъка. После отново я наложи грижливо. Бяха вече преминали целия обратен път.

— Да, някаква идея. Имате ли някоя, Тафардел?

— Тоест, господин Пиешу… Онзи ден ми дойде на ум едно нещо. Канех се да ви го кажа. Гробищата са собственост на общината, нали? Те са въобще обществен паметник, нали така?

— Разбира се, Тафардел.

— Защо, в такъв случай, те да са единственият обществен паметник, който не носи републиканския девиз: Свобода, Равенство, Братство? Не е ли това небрежност, която подпомага реакционерите и кюрето? Не ви ли се струва, че Републиката сякаш се съгласява, че контролът й спира пред прага на вечното жилище? И не означава ли това признаване, че мъртвите не попадат под юрисдикцията на левите партии? Силата на кюретата, господин Пиешу, е в това, че си присвояват мъртвите. Би било от значение да покажем, че ние също имаме права върху тях.

Настъпи тежко мълчание, посветено на обмислянето на това предложение. После кметът отвърна с приятелска непринуденост:

— Искате ли да знаете моето мнение, Тафардел? Мъртвите са си мъртви. Нека ги оставим на мира.

— Не се касае да ги безпокоим, но да ги предпазим от злоупотребите на реакцията. Защото, най-сетне, отделянето на Църквата от държавата…

— Няма защо да се връщаме на това, Тафардел! Вярвайте ми: ще се заемем с една история, която не интересува никого и няма да направи добро впечатление. Не може да се забрани на кюрето да влиза в гробищата, нали? И да отива там по-често от другите хора, нали? Тогава всичко, което бихме могли да напишем по стените… И после мъртвите, Тафардел, са минало. Ние трябва да гледаме към бъдещето. Искам от вас някаква идея за бъдещето.

— Тогава, господин Пиешу, връщам се на предложението си за градска библиотека, където ще подберем онези книги, които биха могли да просветят ума на нашите жители и да нанесат последен удар на стария фанатизъм.

— Да не губим време с тая работа за библиотеката. Казах ви вече това — клошмерлци няма да четат вашите книги. Вестникът им е предостатъчен. Мислите ли, че и аз чета чак толкова? Вашето предложение би ни създало много трудности, без да има голяма полза от нето. Нужно е нещо, което да направи по-силно впечатление, нещо, което да отговаря на такава напредничава епоха като нашата. Нищо ли наистина не ви идва на ум?

— Ще помисля за това, господин кмете… Ще бъде ли нескромно, ако попитам дали вие сам…

— Да, Тафардел, имам една идея… Отдавна я преживям.

— А! Добре, добре! — възкликна учителят. Но не зададе въпрос, защото нищо друго не можеше да накара някой клошмерлец да загуби всякакво желание да говори, както подобна постъпка. Тафардел дори не прояви никакво любопитство. Задоволи се само да изрази одобрение, просто на доверие.

— Щом като вие имате някаква идея, няма смисъл да се търси повече!

Тогава Бартелеми Пиешу се спря сред площада, близо до липата, и хвърли поглед по главната улица, за да се увери, че никой не идеше към тях, Сетне постави ръка на тила си и я плъзна нагоре, така че нахлупи шапката си над очите. И застана така, като гледаше втренчено земята пред краката си и разтриваше полека малкия си мозък. Най-сетне се реши:

— Ще ви я кажа, Тафардел, идеята си… Искам да изградя една постройка за сметка на общината.

— С парите на общината ли? — повтори учителят изненадан, защото знаеше каква непопулярност могат да породят разходите, извършени от сумата, получена от данъците.

Но не попита нито каква постройка, нито каква сума трябва да се похарчи. Познаваше кмета като човек с много здрав разум, предпазлив и извънредно ловък. Сам кметът допълни непринудено:

— Точно така, една постройка! И която ще бъде от полза както за хигиената, така и за нравите. Хайде да видим дали сте досетлив, Тафардел? Опитайте се да отгатнете…

Ернест Тафардел изрази с едно движение, че полето на предположенията беше огромно и че би било безумие човек да се впусне в него. Като видя това, Пиешу бутна още веднъж шапката си, и то така, че засенчи лицето му, присви замислено очи, дясното винаги малко повече от лявото, за да прецени по-добре впечатлението, което идеята му щеше да направи на другия, и разкри цялата работа.

— Искам да построя един писоар, Тафардел.

— Един писоар? — извика учителят съвсем смаян — толкова важна му се видя тази работа.

Кметът разбра погрешно смисъла на възклицанието.

— Ами да — каза той, — един пикалник!

— О, веднага разбрах, господин Пиешу.

— Какво ще кажете?

Човек няма готово мнение по една толкова значителна работа, доверена му неочаквано. А в Клошмерл прибързаността намалява стойността на всяка преценка. И сякаш, за да избистри мислите си, с рязко движение Тафардел изтръгна пенснето от големия си конски нос, поднесе го към устата си, обгърна го със зловонни изпарения и му придаде нова прозрачност, като го изтърка с кърпата си. След като се увери, че няма и прашинка по стъклата, той го постави отново на място с тържественост, която подчертаваше изключителното значение на този разговор. Тази предварителна подготовка изпълваше със задоволство Пиешу — от нея можеше да съди, че това, което беше доверил, бе направило впечатление. Тафардел каза още няколко пъти „хм! хм!“ зад мършавата си, винаги изцапана с мастило ръка, поглади козята си брадичка на стар пръч, и заговори:

— Ако е за идеята, господин кмете, това е идея един път! Една истинска републиканска идея. Напълно в духа на партията във всеки случай. Една мярка, която в най-висша степен поставя равенство между всички, и при това хигиенична, както правилно казахте. Като си помисля само, че и най-големите велможи на Людовик XIV са пикаели на стълбището на двореца! Много чисто е било при кралете, няма какво! Един писоар е все по-друго нещо от някакво шествие на Понос за благото на населението.

— Ами Жиродо — запита кметът, — ами Ламолир, Маниган, най-сетне цялата тази клика, мислите ли, че ще ги минем?

Преподавателят издаде тихия скърцащ звук, който му служеше за смях — съвсем рядка проява у този тъжен и непризнат човек, чието чувство за радост беше сякаш ръждясало, защото той го поставяше в служба само на правата кауза, при изключителни случаи — победите, спечелени над печалното мракобесие, което все още обгръща френското село.

— Несъмнено и сигурно е, господин Пиешу, че вашият план ще им нанесе тежък удар пред общественото мнение.

— Ами Сен-Шу? Ами баронеса дьо Куртбиш?

— Това всъщност може да бъде краят и на последните останки от престиж на бившите хора! Ще бъде една хубава победа на демокрацията, ново потвърждение на безсмъртните принципи. Говорихте ли вече за това в комитета?

— Не още… Има някои съперничества в комитета… Разчитам малко и на вашето красноречие, Тафардел, за да изложим работата и да я спечелим. Вие умеете така добре да затворите гагата на мърморковците!

— Можете да разчитате на мен, господин кмете!

— Значи, дадена дума! Ще решим кой ден ще бъде. А засега, ни дума! Мисля, че здравата ще се позабавляваме!

— И аз мисля така, господин Пиешу! Доволен, кметът местеше на всички страни шапката върху главата си. И понеже все още не се бе наситил на похвали, за да получи нови, отправяше към учителя многократни „А!“ и „Какво ще кажете!“ с хитро селяшко изражение, като непрекъснато се чешеше по тила, средище на мисловния му сърбеж. И всеки път Тафардел го възнаграждаваше с нови похвали.

Беше настъпил върховният час на деня, през една от най-хубавите есенни вечери. Някаква безкрайна ведрина се спускаше от небето, изпълнено с пискливите юначества на последните птици, а бледата му синева се преливаше постепенно в розово, подготвяйки великолепен залез. Слънцето потъваше зад Азергските планини и озаряваше само няколко хребета, които все още се подаваха сред един океан от покой, разстлал се над полята, и тук-таме мъглявата Сонска равнина, където последните му лъчи образуваха езера от светлина. Реколтата беше добра, виното, както личеше, щеше да бъде чудесно. Имаше защо да се радва човек в този край на Божоле. Клошмерл кънтеше от шума на разместваните бъчви. Свежи, малко тръпчиви повеи преминаваха през топлия въздух над площада, когато кестените потръпваха от североизточния ветрец. Навред се виждаха следи от изстисканите гроздове, а в казаните вече се вареше джибровата.

Застанали на края на терасата, двамата мъже съзерцаваха този успокояващ залез. Апотеозът на завършващия сезон им се стори като щастливо знамение. И неочаквано Тафардел попита не без предвзетост:

— Впрочем, господин кмете, къде ще поставим нашата малка постройка? Помислихте ли за това?

Кметът се усмихна дълбоко, така че всички бръчки на опасно жизнерадостното му лице взеха участие в това. Човек можеше да се любува на тази усмивка като на израз на прочутото политическо правило: да управляваш, това значи да предвиждаш. А в нея също така можеше да се прочете задоволството на Бартелеми Пиешу да се чувствува могъщ, вдъхващ страх, собственик да хубави, изложени на слънце имоти, и на изби, където се намираха най-добрите вина, които склоновете между западните проходи и предпланините на Бруий произвеждаха. С тази, подхранена с осезаеми сполуки усмивка, той обгръщаше трескавия Тафардел — един нещастник, които не притежаваше нито педя хубава земя, нито корен лозе — с онова съжаление, което деловите хора изпитват към драскачите и чудаците, занимаващи се с мъгляви фантазии. За щастие, добродетелното му усърдие и вярата му в освободителните мисии предпазваха учителя от иронията. Нищо не можеше да го засегне, нито да го нарани, освен непонятното оттегляне на някой събеседник пред ядовитите му афоризми. Присъствието на кмета го изпълваше със огряваща човешка топлина, поддържаше в сърцето му свещения плам на себеуважението. И сега той очакваше отговора на този, за когото хората в Клошмерл казваха: „Пиешу не уморява езика си ей тъй за нищо!“ И кметът наистина не го умори.

— Хайде да отидем да видим мястото, Тафардел! — каза той просто, като се отправи към главната улица.

Тежка дума. Дума на човек, който е решил предварително всичко. Дума, която може да се сравни с тази на Наполеон, когато е прекосявал полето при Аустерлиц: „Тук ще водя сражение.“