Габриел Шевалие
Клошмерл (16)

XV
Дух на безумие
(продължение)

Докато толкова много събития се нижеха бързо едно след друго, като се преплитаха опасно и разбиваха семейства и стари изпитани обичаи, създали от три четвърти век насам щастието на Клошмерл, любовта опустошаваше едно младо сърце, едно наивно сърце, и накрая щеше да го победи, и то по начин, който щеше да вдигне голям шум, защото това сърце биеше в гърди, които привличаха вниманието с високото си обществено положение. Това именно е нещастието на младите девойки от добри семейства — не могат да обичат простичко, тайно, смирено при нужда както сестрите им от скромен произход, които разнасят тялото си където си искат, без това да влече след себе си нито разместването на капитали, нито неподходящи бракове за рода.

Трябва да се спрем за малко на един нежен образ на девойка, свежа и целомъдрена до немай къде, обземана последователно ту от плама, ту от меланхолията на своята възраст, от огромни възторзи и дълбоки депресии, дошли направо от сърцето й, но въпреки това винаги прелестна, неспособна да изпита нито тъга, нито надежда, които при нея се следват като промените на небето, без да вложи в тях онова вродено и мимолетно очарование, онова меко сияние, което отличава създанията, родени да любят всеотдайно, и именно поради това — като несъзнателни носителки на едно плахо и страшно покорство в състояние да предизвика у тях най-ужасен бунт — те отрано биват повлечени от призванието си, веднага щом в обсега на взора им се появи съществото, с което ги свързва за цял живот безпогрешното им предчувствие. Такава беше на двайсет години Ортанз Жиродо, влюбена до смърт. Тя беше красива, с една богата с вътрешни достойнства красота, която привързваше и в която винаги можеше да се открие нещо ново.

Тази бленуваща красота, това трепетно сърце, срещнати тук, в такава една среда, можеха да изненадат всекиго, като се има предвид Иасент Жиродо и жена му, брачна двойка, чийто начин на живот забраняваше на мисълта им да се спре на движенията на зачеването, без тези движения да бъдат от това неизбежно покрити с безчестие, което засягаше целия човешки род. Надутата нотариуска с лице още от трийсетте й години белязано с червени петна, последица от неизлечима леност на червата, с рядка и суха коса, невзрачни очи, обрасла горна устна, грапава кожа, големи крака и уста, прилична на шпионка на затворническа врата, знатната дама Иасент Жиродо (родена Филипин Тапак, от Тапак-Донделовци, върховни господари на дижонската бакалия), много горда с привилегиите си, с произхода си, със зестрата си, с убежденията си, със семейните портрети в салона си, с дарбата си в свиренето на пиано и в пирографията, беше една едра жена, една отчайваща кранта, чиято строга мършавост отбиваше безкористните любовни начинания и обезкуражаваше дори законните пристъпи.

Тя превишаваше с цяла глава нотариуса, незначително човече и окаян неин съучастник в продължението на рода. С тънките си криви крака и пилешкия си гръден кош той влагаше цялото си величие в издутия си корем, толкова странен за това тяло, че по-скоро приличаше на някакъв абсцес, отколкото на торба за карантии. Дългият му остър нос подушваше зловонията с някакво садистично потръпване на върха му. Благообразното му безизразно лице беше омесено от меко вещество, което се разливаше в официалната колосана яка на постали гънки, изрязани сякаш в сивата кожа на някое дебелокожо животно. Но нечестните, сурови и жълти очи, плуващи в белезникава течност, притежаваха смразяваща подвижност, която откриваше във всяко същество и във всяко нещо паричната изгода, която можеше да се извлече от него. Тази всемогъща страст изпълняваше ролята на характер у господин Жиродо и определяше поведението му. Единственото нещо, което все още дава възможност да се обира лесно, почтено, това са законите, когато с тях боравят прозорливи и почитани негодяи. Той познаваше до съвършенство всички закони, умееше да защити точно противоположното на тях становище и така ловко оплиташе противоречията, с които те гъмжат, че експертите не можеха да се оправят в преписките му.

От тези две чудовища на грозотата, отежнена у едното от превзета буржоазна глупост, а у другото от импозантно мошеничество, как тъй се бе родила чистата, очарователна Ортанз — трудно би могло да се обясни това. Навярно трябва да се вземе предвид някаква остроумна прищявка на атомите, да се говори един вид за реванш на клетките, на които, твърде дълго време жертва на безнравствени съчетания, им бе дотегнало да се съединяват във форма на отвратителни Жиродовци, и един прекрасен ден се бяха развили във форма на божествена Жиродовка. Загадъчните обрати са закономерно явление на равновесието, което позволява на света да продължава да съществува, без да стигне до пълен упадък. Върху бунището на израждането, на алчността и на най-ниските инстинкти понякога поникват прекрасни цветя. Ортанз Жиродо, без сама да знае това и без хората около нея да го съзнават, беше едно от тези крехки съвършенства, които природата вмъква сред ужасните множества, както изпъва и небесните си дъги, за да засвидетелствува странното си приятелско чувство към нашия жалък човешки род.

По отношение на красотата Ортанз Жиродо и Жудит Туминьон не можеха да бъдат сравнени помежду си. Никой не ги считаше за съпернички в любовта, защото техните полета на действие бяха съвсем различни и особените белези на тяхното обаяние не можеха в никакъв случай да бъдат смесвани. Всяка от тях въплъщаваше едно олицетворение на жената в два различни момента на живота й — първата беше родена, за да достигне апогея си в ролята на млада девойка и годеница, докато втората беше преминала някога без преход от юношеството в една уверена и покоряваща сочност, чийто вид оказваше странно въздействие върху мъжете. Ярката и плътска красота на Жудит възбуждаше неизбежно сетивата без никаква сантиментална двусмисленост, докато сдържаната красота на Ортанз изискваше търпение и налагаше участието и на душата. Представата за едната се изразяваше в приветлива и цинична голота, а в природата на другата човек откриваше нещо, което възпираше безочливостта на въображението.

Няма по-добра възможност от тези сравнения, за да се опише Ортанз Жиродо. И тъй, нека си я представим гъвкава, все още тъничка, макар и вече поналяла се със свежа мека плът, малко замислена, с доверчива усмивка и тъмнокестенява коса, която отнемаше от нея онази прекалена крехкост на блондинките и освен това я избавяше от високомерната суровост на мургавите. Тя беше влюбена.

Тя беше влюбена в един млад поет-безделник на име Дени Помие, иначе възторжено и весело момче, макар и фантазьор, което беше отчаяло близките си, нещо съвсем обикновено за младостта на поетите, артистите и дори гениите, когато ценността им се проявява бавно. Този момък публикуваше от дъжд на вятър в разни мимолетни списания много чудновати поеми, чието печатно разположение, плод на най-невероятни приумици, беше най-забавното в тях. Той не отричаше това, казваше, че пише за очите, и мечтаеше да основе сугестионистка школа. Впрочем, след като беше открил, че в нашата епоха поезията не беше особено добро средство за раздвижване на масите, той отскоро беше сменил способите си. Притежаваше амбиция, плам, голяма убедителност, немалка самоувереност, умееше да привлича вниманието на жените. Още съвсем млад, беше си определил срок за спечелване на известност, който изтичаше заедно с двайсет и петата му година, но тъй като току-що бе навлязъл в двайсет и шестата си, беше решил да си даде отсрочка чак до трийсетата си година. Считаше, че един мъж, който не е завоювал никаква слава до трийсетте си години, няма повече никакво основание да се застоява на този свят. Изхождайки от този принцип, той се беше заел едновременно с няколко големи дела: цикъл от романи, чийто брой на томовете не беше още уточнен, трагедия в стихове (жанр, който трябваше да се възроди) и три комедии. Намислил беше и няколко криминални романа, за да се отморява. Ала този литературен жанр изискваше по негово мнение използуването на диктофон, апарат, за който бяха необходими внушителни капиталовложения.

Дени Помие проявяваше твърде особена интелектуална дейност. Беше написал заглавията на различните си произведения върху корицата на няколко тетрадки и чакаше, разхождайки се из полето, момента, когато вдъхновението щеше да бликне. Смяташе, че едно литературно произведение трябва да се пише под диктовката на боговете, почти без да се зачерква нищо и при това без усилия, защото те биха развалили оригиналността му.

След като беше прекарал дълго време в Лион под предлог, че учи. Дени Помие се бе установил от осемнайсет месеца насам в Клошмерл. Тук под предлог, че пише литературни произведения, той живееше като излишен член в семейството си, което го считаше за некадърник, позор за един трудолюбив род на дребни собственици. Разполагаше с много свободно време, за да се сближи с Ортанз Жиродо и да я отрупа с поетични писма, които оказваха силно въздействие върху нежната й природа.

Излишно е да навлизаме в подробностите на хитростите, до които Ортанз и Дени прибягваха, за да се видят и да си пишат. И най-необиграната девойка проявява безкрайна находчивост, щом някой ухажор и отвори очите. На няколко пъти Ортанз беше вмъкнала в разговорите с близките си името Дени Помие. Острата реакция на всички Жиродо й даде да разбере, че не бива да храни някаква надежда да й разрешат да се омъжи за този момък — впрочем те скоро почнаха да настояват да се омъжи за Гюстав Лагаш, син на един приятел на баща й, който в неговото лице виждаше бъдещ сътрудник, след като бъдеше формиран в неговата школа. Отчаяна, Ортанз довери мъката си на този, когото считаше за свой годеник.

Всичко се струваше лесно на този поет. който говореше на ти с боговете и интимничеше с музите; разпореждаше се с бъдещето, както си искаше, тъй като не се съмняваше, че му е отредена съдба на велик човек. Семейството му проявяваше готовност да пожертвува десетина хиляди франка, за да му даде възможност да опита щастието си в Париж и да не чуе повече нищо за него. Тези десет хиляди франка, прибавени към това, което Ортанз можеше да набави — стойността на няколко скъпоценности, — беше достатъчно за първите крачки на едно приключение, което той си представяше като вълшебния път към славата.

Реши да отвлече Ортанз и преодоля последната й съпротива, отнемайки и чрез измама девствеността, след като постепенно я беше довел до състояние на сладко опиянение, което я правеше беззащитна, чрез прочитането на няколко умишлено подбрани романа, в които се описваха най-нежни чувства. Това стана за един миг сред природата, когато веднъж дъщерята на нотариуса отиваше във Вилфранш на урок по пиано. Прекалено доверчивата Ортанз стана жена, без дори да изпусне из стиснатата си ръка дръжката на чантата с нотите, а това й спести всякакви опасения. И тъй като целомъдрието й, алармирано твърде късно, не можеше да предприеме никакви обратни действия и всичко изглеждаше непоправимо, тя реши да се примири пред свършения факт и опря влюбено бузата си върху рамото на Дени Помие. А той й заяви, като се смееше, че е много доволен, много щастлив, много горд, и за да я възнагради, и рецитира последната си поема. След това й каза, че непринудеността влизаше в традициите на Олимп, най-добрата от всички традиции за поетите и техните любовници, защото поетите не биха могли да постъпват като простосмъртните. Ортанз, на която и се искаше да му вярва, действително му повярва, затворила очи, а хитрецът се възползува още веднъж от това, „за да убеди себе си, че не е сънувал“ — каза той мило, щом се нагласи. Ортанз, почти загубила ума и дума, от своя страна също се питаше дали не сънуваше. По-късно, прибирайки се сама, тя с учудване си мислеше как съдбата на девойките можеше да се реши без предизвестие и как младите момичета откриват така бързо тази тайна, която майките наричат ужасна. И разбра, че от сега нататък животът й е завинаги свързан с този дързък пионер на нейната плът, който умееше да прояви инициативност и да поеме отговорността с израз на вдъхващо доверие безгрижие. И чакаше вече само една негова дума, просто един знак, за да го последва на края на света.

 

Една септемврийска нощ горният град беше разбуден от изстрел, веднага последван от пукотевицата на някакъв мотоциклет без заглушител, който потегляше с луда бързина. Онези клошмерлци, които успяха да открехнат капаците на прозорците си, видяха как по главната улица безразсъдно смело се спускаше един мотоциклет с кош, като изхвърляше пламъци; ехото на долината дълго повтаряше трясъците му. Неколцина смелчаци, въоръжени с ловни пушки, тръгнаха на разузнаване. Откриха, че цялата къща на нотариуса беше осветена, и им се стори, че в нея цареше някакво тревожно оживление. Извикаха:

— Господин Жиродо, вие ли гръмнахте?

— Кой е, кой е? — обади се един променен от вълнение глас.

— Не се бойте, господин Жиродо! Ние сме, Босолей, Машавоан и Поапанел. Какво стана?

— Вие ли сте, приятели, вие ли сте? — отвърна живо Жиродо, с изключителна любезност. — Ей сега ще ви отворя.

Той ги прие в трапезарията и беше така разстроен, че изпразни в чашите им три четвърти от една бутилка фронтинянско вино, предназначено за знатни гости. Обясни им, че чул как чакълът на двора поскърцвал и ясно различил някаква сянка, която се промъквала близо до къщата. Докато навлече халата си и грабне пушката, сянката изчезнала. И понеже никой не отговорил на подканите му, стрелял напосоки. По негово мнение касаеше се сигурно за крадци. Страхът от крадци не даваше нощем покой на господин Жиродо, в чиято каса имаше винаги значителни суми.

— Има толкова лоши хора днеска! — каза той.

Имаше предвид войниците, завърнали се от войната в опасно състояние на духа, и най-вече онези, пенсионираните, на които правителството бе отпуснало ренти, а това им даваше достатъчно време да обмислят предварително злодеянията си.

— Крадци ли, не ми се вярва — отвърна Босолей. — По-скоро от онези, дето обират плодове. В градината си имате най-хубавите круши в Клошмерл. Може да са съблазнили някого.

— Градинарят ми струва доста скъпо! — отговори Жиродо. — Не може вече да се намери човек за тази работа. А тези, които идват, предявяват големи претенции…

Той поклати глава и добави с голяма болка:

— Всички са богати сега!

— Не се оплаквайте, господин Жиродо! Имате си и вие своя пай, какво сега!

— Така ли разправят? А, бедни мои приятели, ако знаеха всъщност как стоят нещата! Само защото виждат, че имам по-внушителна къща, предполагат, че… Тъкмо това привлича крадците.

— Според мен — обади се Поапанел — това са по-скоро някои от онези мръсни копелета от Монтежур…

— Да, точно така — съгласи се Машавоан. — Трябва да се претрепят още петима-шестима от тях.

Разнесе се сърцераздирателен вик, вратата се отвори изведнъж и на прага застана госпожа Жиродо. Почтената дама се появи в нощното одеяние на всички порядъчни жени от семейство Тапак-Дондел, които се хвалеха, че никога не са били кокетки дори спрямо собствените си мъже. Хартийките, около които бяха навити косите й, представляваха смешна украса на ъгловатото й лице; една камизола закриваше плоските й гърди, а някаква извехтяла фуста — противните й слабини. Беше смъртнобледа, а ужасът увеличаваше грозотата й.

— По Ортанз си стре… — извика тя. И изведнъж млъкна, когато видя посетителите.

— По Ортанз… — повтори като слабо ехо Жиродо, който на свой ред млъкна ужасен.

Клошмерлци, подушили тук някаква загадка, която те първи щяха да узнаят — рядък късмет! — умираха от любопитство да научат нещо повече. Машавоан подхвърли като уловка:

— Може това да е било просто госпожица Ортанз, слязла за малко на двора, а? На момичетата, има една възраст, им се случва понякога да не могат да спят поради разни мисли, дето им се въртят в главата… Такива едни мисли, че им е дошъл и на тях редът… Минали сме и ние през това. Нали така, госпожо Жиродо? Да не би да е била вашата госпожица, а?

— Тя спи — заяви Жиродо, който никога не губеше напълно присъствие на духа. — Хайде, приятели, време е да си лягаме. Благодаря ви още веднъж, че дойдохте, благодаря ви… Той изпроводи недоволните мъже до оградата.

— Аз все пак ще доложа за това, какво ще кажете, господин Жиродо? — предложи Босолей.

— Не, оставете, Босолей — отвърна бързо нотариусът. — Утре ще видим дали има някакви следи. Нека не отдаваме чак такова значение на тази работа. Всъщност може би не е било нищо.

Тази сдържаност усиля подозренията и яда им. Машавоан си отмъсти, като каза на тръгване:

— Този мотор, дето вдигна такава патърдия, имане някакво да отнасяше, пак нямаше да дава толкова газ, режа си главата!

— Същинско нападение като на кино! — натърти Поапанел. И шумът на непочтителните им коментарии се изгуби в мрака.

Страхливецът Жиродо наистина беше стрелял по дъщеря си. За щастие, неточно. Този драскач на неясни съчинения не разбираше нищо от огнестрелни оръжия — той убиваше много по-лесно хората с обгербвана хартия. Ала макар че не беше улучил дъщеря си, нотариусът беше засегнал много зле премного накърнената вече репутация на Жиродовци. Тази нощна тревога привлече всеобщото внимание върху неговия дом и изчезването на Ортанз, което съвпадаше с изчезването на Дени Помие, притежател на мотоциклет от американските резерви, когото повече не видяха в Клошмерл. Преди да свършим с тази история, забавно е да се отбележи, че тъкмо по времето, когато онзи хитрец Раул Жиродо прелъстяваше бедната Мария Фуяве, друго едно лошо момче погубваше сестра му. Общественото мнение се произнесе:

— Така им се пада на Жиродовци!

Това наказание обаче засегна само клошмерлските Жиродовци. Защото, що се отнася до Ортанз, тя беше безкрайно щастлива — летеше към Париж в един оглушителен мотоциклет с кош, а той спираше час по час за прегръдки и целувки, които я караха да забравя всичко. Дори докато пътуваше, Ортанз не можеше да откъсне изпълнения си с нежност поглед на влюбена жена от профила на Дени Помие, който беше доволен, когато стрелката показваше сто километра в час. В ръцете на един поет, който имаше до себе си и любовта, мотоциклетът се превръщаше в някаква лирична машина.

 

Във ведрото спокойствие на природата има нещо неумолимо, което смазва човешкия дух. Нейното великолепие, чиито степени тя определя, без да държи сметка за разправиите на хората, ги кара да чувствуват мимолетното си нищожество и ги подлудява. Докато огромни тълпи от тези същества се ненавиждат и се разкъсват помежду си, равнодушната природа разлива върху тези ужаси целия си блясък и през кратките отдихи, които воюващите си дават, чрез очарованието на една вечер или празничната прелест на някоя утрин тя поставя на истинското му място това смешно настървение. Толкова помирителна красота се разпилява съвсем напразно и дори подтиква хората да разгръщат още по-енергично яростните си начинания от страх, че биха могли да си отидат, без да оставят следи, а за тях няма по-силни и по-трайни следи от огромните разрушения.

С топлината си, цветовете си, плодородието си, цветята и чистия си лазур природата действуваше тъкмо така върху клошмерлци. През зимата те бяха по-кротки, докато стояха на топло в затворените си къщи и се развличаха със семейните си дразги и съседската завист. Ала през този сезон, който те принуждава да държиш широко отворени врати и прозорци и прогонваше хората на улицата, повеите носеха непрекъснато разни брътвежи и това разпръснато навред семе кълнеше в дебелите куфалници, нажежени до бяло, особен вид аламбици [alambic (фр.) — съд за дестилация, казан за ракия — Сашо], където и най-безобидните идеи се превръщаха веднага в алкохол, а после алкохолът в отрова.

Необяснимо и изменчиво безумие. По склоновете на една планина със съвсем леки и приятни извивки, позлатена от отминаващото вече лято, сред един облагодетелствуван край, чийто хоризонт беше изпълнен само с мекота и усмивки, под едно сияещо от снизходителност и любов небе три хиляди клошмерлски глави бучаха от глупава ярост, разваляха този толкова хубав покой и цял Клошмерл кипеше от сплетни, закани, спорове, заговори, скандали. Разположен тук като някаква засмяна столица на щастието, като оазис на мечтите сред един смутен свят, този градец, изневерявайки на традиционното си благоразумие, беше почнал да пощурява.

От онази отвратителна утрин на 16 август насам нещата все повече се влошаваха, събитията се следваха с поразително темпо. Толкова случки, така различни от обичайното еднообразие, и то станали само в няколко дни, бяха смутили дълбоко духовете. Писмената полемика беше капакът на това колективно умопомрачение, което разделяше Клошмерл на два лагера, еднакво неспособни на справедливост и добросъвестност, както се случва винаги, когато общественото мнение се увлича по нещо. Това беше старият антагонизъм между доброто и злото, борбата между добрите и лошите, в която всички искаха да бъдат добрите и не се съмняваха, че правото и истината бяха на тяхна страна. Всички — изключая няколко обиграни личности, един Пиешу, един Жиродо, една Куртбиш например, които действуваха в името на висши принципи, а на тях истината трябва да се покорява като послушен подчинен.

Първата остра статия на Тафардел, отпечатана в „Лозарска пробуда“ на Белвил-сюр-Сон, се появи в Клошмерл и предизвика ожесточени коментарии в църковната партия. Жалко, че не можем да препечатаме изцяло тази статия. Тя започваше с низ от вълнуващи заглавия:

Един епизод от религиозните войни

Възмутителна агресия в една църква

Пиян швейцарец се нахвърля зверски върху един мирен гражданин

Кюрето подпомага това срамно деяние

И всичко останало беше от този род. Основателно горд, Тафардел обикаляше навред и повтаряше: „Това е шамар за йезуитите, Жиродо и за бившите хора!“ Обидата на баронесата, „нищожество“, все още изгаряше сърцето му.

Тази блестяща проза намери скоро отзвук в „Льо Гран Лионе“, главен орган на левите партии. Случи се така, че директорът на „Лозарска пробуда“ беше и кореспондент на този вестник. Клошмерлската история му даде материал за един обширен ръкопис — платен на ред, — над който постави свои оригинални заглавия, които не отстъпваха в нищо по бойкост на Тафарделовите. В Лион бяха във възторг, че могат да го поместят — подготвяха се общински избори и по този случай два вестника, „Ле Гран Лионе“ и „Льо Традисионел“, си разменяха рядко коварни удари. Скандалите в Клошмерл, представени според версията на Тафардел, спомогнаха да вземе превес „Льо Гран Лионе“. Ала „Ле Традисионел“ отвърна великолепно, като публикува четирийсет и осем часа по-късно още по-тенденциозна версия — изработена в собствения кабинет на главния редактор — под следните заглавия:

Още една низост:

Отвратителен подвиг на един пияница, подкупен от един безчестен сектантски общински съвет

 

Този жалък тип осквернява святото място и бива изхвърлен навън от възмутените верующи

Представена така, новината изискваше допълнителни осветления. Не пропуснаха да ги поднесат през следващите дни. Редакторите от едната и от другата страна, и то при съвсем ниско заплащане, положиха голямо старание в съчиняването на долни интриги, в опозоряването на хора, които те дори не познаваха, като Бартелеми Пиешу, Тафардел, баронесата, Жиродо, кюрето Понос, Жустин Пюте и други. Ако един безпристрастен човек прочетеше последователно враждуващите писания, щеше да стигне до заключението, че божолезкият градец Клошмерл беше населен изключително с нехранимайковци.

Върху обикновените умове печатът оказва тъмно, но властно въздействие. Като отхвърляха яростно очевидността и се отричаха от едно дълго минало на братство и снизходителност, клошмерлци стигнаха дотам, че почнаха да съдят за себе си единствено по разкритията на няколко вестника, четени от всички с еднакво усърдие — от едните, за да се радват, а от другите, за да се възмущават. При това положение яростта надделя над всичко и обхвана всички. Историята с Мария Фуяве, с Клемантин Шавен, изчезването на Ортанз Жиродо и намесата на монтежурци окончателно доведоха общественото мнение до онази степен на заслепление, която предизвиква големите катастрофи. От обидите се премина към изстъпления. Строшен бе още един стъклопис на църквата, този път преднамерено. Камъни полетяха към прозорците на Жустин Пюте, на Пиешу, на Жиродо, на Тафардел, паднаха и в градината на свещеническия дом и едва не пребиха Онорин. Надписите по вратите непрекъснато се увеличаваха. Тафардел бе наречен лъжец и получи плесник от Жустин Пюте, която той беше замесил в тая история. Безценната му панамена шапка отхвръкна от главата му от силния удар и старата мома я стъпка. На шосето един камък пръсна на парчета стъкло от лимузината, в която се намираше баронесата. Блазо разнесе няколко анонимни писма. Най-сетне едно неприятно приключение накърни до голяма степен честта на Оскар дьо Сен-Шул.

 

Този смел благородник се беше похвалил, че ще умиротвори Клошмерл, като използува авторитета и красноречието си, на които не можеше повече да се устои поради елегантността му в светли тонове. Той пристигна една вечер, като се кипреше върху един твърде грозен ездитен кон, който не се подчиняваше вече на подканите на шпорите, но все още таеше опасна вироглавщина в конската си глава. Това животно беше „един стар слуга“ (господарят му го наричаше просто Палфроа). И тъй, той довтаса яхнал този подозрителен Палфроа, който проявяваше лошото си настроение със смешен свински тръс, мъчителен за кръста и пагубен за изяществото на конника. В желанието си да прекъсне този ход Оскар дьо Сен-Шул използува първия повод, за да спре, и този повод, кой знае защо, беше пералнята. Той поздрави много свободно перачките, с красиво движение с ръка, което издигна дръжката на нагайката чак до шапката му.

— Е, как е, добри жени — каза той с покровителствената фамилиарност на знатните, — перем ли, перем ли здравата?

Тук се намираха петнайсет стринки, петнайсет „мож ли ми затвори устата“, непобедими в турнирите по наддумване, сред които и Бабет Манапу, много възбудена него ден. Тя вдигна глава, навири я по-високо от задника си:

— Виж ти! — възкликна тази дръзка шегаджийка — Ето го и нашия Тютю-папан [Тютю — евфемизъм на задник. — Б. пр.]! Е, какво, аверчето ми, правим се на галантни далеч от любимата си, а?

Гръмък смях от петнайсет гърла вдигна весела, но оскърбителна врява под покрива на пералнята. Благородникът беше разчитал на почтителност, която лесно би овладял. Това посрещане го обърка, постави в трудно положение светското му самообладание. А пък Палфроа, привлечен от шума на течащата вода, даваше да се разбере, че е жаден. Сен-Шул се престори, че е имал намерение да зададе някакъв въпрос:

 

— Кажете ми, добри жени…

Но той беше неспособен да измисли веднага продължението.

Бабет Манапу го насърчи:

— Кажи, кажи, аверчето ми! Кажи си ни всичко, което искаш да ни кажеш. Не бъди плах с дамите, мое малко морковче!

Най-сетне с цената на отчаяно усилие благородникът успя да изрече:

— Кажете ми, добри жени, не ви ли е страшно горещо?

Като произнесе тези думи, той разбра, че само една двайсет и пет франкова банкнота щеше да прикрие почетно отстъплението му. Но Палфроа не му даде възможност да премине към действия. Този своенравен вихрогон бе обзет от странна пъргавина, която изискваше от Сен-Шул да напрегне всички сили, за да запази устойчивостта си — най-важното нещо в момента. Ако паднеше пред краката на тези дами от пералнята, това щеше да бъде най-голямата от бедите, той го почувствува, а кривенето и гримасите му, за да се задържи на седлото, бяха толкова необикновени, че шумно изразеното удоволствие на стринките, предавайки се от врата на врата, привлече вниманието на клошмерлските жени върху клетия Оскар, който сега бягаше към замъка като най-последен повлекан от някой ескадрон, възвил изведнъж назад. Лицето му изразяваше такъв ужас, че небивала дързост изпълни сърцата на жените. Залп от съвсем зрели домати прогони зетя на баронесата извън пределите на долната махала и три от тези извънредно сочни домакински гранати се разплескаха върху бежовия му костюм.

Това оскърбление стигна до ушите на баронесата. Тя считаше своя зет за пълен глупак, казахме вече това, и то за глупак във всяко отношение.

— Аз бих умряла от глад с това момче! — довери тя на маркиза д’Абена-Тезе. — Питам се как Естел… Но струва ми се, че Естел няма никакъв темперамент. Господи, по мое време какъв огън гореше в нас!

И все пак, макар че презираше Оскар дьо Сен-Шул, тази знатна дама считаше, че и за най-малката обида, нанесена на един кретен от благороднически произход, заслужаваше да бъде нашибано с бич цяло село от простаци. Строгост, която се основаваше на следния принцип: „Тъпаците от нашия свят не са просташки тъпаци!“ И тя реши незабавно да се обърне към по-високо място.