Луис де Гонгора-и-Арготе
Романс

Завързан о скамейка тежка

на някаква галера турска

със две ръце върху веслото

и взрени две очи в земята,

един неволник на Драгута^[1]

срещу крайбрежието ниско

изплаква свойта жалба хрипла

ведно с веригата, с веслото:

„Море свещено на Испания

със ниски брегове спокойни,

грамаден и прочут театър

на хиляди трагедии морски!

Ти както и преди целуваш

със приливите си пенливи

стените каменни и яки

на моята родина горда.

Отново донеси ми вести

от моята съпруга мила

и ми кажи дали са верни

ония сълзи и въздишки,

които пълнят й писмата;

ако наистина оплаква

тя моя плен на твоя пясък,

сълзите й Морето южно

със бистър бисер ще напълнят.

Ти отговор, море свещено,

на моите питания дай ми;

а можеш ти, ако е вярно,

че имали език водите;

но тъй като не ми отвръщаш,

тя несъмнено е умряла.

А трябваше да не умира,

докле съм жив, далеч от къщи;

та аз живях години дълги

без свобода, без дом, без нея,

осъден да въртя веслото:

не, мъки не убиват никой.“

Но шест платна с внезапен трясък

се над неволника издуха,

надзорникът му заповяда

веслото силно да налегне.