Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (25)

Глава XXV
НА СЛУЖБА ПРИ КРАЛ ЛЮДОВИК!

Междувременно близо три месеца преди полковник Бишоп да се отправи към Тортуга с намерение да разруши пиратското гнездо, капитан Блъд пристигна в скалистото пристанище, изпреварвайки зимните бури. Той дойде дори два дена по-рано от фрегатата, с която Волверстон беше отплавал в навечерието на заминаването му от Порт Роял.

В удобното пристанище го чакаха четирите кораба, с които се беше разделил край Малките Антилски острови поради една буря, и около седемстотин души, съставляващи техния екипаж. Пиратите бяха започнали да се безпокоят за него и затова го посрещнаха много радушно. В негова чест бяха дадени топовни салюти, а корабите бяха украсени със знаменца. Населението на града се разбуди от силния шум в пристанището и се изсипа на пристана. Пъстра тълпа от мъже и жени от всички вери и народности се събра, за да присъствува на слизането на брега на прочутия пират.

Той слезе на брега вероятно само за да не ги разочарова. Беше в лошо настроение, на лицето му беше застинала мрачна усмивка. Нека само пристигне Волверстон, който нямаше да закъснее, и възторзите от завръщането му щяха да се превърнат в проклятия.

На пристана бяха дошли да го посрещнат неговите капитани: Хагторп, Кристиян и Ибервил, заедно с неколкостотин пирати. Той прекъсна поздравленията и когато го обсипаха с въпроси защо са се забавили, той им каза да почакат, докато се върне Волверстон, който ще задоволи напълно тяхното любопитство. С това той се освободи и си проби път през разнородната тълпа, която се състоеше от шумни търговци — англичани, французи и холандци, от плантатори и най-различни по чин моряци, от настоящи ловци от остров Хаити и ловци, които се бяха превърнали в пирати, от дървари и индианци, от мулати, продаващи плодове, и негри роби, от жени с леко поведение и кралици на измета от Стария свят и всякакви други човешки типове, които превръщаха пристаните на Кайона в подобие на Вавилон.

С доста труд капитан Блъд успя да се измъкне от тълпата и се отправи сам към красивата къща на Д’Ожерон, за да посети своя приятел губернатора и неговото семейство.

Отначало пиратите прибързано сметнаха, че Волверстон ще дойде малко по-късно с някаква рядко скъпа плячка, но постепенно от намалелия екипаж на „Арабела“ се разнесоха съвършено различни слухове и тяхното задоволство се превърна в недоумение. Отчасти поради вярност към капитана си и защото разбираха, че ако той е виновен в нещо, те също са виновни, и отчасти защото бяха простички хора, които сами не знаеха точно какво се е случило, моряците от „Арабела“ бяха твърде въздържани в изказванията си през двата дни до идването на Волверстон. Но не бяха достатъчно въздържани, за да предотвратят възникването на тревожни слухове и фантастични истории за компрометиращи — от пиратска гледна точка, разбира се — приключения, в каквито се бе провинил капитан Блъд.

Ако Волверстон не беше дошъл навреме, може би техните чувства щяха да избухнат. Но когато Стария вълк хвърли котва в залива два дена по-късно, всички се обърнаха към него за обясненията, които възнамеряваха да искат от капитан Блъд.

Вярно е, че Волверстон имаше само едно око, но с него той виждаше повече, отколкото другите с две и въпреки посивялата си коса — твърде живописно покрита от червено-зелена кърпа — сърцето му беше младежко и в него гореше много любов към Питър Блъд.

Когато заобиколи скалистия нос с крепостта и видя „Арабела“, хвърлил котва в залива, той остана изумен. Разтърка здравото си око и погледна отново. И все пак не можеше да повярва това, което вижда. Тогава един глас зад гърба му — гласът на Дайк, който беше предпочел да отплава заедно с него — го увери, че не само той изпитва подобно учудване.

— Кълна се в небесата! Това „Арабела“ ли е, или призракът му?

Стария вълк огледа Дайк с единственото си око и понечи да отговори. Но затвори устата си, без да продума; затвори я и стисна устни. Той беше винаги предпазлив, особено когато не разбираше нещо. Не можеше повече да се съмнява, че това е „Арабела“. Щом е така, той трябва да си помисли добре, преди да заговори. Какво, по дяволите, търсеше „Арабела“ тук, след като го беше оставил в Ямайка? Дали капитан Блъд се намираше на борда му, дали той командуваше кораба, или моряците му бяха избягали с него, оставяйки капитана в Порт Роял?

Дайк повтори въпроса си и този път Волверстон му отговори:

— Имаш две очи, а питаш мене, с едното око, дали е вярно това, което виждаш.

— Но аз виждам „Арабела“.

— Разбира се, щом седи там на котва. А какво друго очакваше?

— Какво съм очаквал! — Дайк го зяпна с отворена уста. — Нима ти си очаквал да видиш „Арабела“ тук?

— Разбира се. А ти как мислиш? — Той се изсмя и на Дайк му се стори, че го смята за глупак. След тези си думи Волверстон се извърна и посвети цялото си внимание на операцията по хвърляне на котвата.

Твърде скоро, когато слезе на брега и беше заобиколен от пирати, които го обсипаха с въпроси, той разбра положението и установи, че Блъд, било поради липса на кураж, било поради други някакви причини, не е дал отчет за действията си, след като „Арабела“ се беше отделил от останалите кораби на ескадрата. Волверстон се поздрави за въздържаността, с която беше отговорил на Дайк.

— Капитанът е бил винаги прекалено скромен — обясни той на Хагторп и другите, които се струпаха около него. — Никога не е обичал сам да се хвали. Ето как беше цялата работа: срещнахме стария дон Мигел и когато го потопихме, взехме на борда едно лондонско конте, изпратено от държавния секретар да предложи на капитана назначение на кралска служба, за да напусне пиратството и да се държи порядъчно. В отговор капитанът го изпрати по дяволите. Тогава се срещнахме с флотата от Ямайка, командувана от стария, сив демон Бишоп, и това щеше да бъде краят и на капитан Блъд, и на всички ни. Ала аз отидох при него и му казах: „Приемай назначението, ставай кралски човек, за да спасиш собствената си глава, пък и нашите.“ Той послуша и лондонското конте му даде веднага заповедта за назначение, а Бишоп едва не се задави от злоба, когато му съобщиха. Но всичко това беше свършен факт и той трябваше да го преглътне. Ние вече бяхме на кралска служба и отплавахме заедно с вицегубернатора в Порт Роял. Но Бишоп нямаше никакво доверие в нас. Познаваше ни твърде добре. Ако не беше негова светлост човекът от Лондон, той щеше да обеси капитана въпреки заповедта за назначение на кралска служба. Блъд щеше да се измъкне от Порт Роял още същата нощ, но онова куче, Бишоп, беше предупредил крепостта и оттам ни следяха зорко. Накрая, въпреки че трябваше да минат цели две седмици, Блъд успя да измами полковника. Той ме изпрати заедно с повечето от моряците да замина с една фрегата, която купих специално за това пътуване. Неговата игра — както той сам ми каза съвсем поверително — беше да ни подгони. Дали е постъпил така, или не, не мога да ви кажа; но ето че е дошъл тука преди мене точно както очаквах.

В лицето на Волверстон човечеството е загубило без съмнение един голям историк. Той притежаваше въображение, което чувствуваше доколко може да се отклони от истината и доколко може да я оцвети и да промени формата й за свои собствени цели.

След като разправи тази смесица от факти и измислици и с това прибави още един подвиг в историята на Питър Блъд, той попита къде да намери капитана. Казаха му, че Блъд си седи на кораба, и Волверстон се качи в една лодка и отиде на „Арабела“ — за да рапортува, както се изрази.

В голямата каюта на „Арабела“ той намери Питър Блъд сам и твърде пиян — състояние, в което никой досега не го беше виждал. Когато Волверстон влезе, капитанът вдигна кръвясал поглед и го огледа. За момент само зрението му се заостри и посетителят попадна във фокуса на очите му. След това той се изсмя идиотски, но в смеха му звучеше ирония.

— А! Стария вълк! — каза той. — Добра се дотука най-после, а? А какво ще правиш с мене, а? — Той хлъцна звучно и се отпусна на стола.

Волверстон се вгледа мрачно и мълчаливо в него. Много неща беше виждал през живота си, без да му трепне окото, но гледката, която представляваше капитан Блъд в подобно положение, го изпълни с внезапен порив на мъка. Той дълго и сочно изпсува. Това беше единственият начин, по който изразяваше чувствата си. След това се заклати напред и се отпусна в един стол до масата срещу капитана.

— Господи, Питър, какво е това?

— Ром — отвърна Питър. — Ямайски ром. — Той побутна бутилката и чашата, към Волверстон, който не им обърна никакво внимание.

— Питам те какво те мъчи! — изрева Стария вълк.

— Ромът — рече капитан Блъд отново и се засмя. — Само ромът. С това отговарям на всичките ти въпроси. А защо ти не отговаряш на моя въпрос? Какво ще правиш с мене?

— Каквото ще правя, направил съм го вече — отвърна Волверстон. — Благодаря на бога, че си имал достатъчно разум да си държиш езика зад зъбите, докато дойда. Трезвен ли си достатъчно, за да ме разбереш?

— И пиян, и трезвен, винаги те разбирам.

— Слушай тогава. — И Волверстон му разправи какво е казал. Капитанът с голямо усилие над себе си можа да изслуша измислената му история.

— Това ще свърши работа вместо истината — каза той, когато Волверстон спря да говори. — А… О, няма никакво значение! Благодаря ти, Стари вълко — верни Стари вълко! Но струвало ли си е труда? Аз вече не съм пират и никога няма да бъда. Свършено е! — Той удари по масата, а погледът му блесна гневно.

— Ще дойда да си поговорим отново, когато в мозъка ти има по-малко ром — рече Волверстон и стана. — Междувременно ще те помоля да запомниш историята, която ти разправих, и да не казваш нищо, което ще ме изкара лъжец. Всички ми повярваха, дори тези, които отплаваха с мене от Порт Роял. Накарах ги да ми вярват. Знаеш какво ще последва, ако си помислят, че съвсем искрено си приел кралската служба и си искал да тръгнеш по пътя на Морган.

— Ще последва същински ад — заключи капитанът. — И това е, което заслужавам.

— Разкиснал си се — изръмжа Волверстон. — Утре ще си поговорим отново.

Те говориха, но без никаква полза, и него ден, и много дни след това, докато траяха дъждовете, които започнаха през същата нощ-Умният Волверстон скоро откри, че болката на Блъд не беше причинена от рома. Той беше само следствие, а не причина за дълбоката апатия, обхванала капитана. Сърцето му се разяждаше от язва и Стария вълк съвършено правилно отгатна нейния характер. Той прокле всички същества, които носят фусти, и понеже имаше богат жизнен опит, зачака да мине болестта.

Но тази болест не минаваше. Когато Блъд не играеше на зарове и не пиеше из кръчмите на Тортуга в компании, от които би се отвратил в миналото, той се затваряше в каютата си на „Арабела“ и оставаше сам. Неговите приятели в къщата на губернатора бяха твърде изненадани от тази промяна у капитана и се мъчеха да го възвърнат към нормален живот. Мадмоазел Д’Ожерон беше най-огорчена и почти ежедневно му изпращаше покани, но той рядко се възползуваше от тях.

По-късно, когато наближи краят на дъждовния сезон, неговите капитани го потърсиха с предложения за изгодни нападения над испански селища. Но той проявяваше безразличие към всички предложения; седмиците минаваха и времето се оправи; отначало неговото безразличие породи нетърпение, а после раздразнение.

Един ден при него дойде разгневен Кристиян, който командуваше „Клото“, упрекна го за бездействието му и поиска да му нареди какво да прави.

— Върви по дяволите! — каза Блъд, след като го изслуша.

Кристиян си излезе разярен и на следващата сутрин „Клото“ вдигна котва и отплава, като по този начин даде пример за дезертиране. Скоро и другите капитани, въпреки лоялността си към Блъд, нямаше да могат да удържат хората си.

Понякога Блъд се питаше защо изобщо се е върнал в Тортуга. Мисълта за Арабела и нейното презрение към него като към крадец и пират не го напускаше и той се закле да не се занимава повече с пиратство. Защо тогава се намираше тука? На този въпрос си отговаряше с друг въпрос: а къде можеше да отиде? Струваше му се, че не може да мръдне нито напред, нито назад.

Положението му се влошаваше пред очите на всички. Беше загубил напълно навика да се грижи за външния си вид и започна да се облича небрежно. Остави да му порасне брада по гладко бръснатото в миналото лице. Дългата, гъста и черна коса, която навремето биваше винаги грижливо накъдрена, сега висеше отпуснато като мръсна грива около лицето му, а то беше загубило предишния си загар и добило нездрав, жълтеникав оттенък; сините му очи, така живи преди, сега бяха помътнели и безжизнени.

Волверстон единствен знаеше причината за този упадък и си позволи веднъж — само веднъж — да поговори откровено с него по този въпрос.

— Господи, Питър! Няма ли да има край това ти състояние? — изръмжа гигантът. — Целия си живот ли ще прекараш в наливане и бездействие само защото някакво хлапе с бяло личице в Порт Роял не ще и да знае за тебе! Триста дяволи! Ако чак толкова ти е дотрябвало момичето, защо, чумата да те вземе, не отидеш да го грабнеш?

Сините очи на Блъд блеснаха изпод гарвановите му вежди и в тях започнаха да просветват искрици от стария им огън. Но Волверстон, без да обръща внимание на това, продължи:

— Аз бих се отнасял добре с някое момиче, но само докато с доброта може да разчиташ на снизхождението му. Проклет да съм, ако се удавя в ром заради някаква фуста. Стария вълк не върши такива неща. А щом друга експедиция не те привлича, защо не нападнем Порт Роял? Какво значение има, че е английско селище? Там командува полковник Бишоп, а сред твоите негодници не липсват такива, които ще те последват и в ада дори, стига да имат възможност да хванат полковник Бишоп за гърлото. Спокойно може да стане, казвам ти. Само трябва да издебнем момента, когато ямайската флота отсъствува. В града има достатъчно богатства, които ще съблазнят момчетата, а момичето ще остане за тебе. Да проверим ли какво мислят хората?

Блъд се беше изправил на крака, очите му пламтяха, а чертите на бледото му лице се бяха разкривили.

— Напусни веднага каютата ми, защото в противен случай, кълна се в небесата, ще изнесат трупа ти! Мръсно куче, как се осмеляваш да идваш при мене с подобно предложение? — Той започна да ругае своя верен офицер със злоба, каквато} никога досега не беше проявявал.

Волверстон се ужаси от гнева му и излезе, без да прибави нито дума. Никога вече не се повдигна подобен въпрос и капитан Блъд остана сам с мислите си.

Но накрая, когато пиратите бяха стигнали до отчаяние, се случи нещо, причина за което се оказа приятелят на капитана господин Д’Ожерон. В една слънчева утрин губернаторът на Тортуга се качи на „Арабела“, придружен от малък, закръглен джентълмен с добродушен вид и любезни, но самоуверени обноски.

— Драги капитане — започна господин Д’Ожерон, — доведох ви господин Дьо Кюси, губернатора на френската част на Хаити, който иска да поговори с вас.

От уважение към своя приятел капитан Блъд извади лулата от устата си, опита се да поотрезнее, стана и се поклони на господин Дьо Кюси.

— Ваш слуга! — каза той.

Господин Дьо Кюси отвърна на поклона и прие поканата да седне на сандъка под прозорците, които гледаха към кърмата.

— Доста голяма сила се намира под ваше командуване, драги капитане — каза той.

— Около осемстотин души.

— Доколкото съм осведомен, вашите хора започват да се вълнуват.

— Могат да вървят по дяволите, когато им е угодно.

Господин Дьо Кюси смръкна деликатно енфие.

— Искам да ви предложа нещо по-добро — рече той.

— Предлагайте тогава — отвърна Блъд, без да прояви интерес.

Господин Дьо Кюси погледна господин Д’Ожерон и вдигна леко вежди. Държанието на капитан Блъд не беше никак окуражаващо. Но господин Д’Ожерон му кимна енергично със стиснати устни и губернаторът на Хаити изложи своето предложение:

— Получихме новината от Франция, че е избухнала война с Испания.

— Та нима това е новина? — изръмжа Блъд.

— Говоря официално, драги капитане. Нямам предвид неофициалните сблъсквания и неофициалните грабителски действия, за които ние из нашите места си затваряхме очите. В Европа е избухнала война — официално — между Франция и Испания. Франция има намерение да пренесе военните действия и в Новия свят. За тази цел от Брест е тръгнала и идва насам една флота под командуването на барон Дьо Риварол. Получих няколко писма от него, в които ми съобщава, че желае аз да екипирам една допълнителна ескадра и да събера не по-малко от хиляда души, за да го подкрепят при пристигането му. Това, което дойдох да ви предложа, драги капитане, по внушение на нашия добър приятел господин Д’Ожерон, е накратко следното: вие с вашите кораби и хора да постъпите на служба под командуването на барон Дьо Риварол.

Блъд го погледна с едва пробудил се интерес.

— Предлагате ни да постъпим на френска служба? — попита той. — А при какви условия, господине?

— Чин на капитан на кораб за вас и подходящи чинове за офицерите под ваша команда. Ще получавате заплата, отговаряща на вашите чинове, и ще имате право заедно с хората си на една десета част от всички взети трофеи.

— Моите хора едва ли ще сметнат предложението ви за щедро. Ще ви кажат, че могат да отплават още утре оттука, да разгромят някое испанско селище и да запазят цялата плячка за себе си.

— Да, но не трябва да забравят рисковете, свързани с подобни пиратски действия. Щом сте с нас, вашето положение ще бъде узаконено официално, а като вземем предвид мощната флота на господин Дьо Риварол, то операциите, които ще се предприемат, ще бъдат в много по-голям мащаб от всичко, което бихте предприели сами.

Капитан Блъд се замисли. В крайна сметка това, което му предлагаха, не беше пиратство, а почтена служба при френския крал.

— Ще се посъветвам с моите офицери — каза той и изпрати да ги повикат.

Офицерите дойдоха и сам господин Дьо Кюси им изложи своето предложение. Хагторп веднага заяви, че то е приемливо. Хората протестираха против продължителното бездействие и щяха без съмнение с готовност да приемат предложението, което им правеше господин Дьо Кюси от името на Франция. Докато говореше, Хагторп погледна към Блъд. Той кимна мрачно с глава в знак на съгласие. Ободрени от това, те продължиха да разискват условията. На Ибервил, младия френски пират, се падна честта да изтъкне пред господин Дьо Кюси, че предназначената част от плячката е твърде малка. При една пета от трофеите офицерите можеха да отговарят за съгласието на своите хора, но не и за по-малко.

Господин Дьо Кюси се разстрои. Беше получил точни указания. За да ги превиши, трябваше да поеме голяма отговорност. Пиратите бяха неотстъпчиви. Ако господин Дьо Кюси не можеше да увеличи тяхната част на една пета, нямаше какво повече да се говори. Накрая той се съгласи да превиши дадените му указания и договорът беше изготвен и подписан още същия ден. Пиратите трябваше да бъдат в Пти Гоав към края на януари, когато се очакваше пристигането на господин Дьо Риварол.

След това в Тортуга последваха дни на трескава дейност; корабите се екипираха наново, сушеше се месо, попълваха се запасите. В цялата тази дейност, която едно време би заангажирала всичкото му внимание, капитан Блъд сега не взимаше никакво участие. Той остана напълно равнодушен. Беше дал съгласието си за участие в предстоящите операции или по-скоро беше се оставил да бъде увлечен от желанието на своите офицери, и то само защото предлаганата служба беше редовна и почтена и нищо не я свързваше с пиратството, от което той се бе отрекъл завинаги. Но съгласието му си оставаше пасивно. Службата, на която бе постъпил, не събуждаше никакъв ентусиазъм у него. Беше му съвършено безразлично — както каза на Хагторп, който веднъж се опита да го укори — дали ще отидат в Пти Гоав, или в ада, дали ще постъпят на служба при крал Людовик XIV, или при самия сатана.