Габриел Шевалие
Клошмерл (11)

X
Скандалът избухва

След като свали филона [Свещеническа одежда без ръкави, която се облича при литургия. — Б. пр.] си и остана само по стихар [Дяконска богослужебна одежда. — Б. пр.] върху расото си, кюрето Понос се изкачи тежко, с големи усилия на амвона. И най-напред каза: „Братя мои, да се помолим.“ Поставяше начело молитвите за умрелите и дарителите от енорията, нещо което му даваше възможност да си поеме дъх. Молиха се особено за всички клошмерлци, починали от известната чумна епидемия през 1431 година насам. Когато молитвите свършиха, кюрето Понос прочете седмичните съобщения и обещанията за женитба. Най-сетне прочете и неделното евангелие, което щеше да му послужи за тема на хомелията [Религиозно поучение главно върху евангелски текст. — Б. пр.] му, а този ден хомелията беше специална — целеше да окаже силно въздействие върху съзнанието на вярващите и Понос не беше съвсем спокоен. И тъй, той зачете:

— И по това време Исус наближаваше Ерусалим и като видя града, заплака за него, казвайки: „А! Ако поне в този ден, който още ти е даден, знаеше какво може да ти донесе мирът! Но сега всичко това е скрито от твоите очи. Защото ще дойдат злочести дни за теб и враговете ще те оградят с ровове, ще те затворят, ще те притиснат от всички страни и ще те сринат със земята, теб и твоите деца, които са зад стените ти, и не ще оставят камък върху камък, защото ти не позна времето, когато бог те навести…“

След като се вглъби в себе си няколко мига, кюрето Понос с бавна величественост описа във въздуха голям кръстен знак, в който искаше да вложи някаква необичайна и заплашителна тържественост, защото се бе нагърбил с една твърде досадна задача. Досада, отразила му се така силно, че странната величественост на кръстния му знак, който той считаше за импозантен, му придаваше някак си малко болнав или малко виновен вид. Понос с мъка подхвана словото си.

— Току-що чухте, прескъпи мои братя, какво е казал Исус, когато зърнал Ерусалим: „А! Ако поне в този ден, който още ти е даден, знаеше какво може да ти донесе мирът!“ Прескъпи мои братя, да се вглъбим в себе си, да размислим. Дали Исус, ако преминеше днес през нашия щедър Божолезки край и зърнеше от някой планински връх нашия прекрасен град Клошмерл, дали Исус не би произнесъл същите думи, които се изтръгнали от него при гледката на разделения Ерусалим? Притежаваме ли ние, прескъпи мои братя, мира, сиреч милостта, тази любов към ближния, която божият син е въздигнал до степен да умре за нас на кръста? Разбира се, бог в безкрайната си снизходителност не иска от нас такива жертви, които може би биха били свръх нашите жалки сили. Дарил ни е с милостта да се родим във време, когато мъченичеството не е вече необходимо, за да утвърди човек вярата си. Именно затова, скъпи мои братя, щом като се сдобиваме по-лесно с това достойнство…

Излишно е да предаваме изцяло словото на кюрето Понос. Това слово не беше блестящо. Всъщност в продължение на цели двайсет минути добрият човек само се заплиташе. Защото то беше необичайно за него. Преди трийсет години, подпомогнат от приятеля си Жуф, той беше съчинил около петдесетина проповеди, които трябваше да послужат при всички възможни случаи на едно спокойно протичащо апостолство. Оттогава кюрето на Клошмерл се беше придържал към този благочестив репертоар, напълно задоволяващ духовните нужди на клошмерлци, които една твърде променлива диалектика без съмнение би смутила. И изведнъж през 1923 година кюрето Понос трябваше да прибегне до импровизацията, за да вмъкне в своята проповед някои намеци за злополучния писоар. Тези намеци, подхвърлени горе от амвона тъкмо в деня на местния празник, щяха да обединят отново християнските сили около Църквата и с ненадейността си щяха да предизвикват смут в другия лагер, който се състоеше от умерени, от неспазващи религиозните обреди хора и от самохвалковци, но, общо взето, от много малко истински атеисти.

Два пъти вече Понос беше извадил скришом часовника си, а красноречието му се заплиташе все повече в лабиринта от фрази, от които не можеше да намери изход. То се връщаше назад с разни „Хм! Хм!“, с „Хъ! Хъ!“, с върволици от „прескъпи мои братя“, с които се печелеше време. Трябваше най-сетне да свърши. Клошмерлското кюре призова небето: „Господи, дай ми смелост, вдъхнови ме!“ И накрая се реши:

— И Исус каза, като изгони тези, които бяха задръстили храма: „Моят дом е дом за молитва, а вие го превърнахте в разбойническо свърталище.“ И тъй, скъпи мои братя, нека вземем пример от решителността на Исус. Ние също, християните от Клошмерл, ще съумеем, ако потрябва, да изгоним тези, които докараха нечистотата в съседство с нашата скъпа църква. Върху камъка, върху позорната, кощунствена плоча ще стоварим кирката на избавлението. Братя мои, скъпи мои братя, ние ще го разрушим!

Смаяно мълчание последва това изявление, съвсем неприсъщо за клошмерлското кюре. И тогава сред тишината отекна един пиянски глас, дошъл от дъното на църквата:

— Хайде де, елате да разрушавате де! Ще видите дали няма да си плюете на петите! Не е забранил да се пикае я, вашият господ!

Франсоа Туминьон току-що бе спечелил баса си.

 

Тези невероятни думи, които предизвикаха изумление сред присъствуващите, не бяха още заглъхнали, когато швейцарецът [Пазач в католическата църква, въоръжен с меч и алебарда. — Б. пр.] Никола вече се приближаваше към Туминьон с големи крачки. Той прояви неочаквана пъргавина, несъвместима с обредната тържественост на походката му, обикновено отмервана ритмично от сдържаното, но твърдо потропване на алебардата му по плочите, успокояващ звук, който вдъхваше сигурност на клошмерлските вярващи, че могат да се молят мирно под закрилата на една бдяща сила с величествени мустаци, поставена върху непоклатимата основа на два прасеца, чиято мускулатура и очертания не биха никак загрозили големия кораб на катедралата в някой град, седалище на архиепископ.

Когато стигна пред Франсоа Туминьон, Никола му каза няколко строги думи, нелишени все пак от известно добродушие, макар че оскърблението, нанесено на това свято място, беше голямо и толкова небивало, че откакто се помнеше като клошмерлски швейцарец, не беше ни чул, ни видял подобно нещо. И именно поради изключителността на случката на Никола му липсваше основа, за да направи преценка. Това, което някога го беше накарало да копнее за почетната длъжност на швейцарец в Клошмерл, не беше толкова влечението му към някаква власт, подобна на тази в конната жандармерия, колкото съвършенството на долните му крайници, за което беше задължен на загадъчната дейност на природата. Бедрата му бяха хубави, доста дълги, налети, яки и с ясно очертана изпъкнала извивка, сиреч съвсем подходящи да бъдат облечени в плътно прилепнали пурпурни гащи, които привличаха всички погледи върху тази безупречна част на тялото му. А и прасците на Никола, много по-големи от тези на Клодиюс Бродкен, не бяха никак подправени. Белите му чорапи бяха изпънати само от мускули, великолепни близнаци, свързани като волски глави в ярем, които при всяка крачка се напрягаха величествено, като местеха и увеличаваха обема си. От гънката на слабините до върха на пръстите Никола можеше с право да се сравни с Фарнезкия Херкулес. Тези негови забележителни качества го предразполагаха повече към прояви с краката, отколкото към полицейски акции. И затова, изненадан от кощунствената необичайност на простъпката, той можа да каже само тези думи на виновника:

— Хайде, Франсоа, затваряй си гагата и се разкарай веднага оттук!

Думи умерени, трябва да признаем, думи разумни, снизходителни, на които Франсоа Туминьон положително щеше да се подчини, ако не беше празнувал цяла нощ и не беше неблагоразумно изпил доста голямо количество от най-хубавото клошмерлско вино. Утежняващо обстоятелство: близо до съда със светена вода стояха свидетелите му — Торбейон, Ларудел, Поапанел и другите, следяха всичко внимателно и мълчаливо се подсмиваха. По начало привърженици на Туминьон, те не смятаха, че техният човек, уродливо грозен, неугледен поради липса на опит, с неудобната си колосана яка, с разкривената си вратовръзка, брадясал, с разрошени коси, мамен открито от жена си, нещо, което забавляваше целия град, можеше да окаже сериозна съпротива на масивния Никола с цялата му тежест на швейцарец в пълна парадна униформа — кожен колан с презрамник, двувърха шапка с пера, сабя на кръста и алебарда с ресни и обкована дръжка. Туминьон усети този скептицизъм, който ги караше да приемат предварително превъзходството на швейцареца. И тъкмо това го накара да не трепне и да продължи да се хили упорито, гледайки кюрето Понос, изправен мълчаливо на амвона си. Затова Никола повтори, като повиши малко глас:

— Не се прави на идиот, Франсоа! И се пръждосвай оттук бързо!

В тона се чувствуваше закана — тези думи предизвикаха все още колебливи усмивки, които показваха твърдото намерение на зрителите да застанат на страната на по-силния. Тези усмивки увеличаваха раздразнението, което собственото му чувство за безсилие пораждаше у Туминьон пред спокойната и блестяща грамада на Никола. Той отвърна:

— Не си ти този, който ще ме изкара оттук, натруфено чучело!

 

Допустимо е Туминьон да е смятал с тези думи да прикрие отстъплението си, като побърза да се оттегли с чест. Това са думи, които дават възможност на един горд човек да спаси достойнството си. Но в този миг се случи нещо, което окончателно възбуди духовете. Сред множеството от набожни жени и деца на Мария, струпани край хармониума, падна един дискос, приготвен за милостиня, и пръсна с голям шум същински град от монети от по четирийсет су, до една поставени там от самия Понос, който прибягваше до тази невинна хитрина, за да подтикне към по-голяма щедрост своето паство, склонно да злоупотребява с медните монети при даренията. При мисълта, че толкова много монети от четирийсет су са се разпилели из всички ъгли на църквата и че тези злобни клюкарки, чието скъперничество далеч превишаваше благочестието им, могат да ги докопат, светите девойки, изпаднали в ужас, клекнаха и почнаха да ги събират сред невъобразим шум от размествани столове, като си подхвърляха една на друга цифри, чийто сбор си оставаше все още дефицитен. Надвишавайки тази парична врява, един пронизителен глас нададе вик, който има съдбоносни последици:

— Назад, Сатана!

Това беше гласът на Жустин Пюте — винаги готова първа да се хвърли в боя, — който допълваше нерешителността на кюрето. Понос беше слаб оратор и не знаеше какво да каже, както видяхме това, щом обстоятелствата го отклоняваха от умерените проповеди, където находчивостта не беше нужна. Ужасен от скандала, той умоляваше небето да му внуши начина, по който би могъл да възстанови реда и да осигури победата на справедливостта. За жалост, никакъв ангел-просветител не летеше по това време над клошмерлския край. Кюрето Понос изпадна в безизходно положение, понеже твърде много беше свикнал да разчита на божата любезност при разрешаването на човешките неразбории.

Но викът на Жустин Пюте посочи на швейцареца неговия дълг. Той се отправи към Туминьон и му се сопна така силно, че всички присъствуващи почувствуваха остротата на думите му:

— Франсоа! Още веднъж ти казвам да се смиташ веднага оттук, че ще ти туря един ритник по задника!

И ето, настъпва мигът, в който вихрушките на страстите почват да бушуват в помрачените глави и всеки забравя задълженията си, величието на мястото и не въздържа гласа си. Ето, това е мигът, в който думите напират безразборно на езика и биват изхвърляни злъчно из устата, едва-що внушени от страшните сили на вътрешното безредие. Трябва добре да си представим нещата. Никола и Туминьон, въодушевени противоположно от религиозна ревност, ще повишат толкова много тона, че цялата църква ще може да следи подробностите на караницата им, а чрез тук присъствуващите цял Клошмерл ще ги узнае. Значи, битката ще се води пред целия Клошмерл. Пустословието е твърде много заангажирано и принципите твърде много компрометирани, за да могат противниците да отстъпят. Оскърбления ще се изрекат и от едната, и от другата страна, ще се разменят удари. Едни и същи оскърбления, едни и същи удари, едни и същи средства ще се поставят в услуга както на справедливата, така и на несправедливата кауза — впрочем няма да могат вече да се различат, дотолкова бъркотията ще бъде голяма и ругатните еднакво осъдителни. На обидната закана на Никола, Туминьон, осигурил позицията си зад цяла преграда от столове, отвръща:

— Ела да ми туриш ритник де, лентяй неден!

— Ей сега ще го сторя, мръсен слабак такъв! — заявява Никола, като разклаща пера и позлата.

Всичко, което засяга неблагодарната му физика, кара Туминьон да изпада в ярост. Той извиква на Никола:

— Проклет некадърник такъв!

Може да си швейцарец в парадна униформа и да стоиш над долните намеци, но има думи, които засягат болезнено мъжкото ти достойнство. Никола загубва самообладание:

— Май че ти си некадърник, гаден рогоносец такъв!

При този пряк удар Туминьон пребледнява, пристъпва две крачки напред, застава наежен под носа на швейцареца:

— Повтори го само още веднъж, лизач на кюрета неден!

— Рогоносец, повтарям го! И мога да кажа и кой ти слага рогата, нощен некадърник такъв!

— Който не ще, не става рогоносец, дебел душизадник такъв! С жълтата си щавена свинска кожа ли ще привлече клиенти жена ти, а? Доста се въртя и ти около Жудит!

— Въртял съм се около нея, аз, и ти смееш да кажеш това?

— Да, свинята ми, въртя се около нея. Само че Жудит те е накарала здравата да бягаш. Когато те погнала с метлата, здравата си бягал, а, попско чучело!

Ясно е, че никоя земна сила не би могла повече да задържи тези двама души, чието достойнство е публично засегнато, особено сега, когато в разправията са замесили и жените си. А госпожа Никола тъкмо се намира в средния кораб на църквата. Тя е едно безлично същество, което никоя жена не счита за съперничка, но прасците на Никола са й създали много неприятелки. Погледите я търсят — наистина е жълта! Освен това разправията извиква в съзнанието на всички образа на Жудит Туминьон, блестяща, с млечната си богата и сочна плът със закръглени очертания, с великолепния си релеф отпред и отзад. Образът на хубавата Жудит завладява светото място, властвува над всичко, мерзко въплъщение на Похотта, видение от преизподнята, виещо се в срамните наслади на греховната любов. Сърцето на благочестивите жени потръпва от ужас и отвращение и от това множество отритнати жени се издига глух и провлечен стон, подобен на воплите през страстната седмица. Една от възмутените припада върху хармониума, който издава звук, приличен на тътен на гръм, възвестяващ може би небесно възмездие. Кюрето Понос се поти обилно. Цари пълен смут. Виковете все тъй продължават, този път яростни, избухват като бомби под ниския романски свод, рикошират и шибват като плесник ликовете на изумените светии.

— Некадърник!

— Рогоносец!

Това е вече невъобразимо, ужасно, кощунствено, сатанинско. Кой е замахнал първи, кой е ударил първи, не се знае. Но Никола е вдигнал алебардата си като сопа. Стоварва я с всичка сила върху главата на Туминьон. Алебардата беше по-скоро парадно, отколкото бойно оръжие, чиято дръжка малко по малко бе проядена от червеите вследствие продължителните й престои в един долап. Дръжката се счупва и най-хубавата част, тази, на която е закрепена секирата, пада на земята. Туминьон се спуска към Никола, който все още стиска с две ръце другата част, сграбчва я и той с две ръце и отделен от швейцареца чрез това парче дърво, почва да му нанася коварни ритници, насочени ниско долу в корема. Засегнат в правата [Игра на думи. Във френския текст е употребена думата attributs — атрибути — Б. пр.] си на църковен служител, в бедрата и пурпурните си гащи, Никола се развихря и с унищожителна, смайваща сила изтласква назад Туминьон, който причинява големи опустошения сред цяла редица молитвени чинове. Чувствувайки, че победата му е близка, швейцарецът налита още по-яростно. Тогава един стол, повдигнат за облегалката, се размахва за миг и полита с ужасен устрем, който завършва с оглушителен трясък върху една глава — безспорно главата на Никола. Но столът не пада долу. Блъснал се е силно в нещо — в хубавата статуя от боядисан гипс на свети Рок, закрилник на Клошмерл, дар от госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш. Ударен отстрани, свети Рок се олюлява, задържа се за миг на края на подставката си и най-сетне пада в съда за светена вода, поставен точно под него, и то така лошо, че се самогилотинира върху острия каменен ръб. Увенчаната му с ореол глава се търкулва по плочите чак до алебардата на Никола и си счупва носа, а това отнема на светията всякакъв облик, присъщ на личност, която се радва на вечно блаженство и предпазва от чума. Неописуем смут настъпва след тази катастрофа. Всички са така поразени, че дори Поапанел, един безбожник при това, който никога не стъпва в черква, казва съчувствено на клошмерлското кюре:

— Господин Понос, свети Рок опра пешкира!

— Пострадал ли е? — пита резкият глас на Жустин Пюте.

— Няма какво, спукана му е работата след такъв удар! — отвръща Поапанел със сериозността на човек, който винаги съжалява, когато види безполезно унищожение на някакъв скъп предмет.

Проточен стон на ужас се изтръгва от вцепененото множество набожни жени. Те се кръстят страхливо пред тези първи наченки на Апокалипсиса, които стават тук долу в църквата, където сега безспирно ехтят отвратителните магии на Прокълнатия, въплътен в тази бледа и болнава личност Туминьон, известен като пияница, рогоносец, развратник, но който току-що се разкри и като яростен иконоборец, способен да стъпче всичко, да презре и небето, и земята. Вярващите, обхванати от свещен ужас, очакват сетния грохот на звездите, които ще се сблъскат и ще паднат във вид на дъжд от пепел върху Клошмерл, новия Гомор, привлякъл вниманието на силите на възмездието поради безсрамната злоупотреба на Жудит Рижавата с прелестите си, същинска постеля за прасета, където Туминьон и още доста други са се сношавали с гадните демони, които гъмжат като оплетени пепелянки в утробата на нечестивата. Мигове на неописуем ужас, който кара набожните жени да говорят несвързано и да притискат трескаво върху непривлекателните си гърди втвърдени от пот стихари и превръща децата на Мария в премалели девици, на които им се струва, че връз тях връхлитат адските пълчища с чудовищни форми, чиито скверни и изгарящи бразди те чувствуват върху тръпнещата плът на недокоснатите си тела. Полъхът на края на света, с дъх на смърт и еротизъм, преминава през клошмерлската църква. И тогава Жустин Пюте с решително и изпълнено с ненавист сърце, породена от мъжкото пренебрежение, разгръща силата си, дълго набирана в това тъжно непокътнато тяло, жадуващо все пак за цели клади от страсти, за да изгори на тях потайните си копнежи, които безплодието й по рождение не й е попречило да храни. Тя възправя мършавостта си върху един молитвен чин, тази мършавост с цвят на стара дюля, тази невъобразимо очукана и съсухрена мършавост — там, където у другите изобилието изпъва кожата и я прави лъскава и гладка, у нея личат гънки — и оттам, поразявайки с поглед неспособника Понос, тази пламенна боркиня му посочва гордо пътя на мъченичеството, като подхваща възторжено псалом за прогонване на злите духове.

Уви! Тя не бива последвана! Другите жени, мекушави и хленчещи, годни само за домакинска работа и кърмене, повече или по-малко отпуснати и гъски, предварително готови да се съгласят с всичко по вродена традиция на покорни женски, чакат със зяпнала уста, с размекнат костен мозък, премалял корем и подкосени крака небето да се сгромоляса в пламъци или ангелите изтребители да довтасат като чети от полски пазачи.

Междувременно в дъното на църквата борбата отново е почнала, и то с още по-голямо настървение. Не се знае дали швейцарецът иска да отмъсти за мъченически откъснатата глава на свети Рок или за обидите, нанесени на госпожа Никола и на кюрето Понос. Навярно тези намерения се сливат в тази не твърде схватлива глава, която носи много по-добре парадните пера, отколкото идеите. Така или иначе Никола се нахвърля като заслепен вол върху Туминьон, който се е опрял на един стълб с коварно и позеленяло лице на подгонен нехранимайко, готов да забие камата си до дръжката. Широките космати лапи на Никола се стоварват върху дребното човече и го сграбчват с горилска сила. Но в хилавото тяло на Туминьон се крие необикновено мощна ярост, находчива в злосторството си, която удесеторява ефикасността на неговите оръжия — ноктите, зъбите, лактите, коленете. Тъй като не разчита, че може да разбие такава бронирана с позлата и копчета грамада, Туминьон ожесточено почва да рита подло Никола по уязвимите му места. Сетне, възползувайки се от една непредпазливост на противника си, с рязко движение откъсва меката част от лявото му ухо. Бликва кръв. Тогава вече присъствуващите решават, че е дошло време да се намесят.

— Няма да седнете да се биете сега, я! — казват тези добри лицемери, които в дъното на душата си се радват на това произшествие с неоценима стойност за дългите зимни вечери и разговорите в кръчмата.

Те прихващат помирително биещите се за раменете, но сами биват повлечени във вихрушката от присвити ръце и крака, и обезумели тела, мнозина от тези неубедителни умиротворители, загубили равновесие от въртеливите тласъци, се стоварват върху купищата столове и ги разпиляват в оглушително безредие. Върху тази камара, където коварно стърчат пирони и многобройни колчета, Жул Ларудел се набожда и извиква от болка, а Беноа Плокен раздира празничния си панталон с отчаяно проклятие в уста.

 

Врявата сега е толкова голяма, че изтръгва от полулетаргичното му състояние, в което изпада поради глухотата си, църковния епитроп Коафнав — той стои винаги в едно странично тъмно параклисче, където поради прашния си тен остава незабелязан и дебне с някаква потайна наслада хората. Необичайната за това място на тишина и молитви глъчка възвръща като по чудо слуха му, но нашият старик не вярва на ушите си, от които отдавна вече не чака да го включват в безполезния кипеж на света. И ето, той се промъква до големия кораб на църквата, откъдето отправя смаян поглед към вярващите, извърнали гръб на дарохранителницата и с лице към вратата. Запътил се натам, като ситни с меките си пантофи, Коафнав попада тъкмо сред най-голямото меле, и то толкова не навреме, че широката обувка с тока на Никола му премазва няколко пръста на краката. Острата болка поражда у епитропа чувството за необичайна, непосредствена опасност, застрашаваща сериозно правата на религията, от която той получава малки парични помощи. Схваща, че трябва да се направи нещо, да се действува незабавно. Една мисъл завладява съзнанието на този самотник — неговата камбана, гордостта му, приятелката му, единствената, чийто глас ясно чува. Без да разсъждава повече, подскача, улавя дългото въже и увисва на него с дива енергия, която придава на старата манастирска камбана, на „камбаната с косовете“, такъв размах, че тя почва да подхвърля старика на внушителна височина. Като го гледа как подскача на синия фон на небето, очертано от рамката на отворената врата, на човек му се струва, че някой от райските щастливци, айляк и шегаджия, за да се позабавлява на небето, е закачил на дълъг ластик малко, кривящо се джудже, забележително с широкото закърпено дъно на панталоните си, покрило острия му задник. Коафнав забива такава оглушителна тревога, че дървеното скеле на камбанарията почва да пука.

 

В Клошмерл не е давана тревога от 1914 година насам. Можем да си представим какво въздействие произвеждат тези тревожни звуци в слънчевата и хубава празнична утрин, когато навсякъде прозорците са широко отворени. Само за миг всички в градеца, които не са на литургия, изскачат на главната улица. И най-упоритите пиячи оставят недопита половиницата си. Самият Тафардел се откъсва от книжата, в които се рови с наслада, грабва припряно шапката си и се спуска бързо горе от кметството, като бърше стъклата на пенснето си и повтаря до насита: „Rerum cognoscere causas.“ [Да се узнае причината на нещата. — Б. пр.] Защото той разполага, насъбрани от най-различни книги, с голям избор от латински изрази, записани в един бележник, които го издигат над обикновените невежи.

Само за миг пред църквата се е струпала голяма тълпа. И тъкмо навреме, за да види как из вратата изхвръкват, вкопчили се в отчаян бой с юмруци и повлекли след себе си като грозд помирителите, нашите бойци, Никола швейцарецът и Франсоа Туминьон, задъхани, окървавени, и двамата в лошо състояние. Най-сетне ги разделят, а в това време те си разменят последните ругатни, нови предизвикателства, заканват се да се срещнат скоро, за да се изкормят този път безпощадно, и всеки от двамата се хвали, че е натупал здравата другия.

След това се появяват със сведени очи благочестивите жени, патетично мълчаливи, станали безценни като свещени съдове поради скандалните тайни, които носят в себе си. Те ще се пръснат дискретно сред групите и ще вложат в тях плодоносното семе на брътвежите, които ще придадат на необикновеното събитие баснословни размери и ще подготвят цял куп разправии и заплетени клюки. За отритнатите това е един прекрасен случай да добият значение и да си отмъстят за мъжките оскърбления, един прекрасен случай да повалят чрез Туминьон властвуващата Жудит, чиито похотливи триумфи са ги карали дълго и несправедливо да страдат. Благочестивите жени не ще изтърват този случай, та ако ще това да предизвика гражданска война. Тя ще пламне впрочем и тези добродетелни особи, чието тяло е същински бастион на нравствеността, който никой клошмерлец няма намерение да атакува, не ще пропуснат да допринесат по всякакъв възможен начин за нейното избухване. Но в тези първи мигове, когато версиите са още различни, те се въздържат да се изразяват категорично, предпочитат повече да се задоволяват с предсказания, че оскверняването на свети Рок положително ще докара отново чумата в Клошмерл или най-малко филоксерата, чумата на лозята.

Последен като капитан, който напуска своя потъващ кораб, с нахлупена шапка и раздърпан нагръдник излиза кюрето Понос, съпровождан от Жустин Пюте — тя носи в ръце отсечената глава на свети Рок като онези смели жени, които, някога излизали на площад „Грев“ [Парижки площад, на който някога са се извършвали екзекуциите на осъдените на смърт престъпници. — Б. пр.] да приберат отрязаната глава на любовника си. Над останките на светеца, набъбнали от светената вода като труп на удавник, Жустин Пюте зове за отмъщение. Преобразена като някаква нова Жан Ашет [Френска героиня, родена в Бове към 1454 г. Прочула се с участието си в отбраната на родния си град. Повалила вражеския знаменосец с един удар с брадвичка (hachette). Оттам получила и прякора си. — Б. пр.], готова да изпълни върховната си мисия на Шарлот Корде [Шарлот Корде д’Армон — млада девойка, потомка на Корней, убила с кама Марат, докато се къпел във ваната си. Екзекутирана на 17 юли 1793 г. — Б. пр.], за първи път през живота си старата мома чувствува как по непозналите й ласки мършави слабини и по жалката пустош под корсажа й пробягват дълбоки тръпки, предвестници на всеобща спазма. И затова, крачейки редом с кюрето Понос, тя се мъчи да му вдъхне твърдост, да го накара да възприеме политиката на насилие, която ще възроди заедно с традициите на великото време на Църквата и времето на завоеванията.

Ала кюрето Понос притежава онази упоритост на слабите характери, способни на неимоверни усилия, за да защитят спокойствието си. Той противопоставя на Жустин Пюте някаква сапунена апатия, по която всичко се хлъзга и се отъркулва в небитието на прищевките. Понос върви и слуша старата мома със съсредоточен вид, който като че ли изразява съгласие, но се възползува от настъпилото за миг мълчание, за да и каже:

— Драга моя госпожице, бог ще ви възнагради за вашето смело държане. Все пак трябва да предоставим на него грижата да се справи с трудностите, за които на нашия човешки разум не му достигат сили.

Смешни перспективи за кипящата религиозна ревност на старата мома. Тя се кани да възрази, но кюрето Понос добавя:

— Не мога да взема никакво решение, преди да се видя с госпожа баронесата, представителка на нашите конгрегации и благодетелка на хубавата ни църква в Клошмерл.

Думи, които можеха само да огорчат Жустин Пюте. На пътя й винаги се изпречва тази арогантна Куртбиш, повъртяла си доста опашката на млади години, а сега залага на добродетелта, за да придобие някакво значение, което порокът вече не може да й даде. Време е вече да вземе превес над тази баронеса с твърде богато минало. Жустин Пюте знае някои неща, които навярно не са известни на клошмерлското кюре. Няма защо да щади повече владетелката на замъка, ще разкрие всичко.

Те стигат пред дома на свещеника и старата мома понечва да влезе вътре. Но кюрето Понос я възпира.

— Господин свещеник — настоява тя, — бих искала да поговоря с вас поверително.

— Нека отложим това за друг път, добра ми госпожице.

— Ами ако ви помоля да ме изповядате, господин свещеник?

— Драга моя госпожице, сега не е време за това. Впрочем аз ви изповядах преди два дни. За да могат тайнствата да запазят своята сериозност, не бива да злоупотребяваме с тях заради някакви угризения.

След всичко, което е направила, на Жустин Пюте и този път не й се отплащат с обич. Тя поглъща този бучиниш с ужасна гримаса. След това с някакъв скърцащ смях казва:

— Може би щеше да бъде по-добре, ако бях някоя от онези развратници, които разказват разни мръсотии? Те са по-интересни за слушане, нали?

— Нека се въздържаме да съдим — отвръща кюрето Понос със студена благост. — Местата вдясно от бога са малко на брой и са отредени за милостивите души. Давам ви временно опрощение! Вървете си в мир, драга моя госпожице. А пък аз трябва час по-скоро да сменя фланелата си…

И кюрето Понос затваря вратата.