Габриел Шевалие
Клошмерл (15)

XIV
Дух на безумие

— Каква съм, казвате?

— Шафрантия, госпожо! Шафрантия от бардак, такава сте!

— А искате ли аз да ви кажа каква сте пък вие?

— Във всеки случай не мърсувам с мъжете като вас.

— Ако мъжете не са посегнали никога на вас, възпирала ги е не толкова вашата добродетелност, колкото вашата грозота. Вие ще пукнете от принудителна добродетелност, бедна моя Пюте!

— А пък вие, вие ще пукнете от някоя гадна болест в корема, и то в болница.

— Но поне няма да я пипна, тичайки подир кюретата. Знам вашите хитрини, гад такава!

— Какво казва пак тази смахната жена?

— Слушайте я, Бабет Манапу, слушайте я, тази благочестива душа! Не може да мине край човека, без да го оскърби!

— Твърде много се е натъпкала със зърна от броеница, изглежда! А те са като боба. Само че пръдните й излизат през муцуната на тая!

— Вървете си по пътя, перачка такава! Жена на скитници, никаквица недна!

— Ти щеше да бъдеш предоволна, Пюте, ако на скитниците им се харесваше противното ти месо. Но те биха предпочели по-скоро да се забавляват сами зад някой плет, отколкото да се докоснат до посраните ти прелести, скитниците!

— За какво се разправяте тук?

— Идвате тъкмо навреме, госпожо Поапанел. Представете си, тази тук нарича другите шафрантии, тази зурла, дето може да направи мъжете неспособни!

— Е, добре, ето какво пък ще ви кажа аз на всички вас, изкусителки на мъже, дашни жени такива — презирам ви, госпожи!

— Истината обаче е, че на нас мъжете не са ни направили никога лошо. Както е истина и това, че пък на теб никога не са ти направили хубаво, бедна Пюте! Ето къде е бедата!

— Пачаври!

— Задникът ти не става за нищо!

— Чух разправия, госпожи. И затворих дюкяна си, за да дойда бързо тук… Както казваше моят Адриен: още в днешния ден…

— Пак тази Пюте, госпожо Фуаш. Същинска луда!

— Не съм луда! Но й дадох да разбере на тази, рижавата!

— Има късмет, че Туминьон не е тук!

— Дошло й е до гуша от тази добродетелност, която й е останала за нейна сметка, можете да бъдете сигурни в това!

— Бих искала да знам, госпожи, причината на този скандал и на това струпване на обществено място с шумни прояви?

— Идвате тъкмо навреме, господин Кюдоан…

— Тази Туминьон, господин бригадир, както си минавах…

— Тази Пюте, господин Кюдоан, без да съм й казала нищо…

— Лъжете, госпожо!

— Вие лъжете, госпожо!

— Няма да позволя да бъда наричана лъжкиня от една развратница, която е позор…

— Чухте ли я тази ревнива уличница, господин Кюдоан…

— Мръсница такава!

— А ти пък душиш попските раса!

— Вирникрак недна!

— А ти — да са живи пръстчетата!

— Ти си една, от ония дето само се натискат!

— А ти се пукаш, че теб не те натискат!

— Ти си само задник!

— Ти пък нямаш дирник!

— Ти си една „яхнете ме“!

— А ти — грозотия, която не си я намерила наемател!

— Стига най-сетне!

— Няма да ме уплашите, изсушена слива такава!

— Вижте какво ме нарича!

— Чувате ли я, господин Кюдоан?

— Това не може да продължи така!

— Трябва да я затворят!

— Кикоти се, когато минавам!

— Нищо не съм й казала на тази луда баба!

— Караконджо неден!

— Въшка такава!

— Ще млъкнете ли най-сетне и двете? Или искате да повикам стражарите си?

— Тя е виновна, господин Кюдоан, тази усойница…

— Млъкнете!

— Тази Туминьон, господин Кюдоан, само такова…

— Млъкнете, казах! Казвам ви да млъкнете и да освободите улицата. Приберете се у вас. И ако още веднъж ви хвана…

— Не съм виновна аз, господин бригадир…

— Чувате ли я, тази църковна вещица? Най-сетне вие бяхте тук, Бабет Манапу, и можете да кажете…

Бригадирът Кюдоан сграбчи здраво слабата ръка на Жустин Пюте и отведе старата мома чак до Уличката на монасите, като я заплаши, че ще я откара право в участъка, ако не млъкне. Останалите жени се оттеглиха в „Галери Божолез“ да коментират този голям инцидент. Госпожа Фуаш блесна особено много на това събрание.

— Помислете само — казваше тя, — да стигна до тази възраст, за да видя такива отвратителни неща! Аз, която съм прекарала младостта си сред хора от висшето общество, приучени да не повишават никога глас, а пък възпитани — само дето ще минат пред вас, ще ви кажат „пардон“, представяте ли си! А в устата им само „мерси“, само „драга госпожо Фуаш, така“, „драга госпожо Фуаш, инак“ и още какви ли не любезности, без да се смятат малките подаръци… Да си била заобиколена от уважение, пред вратата ти да те е чакал конски впряг с кочияш с цилиндър като министрите и с копчета, лъснати с триполи [Силикатна скала, употребявана за излъскване. — Б. пр.] всяка сутрин, и да чуеш такива неща на стари години! Тази война, изглежда, съвсем промени света…

 

Едва що бе утихнала разправията при „Галери Божолез“, в долната махала, на сто и петдесет метра оттам, избухна нова. Чуваше се:

— Не сте направили вие тези клюки, нали, които Бабет Манапу разправя навсякъде? Не сте вие, нали?

— Не, госпожо, не съм аз. И ви моля да внимавате добре какво казвате!

— Тогава аз съм лъжкиня, така ли?

— Точно така, госпожо!

— А вие казвате винаги истината, нали?

— Да, госпожо, точно така!

— Ако кажете някога истината, това ще ви бъде за първи път. Да, за първи път. Драка такава!

— О, госпожо, ще ви накарам да млъкнете!

— Хайде де, всички ви знаят каква сте!

— Точно така, знаят ме каква съм, госпожо!

— Не за честността ви!

— Напротив, за честността ми. Точно така, госпожо!

— Ами тогава, когато казахте на Тоанет Нюнан, може би пак не бяхте вие, а?

— Точно така, госпожо, не бях аз!

— Нито на Берт, нито на Мари-Жан, не, нали?

— Не, госпожо, точно така!

— Ами в гората Фон-Мусю с Босолей, пак ли не бяхте вие?

— Ами че с кого сте били пък вие в гората, щом като сте ме видели така добре?

— Ами онази работа на пазара, когато откраднахте три парчета козе сирене?

— О, виж я ти, знаете ли, дойде ми до гуша! Да, точно така, дойде ми до гуша!

— И на мен също ми дойде до гуша, и то не от днеска! Трябва да се тури край на всичко това!

— Точно така, госпожо, трябва да се тури край!

— Знам как да ви накарам да млъкнете в края на краищата! Ще ви фрасна с ютията си по мутрата!

— Вие! Съвсем сама ли?

— Да, аз, съвсем сама, и то много скоро! Ще го накарам да млъкне този ваш език, дето го бива само да лиже нужници!

— Хайде де, елате тук! Чакам ви, госпожо! Точно така, чакам ви!

— Елате вие, страхопъзла такава!

— Виж ти, не ви стиска, а?

— Елате де, ви казвам!

— Не ме е страх да дойда, ако искам!

— Но си стоите далечко, нали?

— Страх ме е, че ще се изцапам, ако почна да посягам на всякакъв свят, госпожо! Ще се изцапам, да, точно така!

— Малко мръсотия в повече няма да ви дойде много! Маймуна такава!

— Във всеки случай аз не се събличам чисто гола, както някои правят това в кухнята си, за да ги видят съседите им, госпожо!

— Няма да бъде особено приятна гледка, ако се съблечете чисто гола с тези празни дисаги, дето са ви увиснали досред корема! Но вие пак ще дрънкате. Само да ви хвана да дрънкате, дърта простачко!…

До такава степен бурни бяха станали разправиите по улиците, а такива разправии от няколко дни насам бяха често явление. Клошмерлци бяха неузнаваеми. Но трябва да разкажем за новите събития, които ги караха да се разгорещяват чак дотолкова.

 

Винаги се е твърдяло в Клошмерл, че нотариусът Жиродо е играл някаква тъмна роля в подготвянето на смутовете, последвали боя в църквата, и че този лицемер е тясно свързан с йезуитите, от които кюрето на Монтежур получаваше директиви за политическите си акции.

В действителност никога нищо не бе доказано и нещата могат да се обяснят по най-различни начини, без да е необходимо да се замесват йезуитите. Но изглежда твърде вероятно нотариусът наистина да е подстрекавал към размирици — и то със средства, неизяснени напълно и досега — от омраза към Бартелеми Пиешу, комуто той не можеше да прости, че заема първото място в Клошмерл. Дипломиран юрист и нотариус, Жиродо в себе си считаше, че длъжността на кмет му се падаше по право и не биваше да бъде дадена на един селянин. Така наричаше той Пиешу, комуто впрочем правеше мили очи. Но кметът не се оставяше да бъде подведен и поверяваше защитата на своите интереси на един нотариус от близко селище.

В Монтежур, градец с две хиляди жители, свързан с Клошмерл с шесткилометров стръмен път, действуваха едно много активно кюре и една войнствена младеж, възпитана благодарение на него в бойния дух на „Католическата младеж“. Пламът на тези момчета от четиринайсет до осемнайсет години беше насочен към полезни за Църквата борби. Освен това между Монтежур и Клошмерл съществуваше старо съперничество, което водеше началото си от твърде дръзкия начин, с който клошмерлските момци се бяха отнесли с монтежурските моми през 1912 година на празника на същото това градче. От този ден нататък битките между клошмерлци и монтежурци никога не бяха престанали. От тези битки обикновено излизаха победители клошмерлци — не че бяха по-силни, но се показваха по-находчиви, по-хитри, използуваха вероломството по-целесъобразно и решително. Те проявяваха с лукавството си при тези стълкновения един вид военен талант, който без съмнение дължаха на кръстосването на различни раси, станало някога в миналото в тази често навестявана от нашественици област. На монтежурци им беше много неприятно, че тяхното вероломство биваше винаги надиграно от вероломството на клошмерлци, които умееха да подмамят враговете си в клопка, където ги натупваха хубаво благодарение на численото си надмощие. А това именно е целта, която обикновено стратегията си поставя, цел, която дори и Наполеон не е пренебрегвал. Тъй като монтежурци заставаха под получили благословия хоругви, те се смятаха за войници на бога и затова за тях беше по-мъчително да се приберат с поиздути от еретиците лица. Разбира се, разправяха, че в рововете бяха оставили голям брой пребити клошмерлци, ала тези думи спасяваха честта, но не лекуваха нараненото им честолюбие. От това може да се съди дали монтежурци бяха склонни да се месят в работите на клошмерлци, но при условие че ще могат да го сторят без рискове. Защото тези ревностни центуриони изпитваха голямо отвращение към сопите и подкованите обуща на яките клошмерлци.

 

Монтежурци се бяха промъквали няколко пъти нощем в Клошмерл. Не ги бяха видели нито кога пристигаха, нито кога си отиваха, но някои жители на градеца бяха чули шум от гласове и профучаващи велосипеди, нещо, което навярно съвпадаше с измъкването на злосторниците. На сутринта откриваха следите от появата им: обидни изрази, написани на вратата на кмета, на „Галери Божолез“ и на доктора — доказателство, че монтежурци бяха много добре осведомени. Една нощ обявите пред общината бяха разкъсани, а стъклата на кметството строшени. Една сутрин намериха боядисан в червено войника на паметника на падналите през войната, гордостта на Клошмерл — млада жена, символизираща Франция, бе поставила ръка върху рамото на войник с енергично лице, който я закриваше с тялото си, насочил щика си напред.

Войникът на паметника осъмна целият червен сред главния площад — можете да си представите какво впечатление бе направило това! Един всеобщ вик се издигна над целия градец:

— Видяхте ли го?

Цял Клошмерл се вдигна и отиде в горната част на градеца. Прясно боядисаният войник представляваше интересна гледка, но въпреки това голям гняв обхвана всички. Предизвикан бе не толкова от цвета, който сам по себе си беше приятен, ала от оскърблението. Бандата на Фаде предложи да отиде и да боядиса в зелено или черно паметника на монтежурци, който също така представляваше една ведра Франция и един храбър войник. Ала това предложение не оправяше нещата. Общинският съвет се събра веднага, за да обсъди въпроса. Доктор Мурай каза, че червеният цвят придавал много по-голяма войнственост на войника и имал това преимущество, че изтъквал още повече паметника. Той предложи да се запази този цвят, като паметникът се покрие с още един пласт боя, този път грижливо поставена. Анзелм Ламолир решително се противопостави на това и изложи моралните причини на несъгласието си. „Червеното — каза той — е цветът на кръвта. Не бива да свързваме представата за кръвта с тази за войната. Хората, паднали във войната, би трябвало да си ги представяме умрели по някакъв съвсем идеален начин, славен и спокоен, и нищо долно, грубо или тъмно не бива да опетнява тази представа. Трябва да мислим за младото поколение, което сме длъжни да възпитаваме в духа на традиционния и весел героизъм на френския войник, който знае да умира кокетно. Има един особен начин да се умира на война — едно неподражаемо, чисто френско качество, което дължим безспорно на достойнствата на националния ни дух, на първо място а света, както всеки знае.“ Това своевременно припомнено превъзходство накара целия общински съвет да потръпне от патриотично чувство. Ламолир довърши жертвата си, доктор Мурай, с още няколко внезапни удара, нанесени от упор:

— Възможно е — каза той — да има хора, които са дялали трупове и затова не зачитат нищо. Но като сме от село, това не значи, че трябва да имаме по-малко идеали от някои градски присмехулници. Трябва да им се покаже това.

Красноречието, което се опира на фактите, винаги притежава голяма убедителна сила. Анзелм Ламолир имаше особени права да говори за падналите във войната. Беше загубил трима племенници и един зет. Самият той бе кантонер в продължение на цели пет месеца съвсем в началото. Числеше се към категорията на пострадалите от войната. („Онези, които умряха, са имали наистина щастие, нещастни са тези, които останаха.“) Възприе се неговото мнение и се реши да се повика специалист, който да възвърне на паметника първоначалния му цвят.

Но се случи нещо още по-сериозно. Една нощ, към три часа сутринта, силен взрив разтърси Клошмерл. Продължителният тътен на експлозията накара клошмерлци да помислят, че се касае за земетресение, и те не се помръднаха, питайки се дали заемат все още хоризонтално положение във все още вертикално стоящите къщи. След това по-смелите излязоха на улицата. Миризма на взривно вещество ги насочи към Уличката на монасите и скоро с развиделяването се разбра какво се бе случило. Заряд с динамит, поставен под писоара, беше вдигнал във въздуха ламарината му и парчета от нея бяха строшили един от пъстроцветните прозорци на църквата. Този път щетите засягаха и двата лагера. Тази вандалщина предизвика всеобщо възмущение. Двама монтежурци, издебнати на следния ден на пътя от десетина храбри клошмерлци, бяха пребити до смърт.

 

Същевременно личните разправии се увеличаваха, като в тях биваха замесвали лица и от двата лагера, нещо, което възбуждаше още повече духовете. Трябва да разкажем за това.

 

Младата слугиня на семейство Жиродо, някоя си Мария Фуяве, един прекрасен ден бе изгонена съвсем безмилостно и без никакво обезщетение, обвинена в безсрамни действия спрямо личността на младия Раул Жиродо, възпитаник на отците йезуити. В действителност вината изглеждаше обща, общи бяха и прегрешенията — синът на нотариуса беше горе-долу на седемнайсет години, а момичето нямаше пълни деветнайсет. Но по-голямата възраст на нещастницата бе счетена за престъпление от един добродетелен баща, който бе обзет от голям гняв, когато научи, че синът му, бъдещ юрист, спеше под собствения му покрив със слугинята. Макар че можеше да се вярва, че инициативата в тази работа, разбира се, несъвместима с благоприличието в дома на един нотариус, е била взета от Жиродо младши, който се очертаваше като истински мошеник.

Раул Жиродо наистина имаше известни извинителни причини. Първата от тях трябва да се счита малко тъпата покорност на едно младо момиче, наето като обща слугиня, което не знаеше къде свършва подчинението, дължимо на господарите. Общественият строй представляваше нещо страшно за едно простовато и плахо създание, дошло от някоя планинска колиба. Отначало натискана по ъглите от един колежанин лъжец, който можеше да накара близките си да я изгонят, тя сметна, че е за предпочитане да приеме ласките му — те щяха да й осигурят един покровител и щяха да смекчат самотата й в един дом, където всички й заповядваха и й вдъхваха страх. Тази Мария Фуяве не беше хубава, но притежаваше свежа, твърде привлекателна руменина и най-вече огромна, необикновено развита гръд, чийто вид разстройваше едно момче, което, измъчвано девет месеца в годината от суровостта на интерната, се бореше ден и нощ с терзанията на един повелителен пубертет. При тези обстоятелства неизбежно беше да се стигне до сближение между младата слугиня и сина на нотариуса. Последният беше дошъл да прекара ваканцията си, твърдо решен да си изясни известни неща, които не фигурираха в учебната програма на йезуитите. Мария Фуяве предлагаше най-голяма възможност за подобни изяснения. И тя стори това със същото мълчаливо прилежание, което влагаше и в слугинските си задължения, като не считаше, че това й дава право да фамилиарничи с младия си господар. Общата неопитност на тези дебютанти успя в края на краищата да се справи твърде добре с положението и да се превърне в удоволствие. Мария Фуяве скромно вземаше от него пая, който благоволяваха да й дадат. Макар че дяловете не бяха винаги разпределени по равно, тези нощни забавления усилиха привързаността на слугинята към господарите й и това даде своето отражение и в работата й.

— Това момиче наистина се поотрака от края на юни насам. Намирам, че не е вече чак толкова туткава — повтаряше със задоволство госпожа Жиродо, на която трудно можеше да се угоди.

— Да — отвръщаше нотариусът, — би казал човек, че се е пообиграла. Намирам също така, че и у Раул действително има напредък от известно време. Станал е по-разумен, по-спокоен. Чете — нещо, което никога преди това не се е случвало, не се мъкне постоянно насам-натам из града, както други години. Имам впечатлението, че става трудолюбив.

— Вече е на възраст, когато може да разбере някои неща. Характерът му се оформя.

Въпреки това този напредък не бе взет никак предвид, когато се разбра до каква степен Мария Фуяве бе станала интимна със семейството и бе допринесла да допълни възпитанието на сина на нотариуса. Изгониха я и обляна в сълзи, тя простодушно тръгна да разправя навред за своето нещастие. Нейните жалби нанесоха голям удар върху авторитета на сектата на Жиродовци и църковната партия.

— Големи мръсници са тези Жиродо! — казваха хората.

— Държат молитвената си броеница до цепката на панталоните си!

Но Мария не обвиняваше всички еднакво.

— Жената е най-лошата — обясняваше тя. — Защото господинът се грижеше много за здравето ми. Все се страхуваше да не се разболея и все ми казваше: „А, Мария, имаш много хубави големи ненки! Трябва да внимаваш, трябва добре да внимаваш, Мария, да не им се случи нещо. Нали не те боли, когато ги държа така, а?“ — все ме питаше по кьошетата господинът. Много се грижеше за мен, понеже момичетата много се страхували от това, ми казваше господинът. И от любезност ми пъхаше банкнота от пет франка между тях. Понякога и от десет франка, съвсем навътре. „Ето — казваше ми той, — това е за малката Мария, дето има такива хубави ненки!“ Изкарвах си добри пари на месец скришом от госпожата.

— Ами Раул, Мария?

— Накара ме насила, без да ме пита. Бях съвсем сънена. Преди да имам сили да се увардя, всичко беше свършено.

— Трябваше да викаш, Мария!

— Беше ме срам да събера хората…

— Ами сетне, Мария?

— Стана някак си като навик. По-малко се стеснявах.

— Може би и на теб ти беше хубаво, а?

— Какво да се прави, казвах си, щом веднъж се е почнало… Макар че мен това ме уморяваше още повече… Все пак нямаше само файда от цялата тази работа, нали…

— Буен ли е този Раул?

— Голям зевзек е. Понякога умирах за сън в дните, когато имах пране, и в съботите, след голямото чистене. Тогава си правеше удоволствието сам, без да усетя нещо. Нищо не ми ставаше тогава.

 

Хората забелязаха изчезването на Клемантин Шавен, съперничка по набожност на Жустин Пюте. След като излезе една вечер, тя не се завърна дори и на другия ден — безпрецедентен случай от страна на тази стара мома. Съседките й вдигнаха тревога и се заеха с издирването й, подтикнати от любопитство и от смътната надежда за някакво смешно чудновато събитие, чувства може би по-силни у тях от милосърдието, с което се хвалеха.

Установиха, че предния ден Клемантин Шавен отишла при Поалфар да поиска някои съвети във връзка с известни неразположения, причинени, така се смяташе, от един фибром, твърде неудобен израстък за нейната целомъдреност. Старата мома се числеше към постоянните клиентки на аптеката, които мечтаеха да дарят отново Поалфар с домашно огнище, където старостта му би преминала в мир, украсен с молитви. Възползуваше се от всеки повод, дори от интимните си неразположения, за да привлече вниманието на вдовеца върху едно несправедливо пренебрегнато тяло, което все още можеше да бъде добре използувано. Издирванията се насочиха, значи, в това направление.

Доказано бе, че самият Поалфар не бе проявил признак на живот от предната вечер. Свикнал с внезапните изчезвания на този своенравен човек, помощникът му, без да се разтревожи от отсъствието на господаря си, беше затворил в определения час магазина, който обикновено той ръководеше сам. Съвпадането на двете изчезвания придаваше съвсем друго значение на отсъствието на Поалфар. На помощника му се струваше, че наистина бе видял предния ден Клемантин Шавен да влиза в аптеката, но не можеше да каже дали беше излязла оттам. Накараха го да се качи в жилището на Поалфар, което се намираше над магазина. Аптекарят се върна скоро и повика жените.

— Елате да видите — каза той, — като че ли горе става нещо странно…

В коридора миришеше на свещи и на тамян и когато почукаха, отвъд вратата настъпи голямо раздвижване. След това до тях достигна някакъв яростен глас, гласът на Поалфар, но съвсем променен:

— Махайте се оттук, гробари от преизподнята!

Тези обезпокоителни слова бяха последвани от още по-обезпокоителен пронизителен смях — никой в Клошмерл не беше чувал досега аптекаря да се смее. Помощникът почука отново.

— Аз съм, господин Поалфар — каза той. — Аз съм, Базеф!

— Базеф е мъртъв — чу се отговор отвътре. — Всички са мъртви. Останали са само гробарите от преизподнята!

— Виждали ли сте Клемантин Шавен, господин Поалфар?

— Тя е мъртва! Мъртва, мъртва, мъртва!

Отново избухна ужасяващ смях. Вратата не се отвори и пак настъпи тишина. Крайно развълнувани, жените слязоха в аптеката да обсъдят положението. И тъй като Босолей тъкмо минаваше отвън, те го повикаха и му изложиха как стоят нещата.

— При такива случаи трябва да дойде Кюдоан! — прецени Босолей.

Отидоха да потърсят бригадира в жандармерията и заедно с него доведоха и ключаря. Изкачиха се безшумно, за да насилят внезапно вратата. Тя се подаде лесно и разкри пред тях странно зрелище. Жилището, чиито капаци на прозорците бяха затворени, а завесите спуснати, тънеше в мрак, но в този мрак светеха, наредени около леглото, големи свещи, а благовонни пастили се сгърчваха в разни купи. Видяха Поалфар, потънал в дълбока скръб, на колене край леглото, скрил лице в ръцете си. Върху леглото, съвсем неподвижна, беше просната Клемантин Шавен. Влизането на любопитните беше станало толкова бързо, че аптекарят нема време да се опомни. Шумът го накара да се изправи и като ги помоли да пазят тишина, той каза с безкрайна кротост:

— Шът! Тя е мъртва! Мъртва, мъртва, мъртва! Оплаквам я! Никога няма да се отделя от нея!

— Ако е мъртва — забеляза Кюдоан, — невъзможно е да я оставим тук.

На устните на Поалфар се появи хитра усмивка.

— Ще я балсамирам, добри ми хора — каза той. — И ще я сложа на витрината си.

Базеф се опита да върне господаря си към действителността, като му напомни професионалните му задължения.

— Господин Поалфар, една клиентка иска ипека [Лекарство против кашлица. — Б. ар.]. Къде сте сложили ипеката?

Аптекарят го изгледа с неизразимо съжаление.

— Коварен малък кретен! — промърмори той. След това, обзет изведнъж от ярост, Поалфар грабна една голяма свещ и се спусна към обърканата група с огън в ръка, странен архангел с кепе като жълъдова шапка на главата.

— Назад, скверни нехранимайковци! Назад, гробари от преизподнята, предрешени дяволи рогати!

— Мръднал му е акълът, няма съмнение в това! — заяви мъдрият Босолей.

Нахвърлиха се върху клетия Поалфар, който се мяташе страшно и крещеше: „Мъртва е моята възлюбена! Мъртва, мъртва, мъртва!“ Вързаха му ръцете и краката и го смъкнаха долу, а в това време повикаха доктор Мурай да се заеме с Клемантин Шавен. Тя не беше мъртва — Мурай веднага установи това, — само изпаднала в нещо като летаргия, причинена с изкуствени средства.

— Ако знаех с какво… — повтаряше лекарят вред неподвижното тяло на старата мома.

Тършувайки, той забеляза на една кръгла масичка две чаши и накара Базеф да анализира съдържанието им. Анализът констатира наличието на силно приспивателно средство, естеството на което лесно бе установено след проверка на съдържанието на един заключен шкаф, където стояха отровите. Мурай веднага взе необходимите мерки.

Клемантин Шавен се събуди в непозната стая, натъпкана с разтревожени и изумително любопитни жени, които очакваха може би разни разкрития.

— Къде съм? — попита измъчено жертвата.

— Нищо ли не си спомняте?

— Не, нищо.

— Може би е по-добре така… — пошушна злъчно някоя от насъбраните. Това беше забележка на Жустин Пюте, която бе довтасала една от първите и добави на застаналите най-близо до нея: — Цяла нощ затворена с този луд… Човек потръпва, като си помисли какво е могло да се случи!

Читателят е достатъчно осведомен за отклоненията на Поалфар, за да разбере, че не се бе случило нищо непоправимо. Но все пак старата мома изпадна в странно положение — тъй като в продължение на четиринайсет часа бе в пълно безсъзнание, впоследствие тя никога не узна в какво точно физиологическо състояние се намираше. Трябваше да прибегне до доктор Мурай за експертиза. И понеже се боеше от най-лошото, не посмя да се подложи на изследване. Тя почина седем години по-късно вследствие на една операция, без да успее да установи дали все още имаше пълно право на обръщението „госпожице“.

Поалфар прекара шест месеца на лечение в една лудница, където един невролог от новата школа обработи подсъзнанието му по метода на публичните признания. Подложена на разпит, паметта на аптекаря разкри тайната си — на четиринайсетгодишна възраст той бе изживял първото си сексуално вълнение край леглото на една мъртва, една двайсет и три годишна красива братовчедка, в която тайно беше влюбен до полуда. Уханието на цветята, смесено с миризмата на трупа, бе въздействувало върху младите му сетива с прелестна сила, от която по-късно тъмните му инстинкти постоянно изпитваха нужда. Това признание, изтръгнато дума по дума, го излекува напълно. И то до такава степен, че излезе от лудницата, наддал на тегло цели дванайсет килограма, с розов тен и ухилено лице. С този щастлив израз на лицето той се появи отново в Клошмерл. Ала клошмерлци му дадоха да разбере, че от сега нататък щяха да си помислят дали да му поверят отново рецептите си. Тогава Поалфар се установи в един малък градец в От-Савоа, където и до днес минава за неповторим веселяк.

А пък репутацията на Клемантин Шавен бе накърнена завинаги, защото ожесточената й противница Жустин Пюте увековечи спомена за позорната нощ с една дума, която нейният зъл гений й пошушна. Тя не се задоволяваше вече само да клевети провалилата се съперница — искаше и да изрази право в лицето й презрението си към нея. И най-сетне създаде повод за това под формата на някакъв спор, който другата дълго време ловко избягваше. Но накрая търпението на Клемантин Шавен се изчерпа. Тя отвърна. А Жустин Пюте тъкмо това и чакаше.

— Учудвам се — каза тя — на вашата гордост след всичко това, което сама си направихте.

— Това, което сама съм си направила ли? — възрази Шавен вече в отбрана.

Тогава Пюте й подхвърли публично страшната дума:

— Всички добре знаят, бедно момиче, че сама сте пожелали да ви поалфардират!

„Поалфардирам се“ е израз, влязъл в речника на клошмерлци.