Габриел Шевалие
Клошмерл (18)

XVII
Централна власт и йерархия

Префектът на Рона на име Изодор Лиоше, беше човек с много гъвкав гръбнак, и все пак тази забележителна еластичност на гръбначния му стълб не винаги го спасяваше от прищевките на съдбата, която обича да води смело смъртните. Страхът да не получи ритник от божествата опекуни го лишаваше от всякаква решителност. Цял се изпотяваше, преди да се осмели да подпише някакво нареждане. Този човек, в разцвета на живота си, биваше мамен от жена си, без дори да благоволи да скрие това от него. Един верен усет го предупреждаваше, че даже и да вземеше друга съпруга, нямаше да бъде по-малко мамен — по-малко изгодно може би. Защото той беше мамен от добри подбуди — амбицията, и този позор, за които се смяташе, че той не знае, беше от голяма полза за него. Въобще префектката правеше кариера и докарваше вода в мелницата си с нейните маниери на хубава мелничарка, винаги готова да направи това, което прави жената на мелничаря в известната песен. В сравнение с такъв деен човек като жена си, префектът приличаше на отрепка. Пред този администратор мухльо, мъжа си, префектката крещеше с нотки на яростно отчаяние в гласа и се тупаше по гърдите, които притежаваха някакво безсрамно великолепие и бяха едно от украшенията на третата република.

— Ех, ако аз бях мъж!

Но тя се показваше несправедлива към съдбата, защото беше жена, и то хубава жена, а това добре я ползуваше. Съвсем, не е сигурно че дори ако притежаваше огромни дарби, като мъж би постигнала и четвърт от това, което бе постигнала като жена с интимните си дарби, и на първо място, че бе успяла да направи Лиоше, този чудовищно небрежен човек, префект. Това беше наистина нейно дело, дело, изведено на добър край с такава природна щедрост, с такъв усет за навременни постъпки и такова познание на потайните привички на всички силни хора на режима, че госпожа Лиоше напълно заслужава да бъде поставена сред най-ловките жени на своето време.

Тази префектка минаваше за леснодостъпна сред висшите политически кръгове. Трябва да се признаят заслугите на една жена, която може да загуби всичко, с изключение на самообладанието си. И когато плащаше честно и почтено със собствената си личност, трябва да се разбира, че плащаше в пълния смисъл на думата, защото не даваше нищо, преди да е получила, като при това умееше да остави дебютите без успокоителна развръзка. Далеч от мисълта да смесва удоволствието с изискванията на своето обществено положение, тя държеше в строг ред отчетността на официалните си излияния.

За удоволствието си, от което тази ненаситна дама смяташе, че в никакъв случай не биваше да се лишава, тя подбираше лица измежду елегантния персонал на министерствата, където я виждаха да се завира постоянно, тикайки своя Лиоше, защото тази нахалница възнамеряваше да направи този самохвалко посланик или губернатор на колония. Умееше да фиксира по такъв начин младите секретари, които й харесваха, че страните на тези хубави момчета пламваха. Дори само устата й ги принуждаваше да свеждат очи — до такава степен, дори без да изрече дума, тя изразяваше вече обещания. Всеки мъж, когото тази жена поглеждаше втренчено, биваше отведнъж събличан гол, публично гол. А тя — под предлог, че иска някои пояснения — надвесена над този, когото бе предпочела, го замайваше с топлото вълшебство, което се излъчваше от прочутата й гръд, същинска клопка за мъже, и му казваше с неудържимо пленителна усмивка: „Иска ми се да ви разкъсам, малки мой!“ Разкъсвам, този израз наистина беше най-подходящ за ласките на госпожа Лиоше, хубавата Режин. Във временната си квартира, където отвеждаше младежта, тя успяваше да получи от тези двайсет и пет годишни момчета такава продуктивност, че след това те си тръгваха изненадани, горди, много бледи и със съвсем празна глава. Малцина устояваха дълго на тази омаломощаваща жена. Една явно богато надарена жена, към четиридесетте години, която беше в разгара на плама и на умението си.

Лишен от жена си, на която възлагаше трудните случаи, префектът не би знаял какво решение да вземе. А се случи тъй, че тъкмо когато госпожа Лиоше отсъствуваше, пристигнаха инструкциите на Птибидоа, които министърът бе подписал, без да ги прочете. Те объркаха Лиоше. Той подуши, че тази работа би могла да му създаде неприятности, а и най-малката неприятност можеше да провали комбинациите на префектката. Да се прати в Клошмерл отряд жандармерия, би означавало да се привлече всеобщото внимание върху този край на Божоле, да се предизвикват коментарии в печата. Би възникнала необходимостта да се вземе отношение, а тъкмо от това той изпитваше голям ужас. Мислеше постоянно за следващите избори, не искаше да разсърди никого. „Ако човек знаеше на какво да се установи — стенеше този нерешителен мъж. — Няма съмнение — казваше си още той, — че една партия на власт ще предизвика недоволството на избирателите. Навярно следващия път ще стане някакъв обрат.“ Следователно господин Лиоше не искаше да се заангажира окончателно с никоя от страните. Хабеше обърканата си дейност в опити да помири противоположностите, сиреч да настрои срещу себе си почти всички.

Префектът размисли и му се стори, че е намерил едно от онези неутрални решения, които винаги вземаше. Вместо да изпрати отряд жандармерия в Клошмерл, не беше ли по-добре да изпрати войска, която щеше да отиде там под предлог за маневри. Общественият ред щеше да бъде укрепен, без да се предизвиква тревога сред обществеността.

След мъдра размисъл, това му се видя много умело действие. Повика шофьора си и му нареди да го откара при военния комендант.

Комендантът, генерал дьо Лафланел, беше от знатен произход. През XVII век един дьо Лафланел беше държал памука на Людовик XIV, по времето, когато този крал страдал от изключителна активност на червата, нещо, което имало известно отражение върху настроението му и държавните дела. Но благородникът, комуто било възложено височайшето почистване, се справял така деликатно със своята задача, че монархът, с онова върховно достойнство, спечелило му в историята името Велики, не се сдържал веднъж и му казал: „А, добри ми приятелю, колко хубаво ми бършете това!“ „Господарю — отвърнал благородникът с великолепна находчивост, — това е нещо по-хубаво от памука, това е просто дьо Лафланел!“ Мадам дьо Монтеспан, която била там, с разкрита гръд, за да развлича господаря си, се смяла много на остроумието [Навярно игра на думи: saillie означава и остроумие, но и издатък, издатина, изпъкналост. — Б. пр.], и тази духовитост, повтаряна навред във Версай, създала голяма известност на дьо Лафланеловци, известност, продължила чак до падането на стария режим. Революцията, която не пощадила най-почитаните традиции, не пожалила и тази. Но дьо Лафланеловци си предавали от баща на син култ към един лоялизъм, който водел началото си от самата основа на монархията. Нещичко от тази гордост бе достигнала и до коменданта.

Генерал дьо Лафланел беше правоверен човек, нещо твърде обичайно за генералите, хвърлили в огъня и убили много хора, които без сами да знаят това, са умрели по този начин съвсем по християнски благодарение на доблестните убеждения на дивизионния си командир. „Non nobis, sed tibi gloria, Domine!“ [Не нам, а на теб слава, господи (лат.). — Б. пр.] Тази величествена глупост — величествена по приложението си, която прославяше не друго, а провала на нашата офанзива и бе прибавена твърде несъобразително, та прозвуча почти като хула в комюникето от 28 септември 1915 година, от един началник, който следеше войната от долния край на перископа, с цялата необходима уговорка, що се отнася до бистротата на ума му и до дебелия пласт бетон над главата му, за да подсили тази бистрота, тази паметна глупост обясняваше доста добре спокойствието на генерал дьо Лафланел пред гледката на фронтовите гробища, разточително препълнени благодарение на него. Той просто се смяташе за някакво славно оръдие в божията ръка и поздравяваше бога за този толкова добър избор. И понеже мислеше добре, генералът мислеше, че войната изобщо е хубаво нещо, което научава цивилните как трябва да се живее, че армията е най-добрата институция в света и че никой не стои по-високо по умствени способности от генералите. След като мислеше всичко това, той нямаше никаква нужда да мисли нещо повече и старателно се въздържаше да го прави. Въобще той беше един доста добър генерал, като се изключи това, че не казваше твърде често „Мама му стара!“, тъй като мислеше добре, нито „scrongneugneu“, защото тази порода генерали е изчезнала.

Комендантът, след като изслуша префекта, му изложи своите възгледи, нещо, което в дадения случай представляваше всъщност план за действие:

— Ще ги накарам всички да вървят в крак, келеши с келеши!

Всички, сиреч, клошмерлци, причинителите на безредици. Като твърде християнски генерал, изпълнен с желание да служи на справедливата кауза, комендантът отиде при архиепископа за допълнителни сведения. Монсиньор де Джиаконе му даде фино някои указания относно работите в Клошмерл, твърде фино може би, нещо, което представляваше грешка, защото генералът разбра всичко наопаки. Но не можеше да се иска от един Еманюел де Джиаконе да не бъде винаги фин, както и от един Дьо Лафланел да стане изведнъж фин. Хората са такива, каквито са си, веднъж за винаги. Показвайки се фин, архиепископът не се съмняваше, че ще бъде разбран, а като не притежаваше никакъв усет към финото, генералът също не се съмняваше, никога не се съмняваше, че разбира отлично всичко и че взема винаги удивителни по своя финес или навременност решения. Мимоходом, нека отбележим следното противоречие. Склонен по-скоро към скептизъм, монсиньор де Джиаконе проявяваше твърде голяма доверчивост към хората, докато, макар и винаги оптимист (до такава степен, че можа, без да му мигне окото и без да се усъмни в собствената си ценност, да изпрати на заколение, при това съвсем безполезно, десет хиляди души наведнъж), генералът нямаше никакво доверие в тях. Това се дължеше на обстоятелството, че тези двама души правеха преценката си за интелигентността на другите въз основа на себе си.

След това посещение генералът повика своя помощник, генерала от кавалерията дьо Арноа д’Аридел. Посвети го по свой маниер в тази история и обобщи така своите инструкции:

— Всички да се накарат да вървят в крак, келеши с келешите! Действувайте по йерархичен път, така знам аз!

 

Сега още веднъж ще видим как функционира този извънредно точен механизъм от зъбчати колела: йерархията. По примера на своя началник генерал дьо Арноа д’Аридел беше благоприятно разположен към каузата на Църквата. Каза си, че трябва незабавно да се действува енергично. Повика полковник Туф, който командуваше полк от колониалните войски. Разказа му за Клошмерл и завърши със следните думи:

— С твърда ръка! Действувайте незабавно!

В полка на полковник Туф имаше един командир на батальон, който се отличаваше със своята решителност — майор Бискорн. Полковникът му изложи положението и му каза:

— Един юначага, ето какво ни трябва! Имате ли такъв човек сред вашите офицери?

— При мен е Тардиво — отвърна без колебание майорът.

— Съгласен за Тардиво. Направете веднага необходимото!

Като всички енергични хора, които умеят бързо да вземат решение, майор Бискорн не се увличаше в подробности. Той направи следното ясно обобщение на капитан Тардиво:

— Ще отидете при едни селяндури в някаква дивотия, в Клошмерл (ще го намерите на картата). Касае се за някаква шашма заради един писоар, едно кюре, една баронеса, разни счупени стъкла и една банда от идиоти, и не знам повече какво. Нищо не разбрах от цялата тази история! Ще видите на самото място за какво става въпрос. Турете ред там, и то по-живо. Едно нещо ще ви препоръчам — вземете по-скоро страната на кюретата. Такива са нарежданията. Пет пари ли не давате за тях? Аз също. Разбрано ли е всичко?

— Разбрано е, господин майор! — потвърди Тардиво.

— Репчат ни се нещо в Клошмерл, а?

— Тъй вярно, господин майор! — отвърна Тардиво.

— Тогава свобода на действие. Всичко да мине под нож!

— Слушам, господин майор!

Капитанът козирува. Накани се да си върви. Обзет от угризения, майорът го повика обратно, за да допълни указанията си:

— Все пак, не вършете глупости, нали, с вашите зебри!

Именно така капитан Тардиво бе натоварен с тази задача.

 

Капитан Тардиво, започнал от редник, имаше силно изразена военна индивидуалност. Не ще бъде безинтересно да опишем в общи линии кариерата на този офицер.

През 1914-та, на трийсет и две години, той киснеше в двора на една казарма в Блидах в качеството на подофицер на свръхсрочна служба с амбицията, ако всичко вървеше добре, да завърши кариерата си с чин старшина, да се пенсионира и да си намери някаква дребна гражданска служба, някакво спокойно портиерство например. Едно декоративно безделие му се струваше хубав завършек на живота на един доблестен войн. Когато мислеше за това увенчаване, дължимо на служебната му характеристика, виждаше се яхнал един стол в сянката на величествен портал, пристегнат в тъмен мундир и окичен с колониалните си медали как си свива цигари по цял ден, оглежда строго хората с онзи уверен и бърз поглед, придобит от дългата караулна практика, и как от време на време напуска поста си, за да си разкваси устата в някой съседен малък аперитив, където лесно ще смайва глупаците с цветистите описания на походите си. Някои любезни камериерки навярно не биха останали безчувствени пред толкова подвизи. И впрочем, като мъж, имал любовни похождения под всички небеса, той умееше да намига на красивите жени, може би по един малко вулгарен начин, но който ясно им даваше да разбере докъде искаше да стигне, а същественото е човек да бъде добре разбран. Защото Тардиво знаеше да подбира с един почти непогрешим усет за различните категории хора подходящи за него жени от онези, които наричаше „жени“. Отнасяше се сурово с този добитък за удоволствие, от който при случая приемаше някои подаръци, израз на почит към мъжката му сила, проявяваща се също така с юмруци, когато този джентълмен злоупотребяваше с абсента. Степените на обществената стойност варират до безкрайност и помежду им не винаги има еднакво разстояние. В цивилния живот Тардиво би бил категоризиран като голям нехранимайко. В колониалната армия обаче той беше един чудесен подофицер.

За да получи със сигурност чин старшина, към който той се стремеше да достигне, сержантът Тардиво преливаше в двора на казармата от зорка активност, изразяваща се в крясъци. В действителност Тардиво се държеше така не защото му беше приятно или от вродена злоба, а защото знаеше, че гръмките викове са наложителни във военната кариера, за да привлечеш вниманието на началниците върху себе си и да заслужиш уважението им. В една казарма, където всички крещяха от сутрин до вечер и от горе до долу, трябваше, за да бъдеш забелязан, да крещиш по-силно от другите. Твърде добър наблюдател, Тардиво веднага бе разбрал това, а така също и следното: един подофицер, които не наказва, е като стражар, който не съставя актове — подозират го в слабост и професионална небрежност. Кадрите на жандармерията и армията вземат своите решения със спокойната увереност, че всички цивилни са предполагаеми престъпници, а всички войници сигурни кръшкачи. Парадоксално нещо — това убеждение, че армията, от една страна, и гражданското общество, от друга, се състоят почти изключително от мръсници, създава именно силата на армията и стабилността на гражданското общество, които имат нужда, за да закрепят своите дисциплини и здравите си йерархии, от един велик, лесно разбираем основен принцип. В името на този принцип, възприет на драго сърце. сержантът Тардиво беше съгласен лейтенантът да се отнася с него като с тъпак, знаейки, че на свой ред той можеше безнаказано да се отнася като с тъпаци с всички хора, които не бяха подофицери. Амбицията му беше да се стреми да намалява броя на тези, които можеха да се отнасят с него като с тъпак и да увеличава броя на онези, с които той можеше да се отнася по този начин. Тази така добре определена амбиция, която се отнасяше с такова голямо снизхождение към личното достойнство, не му даваше никак покой. И тъй сержант Тардиво си дереше до насита гърлото в Блидах и налагаше наляво и надясно, без да му мисли много-много, наказания — без отпуск, арест и затвор, както висшите сили изпращат бедствията на човешкия род в името на една твърде съмнителна метафизична мъдрост, чиято тайна трябва да се откажем да разбулим приживе.

 

Мобилизацията свари нашия подофицер зает с обичайните си занимания и го отведе на прохода Шипот, където неочаквано се озова срещу друга войска, проникната не по-малко от неговата от чувството на превъзходство, и срещу други подофицери, не по-малко кресливи от нашите и които на равно основание гледаха на нашите войници като на тъпаци и паникьори — а това си личеше по гримасите на тези рижавци, на тези блудкави северни блондини, наистина отъпели от покорност и от тъпчене на глупости в главите им.

Първият досег между тези решителни хора беше противен за разума, който повеляваше да се махнат час по-скоро от тези места. Ала генералът, далеч назад, повеляваше обратното, наместил се удобно на седлото, добре защитен от слънчев удар, най-тежкия удар, на който се излагаше тук с това опасно августовско слънце, жарещо като лудо. Генералът стоеше на сянка с бинокъл на очи и се радваше войнствено, като виждаше колко дим се вдига от една невинна гора. „Бива си я гледката!“ — заяви той на офицерите от щаба си. И не само гледката си я биваше, защото откъм гората до него достигаше глух тътен и слаби звуци на тръби, които свиреха за атака. „Какво ли ги е прихванало тези свини!“ — каза също така генералът, като мислеше за немците, защото за него нямаше никакво съмнение, че немците могат да бъдат прогонвани, съсичани, разпръсвани, омачквани, изтърбушвани и пронизвани до насита, при това позеленели и напълнили гащите от страх, докато сред тази бъркотия французите си оставаха, кажи-речи, непробиваеми и с розови приветливи лица, и въоръжени с остроумия като допълнение към техните двеста и петдесет патрона и веселите им щикове, които премаляваха от удоволствие сред тевтонските карантии.

И толкова убеден, че всичко се развиваше съобразно неоспоримите му предвиждания, беше генералът, че не се поколеба да вземе едно героично решение към пет часа след обед, тъй като вече не рискуваше да получи някоя сопа по главата от Фебус. „Струва ми се, господа, че сега можем да отидем стотина метра по-напред. Ще заемем по-удобно местоположение за наблюдение.“ Генералът изрече това твърдо, с такава безразсъдна смелост, която караше човека да потръпне. „Господин генерал, не бъдете непредпазлив!“ — обърна се умолително към него най-старшият полковник от придружаващите го офицери. Но генералът му отвърна със сурова усмивка: „Има неизбежни безразсъдства, полковник! Запомнете това!“ Велики думи, които не решиха съдбата на този ден, завършил твърде неясно, но допринесоха много за повишението на този, който ги беше произнесъл. И генералът тръгна решително напред, и се спря най-малко на три километра от огневата линия в една изложена на обстрел зона, където, право казано, не падаха снаряди, но достатъчен беше и един изстрел! И остана тук до здрач, все тъй невъзмутим, без да му е ясно какво ставаше, но давайки без колебание съответните заповеди. Трябва да прибавим, че немският генерал отсреща проявяваше същата неустрашимост и взимаше решение със същото добро познаване на положението.

А това означаваше, че спечелването на битката си оспорваха посред гората две войски от буйни луди, объркани от ужас, които съвсем не знаеха какво бяха дошли да правят тук и се биеха като диваци, крещяха, стреляха, тичаха, мушкаха, убиваха, както им падне, с най-искреното желание да офейкат през глава, с възмутителния стремеж да не пукнат веднага и зараждащото се в тях убеждение, че големите пълководци от всички армии в света положително са най-хубавата измет на сътворението и че биха изпитали по-голямо удоволствие, ако те, сражаващите се, разбият мутрите на големите пълководци, но да им ги разбият изискано, да, точно така, да им напъхат отсечените им тестикули в устата като последна просфора, отколкото да разбиват мутрите на тези бедни глупаци неприятелите, дето като тях вършеха този невероятен занаят „моето ще стане“, който се състоеше в това да ти разпорят шкембето, да ти изтръгнат червата, да разпилеят черния ти дроб, далака, сърцето, воденичката и дори… сред полето, а само като си помислиш, с последното изкуркване на душата, че има мръсници, заети да се тъпчат с хубави, охранени като свини курви, с вкусни яденета, с почести и с възторжени похвали, дявол да го вземе, и че тези подслонили се на завет мръсници, тези садисти, тези патриотари-печалбари бяха устроили тази апокалиптична лайняна гадост, за да получат най-големия пай, докато в същото време под слънцето беше пълно с риба в реките, пълно с птици по дърветата, пълно със зайци по полята, пълно със семена по земята и с плодове по клоните, пълно почти с празни земи, а навред пълно с жени, целите изпотени от самотни желания и на които им трябваше по един хубав мъжкар, докато в това време колеха най-хубавите мъжкари като прасета. Ето какво щяха да си помислят онези в гората, ако не бяха безумно луди, на крайния предел на непонятното, или мъртви. А мъртвите нямаха вече нужда от нищо друго освен от малко пръст върху корема, не толкова заради тях, защото те и пет пари не даваха, и то веднъж завинаги, дали ще бъдат погребани или не, колкото заради живите, които все пак не искаха да се задушат от лешовете.

А в това време генералът, съвсем спокоен, съвсем доволен, твърде весел дори, стоеше на своето малко хълмче, под закрилата на една малка горичка, и повтаряше през четвърт час: „Ca marche, ca marche!“ [Върви, върви! (фр.) — Б. пр.] А другият отсреща повтаряше съвсем същото на своя език: „Es gehet! Schoen, sehr schoen!“. [Върви! Добре, много добре! (нем.) — Б. пр.]

Но престана да „върви“, когато генералът почувствува жажда, и един идиотски прост загубеняк майор, натоварен със снабдяването, взе, че му предложи шише неизстудена бира, на генерала, като каза, с йерархична кретенска усмивка на охранената си мутра на нестроевак. „A la guerre, comme a la guerre, mon general!“ [На война като на война, господин генерал! (фр.) — Б. пр.] Още при първата глътка генералът разбра безочливостта. „Какво? — възкликна той. — И първо на първо застанете мирно пред по-висшестоящия! Затова ли ви бива, майор?… Да ми пробутате такава магарешка пикня! Ще ви изпратя аз вас в гората, като в ада ще ви пратя, заедно с другите глупаци, и то още утре!“ Генералът на свой ред пощуряваше. Навярно от слънцето или пък беше претоварил стомаха си на обед. Майорът не знаеше какво да отговори. Той беше един твърде смирен майор, слаб в хитрите ходове, тъй като не беше преминал през Военното училище. Той почваше да разбира, ала много късно, че питието на генерала, храната на генерала, леглото на генерала, чишкането на генерала, ординарецът на генерала, малката приятелка на генерала, капеланът на генерала, конят на генерала, фъшкиите на коня на генерала, всичко, което създаваше настроението на генерала, имаше значение във войната, много по-голямо значение изобщо от войниците на генерала… Но разбираше това много късно, защото на другия ден отиде в гората, където му разпраха корема като на другарите, и уригвайки малката си безхитростна душа, която бавно излизаше, този простосърдечен майор, застанал в стоежа „мирно“ на умирающите, повтаряше тихо, почтително: „Студена е, господин генерал, много е студена… смъртта!“ И тъкмо тогава умря — един беден идиот повече или по-малко, нещо, което нямаше никакво значение. А генералът и не мислеше вече за него. Той казваше: „Животът на открито ме подмладява с двайсет години. Ако тази война продължи година-две, ще завърша живота си като столетник…“ А може би и като маршал — но той не каза това от страх да не би думите му да бъдат предадени на другите генерали, които като колеги бяха много находчиви мръсници, готови да станат маршали преди приятелите си и затова — направо да саботират битката на съседа си.

 

Този първи бой не допадна никак на Тардиво. Разбира се, като другите, щом веднъж се беше отървал, той почна да хитрува, да се прави на смелчага, но в дъното на душата си при мисълта да се върне от ново там, изпитваше голям страх. За щастие, в долината, където се бе оттеглила, дружината на Тардиво откри едно село, чиито изби бяха пълни с бъчви, с бутилки куеч и мирабел [Видове ракии. Б. пр.]. Всички се напиха, преди да се върнат отново в гората, където дружината бе хвърлена в атака на щик в един район, обстрелван от картечници, но който тя все пак успя да премине, загубвайки три четвърти от състава си. Вечерта нейните славни остатъци се изнизаха назад и подполковникът спря тези трийсет и двама души, за да им каже:

— Храбреци сте, приятели мои! Вие сте храбреци!

— Бяхме кьор-кютук пияни, господин подполковник! — каза Тардиво простичко, като искаше да изрази с това, че тези хора се бяха справили свръхчовешки с една нечовешка задача именно защото не са били хора с целия си.

При тези думи подполковникът свъси вежди. Това свободно тълкувание на героизма не му допадаше. „Ще ви държа под око вас!“-каза той на Тардиво. За щастие, след малко този подполковник бе убит от един заблуден шрапнел (един от редките снаряди през този ден, които свършиха наистина добра работа) и тази смърт спаси тъкмо навреме доброто име на Тардиво, който разбра, че не трябва да говори, каквото му падне.

Но той не престана да мисли върху тези първи произшествия във войната. И скоро направи следното важно откритие: на война пияният човек върви право.

Немците по-късно е трябвало да разпалват войниците си с алкохол и дори с етер, разправят. Както толкова други, които ние не съумяхме да използуваме, това хубаво изобретение е френско и заслугата се пада на един прост подофицер от нашите колониални войски.

Тардиво вече не се осмели да отиде на бойната линия, без да се снабди предварително със солидно количество алкохол. Пиеше до такава степен, че загубваше всяка представа за нещата и се чувствуваше обхванат от някаква тъпа ярост, която вършеше чудеса в битките. Този метод спомогна да бъде скоро забелязан заради доброто му поведение. И тъй като кадрите твърде изгодно биваха изтребвани, той бързо стана старшина, след това младши лейтенант. Когато стигна пред Вердюн, имаше вече две нашивки и именно при тази страшна битка той спечели окончателно голяма слава. По силата на артилерийския обстрел Тардиво разбра, че трябва да увеличи дозата на моралния си укрепител. Но попрекали с него и когато дружината му премина бруствера, за да се спусне в атака, той се търкули мъртво пиян в една яма от снаряд между предните линии, където хърка съвсем спокойно, заплел се с труповете в продължение на трийсет часа, сред най-страхотното разрушително дело, разтърсило някога земята. Дойде на себе си сред заплашителната глухота на едно временно затишие, изпълнено с радостната песен на една чучулига, която се къпеше в ясното небе. Нямаше никаква представа за това, което се беше случило, но при вида на труповете и твърде силната им вече воня, той можа да си даде сметка. И си каза, преди дори да помисли за своята безопасност: „Добре де, прасе такова, питам се как ще погледне на това старият…“ Старият, това беше майорът, един проклет кресльо. Но в края на краищата стоенето между линиите нищо не оправяше и той се зае да се промъкне пълзешком в окопа, където се отъркули съвсем зашеметен. Хората му не можаха да се начудят, че го виждат отново.

— Измъкнали сте се от ония отсреща ли, господин лейтенант?

От тях узна, че бяха превзели немските окопи, че една контраатака ги беше прогонила оттам и че се бяха върнали на изходната си позиция. Всичко това беше минало с доста загуби. Лейтенантът се яви при майора, вече уведомен за това невероятно завръщане, който чакаше своя подчинен на прага на землянката си.

— Тардиво — извика той, — няма да се отървете от Почетния легион! Как се измъкнахте от лапите им?

Тардиво знаеше, че не бива никога да се противоречи на по-старшия по чин. Измисли криво-ляво някакъв подвиг.

— Убих часовоите — каза той.

— Няколко ли бяха?

— Двама, господин майор, двама дангалака, от които навярно са станали две хубави мърши.

— Ами из техните линии как успяхте да се движите?

— Трудно, господин майор. Но убих още двама-трима от тези мръсници, които като че ли твърде много гледаха към мен.

— Юначага Тардиво — възкликна майорът, — никак не сте от боязливите! Ще пийнете една ичкия след такава преживелица, нали?

— Няма да откажа, господин майор. И с удоволствие бих хапнал нещичко по същия случай.

Мълвата понесе този подвиг и му придаде поучителна величина. Преминавайки през К. П. колоездачите и обозните колони, новата версия стигна до журналистите, които я отнесоха съвсем прясна в Париж, и там, на спокойствие, пиейки бирата си, тези добри лакировчици на легенди й дадоха окончателен вид. Един от най-личните водачи на общественото мнение се възползува от нея и публикува на видно място в един голям вестник сензационна статия, която започваше така: „Най-възхитителното на тази френска раса е, че непрекъснато импровизира величие с онзи вид на спокойна, почти класическа простота, която е наистина белег на непокътнатия й гений.“ През следващата седмица постъпленията в злато в Банк дьо Франс се увеличиха с трийсет на сто. По този начин се оправда това, което сержантът Тардиво, този самоук в областта на военните дарби, беше предугадил още от първия ден: значението на алкохола във войната. За жалост дори и като лейтенант, положението му си оставаше твърде ниско, за да достигнат и до него широките му отражения. Но той бе награден със заповед по армията, а скоро му дадоха и третата нашивка.

Последното повишение породи в него спасителни размишления, сиреч: засягащи спасението му. „Ето ме — каза си той — и капитан. Все пак е нещо!“Стори му се, че да рискува лекомислено един вече важен живот, би било голяма глупост, пагубна глупост. Въобще имаше опитност във войната и затова беше ценен за бъдещите армии. Попълващи офицери щяха винаги да се намерят (с лопата да ги ринеш, мислеше си с пренебрежение той), но кадрови офицери, пазители на чистите традиции на казармата, трудно се заменят. Нужно беше да се опазят някои от тях за семе, което да снабдява богато с кадри бъдещите поколения. Като се огледа, Тардиво откри, че не беше първият, който мислеше така, и дори, че беше доста позакъснял. Много кадрови офицери, едва отървали се от първата касапница, се бяха бързо насочили към щабовете, където се бяха силно укрепили за най-голямо добро на нацията, на която с непресекваща смелост даваха пример за постоянство в наложителните жертви. Тардиво си каза, че тъкмо тук беше отсега нататък мястото му. Изтеглиха го назад при първия възможен случай и той дори предизвика този случай като стар колониален военен, обигран в потайните работи, които можеха да измамят командирите. Прекара дълго време във вътрешността и завоюва големи успехи сред жените, подбирани, както разправят, из средите на едно твърде смесено общество. Завърна се във фронтовата зона, натоварен с поверителна мисия — офицер наблюдател в армейски корпус. Там съблюдаваше най-вече изискванията на най-голяма предпазливост, нещо, което му позволи да завърши войната в непокътнатата кожа на блестящ капитан, чиито накичени с ленти на ордени гърди говореха за геройство.

Такъв беше войнът, който настъпваше към Клошмерл, за да възстанови там реда.