Гаспар де Ховелянос
Послание на Фабио до Анфрисо ^[0] (Откъс)

… Горко на оня, що до таз света обител^[1]

на добродетелта окови тежки влачи,

оковите, с които още оковава

светът безбройните си роби! Ах, горко

на скръбния, във чийто слух отеква страшно

безмилостния властен вик на господаря,

разбил на тая местност самотата скрита!

 

Във тия мълчаливи жилища аз търся

мира и отдиха, които тук се крият,

но само неспокойствие злокобно

намирам със душа и сетива смутени.

 

Спокойствие и отдих търся, но напразно

ги търся, скъпи ми Анфрисо! Тоз подарък,

свето наследство, що преди да си замине,

остави Бруно^[2] на чедата си навеки,

не влезе никога в сърце недостолепно,

нито на сладострастници бе даден.

 

Аз знам, че вън от туй убежище ме чака

светът несправедлив и безразсъден само,

желания напразни, разочарования,

уплахи и печал; и затова все още

не се решавам, за да вляза в него.

Не мога аз да се реша и със покруса

тъй следвам подтика на черната си орис,

която мене към по-тежко робство води.

Аз следвам подтика й гибелен и пося

напред и винаги оковите й тежки,

въздишайки по воля и простор напразно.

С гърди, пронизани от порив и от мъка,

съвет от самотата безответна моля

и с поплаци болнави й досаждам.

Излизам във дола, изкачвам планината

и на реката лъкатушенията следвам,

приятната и свежа сянка търся,

кръстосвам всякъде и ни где не намирам

спокойствието на младите години.

 

Какви ли гледки тук небето не поднася

на моите очи, от сълзи уморени!

С гори високо, сенчести обиколена,

простира се една долина, с красоти

от мъдрата природа щедро надарена.

Разделя я на две, от канарите

съседни и високи падайки, Лосойя,^[3]

прочута с рибата си и водите пресни.

Край бистрата река, в зелените ливади

растат тополи белокори и листати

и дигат в синевата посребрени чаши

или склонени ниско над водите бистри,

оглеждат в огледалото им със почуда

във хиляди фигури стройните си стволи.

От десния й бряг една горичка тъмна

до скатовете чак на планината близка

достига: тъй е сладостна и тъй приятна,

че би я сметнал ти за жилище щастливо

на някой бог или запазена обител

за тайнствата на горски самодиви.

 

Натам отправям боязливите си стъпки

и в сенчестата и безмълвна местност,

заслон най-сгоден за един несретник,

аз влизам, за да мисля над съдбата своя.