Габриел Шевалие
Клошмерл (5)

IV
Някои важни клошмерлци
(продължение)

Трийсет метра по-нататък от „Галери Божолез“ се намира пощата, под ръководството на госпожица Вужон, а десет метра по-нагоре — тютюнопродавницата, където седи госпожа Фуаш. Ще имаме случай да поговорим отново за тази личност.

До магазинчето за тютюн къщата на доктор Мурай изпъкваше веднага с голямата си медна табелка и металическата рулетка на гаража в приземието, единствено дотогава подобно приспособление в Клошмерл.

Самият доктор Мурай не се отличавате от другите хора. На петдесет и три години беше як, червендалест, кресльо, свободомислещ, и грубиян — казваха съвсем тихо болните. Упражняваше професията си с някакво чувство на фатализъм, като предоставяше инициативата и грижата за крайния изход на природата. Беше окончателно възприел този метод след петнайсетгодишни опити и статистики. Като млад лекар доктор Мурай извърши по отношение на телесното здраве същата грешка, каквато извърши като млад свещеник кюрето Понос по отношение на душевното здраве: поиска да прояви усърдие. Атакува болестта с въображение, със смели диагнози и мощни терапевтични контраофанзиви. Тази система му коства двайсет и три на сто загуби при тежки случаи, съотношение, което бързо бе сведено на девет на сто, когато реши да се придържа о констативната медицина, както обикновено правеха колегите му от съседните райони.

Доктор Мурай пиеше с удоволствие, имаше особено увлечение, нещо рядко за Клошмерл, към аперитивите, привичка, придобита през време на следването му, което бе много продължително и бе посветено по равно на кръчмите, конните надбягвания, покера, къщите за удоволствия, екскурзиите и факултета. Въпреки това клошмерлци уважаваха своя лекар, като си казваха, че рано или късно ще му паднат в ръцете, и тогава би могъл да си отмъсти за някоя обида чрез мръсно рязване на цирей или чрез диво изтръгване на зъб. И наистина докторът извършваше най-грубата работа по клошмерлските челюсти, сиреч, вадеше зъби, като за тази цел си служеше с първобитни и ужасни инструменти и боравеше с тях с несломима ръка, която никога не отстъпваше. Считаше лекуването и пломбите на зъбите за труфила на шарлатаните, а анестезията за излишно усложнение. Смяташе, че болката е противоотрова сама за себе си и че изненадата е отлично спомагателно средство. Изхождайки от наблюденията си, беше си изработил кратка, и общо взето, ефикасна операционна техника. Върху обезобразената от отока буза нанасяше без предизвестие страхотен удар с юмрук, който почти смазваше пациента. В разтворената от болезнените викове уста напъхваше клещите си чак до кътниците и дърпаше на пресекулки до пълно разтрошаване на зъба, без да го е грижа за периоститите [Възпаление на обвивката на костите. — Б. пр.], за бликащата гной и писъците. Пациентът се изправяше толкова зашеметен, че плащаше веднага, нещо съвсем необичайно в Клошмерл.

Такива твърди методи подсилваха уважението. Никой в градеца не би дръзнал да се възправи срещу доктор Мурай. Но той сам избираше своите врагове и кюрето Понос беше един от тях — впрочем той му стана враг съвсем неволно, само защото се беше намесил в нещо, което не му влизаше в работата, за корема на Сидони Сови. Тази история заслужава да бъде разказана. Но трябва да я чуете от устата на Бабет Манапу, един от най-добрите езици на Клошмерл, която се е специализирала в някои от тези истории. Нека я чуем:

— На Сидони Сови, такова, коремът й почна да става ей такъв голям. На нейната възраст, нали така, нямаше опасност да е прегрешила. Доста езици разправяха, че Сидони навремето, когато била млада, дявол криела под полата си. Но това са работи, които не могат да се проверят, твърде отдавнашни неща. Една жена, мине ли шейсетте, никой вече не си спомня какво е вършила, когато е била момиче. Право казано, и добро да е направила, и зло да е правила, все това си е сега, когато не може да направи нищо. За това, което е направил, или за онова, което не е направил, съжалява повече човек?

И така, значи, ето ти я и Сидони с нейния корем, който растеше като тиква на слънце. Но там е работата, че поради корема си не можеше да ходи вече по нужда. Беше й станало задушаване на червата…

— Искате може би да кажете запушване на червата, госпожо Манапу?

— Точно така, както вие го казвате, добри ми господине, точно така го каза и докторът. Рекох задушаване, понеже и то е пак подуване. Но изглежда, че подуването на корема не го наричат така, както подуването на бузата, да речем. И тъй, този корем почна доста да тревожи децата на Сидони, особено Алфред. Надвечер най-сетне се решил да я попита: „Не се ли чувстваш нещо добре, а, майка ми? Може би не ти е добре, като че ли си малко гореща?“ Само това й рекъл, а Сидони не отвърнала ни да, ни не, защото и на нея не й било ясно какво й ставало в корема. Но ето че през нощта я затресла такава лиша треска, че чак леглото й скърцало. Децата й почакали още, до 9 часа, за да бъдат съвсем сигурни, че няма да оздравее от само себе си, за да не хвърлят на вятъра пари за една визита. Тогава Алфред най-сетне казал, че не трябва да се мисли за разноските и че ще бъде по-християнско да доведат лекаря.

 

Познавате ли доктор Мурай? Много го бива в наместването на счупени ръце и крака, няма какво. Той намести крака на Анри Бродкен, дето падна от стълбата, когато брулеше орехи, и ръката на Антоан Патриго, когото беше ударила лошо машината на един камион. Но по болестите на вътрешностите е по-слаб, отколкото по счупванията доктор Мурай. И тъй, пристига, значи, той у Сови и повдига завивката на Сидони. Веднага разбрал всичко.

— Ходи ли по нужда? — запитал.

— Никак не ходи! — отвърнал Антоан. Като свършил с опипването на Сидониния корем, който бил твърд като бъчва и толкова голям, ни повече, ни по-малко, докторът казал на децата: „Да излезем навън!“ Когато всички излезли на двора, Мурай рекъл на Алфред:

— Така както е сега, все едно, че е умряла.

— Поради корема ли? — запитал Алфред. — Какво има вътре?

— Газове — отвърнал доктор Мурай. — Или ще й пукнат корема, или ще я задушат. Или едното, или другото, скоро ще стане.

И като казал това, доктор Мурай си тръгнал с вид на човек, който е съвсем сигурен в думите си. Помислете, това са думи, за които се заплаща по двайсет франка на лекаря, защото той има автомобил да ви ги донесе чак у дома — но това е срамота най-сетне! Особено когато тези думи са лъжливи, както е било в случая, и ето доказателство за това, ей сега ще видите.

— Е, какво, нещо не е в ред ли? — запитала Сидони Алфред, когато той се върнал от двора.

— Никак не е в ред! — отвърнал той. По начина, по който Алфред приказвал, веднага разбрала, че работата скоро можела да тръгне зле и дори съвсем да не върви. Трябва да се каже, че Сидони беше станала много набожна жена, щом като стана на възраст, когато вече не й запретваха полите. Когато видяла, че е на път да се раздели с компанията, поискала да повикат свещеника, нашето кюре Понос, вие го знаете.

Когато викат кюрето в някоя къща, това значи, че лошото е дошло. И ето ти го, значи, пристига полекичка и кюрето Понос с благите си приказки, и пита какво не е в ред. Разправят му какво е положението с корема на Сидони, че не ще да работи и че доктор Мурай я бил вече отписал. И тогава кюрето Понос поискал да повдигнат завивките, за да види корема на Сидони, и това много изненадало всички. Но Алфред веднага си рекъл, че това не ще да е от любопитство в състоянието, в което била горката старица. И тогава кюрето Понос почнал да й опипва корема на Сидони съвсем по същия начин, както направил и доктор Мурай. Но с кюрето Понос работата е по-друга.

— Разбрах — рекъл. — Ще я оправя. Имате ли зехтин за салата? — запитал той Алфред.

Алфред донесъл цяло шише, пълно догоре. Кюрето Понос налял две големи чаши зехтин и накарал Сидони да ги изпие. Посъветвал я освен това да казва молитви колкото се може повече, та и всеблагият господ да има пръст в тая работа — в благоразположението, дето ще й стане, като се отпусне коремът. И след това кюрето Понос си тръгнал съвсем спокойно, като им казал да чакат и да не се тревожат много-много.

На Сидони коремът й проработил, както казал Понос, и то така здравата, че не могла повече да се сдържа, и всичко, с което се била натъпкала, и лошите газове също почнали да излизат с голям шум и миризма, можете да си представите, нали? На улицата смърдяло, както когато чистят гиризите [гириз — тур. помийна яма, шахта за отпадъчни води — Сашо], наистина голяма работа била тая, и всички в долния град казвали: „На Сидони коремът й олеква!“ И така хубаво й олекнало на Сидони, че след два дни нахлузила своето карако [Връхна женска дреха. — Б. пр.] и тръгнала чевръсто из Клошмерл да разправя навред, че доктор Мурай искал да я затрие и че кюрето Понос направил някакво чудо на корема й със светен зехтин за салата.

Тази случка с корема на Сидони, която оздравя като по чудо със зехтин и молитви, сами разбирате, нали, вдигна много шум в Клошмерл и даде добра лашка на работите на всеблагия господ. Именно оттогава хората почнаха да са добре с кюрето Понос, дори и тези, дето не ходят на църква, и да го викат при болест често пъти преди доктор Мурай, който се показа малко като дръвник в цялата тази история. И затова винаги го е яд на кюрето Понос и оттогава двамата никак не се разбират, без кюрето да има вина в това, а кюрето иначе е много добър човек и добър познавач на божолезкото вино, както казват лозарите.

 

Аптекарят Поалфар беше странен човек — слаб, безцветен и унил. Имаше буца колкото голяма слива точно на темето си, там, където свещениците бръснат косата си, и постоянната грижа да прикрие тази издатина го принуждаваше да носи винаги кепе като желъдова шапка, нещо, което му придаваше тъжен вид на алхимик. Наистина обстоятелствата в неговия живот се бяха стекли печално, но той живееше в скръбта най-вече по призвание. Отчаянието при него беше просто вродено състояние — не си спомняше да е виждал някога майка си да се смее, не беше познал баща си, починал много млад от скука може би или за да се отърве от една безупречна съпруга, чийто вид пораждаше в него желание да отиде другаде, та ако ще и в чистилището дори. Поалфар беше наследил от майка си способността да излъчва една съсипваща сивота, а пък животът, който предлага на този род дарба достатъчно случаи за проявление, му създаде отрано поводи за продължителни стенания. Ето с две думи неговата история.

Преди да дойде и да се установи в Клошмерл, Диьодоне Поалфар поиска ръката на една красива млада девойка, сираче, чиято бедност и добрите съвети на настойниците й, бързащи да я нагласят някъде, не й позволяваха да отхвърли едно почтено предложение. Младото момиче беше получило религиозно възпитание при монахини. В последния момент, след като запали голяма свещ в църквата, то реши съдбата си на язъ-тура с една монета. Язъ — ще влезе в манастир; тура — ще се омъжи за Поалфар. Виждаше само тези два изхода, и то главно поради заплахите на настойниците си, макар че нито единият, нито другият й се нравеха. Монетата показа тура. Девойката сметна, че това беше израз на волята божия. Омъжи се за Поалфар. Той така я съсипа от скука, че тя скоро умря, също така колкото се може по-бързо, като остави една дъщеря, нейно подобие, повод за нескончаема скръб за вдовеца, защото му напомняше майката.

След смъртта на жена си Поалфар си подреди така живота, че да може да си плаче на воля. Изпрати момиченцето в пансион и натовари един помощник да го замества в аптеката, чийто редовен приход беше осигурен чрез едно споразумение с доктор Мурай, комуто даваха процент върху рецептите. Разполагащ с времето си, аптекарят отиваше често в Лион, подтикнат от сантиментални и сексуални нужди от по-особен характер. Оставяше се да го отвеждат със себе си случайни особи, от конто изискваше твърде странен вид услуги — трябваше да легнат голи под плътно прилепнал по тялото им чаршаф, неподвижни като труп, със склопени очи и събрани върху едно разпятие ръце, което аптекарят винаги носеше в себе си. А той коленичеше край леглото, в нозете им, и хлипаше. Напускаше съвсем бледен възкръсналите хубавици, и то за да отиде на гробищата, където го тласкаше нещо като колекционерска страст. Подбираше редките надгробни надписи, записваше си ги в бележник, за да обогати с тях един сборник, от който черпеше материал за особени злокобни мечтания през дългите си безсъници в Клошмерл.

Тафардел високо уважаваше Поалфар, чийто мрачен вид допадаше много на неговия тържествен вид. Той идваше често в аптеката и никога не му омръзваше да разчита научните надписи по шишетата. Поалфар беше също така предмет на нежна симпатия от страна на някои госпожици от Клошмерл, достигнали крайния предел, когато една стара мома все още може да се пласира на един не особено приятен вдовец с уталожени чувства, с установени мании, който има най-вече нужда от съпруга за поддържането на бельото си, поставянето на лапи и за взаимни оплаквания. Възползувайки се от това, че сами определяха крайния срок на закъснялата си и самопожертвувателна съблазън, някои от тези госпожици съвсем прекаляваха с продължаването му, при все че появата им не би зарадвала нито корабокрушенеца на безлюдния му остров, нито би смутила отшелника в пустинното му убежище. Те бяха редовни клиентки — носеха шишенца с урина и малки неудобни интимни неща, идваха да се консултират за невинни болести с надежда, че клепачите на изпълнените с носталгия очи на аптекаря щяха най-сетне да се повдигнат, и за тази си милосърдна мисия бяха готови да пожертвуват съкровищата на едно непокътнато целомъдрие.

Но Поалфар ограничаваше изследванията си в определена област, без да се разкрива повече, отколкото беше абсолютно необходимо. Откриваше равнодушно дерматозите, следите от албумин, артрит и диабет, последиците от запек, дейността на жлезите, тежките нервни отражения на безплодието, като намираше в самото установяване на тези физически нещастия поводи за едно все по-нарастващо отчаяние, което го правеше все по-мрачен. Педантичният начин, по който си миеше ръцете, след като се бе докосвал до тези изгарящи неща, жестоко обезсърчаваше. А и заключенията му бяха пропити с най-черен песимизъм.

— Неизлечимо! — казваше той. Но подаваше някакво шишенце на болната с думите. — Опитайте това. Обикновено се дава това. Веднъж на десет случая има полза.

По-дръзките го питаха, намигвайки му съучастнически:

— Ще ми направите ли едно малко намаление в цената, господин Поалфар? Като за мен…

Аптекарят оглеждаше учудено разкривената в гримаси прелест на особата, изумителната й шапка, старомодните плисета на роклята й и се осведомяваше:

— Може би сте включена в списъка на бедните в нашата община?

Подобни грешки му бяха създали, без сам да знае това, няколко неприятелки от най-упоритата и най-дейна порода — неразбраните, с които са се подиграли. Тези възмутени бдителни личности разправяха скришом, че не всички бърканици на Поалфар имаха фармацевтичен характер. Криеше играта си този плачлив вдовец, но хората бяха забелязали вече какви жени предпочиташе да кани в задната стая на магазина си — хубавици с изхвръкнали задници, дебели безсрамни бабанки, от ония, дето ходят без гащи и са всякога готови да се захилят като пълна месечина на мъжете, и за тях това е по-лесно, отколкото да се прекръстят. Знаеха ги те, тези жени, и Поалфар също го знаеха. На този тъжен човек му трябваше отпуснатото изобилие на дебеланите, за да се поразвесели малко, ето всичко. И все пак на тези бърборки не им хващаха много вяра в Клошмерл, където аптекарят вдъхваше страхопочитание. Мурай боравеше със скалпела, Понос с последното причастие, а Поалфар боравеше с арсеника и цианкалия. Мрачното изражение му придаваше вид на отровител, с когото хората считаха за благоразумно да бъдат в добри отношения.

 

До аптеката с прашните витрини, където екзематозни (произведение на публицистичното изкуство) яростно се чешеха, един доста по-различен магазин привличаше погледите с искрящия си никел, с табелките си, със снимките и спортните си съобщения, залепени на стъклата. Едно блестящо съоръжение, лелеяна мечта на всички младежи в Клошмерл, заемаше почетно място на витрината — един велосипед от прочутата марка „Суперас“, модел „Обиколка на Франция“, във всяко отношение равен, уверяваха каталозите, на колелата на най-изтъкнатите колоездачи.

Това беше магазинът на търговеца на велосипеди Фаде, по име Йожен, личност забележителна с умението си да яхва с подскок велосипед и с гъвкавата си отпусната походка на колоездач, нещо, което се считаше за връх на колоездачната изисканост. Йожен оказваше силно влияние върху младите хлапаци в Клошмерл, които смятаха за чест приятелството си с него. И то поради няколко причини. Най-напред свойствения само нему маниер да смачква артистично каскета си, да се „покрива с мушама“, както казваше той, а също така и начина, по който се подстригваше отзад на тила — подражаван от всички, но непостижим, защото клошмерлският бръснар успяваше да го осъществи така сполучливо единствено на главата на Фаде, особено подходяща за такъв тарикатски шик. Освен това като някогашен колоездач-състезател и самолетен техник Фаде си позволяваше в своите легендарни и постоянно дотъкмявани от повторение истории да проявява към големите звезди на циментовата писта и на въздуха някаква интимна свобода в изразите си. Но най-много за едно — имаше си и той своя голям подвиг, „онзи път, когато излязох втори след колелото на Елегар, тогавашния световен шампион, говоря ти за 1911, в зимния колодрум“. Следваше описание на колодрума, където възторженото множество изпаднало в захлас, а сетне и думите на самия Елегар, който бил много изненадан: „Бях принуден да се изчерпя докрай!“ На младежите в Клошмерл не им омръзваше да слушат тази история, от която добиваха някаква представа за славата. Постоянно искаха да я повтори.

— Разкажи, Йожен, за онзи път, когато си бил втори след колелото на Елегар… За момчетата на Панам, я разправи!

— Ококориха очи, дадох им да разберат! — казваше Фаде с онова естествено пренебрежение на силните.

И разказваше още веднъж всички вълнуващи подробности, като завършваше винаги приблизително по този начин:

— Кой от вас, малките аверчета, ще почерпи по чашка?

Винаги се намираше някой жаден за вниманието на Йожен седемнадесетгодишен хлапак, който откриваше в дъното на джоба си необходимата сума. Тогава Фаде се провикваше, преди да затвори вратата на магазина:

— Ей, Тина, аз съм на надбягване!

След това побързваше да се отдалечи. Но често пъти недостатъчно бързо, за да избяга от един писклив женски глас, на Леонтин Фаде, жена му, която го упрекваше:

— Пак ли ще пиеш с момчетата? Ами работата ти?

Един бивш постоянен посетител на колодрумите и летищата, който учеше цяла една младеж как да „обуздава женските“ (да скимтят на колене в краката ти, жените трябва да се влачат пред теб, за да можеш да кажеш, че си истински мъж!), една такава мастита личност не можеше да си позволи да уронват публично престижа му.

— Какво пак, Тина! — отвръщаше джентълменът в колоездачни гащи с най-доброто си тарикатско произношение. — Все трябва да те връща човек в пакета на колоната! Тури малко спирачките, че ще изхвръкнеш на завоя! Стискай се за финалния спринт, Тина!

Тези картинни отговори имаха истински успех сред една публика от младежи, които човек лесно можеше да удиви. Но трябва също така да се каже, че по-късно, когато Фаде оставаше насаме с Леонтин, гласът му не се чуваше, защото госпожа Фаде, жена методична и обичаща реда, без да се шегува, напомняше на мъжа си взискателността на падежните срокове и на касата. Беше поела финансовото ръководство на фирмата Фаде, а това беше от голяма полза за търговския й капитал, който Йожен с цялата си пламенност не би могъл да спаси, когато в края на всеки месец се появяваха старите господа с чанти, дошли да инкасират полиците. За щастие, клошмерлската младеж не знаеше тези дребни вътрешноадминистративни подробности. Доверчива, тя не можеше и да допусне, че някогашният близък другар на Навар и Гинемер, някогашният съперник на Елегар, в частния си живот биваше наричан „горкия глупак“, и нещо още по-невероятно — че приемаше това. Впрочем Фаде вземаше всички мерки да скрие разправиите с жена си.

— Гледай я ти! — казваше той. — Перчи се нещо пред хората Тина! Ама знам аз някои номера, за да я вкарам в пътя, и то кротката…

 

Циничният начин, по който намигаше с лявото си око, го освобождаваше от необходимостта да разкрие тайнствените средства, които използуваше без свидетели. И благодарение на това можеше да властвува отвисоко над групата млади клошмерлски спортисти, които изпълваха всяка вечер магазина му. Но ледените погледи на госпожа Фаде успяваха накрая да прогонят я най-неустрашимите. Те повличаха със себе си Фаде и намираха убежище на главния площад в кафене „Чучулига“ при Жозет, жена с лоша репутация, където вдигаха такава страшна врява, че клошмерлците от квартала казваха: „Това е пак оная банда на Фаде!“ Ще видим по-нататък и тази група в действие.

 

На ъгъла, при големия завой, откъдето се открива изглед към долините чак до Сона, се намира най-хубавата богаташка къща в Клошмерл, чиято ниска каменна ограда е украсена с изящни железни решетки. Тази къща има голяма врата от ковано желязо, алеи, посипани с дребен светъл чакъл, гъсти лехи с цветя, най-различни видове дървета и английска градина, в която могат да се видят алея от габърови дървета, басейн, декоративни камъни и раковини, удобни кресла, крокет, едно висящо кълбо, в което градът се оглежда наопаки, и най-сетне разкошно външно стълбище с изградена над него стряха с жардиниери. В този кът приятното е поставено преди полезното, а това показва голям излишък на полезно, което позволява това пищно разточителство на една земя, подходяща за лозови насаждения.

Тук живееше нотариусът Жиродо заедно с жена си и дъщеря си Ортанз, деветнайсетгодишна млада девойка. Синът му почваше втората си година по риторика при йезуитите във Вилфранш след два съкрушителни провала на зрелостния изпит, позор, който криеха от клошмерлци. Извънредно мързелив ученик, той се очертаваше освен това и като разсипник и ужасно своенравна личност, обезсърчителни склонности за един младеж, от когото искат да направят нотариус. Нека разкрием, че младият Раул Жиродо, без някой и да подозира това, беше взел две решения — да не стане никога нотариус и да живее спокойно с богатството, натрупано от няколко поколения благоразумни Жиродовци, богатство, което би достигнало порочни размери, ако някой член от този род, оръдие на човешките повратности, не се появеше навреме, за да се заеме с преразпределението на тези блага — в недостатъчно количество другаде — в съгласие с духа на справедливост, който поддържа тайно равновесието в света. Раул Жиродо не изпитваше нужда от труд — навярно, злоупотребили твърде много в това отношение, дедите му не му бяха оставили и частица подобно желание. Още на петнайсетгодишна възраст, посветил на дълбоки и проницателни размишления върху живота свободното си време, което неговият мързел му предлагаше, той си постави две цели, по негово мнение единствено наистина достойни за един младеж от добро семейство — да притежава състезателен автомобил и руса любовница (много пълна), тази склонност към изобилна плът беше противодействие срещу пословичната мършавост на жиродовските жени. Този непокорен син мечтаеше да се отърси от всяко опекунство и да скъса с традициите на своето съсловие. Мамеха се, значи, относно твърдостта на характера на този безгрижен колежанин, защото той притежаваше сила, която щеше да сломи всеки, който би се опитал да му се противопостави. Раул Жиродо не взе никога зрелостния си изпит, но имаше винаги достатъчно пари в джоба си и по-късно се сдоби с кола и руса любовница, които, едната понесла другата, му помогнаха да направи бързо двеста и петдесет хиляди франка дългове, наистина и с помощта на покера. Що се отнася до младата Ортанз, тя също тръгна зле, и то само по своя вина, защото никога не бе страдала от липса на добри съвети. Но тя следваше до такава степен подтиците на своята опасна мечтателна природа, че четеше много, и то най-вече поети, и като последица от това Ортанз се влюби в един беден момък, страст, която е най-голямото наказание за дъщерите, непослушали родителите си. Впрочем изпреварваме нещата, а това ни отклонява от разказа ни.

Странно семейство, освен това много богати, тези Жиродо бяха нотариуси от четири поколения насам. Прадядо им беше човек с хубава външност, със здрав разум, с откровен език. Но потомците му поради това, че се женеха по-скоро за богатства, отколкото за жени, изродиха породата си. Думите на Сиприен Босолей обясняват добре тази еволюция: „Жиродовци са изроди, които правят любов в цепките на касичките за пари.“ Парите могат да дадат всичко освен буйна кръв. По този начин Жиродовци станаха постепенно жълти и се втвърдиха като старите пергаменти в архивите им. Иасент Жиродо беше ярък пример на този физически упадък с нездравия си цвят, тънките си крака и слабите си рамене.

Ако трябва да се вярва на Тони Биар, Жиродо беше само един „мръсен лицемерен стипца, освен това гнусен далавераджия и стара кранта с гадни пороци на мискинин“, човек, който никога не даваше безкористен съвет и който умело заплиташе в своя изгода семейните дела. Безспорно Тони Биар, инвалид от войната, освободен напълно от военна служба, имаше всички основания да претендира, че познава из основи Жиродо, понеже беше работил десет години като писар при него преди 1914 година. Но твърденията на Тони Биар трябва да бъдат поставени под съмнение, защото от няколко години насам някои разногласия разделяха двамата мъже. Инвалидът считаше, че има всички основания да се оплаква от бившия си работодател, а подобно състояние на духа внася неизбежно известно преувеличение в преценките. За да покажем добросъвестност на историк, ще изложим причините за тези недоказани оплаквания.

Когато осакатеният Тони Биар се появи отново в Клошмерл през 1918 година, той отиде да посети Жиродо. Нотариусът го посрещна с шумни излияния, заговори за възхитителната му храброст, нарече го „герои“, увери го в признателността на цялата страна и в това, че славата ще остане свързана с раните му. Предложи му дори да го вземе отново на работа в кантората си, като определи нова заплата, изчислена, разбира се, с оглед намалената трудоспособност на Биар вследствие недъгавостта му. Но Биар отвърна, че имал пенсия. Накрая, след половинчасов сърдечен разговор, в заключение Жиродо каза на бившия си писар: „Изобщо добре се измъкнахте от цялата работа…“ и изпращайки го с тези утешителни слова, му пъхна десет франка при ръкуването. Тези думи, десетте франка и предложението за работа с намалена заплата — ето, това са причините за оръдията на Тони Биар.

Имаше ли основания Тони Биар да се чувствува обиден? Обръщайки се към него, Жиродо е мислел както винаги за парите, докато Тони Биар, слушайки го, е мислел за съвсем друго нещо. Не може да се каже, че Жиродо от своя гледна точка не е имал право — да печелиш при обявяването на войната сто четиридесет и пет франка на месец с единствената перспектива да достигнеш до двеста двайсет и пет франка около петдесетте си години и да се завърнеш четири години по-късно в своя край с осемнайсет хиляди франка рента, това е, както се казва на финансов език, сполучлива сделка. Констатацията на Жиродо беше от финансов характер, но Тони Биар си мислеше егоистично така: тръгнал беше с четири крайника, а се връщаше само с два на трийсет и три години след ампутирането на предната част на лявата му ръка и на десния му крак до средата на бедрото. Признаваше, че е непълноценен, нещо неоспоримо, но пък отказваше да приеме, че осемнайсет хиляди франка годишно за ръката и крака на един дребен селски писар представляваха добра, дори прекалено висока цена. В заслепението си той не държеше сметка какво щеше да струва на държавата, а пък тъкмо Жиродо, по-предпазлив, защото беше останал непокътнат, и понеже никога не беше престанал да отдава значение на икономическите данни, държеше достатъчно сметка за това. На нотариуса му хрумна следната мисъл: „Ако седнат да пенсионират всички мъже, загубили само два крайника, това отваря вратата за какви ли не нелепости.“ Това беше за него удар срещу най-точната математическа логика, нещо, което го обиждаше. Каза си: „Ето едно момче, което спокойно може да живее още двайсет години. Ако се приеме, че има още сто хиляди като него, какво ще струва тогава всичко това?“ Резултатът от пресмятането го ужаси:

 

18 000 x 20 = 360 000 x 100 000 = 36 000 000 000

 

Трийсет и шест милиарда! Ами тогава, ами тогава! „Немецът ще плати“ — лесно е да се каже! Ами пенсиите на вдовиците на туй отгоре, ами опустошените области… Откъде щяха да се вземат тези пари? Откъде? Пресметна, че е записал петстотин седемдесет и пет хиляди франка за различни заеми. Би било много предвидливо да ги превърне в пари, за да закупи чужди ценни книжа, издадени от някоя държава, която няма да заплаща хиляди отрязани ръце и крака. Записа в бележника си „Заем“ и го подчерта три пъти. Едно друго разсъждение упорито му се налагаше. „Да предположим — предположението не е обосновано, — но все пак да предположим, че аз, Жиродо, съм загубил ръка и крак във войната и за това ще ми дадат само осемнайсет хиляди франка!“ Тази пенсионна система имаше нещо порочно в основата си, което изведнъж го порази — значи, всички крайници се заплащаха еднакво, ръка на нотариус — по тарифата за ръка на писар или на черноработник? Недопустимо! До какви безсмислици води политиката на ласкателства! „Тези хора ни водят към разруха!“ — се провикна драматично Жиродо в тишината на своя кабинет. Замисли се за политическите дейци, отговорни за тези наредби. Неочаквано едно ужасно съмнение преряза съзнанието му, нещо като погребален звън, който оповестяваше краха на съвременната епоха, унищожаването на най-възвишените чувства, на които дълго време се беше крепила цивилизацията: „Нима войната, която би трябвало да бъде школа за саможертва, в крайна сметка поощрява мързела?“

Дадохме тези подробности, за да покажем каква широта на възгледите ръководеше нотариуса Жиродо, чиито умозрения, макар и да засягаха понякога неговия личен случай, се извисяваха винаги в общонационални мащаби и преливаха в бъдещето в полезни предвиждания.

А какво мислеше срещу това Тони Биар? Трябва да се признае, че той се обосноваваше много по-слабо. Този нещастник, само защото беше загубил крак и ръка във войната, разсъждаваше така, като че ли този случай с ограничено значение би трябвало да привлече специално вниманието на съвременниците му, сякаш онези, които не бяха загубили нищо, му бяха задължени. Той наистина считаше, че има пълно право, горкият Тони Биар! Туряше в джоба си осемнайсет хиляди франка и никому не беше признателен. И когато един почитан и уважаван човек, който благодарение на своето положение и богатство би могъл да не се покаже милостив, му предлагаше десет франка и му честитеше щастието, че на трийсет и три години получаваше осемнайсет хиляди франка рента, Тони Биар се сърдеше. Имаше ли наистина право да постъпва така? Нека подчертаем освен това, че към него бе проявена особена благосклонност. Защото, когато Жан-Луи Галапен се завърна в Клошмерл с една ръка, година преди Тони Биар, Жиродо се задоволи само да му каже на улицата: „Жалко е, горкото ми момче! Чакайте, ще направя нещо за вас…“ И му пъхна в ръката само пет франка, без да му предложи място.

Както справедливо отбелязваше нотариусът, всеки вижда само своите тегла. Самият той също беше пострадал от войната поради мораториума, който прекъсна принудително част от спогодбите. Беше записал петстотин седемдесет и пет хиляди франка заем и това беше проява на голяма смелост, защото носеше и своите рискове. Най-сетне в израз на патриотично въодушевление, последица от прочитането на една пламенна статия от господин Марсел Ютен, беше внесъл в държавното съкровище — срещу заплащане на равностойността им, разбира се! — една трета от луидорите, които притежаваше, или шест хиляди франка в луидори [Френска монета от злато, равна на 20 франка до пред 1928 г. — Б. пр.]. „Трябва всеки според мястото си да изпълни изцяло своя дълг. Горе главата, приятели!“ — беше повтарял постоянно Жиродо през ужасните години, като сам даваше пример, проявявайки голяма твърдост, за жертвите, които се налагаха. През 1914 и чак до средата на 1915 година той връчваше по двайсет франка на войниците, които идваха в Клошмерл, след като бяха лежали в болница. Впоследствие трябваше да намали тази сума, защото войната се протакаше извън всички предвиждания и числото както на ранените, така и на вдовиците нарастваше прекомерно. Въпреки всичко никога не беше престанал да помага с нещо.

През 1921 Жиродо, който беше човек на реда и записваше всичко, пресметна от любопитство извънредните си военни разходи. Под това трябва да се разбира даренията, направени на отделни лица и при подписките. Запрелиства старите си бележници и стигна, за времето от август 1914 до края на 1918, до общата сума от деветстотин двайсет и три франка и петнайсет сантима, които иначе, без войната, не би извадил от кесията си (това не означаваше, че би намалил обичайните си подаяния и даренията си на Църквата). Справедливо е да споменем, че тази щедрост беше компенсирана чрез покачването на стойността на всичките му имоти. Пресметна успоредно с даренията си и богатството си. Оценени по сегашния курс, лозята му в Клошмерл, къщата и кантората му, имотът му в Домб, имението му в Шароле, горите и ценните му книжа представляваха по изчисленията му богатство, възлизащо на четири милиона шестстотин и петдесет хиляди франка (срещу приблизително два милиона и двеста хиляди франка през 1914 година) въпреки загубата на шейсет хиляди франка от руските капиталовложения. И понеже днес беше настроен да прави статистики, той извади от едно чекмедже на писалището си малък бележник с надпис „Тайни милостини“. Общата сума възлизаше за военните години на трийсет и три хиляди франка. Нека споменем, че тези милостини на нотариуса Жиродо съвпадаха с датите на пътуванията му до Лион и че бяха раздадени главно в Квартала на стрелците на някои личности, напълно заслужаващи внимание поради бързината, с която умееха да се събличат, и съвсем фамилиарната разпуснатост, която проявяваха към достопочтените господа.

Като размишляваше върху тези цифри, Жиродо си каза във връзка с деветстотин двайсет и трите франка и петнайсетте сантима: „Имах чувството, че съм дал повече“, а във връзка с трийсет и трите хиляди франка: „Не допусках, че съм отишъл толкова далеч…“ Във втория случаи той установи, че встъплението с обедите, шампанското, разходките с кола и понякога подаръците му бяха стрували по-скъпо от часовете насаме. Но знаеше, че тези подготвителни неща бяха абсолютно необходими, за да се изпадне в добро разположение. „В края на краищата — заключи той — нямам кой знае какви забавления, затворен непрекъснато тук!“ И прошепна, като се усмихна: „Прелестните мискинки…“ Сетне, сравнявайки трите цифри — четири милиона шестстотин и петдесет хиляди франка, трийсет и три хиляди франка и деветстотин и двайсет и три франка и петнайсет сантима, — той си направи следната забележка: „Бих могъл да направя малко повече… Без съмнение имах възможност за още…“

От всичко това, което казахме, се вижда, че нотариусът Жиродо не можеше да бъде упрекнат в нищо. Съвсем очевидно е, че подмятанията на Тони Биар бяха клеветнически и породени от озлобение. За щастие, в Клошмерл не оценяваха Жиродо по приказките на Тони Биар. Той стоеше начело на здравомислещите хора. Този термин е трудно определим и съдържа някои местни нюанси. Общо взето, може да се каже, че предполага богатство (никому и през ум не би му минало да го прикачи на някой беден човек, до такава степен умът, естествено, отхвърля свързването на тези две понятия: мисъл и бедност), но богатство, което да бъде използувано с умереност, благосклонност и за разумна подкрепа, а това съчетава хармонично убежденията и действията на неговия притежател. Какъвто беше именно случаят на нотариуса Жиродо, както видяхме това.

Жиродо минаваше в Клошмерл за най-видния представител на буржоазията, тъй като няколко поколения богати Жиродовци го бяха предшествували в този буржоазен сан. Изключая нотариуса, буржоазията почти не беше представена в градеца, тъй като всички клошмерлци бяха или собственици-лозари, или обикновени, замогнали се земеделци. Това поставяше Жиродо в специален ранг, нещо средно между аристократичния кръг на Куртбиш и останалата част от населението. По примера на замъка, той канеше на масата си кюрето Понос, и имаше амбицията да посрещне в дома си самата баронеса. Но благородната особа отказваше. Макар че беше прехвърлила част от защитата на своите интереси от парижките и лионските си нотариуси на Жиродо, тя отказваше да се отнася към него другояче освен като към управител на имотите й. Канеше го понякога в замъка — както кралят е приемал в двореца — но не отиваше в дома му, както не отиваше и у свещеника. Баронесата имаше относно начина да се държи човек на положение непоклатими принципи с доказана ефикасност: неоспоримо е, че различията намаляват, когато кастите започнат да дружат твърде много помежду си и превъзходството изчезва. Върховенството на баронесата се градеше на умението й да прави твърде редки проявите си на симпатия. Спрямо нотариуса, чието богатство нарастваше безспирно, докато нейното намаляваше, тя си оставаше непреклонна. „Честна дума — казваше тя, — ако отидех да ям и яхниите му, този селски нотариус скоро би почнал да ме протежира.“ Тези откази на баронесата представляваха едно от най-големите огорчения на Жиродо. Човек би добил представа за тях, когато му кажем, че нотариусът стигаше дотам, че дори не вземаше цялото си възнаграждение от търговските операции, извършвани за сметка на клиентката си, с надежда, че тези работи ще сломят пренебрежението й. А тъкмо в това се различаваха техните породи. Гордата баронеса не можеше да понася един човек, който си прекарваше времето в пазарлъци.

За сметка на това, Жиродо се радваше на особено уважение сред клошмерлци. Вдъхваше им страхопочитание, така както и Понос, разпределителят на небесните привилегии, и Мурай, закрилникът на живота. Но въпросът за живота и смъртта се поставя рядко, а пък въпросът за вечността се поставя само веднъж през цялото съществувание, съвсем накрая, когато земната партия е окончателно изиграна. Докато паричният въпрос се поставя непрекъснато, от сутрин до вечер, от детство до старост. Мисълта за печалба биеше в главата на клошмерлци с ритъма на кръвта в артериите им, така че длъжността на Жиродо стоеше по-горе от тази на Понос и Мурай, и това предимство увеличаваше престижа на нотариуса. Безспорно единствено той спускаше толкова дълбоки сонди в душите на клошмерлци, защото ако в градеца се намираха хора, които никога не бяха боледували, и други, които пет пари не даваха за вечността, то нямаше нито един без парични грижи и без нужда от съвет за гологаните си.

Жиродо ходеше на литургия, празнуваше Великден и четеше само почтени вестници. Той често повтаряше: „В нашата професия трябва да вдъхваме доверие.“ (Впрочем този израз, поставен тук случайно, навярно няма пряка връзка с убежденията, които Жиродо поддържаше открито.) Що се отнася до здравето, Иасент Жиродо беше жертва на циреи, разядени зъби и отоци, въобще на болести, които предизвикват загнояване. Освен това, от четиридесет и третата си година получаваше ревматични атаки от вирусен произход. Вирусът беше разкрил присъствието си в организма на Жиродо четири дни след една от неговите „тайни милостини“. Отблъснаха го, но без да успеят да го унищожат напълно, защото беше намерил в тъканта на ставите на нотариуса много благоприятна почва за засади. Тези чести и много неприятни атаки, които изискваха диагноза, съвместима с моралното спокойствие на госпожа Жиродо и доброто име на нотариуса, поставяха последния в ръцете на доктор Мурай, комуто той се отплащаше за дискретността, като му запазваше най-хубавите ипотеки.