Габриел Шевалие
Клошмерл (20)

XIX
Малки причини, големи последици

Ранените току-що бяха напуснали Клошмерл. Обезумял от ярост, Тафардел отиде в пощата, откъдето влезе в пряка връзка с областните кореспонденти на парижката преса, които на свой ред незабавно предадоха по телефона в Париж страшните известия на учителя. Съвсем слабо смекчени, тези съобщения се появиха във вечерните вестници на столицата. Драматичните събития в Клошмерл, раздути от озлоблението, поразиха министрите, и по-специално Алексис Лювла, върху чиито плещи падаше едновременно цялата тежест на тази история и цялата отговорност като представител на правителството.

Председателят на министерския съвет, придружен от своя министър на външните работи и значителна свита от специалисти, се намираше по това време в Женева, където представляваше Франция на конференцията по разоръжаването.

Тази конференция беше започнала при най-щастливи предзнаменования. Всички нации, малки и големи, бяха приели, че трябва да се разоръжат, и бяха съгласни, че разоръжаването ще облекчи до голяма степен теглата на човечеството. Оставаше само да се съгласуват всички становища, неизбежно различни, преди да се изготвят членовете на един световен план. Англия заявяваше:

— От няколко века насам ние сме първата морска страна в света. Освен това ние, англичаните, притежаваме половината от всички съществуващи колонии в света, а това ще рече, че ние сме полицията в половината земно кълбо. Ето изходната точка на всяко разоръжаване. Задължаваме се, щото тонажът на нашата флота да не превишава никога повече от два пъти тонажа на следващата по големина флота в света. Да започнем, значи, със съкращаването на тонажа на по-малките флоти, след което незабавно ще пристъпим към съкращаването и на нашата.

Америка заявяваше:

— Принудени сме да се месим в работите на Европа, където всичко върви зле, поради прекалено въоръжаване, но която разбира се, не може да се меси в работите на Америка, където всичко върви добре. Разоръжаването, значи, засяга преди всичко Европа, която не е годна да контролира това, което става в другия континент. („Впрочем тези японци са наистина големи и опасни мерзавци.“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.) Предлагаме една американска програма. Американските програми са във всяко отношение великолепни, защото ние сме най-процъфтяващата страна в света. Най-сетне, ако не приемате нашата програма, очаквайте да получите нашите извлечения от фактури…

Япония заявяваше:

— Готови сме да се разоръжим, само че на нашия народ трябва да се признае един „коефициент на разширение“, което, справедливо погледнато, не може да му се откаже, ако се сравни с останалите народи. Понастоящем ние имаме най-висока раждаемост в света. И ако не въведем малко ред в Китай, тази нещастна страна ще изпадне в анархия, а това ще бъде неизмеримо бедствие за човешката общност. („Впрочем тези американци са надути грубияни и вдъхващи безпокойство мръсници.“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.)

Италия заявяваше:

— Щом се изравним по въоръжение с Франция, с която сме равни по население, ще почнем да се разоръжаваме. („Впрочем тези французи са наистина големи крадци. Едно време ни откраднаха Наполеон. А ето че сега ни откраднаха северна Африка. Рим, сразил ли е или не е сразил Картаген, а?“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.)

Швейцария заявяваше:

— Тъй като сме неутрална страна, която никога няма да се бие, ние можем да се въоръжаваме колкото си щем, това няма никакво значение. („Впрочем, ако разоръжаването беше свършен факт, нямаше да има вече конференция по разоръжаването, и на нашето туристическо бюро това нямаше да му бъде никак приятно. А и вие, господа, вие също не бихте имали така често възможност да идвате в Швейцария за чужда сметка.“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.)

А пък Белгия:

— Тъй като сме неутрална страна, чийто неутралитет не се зачита, искаме да се въоръжим свободно до зъби.

А малките страни, съвсем наскоро образували се, най-немирните, най-белалиите, най-кресливите, заявяваха:

— Ние сме най-големите поддръжници на разоръжаването на големите държави, които ни заплашват от всички страни. Но що се отнася до нас, първо трябва да помислим да се въоръжим прилично. („Впрочем, въоръженията са много необходими за нашите заеми, тъй като гарантират на заемодавците ни, че парите ще им се върнат чрез посредничеството на търговците на оръдия.“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.)

Накъсо казано, всички страни бяха съгласни с една формула, която се свеждаше до една дума: „Разоръжете се!“ И понеже всички страни бяха изпратили в Женева военните си експерти, фирмите Круп и Шнайдер сметнаха за навременно да командироват веднага най-добрите си търговски агенти, на които в хотелите положително би им се отдала възможност да поговорят за най-новите модели и да получат добри поръчки. Тези търговски агенти познаваха из основи професията си, притежаваха картони с най-подробни сведения за държавните дейци и техните сателити и разполагаха с такъв бюджет за подкупи, който даваше възможност да бъдат задоволени и най-трудните съвести. Впрочем, повлияни от миролюбието на околната среда, двамата търговски агенти счетоха за по-изгодно също да се разоръжат в областта на търговията.

— Има място и за двама ни, драги колега — каза агентът на Круп. — Какво ще кажете за това?

— Ja wohl, ja wohl! — отвърна му на неговия език, от куртоазия, агентът на Шнайдер. — Ich danke so. Положително, няма да седнем да се бием в Женева!

— Тогава ще делим поравно — заключи агентът на Круп. — За кои артикули по-точно смятате, че имате по-изгодни условия?

— За 65, за 75 и за 155 скорострелни, и за 270 и 380 положително сме без конкуренция — отвърна французинът. — А вие?

— За 88, за 105, за 210 и за 420, смятам, че не можете да се мерите с нас — отвърна германецът.

— Тогава, дадено, куме!

— Дадено! И вижте какво, за да ви докажа, че съм лоялен, обръщам ви внимание, че България и Румъния имат намерение да подобрят леката си артилерия. Положително ще свършите работа с тези хора. Все пак, внимавайте с България — кредитът не е бог знае какъв.

— Вземам си бележка. А вие пък се насочете към Турция и Италия. Знам, че се нуждаят от тежки оръдия за укрепленията си.

От четиридесет и осем часа насам двамата търговски агенти бяха вече провели някои полезни разговори и бяха връчили няколко обнадеждващи чека. А самите пазарлъци в конференцията не вървяха чак толкова лесно. Но бяха произнесени вече пет-шест първокласни речи, с много възвишена мисъл, превъзходно преценени с оглед международните отражения. Френската реч беше на първо място.

През нощта на 19 септември в Женева пристигна шифровано известие във връзка с произшествията в Клошмерл. Щом съобщението бе преведено, секретарят изтича в покоите на министър-председателя, за да го уведоми незабавно за него. Ръководителят на правителството прочете два пъти съобщението, а след това още веднъж на глас. После се обърна към някои свои сътрудници, които се намираха там.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Моят кабинет може прекрасно да хвръкне от една такава история. Трябва да се върна незабавно в Париж.

— Ами конференцията, господин министър-председателю?

— Много просто — ще я торпилирате. Измислете някакъв начин, и то колкото се може по-бързо. Разоръжаването може да почака — стават вече петдесет хиляди години, откакто чака. Ала Клошмерл няма да чака, и онези тъпанари там могат да ми тупнат някоя интерпелация само за четиридесет и осем часа, нали ги знам какви са!

— Господин министър-председателю — предложи шефът на експертите, — може би ще се намери начин да се уреди всичко. Поверете вашия план на министъра на външните работи. Той ще защити становището не Франция, а ние ще го подкрепяме с всички сили.

— Вие не сте се отракали още! — отвърна студено министър-председателят. — Да не би да мислите, че съм се потил цял месец върху моя план, за да го предам днес в ръцете на Ранкур, който ще си извоюва на мой гръб личен успех? За един експерт, позволете ми да ви кажа, зле преценявате нещата, драги приятелю!

— Аз мислех — замънка експертът, — че това би било в интереса на Франция…

Твърде неприятно извинение, което изглежда никак не се хареса на министър-председателя.

— Франция, това съм аз! — извика той. — До ново нареждане! Хайде, господа, вървете и се заемете да върнете кротко тези маймуни в страните им. Ще им пробутаме нова конференция след няколко месеца. Това ще бъде още една разходка за всички. Не ме главоболете повече с тази история, която е свършена за мен. Хайде, поискайте връзка с Париж, с Лювла.

Имаше още едно възражение, изказано от един човек, който дотогава не беше казал ни дума.

— Не се ли боите, господин министър-председателю, че общественото мнение във Франция би могло да изтълкува зле това ваше внезапно заминаване?

Преди да отговори, министър-председателят запита частния си секретар:

— С какви суми разполага касата на тайните фондове?

— Пет милиона, господин министър-председателю.

— Чувате ли, господине! — каза министър-председателят. — Пет милиона! С такова нещо, не съществува обществено мнение. И знайте и това: Френската преса не е от скъпите, при положение, че човек не може вече да вади горе-долу спокойно хляба си чрез нея. Имал съм възможност да разбера това. Именно в пресата, в сектора „външни работи“, започнах някога своята кариера… Решително, господа, можем да изфирясваме оттук. Ще се разоръжим друг път. Да вървим да се занимаем с Клошмерл.

Така се провали конференцията по разоръжаването през 1923 г. Съдбата на нациите зависи от съвсем дребни неща. Нашият случай е ново доказателство за това. Ако Адел Торбейон не беше толкова сластолюбива, ако Тардиво не беше толкова предприемчив, Артюр — толкова чувствителен, Фонсиман — толкова непостоянен, Пюте — толкова злобна, може би съдбата на света щеше да бъде различна.

 

Преди да напуснем Клошмерл от 1923 година. трябва да кажем как завърши този ден, 19 септември, който бе толкова драматичен.

Беше шест часът вечерта, убийствената горещина, която предвещаваше буря, усилваше още повече тревогата на поразените клошмерлци. Внезапно в града нахлу бурен вятър, който режеше като свирепите зимни вихри. Три огромни облака, подобни на издути каравели, тласкани от циклон, се понесоха из небесния океан. След това на запад се появи като някакво нашествие на варвари, страшната маса на цяла армия от черни облаци, които носеха опустошение в своите недра, издути от електричество, наводнения и смъртоносна артилерия от градушка. Ескадроните на тези безчетни нашественици покриха земята със сянката и тишината на прастарите ужаси, винаги готови да възкръснат у хората, преследвани постоянно от боговете. Азергските възвишения, които бързо губеха очертанията си, бяха разкъсани от трясъка на гръмовете, разсечени от блясъка на мълниите, раздробени от гигантски взривове. Скоро цялото небе представляваше само едно оловносиво, празно, опустошено, разорено пространство и в зловещата му необятност пламнаха пожари, затътна великанската бомбардировка на свръхчовешките фурии. Само в един миг долините бяха залени, хълмовете се снишиха, огромен прилив погълна хоризонта, черните авангарди на Нищото се появиха изведнъж. Къси съединения подпалиха от четирите краища света, планетата бе разтърсена върху оста си до дълбините на хилядолетните си недра, и всичко, което не беше ужас, изчезна при прииждането на водите. Огромни, смазващи водни стени се сгромолясаха отвред и изолираха Клошмерл като някакъв прокълнат град оставен сам със своята съвест пред изобличителния съд. Започна да бие град като яйца, който с ярост удряше косо стъклата под стрехите, заливаше стаите, чиито прозорци не бяха затворени, наводняваше плевни и мазета, изтръгваше капаци и ветропоказатели, събаряше сандъците за сирене, отнасяше като сухи листа неуспелите да се приберат кокошки и ги сплескваше върху къщите.

Покривите на два навеса бяха издигнати на сто метра височина и изсипаха керемидите си като бомби. Един комин рухна изведнъж като старец пред края си. Успоредни порои, които на места се сливаха, опустошаваха главната улица, като повличаха в мътните си вълни блестящи сини камъни. Върхарът на един кипарис в гробищата просветна за миг като голяма угасваща свещ. Гръм експлодира като самолетна бомба на върха на камбанарията, застрашавайки да срине това уязвимо съчетание от греди, легенди и векове. След това, променяйки мерника си, той насочи залповете си върху кметството, изви като игла гръмоотвода, разпиля на прах републиканските му керемиди, изпече знамето му въпреки силата на пороя, разби на фронтона му камъка, върху който беше издълбана думата „Братство“, и беляза с огнен печат дъската до входа, където бяха разлепени смешните заповеди на хората, подписани от Бартелеми Пиешу. Като удължи още малко мерника си, той пръсна само с едно леко чукване табелката на Жиродо, изщрака цели кутии кибрит от сяра пред кантората му, та чак корем присви нотариуса, готов веднага да потърси убежище зад бронята на огнеупорната си каса, обичайното жилище на неговата душа на негодник.

Струпани в най-тъмната част на своите тресящи се къщи, обзети от тревога, разкаяние и страх, клошмерлци се вслушваха в разсичащите пориви на проливния дъжд, в усилващия се ритъм на смъртоносния картеч, който трошеше стъклата и керемидите им, но това не беше нищо, — той поваляше лозите, разкъсваше листата им, разпукваше сочните гроздове, разпиляваше ги по земята, тъпчеше ги, изстискваше цялата им плът, винената им кръв, скъпоценната им и благоуханна кръв, и сякаш кръвта на самия Клошмерл течеше по склоновете, напояваше земята, смесваше се с кръвта на Татав и Адел, станали несправедливо жертви на глупостта, омразата и тайната завист. И сякаш това беше самото клошмерлско вино, превърнало се в потоци от вода. Поразен неочаквано от небесния пристъп, градът се виждаше вече разорен, анемичен, обезкръвен — предстоеше му цяла една дълга година на изкупление, година без печалби, която трябваше да прекара с празни изби в жестоко любовно отчаяние.

— Здравата сме наказани…

— Не ще и дума, това е Свети Рок, който е чакал само сгода…

— Тая работа не можеше да продължи все така, всички като че ли бяха пощурели!

— Бяха се струпали твърде много гадни неща, за един толкова малък град…

— Ще си плащаме сега за тоя голям разврат…

— Отде се намери в Клошмерл толкова злоба да се излее наведнъж!

— Нищо вече не зачитаха, това беше прекалено!

— Хубаво сме наказани! Хубаво сме наказани!

Жалките литании бяха изведнъж заменили безсърдечните приказки. Измъчвани от ужаса на възмездието, грешниците се покайваха за скверните си дела. Децата плачеха в полите на майките си. Кучетата страхливо се криеха на тъмно с клепнали уши; гъските влачеха коремите си на дебели матрони като смазани; кокошките цвъкаха безспирни из кухните и никой не ги гонеше. Целите наелектризирани, котките от време на време подскачаха с четири крака, падаха вцепенени, с извито като дъга тяло, с настръхнал косъм, с опашка на въпросителна, и гледаха втренчено унинието на хората с очи, чиито дяволски зеници странно угасваха и просветваха.

Застанали до прозорците, съсипаните лозари гледаха небето и търсеха да зърнат някъде пролука. Мислеха за всички тези унищожени неща, за целия напразен труд и чувствуваха как върху плещите им се стоварваха отново онези прастари тегла на дедите им, които някога също така се бяха борили по тези склонове срещу стихиите. И повтаряха:

— Много голяма беда е това, да, много голяма беда!

Дъждът продължи през цялата нощ, през целия следващ ден и дори през част от другата нощ, лееше се обилно, спокойно, но с една неумолимост, която превръщаше в играчка на съдбата всички души в Клошмерл. Не се появи нито една дъга, нито един лъч не преряза мътната завеса на този дъжд, дълбок много километри, със запаси от цели реки. Бяха хвърлили Клошмерл в най-влажните тъмници на света, в бездънната забрава на мрачната вечност. Най-сетне, на третата утрин, петлите; тенори с прочистени гласове, с прясно колосаните си нагръдници, горди с гребена си като с нов орден на Почетния легион, и повече от всякога „виж ме какъв съм“, пропяха още от ранни зори, за да възвестят раждането на един великолепен ден. От зората се раждаха гълъби. Хоризонтът беше един все още неизсъхнал акварел, в който всички оттенъци на синьото се преливаха възхитително, слети с неотразимите трепетни нюанси на розовото. Склоновете галеха погледа като млади гърди, а хълмовете — като налети, сочни бедра. Земята приличаше на осемнайсетгодишна девойка, току-що излязла от къпане, и която, не знаейки че я наблюдават, се е вслушала кротко в напевите на сърцето си и нагажда по техния такт танцуващите движения на тялото си. Това беше примирие, за кой ли път сключено! За да го ознаменуват, гръмнаха фанфари от светлина, и като прекрачи последния предел на изтока, слънцето се настани на небесния си трон. При един единствен знак на скиптъра му, бликнаха феерии и огряващи надежди. След това то заповяда на първородния си син Амур да се появи, като подеме веселата си песен. И Клошмерл разбра, че му бе простено.

Ала градът си оставаше наказан, строго наказан. Това меко съживяване подчертаваше още повече печалните опустошения от последните дни. Додето поглед стигаше, лозята бяха само жалки останки. Когато скоро след това дойде и гроздоберът, клошмерлци можаха да съберат в кошниците си малкото останали тук-таме лоши, повехнали и полуизгнили гроздове, чийто сок беше изтекъл. Когато ги натрупаха в бъчвите, получи се нещо твърде мизерно, което никак не радваше. От него добиха лошо щипливо вино, едно никакво вино, един тъжен, блудкав полски киселак, позорен за Божоле.

И който не можеше да се продаде, дявол да го вземе!

И който един почтен човек наистина не можеше да пие, мътните да го вземат!

Никога не се бе ни чуло, ни видяло такова блудкаво нещо, такава свинщина, добра само за чужди гърла. Не, никога!

Най-мръсната и проклета кутсузлия година, която се помнеше, беше тая 1923-а! Една мръсна, курвенска година, наистина!

 

Крайната развръзка на скандалите на Клошмерл стана в една неделна сутрин, на 16 октомври. Времето беше още меко и златисто. Все пак вечерта, от шест часа нататък, ледените тръпки на въздуха предвестяваха неизбежното настъпване на зимата. Забелязаха и първите й патрули — те се появиха по високите върхове на Азергските планини, където устройваха на утрото засадите си от скреж. Слънцето разпръскваше без бой тези дръзки северни хусари, промъкнали се твърде далеч и твърде рано, които през деня трябваше да се крият в горите, за да изчакат подкрепленията на равноденствието, главните сили на облачната армия, които се събираха някъде над Атлантика. Но все пак тези студени патрули бяха вече тук, заплахата от тях придаваше на последните хубави дни по-голямо очарование, макар и малко тъжно, защото в леката мъгла на здрача имаше примесена някаква печал. Земята скоро щеше да смени зелената си лятна дреха с шаяк. По склоновете на планините на места се появиха тъмни оголени петна. В долината ръждивите ниви разкриваха вече чернозема си през останките на скосената си растителност, която дъждовете превръщаха в тор. Този есенен декор стана фон на още едно последно произшествие. Трябва още веднъж да дадем думата на Сиприен Босолей:

"Беше, значи, неделя сутринта в началото на голямата литургия, по-точно казано, беше малко след десет часа. Както обикновено, докато жените бяха на църква, мъжете бяха в кафенето, а всички по-важни клошмерлци — при Торбейон. Артюр беше се върнал от болницата. Предпочиташе да си бъде в къщи, с превръзка през рамо за ръката си, отколкото да лежи и да мисли за затворената си кръчма — втрисаше го само като си представяше, че клиентите му отиват да пият в „Чучулигата“, или при леля Бока, едно кафене в долната махала. Беше се върнал, значи, макар и не напълно оздравял, като беше оставил Адел в болницата, където тя бавно се съвземаше, и тази неделя кръчмата беше като преди пълна с хора — всички тези хора говореха за всичко, но най-много за проваления гроздобер и за поразиите от боя. А пък на Артюр, понеже беше хем ранен, хем явно рогоносец, носът му поувисна и характерът му поомекна, та затова сега го зачитахме повече. А това показва, че хората по-често трябва да си поизпащат здравата, та да им дойде акълът.

Седяхме си, значи, там, пиехме си и си приказвахме кротко, като хвърляхме по някой поглед и навън, защото постоянно минаваха жени, а обикновено най-натъкмените и най-засуканите закъсняват за църква. Като изключим тези закъснели, улицата иначе беше съвсем пуста. След всичко, което бяхме видели през тази година, мислехме, че не може да се случи вече нито по-страшна беда, нито да стане по-голям майтап, понеже Тафардел не се беше още оправил от онзи удар с приклада по главата и продължаваше да вдига страшна врява из града, че трябва да се отмъсти, а пък яростта го караше така да ожаднява, че редовно се натряскваше. Щом обърнеше една чашка, ставаше страшен. Заради идеите им, можеше да подложи на мъчения дори баща си или майка си. Никога не съм виждал човек да става изведнъж от кротък така свиреп, само от една бутилка божолезко. Това показва, че когато идеите се намърдат в някои слаби глави, могат да станат големи поразии.

Както и да е, седяхме си, значи, спокойно, позамаяни от онова блаженство, което изпитва човек от вино, изпито на гладно сърце, без да мислим кой знае за какво, да си кажем правото, и чакахме само черквата да пусне, та да погледаме още веднъж нашите клошмерлски жени и хубаво да ги огледаме като минават, а това у нас е най-голямото удоволствие в неделя. И изведнъж някой извика нещо и всички скочихме на крака и се спуснахме към вратата и прозорците. Това, което видяхме, беше най-нелепото нещо, което човек може да си въобрази, и освен това тъжно и ужасно. Представете си това нещо, ако можете.

Гледаме по Уличката на монасите се носи някаква страшна кранта, ама чисто гола, само с една молитвена броеница, препасана около корема и малка шапка, поставена на върха на главата и накривена настрани. Отгатнете кой? Оная Пюте, драги ми господине! Чисто гола, една такава като фурия, и като ги плещи едни, ама такива мръсотии, че можеше да обърне в бягство цял полк от зуави [Френски колониални части, съставени първоначално от бойци от кабилското племе „зуауа“. — Б. пр.]. Направо чалната, какво! Една особена такава лудост, как се казваше, завършва на „ична“…

— Еротична ли, господин Босолей?

— Точно така. Една еротична чалната, точно това беше станала тая Пюте тогава, тъкмо по време на голямата неделна литургия. Изглежда, че това й станало поради прословутата й добродетелност, която тя не беше успяла да пробута на никого. Най-накрая я ударило в главата. Това показва, че когато добродетелността не се използува както трябва, могат да станат поразии. Не е хигиенично, такава продължителна добродетелност, каза после доктор Мурай, който сигурно разбира повече от тия неща, от Понос, все пак. Както и да е, това е отделна работа.

И така, значи, Пюте се приближаваше в одеянието, за което ви казах вече, а ние стояхме и я гледахме, повече от любопитство, отколкото от удоволствие, защото това, което ни показваше не беше никак хубаво, бога ми! Ако бяхме видели една Жудит, една Адел, или още двайсетина други в този необикновен вид, щяхме да се зарадваме и още как, и щяхме веднага да им помогнем, като ги хванем. Ала тази тук предизвикваше само болка, съжаление и отвращение. Като я гледахме такава грозна и страшна, обяснявахме си сега по-добре злобата й. Беше страхотно слаба, приличаше на таласъм, от който можеха да ти настръхнат косите нощем, тази лицемерно набожна вещица. Беше само кости, покрити с провиснала кожа и осеяна безразборно с отвратителни остри косми като на див звяр. На цвят — оваляна като че ли в лайна, би казал човек. Ребрата й стърчаха като обръчи на бъчви, гърдите й бяха сякаш два стари чорапа, празни и увиснали, а коремът й — остър и грапав, не беше служил за нищо друго освен да фабрикува смляна храна Но най-страшното бяха краката й. Имаше не по-малко от три пръста разстояние между бедрата. А не знам нищо по-отвратително от неприлепнали женски бедра. Напомнят ми на скелети. Ами задникът й, господине! Като две орехови ядки от месо, точно толкова, привлекателни и сбръчкани като стари дюли. А лицето й беше по-грозно от всякога, и този креслив глас, който приличаше на скърцането на стара ръждясала врата. Най-сетне, какво да ви кажа, противна във всяко отношение, не ще и дума.

Не сварихме да се съвземем от смайването си. Както си беше гола, значи, тая чалнатата, взе че влезе право в черквата, през главния вход, като ревеше своите песнопения от гадни ругатни. Юрнахме се всички подир нея, като си казвахме, че ще има голям сеир с влизането й посред литургията.

Сеир имаше повече, отколкото си мислехме. Като продължаваше да крещи, Пюте тръгна по централната пътека на църквата и всички енориаши запищяха от ужас, сякаш виждаха дявола, преобразен като жена, а тъкмо това го прави още по-страшен, я! А пък Понос тъкмо се обръщаше за едно „Dominus vobiscum“ [Бог с вами (лат.). — Б. пр.] и така се сащиса, че току повтаряше само: „Но, драга моя госпожице, но, драга моя госпожице… не бива така!…“ И тогава яростта на тази удивителна католичка се стовари само върху него — захвана да бълва какво ли не срещу Понос и да го обвинява в най-големите свинщини, които един мъж може да извърши, злоупотребявайки с по-слабите жени. И същевременно, като се възползува от смайването на всички ни, тази мръсница взе, че се качи на амвона и почна да държи такава налудничава проповед, каквато сигурно никога не се е чувала в черква. Най-сетне Никола се посъвзе от слисването си, остави алебардата и се запъти към амвона, за да смъкне оттам тая Пюте. Едва бе стигнал до първите стъпала на тясната стълба и оная запрати право в лицето му всичките набожни книги на Понос, а сетне стовари върху главата му и табуретката с цялата сила, на която е способен един луд човек. Ако не носеше двувърхата си униформена шапка с пера, щеше направо да го пребие. Това все пак го зашемети и го извади от строя, още повече че краката му не го държаха вече така здраво след онзи мръсен удар на Туминьон, който съвсем не го беше фраснал по зъбите, нали… Така че тая Пюте държеше положението, чисто гола на амвона сред черквата, с още по-накривена шапка на глава. Наложи се да се намесим всички и да я атакуваме със стълби от няколко страни едновременно, а в това време Туминьон, който й имаше зъб, я сграбчи отзад за косите и я смъкна долу. И мислите, че имаше след тая работа литургия ли, нея неделя? Накрая пипнахме я неколцина тази дяволска жена и така успяхме да я отведем в дома й, сетне дойде Мурай и следобед я закарахме с автомобил във Вилфранш, този път облечена и вързана здраво, за да не мърда. Затвориха я в Бурк, при лудите, без надежда да оздравее. Никой повече не се заинтересува за нея. Не ще и дума, градът наистина си отдъхна от нея, защото без нея сума ти истории нямаше да станат, а и Татав щеше да си бъде още жив, а може би по би му се искало да си остане жив, на Татав де, макар че си беше идиот…

Казвам ви всичко това, за да видите, че тая Пюте беше наистина най-злобната мръсница, тровила някога града ни. Но, от друга страна, тя беше също така една бедна нещастна мома. Рядко се случва злобните хора да са щастливи, не мислите ли? Те просто сами себе си тровят. Пюте навярно си е била направила живота непоносим. Не по нейна вина все пак, нали, защото сигурно не е искала да се роди чак толкова грозна, та ни един мъж да не се докосне до нея през целия й живот. Ако си беше получила своя дял като другите, нямаше да завижда на съседките си. От добродетелност не ти става по-топло на корема, каквото щат да разправят! Да, така е. От друга страна, тя наистина беше една бедна нещастница, по свой начин жертва на този проклет мръсен, объркан свят.

Ето, разправих ви края на Пюте. Заедно с нея престанаха и разните шумни истории, никога след това не видяхме повече други истории от такъв мащаб — да се стигне до убийства и наранявания на клошмерлци. А това е хубаво, защото такъв живот, да се караш, да се биеш и да се избиваш, не е никак за облажаване. Особено в край с хубаво вино, като нашия. Това, което пиете сега е клошмерлско от 1928-а. Знаменита година. Реколтата беше къде тринайсетте градуса. Това е вино, достойно за папска литургия, господине!

 

Ноември беше мразовит и снежен. В края на месеца термометърът отбеляза осемнайсет градуса студ. Бръснещи ветрове фучаха по главната улица и пронизваха през вълнените дрехи неблагоразумните, които дръзваха да излязат навън. Всичко изглеждаше мрачно под едно безцветно небе, по което се носеха, като изтървани въздушни кораби, толкова ниски облаци, че се блъскаха в Азергските планини. Принудени да пият скъпернически, клошмерлци се свираха в къщите си, където бяха напалили здравата печките. Прекарваха свободното си време, като прехвърляха отново събитията през тази злополучна година. Всичко постепенно се оправяше. Войската си беше заминала, отзована незабавно след печалния си подвиг; раните зарастваха; строшените ръце и крака се скърпваха; страстите се уталожваха; съседките отново съседствуваха без заяждания, забравили кареза си. Адел Торбейон бавно се възстановяваше при съпруга си, Артюр Торбейон, който беше напълно оздравял. Тя беше отново заела мястото си в кръчмата и всички намираха това за правилно, защото разбираха, че едно търговско съдружие, чиито благодатни последици можеха да бъдат очевидно оценени, не биваше току тъй да се разтури само заради едно такова домашно заблуждение, което при това беше изкупено с кръв. Самият Тафардел също се съвземаше, но сега беше по-разпален от когато и да било, понеже виното му се беше усладило, а той съвсем неопитно боравеше с него, нещо, което често поставяше достойнството му в голяма опасност.

Макар че това не се виждаше, най-засегнат беше Никола, който не можеше да си възвърне вече нито онзи свой напет вид, нито пъргавината на краката си. Може би трябва да отдадем това на органическите последици от лошия удар, който Туминьон му нанесе по време на онази гореща разправия на 16 август. Поне подобно нещо може да се подразбере от това, което госпожа Никола довери веднъж на госпожа Фуаш. Един ден, след като тези две дами бяха приказвали доста дълго време, тютюнопродавачката попита жената на швейцареца:

— Ами как е вашият господин Никола — каза тя, — оздравял ли е вече напълно?

— Оздравял, така е прието да се казва — въздъхна госпожа Никола. — Те наистина си възвърнаха обичайния си цвят, но не станаха такива, каквито си бяха преди, на големина. Едното си остана все тъй по-едро от другото.

— Мислите ли? — възкликна готовата да утешава госпожа Фуаш. — Може би само така ви се струва. На моя Адриен също не му бяха еднакво големи. Едното, лявото, беше винаги малко по-долу от другото. Така че може да се лъжете, драга моя…

Но госпожа Никола отхвърли тази хипотеза, която действително не можа да издържи пред доказателството, което тя изтъкна:

— Не, не станаха такива каквито си бяха преди, убедена съм в това. Помислете, госпожа Фуаш, от осемнайсет години съм омъжена за Никола и ръката ми е обиграна!