Рафаел Сабатини
Скарамуш (4)

IV
Наследието

Мосьо дьо Вилморен изказа желанието въпросът да се уреди на самото място. Това желание беше и обективно, и субективно. Разкъсван от чувства, които бяха в остро противоречие със свещеническото му призвание, той бързаше преди всичко да свърши тази работа, та да си възвърне по-подходящото разположение на духа. От друга страна, малко се страхуваше от себе си, под което трябва да разбираме, че от гледището на своята чест се страхуваше от природата си. Рамките на възпитанието му и целта, която от няколко години вече беше поставил пред себе си, го бяха лишили до голяма степен от тази неустрашима жестокост, която е унаследено право на мъжа. Беше станал плах и мек като жена. Понеже го съзнаваше, боеше се, че угасне ли пламъкът на гнева му, може да прояви позорна слабост в това изпитание.

Господин маркизът, от своя страна, имаше не по-малко желание да уреди сметката незабавно, а тъй като те имаха мосьо дьо Шабрийан, който да представлява братовчед си, а Андре-Луи, който да бъде секундант на мосьо дьо Вилморен, нямаше никаква пречка, която да ги забави.

И така, само след няколко минути всичко бе уговорено и тази обладана от злокобни намерения четворка се събра на огряната от следобедното слънце морава за игра на кегли зад хана. Там бяха съвсем сами, горе-долу закрити за прозорците на сградата от преплетените клони на дърветата, които, макар и оголели вече, бяха поне толкова гъсти, че да осигурят сигурна преграда.

Нямаше никакви формалности, като премерване на сабите или избиране на мястото. Господин маркизът махна колана и ножницата, но отказа (понеже смяташе, че такъв нищожен противник не заслужава този труд) да свали обувките или дрехите си. Висок, пъргав и атлетически сложен, той застана срещу не по-ниския, но много крехък и хилав мосьо дьо Вилморен. Филип също счете под своето достойнство да направи някакви общоприети приготовления. Понеже си даваше сметка, че нищо не ще му помогне, ако се съблече, той зае позиция напълно облечен, с две трескави петна над скулите, пламнали на обикновено сивото му лице.

Мосьо дьо Шабрийан, облегнал се на бастунче (понеже беше отстъпил шпагата си на мосьо дьо Вилморен), наблюдаваше със спокоен интерес. Обърнат с лице към него, от другата страна на противниците, стоеше Андре-Луи, най-блед от четиримата, впил в тях зачервените си очи, и сплиташе и отпускаше лепкавите си от студена пот ръце.

Всичко в него го караше да се хвърли между дуелиращите се, да се възпротиви и да осуети този двубой. Обаче съзнанието, че това би било безполезно, възпираше трезвия подтик. За успокоение той се мъчеше да убеди себе си, че изходът всъщност не би могъл да бъде много сериозен. Ако дългът и честта у Филип го принуждаваше да кръстоса шпаги с човека, когото беше ударил, благородният произход на мосьо дьо Ла Тур д’Азир го задължаваше в не по-малка степен да не нанася сериозна рана на неопитния младеж, когото беше така жестоко предизвикал. Господин маркизът в края на краищата беше човек на честта. Той надали имаше намерение да направи нещо повече, отколкото да даде урок — може би безогледен, но урок, от който противникът му трябваше да извади добра поука. Андре-Луи упорито се убеждаваше в това, за да се утеши.

Стомана се удари о стомана и двубоят започна. Маркизът обърна към противника си в бойна готовност изправеното си тяло, колената му малко се присвиха и се превърнаха в живи пружини, докато мосьо дьо Вилморен стоеше с гърди към него, съвсем открит, със сковани колене. Чувството за чест и правилата на честна борба бяха недвусмислено против такъв двубой.

Дуелът, разбира се, бе твърде кратък. На младини Филип бе минал обучението във фехтовка, което получаваше всяко момче, родило се с неговото обществено положение. Оттам знаеше поне основните начала на това, което сега се очакваше от него. Но какво можеха да му помогнат тук основните начала? Три отбити удара завършиха схватката и след това, без да бърза, маркизът хлъзна дълбоко десния си крак по влажната трева, дългото му грациозно тяло се изпъна, шпагата мина под несръчната защита на мосьо дьо Вилморен и със спокойна пресметливост острието й прониза сърцето на младежа.

Андре-Луи се спусна напред тъкмо навреме да подхване тялото на приятеля си под мишниците, когато той залитна. Тогава собствените му крака се подгънаха под тежестта, той се смъкна с товара си и падна на колене върху влажната морава. Главата на Филип лежеше отпусната върху лявото рамо на Андре-Луи, ръцете бяха безсилно увиснали, кръв бликаше, образуваше мехури върху страшната рана и квасеше дрехите на нещастния младеж.

С пребледняло лице и тръпнещи устни Андре-Луи вдигна очи към мосьо дьо Ла Тур д’Азир, който стоеше и разглеждаше извършеното с изражение на дълбок и безжалостен интерес.

— Вие го убихте! — извика Андре-Луи.

— Разбира се.

Маркизът прокара дантелена кърпичка по острието, за да го избърше. Когато хвърли изящното парченце плат, дообясни:

— Той имаше, както му казах, опасна дарба на красноречие.

И мосьо дьо Ла Тур д’Азир се обърна да си върви, а в главата на Андре-Луи проблесна цялата истина. Както все още крепеше кървящия труп, младежът викна на маркиза.

— Върни се, страхлив убиецо, и осигури безопасността си, като убиеш и мен!

Маркизът наполовина се обърна с лице, потъмняло от гняв. Тогава мосьо дьо Шабрийан сложи ръка на рамото му и го задържа. Макар и да беше докрай съучастник в това деяние, шевалие изпитваше известен ужас сега, след извършването му. Той не притежаваше високомерието на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и беше доста по-млад.

— Хайде да вървим — каза той. — Момчето не е на себе си. Те бяха приятели.

— Чу ли го какво каза? — попита маркизът.

— Нито той, нито вие, нито някой друг може да го отрече — кресна му Андре-Луи. — Сам вие, мосьо, направихте признанието, когато ми казахте сега основанието си да го убиете. Вие го сторихте, понеже ви беше страх от него.

— И така да е, какво от това? — попита големият благородник.

— И вие питате? Нима не разбирате нищо от живота и човечността, освен как се носят дрехи и фризира коса… Ах, да, как се върти оръжие срещу момчета и свещеници? Нима нямате разум, с който да мислите, нито душа, която да одухотвори виденията на разума? Нима трябва да ви се каже, че само страхливецът убива съществото, от което го е страх, а онзи, който убива по такъв начин, е двойно по-страхлив? Да бяхте го проболи с нож в гърба, щяхте да покажете колко сте смел в подлостта си. То щеше да бъде подлост без маска. Но вас ви беше страх от последиците на такова нещо, колкото и да сте влиятелен; затова прикрихте страхливостта си с довода, че това е било дуел.

Маркизът отърси ръката на братовчед си и пристъпи, хванал шпагата сега като камшик. Но шевалие дьо Шабрийан пак го хвана и задържа.

— Не, не, Жерве! Остави го, за бога!

— Нека дойде, мосьо! — беснееше Андре-Луи с пресипнал, напрегнат глас. — Нека довърши страхливото си дело върху мен и да се избави от възмездието, припадащо се на страхливеца.

Мосьо дьо Шабрийан пусна братовчеда си. Маркизът се приближи, пребледнял чак до устните, впил свиреп поглед в младежа, който така безразсъдно го оскърбяваше. И после се овладя. Може би изведнъж си спомни роднинската връзка, която според хората съществуваше между този младеж и сеньор дьо Гаврийак, както и всеизвестната обич на сеньора към него. И затова може би си даде сметка, че ако задълбочи тази работа, може да се намери между два огъня. Щеше да се изправи пред алтернативата да пролее още кръв и с това да се скара с господаря на Гаврийак, тъкмо когато приятелството на този благородник бе от първа важност за него, или да се оттегли с такова петно на достойнството си, което щеше да накърни занапред авторитета му по тези места.

Така или иначе, фактът си остава, че той внезапно се спря, сетне, с някакво непознато възклицание, средно между гняв и презрение, махна с ръка, завъртя се на токове и бързо се отдалечи с братовчеда си.

Когато ханджията и слугите му дойдоха, те завариха Андре-Луи, прегърнал трупа на умрелия си приятел, да мълви буйно на нечуващото ухо, което лежеше почти до самите му устни:

— Филип! Заговори ми, Филип! Филип… Не ме ли чуваш? О, боже господи! Филип!

От пръв поглед те разбраха, че тука не може да помогне вече нито свещеник, нито лекар. Бузата, опряна до бузата на Андре-Луи, имаше оловен оттенък, полуотворените очи бяха изцъклени и имаше малко кървава пяна по безжизнените разтворени устни.

Полузаслепен от сълзи, Андре-Луи се запрепъва подир тях, когато те понесоха трупа към хана. В малката стаичка на горния етаж, където положиха Филип, той коленичи пред леглото и стиснал ръката на покойния с двете си ръце, в безсилния си гняв му се закле, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир скъпо ще плати за това.

— Той се боеше от твоето красноречие, Филип. В такъв случай, ако не успея да получа правосъдие за това деяние, то ще бъде безплодно и за него. От това, което го плашеше у тебе, ще пострада чрез мен. Той се боеше, че хората, повлияни от твоето красноречие, може да унищожат твари като него. Въпреки всичко хората ще бъдат доведени до това. Защото твоето красноречие и твоите доводи ще бъдат мое наследство от теб. Те ще станат мои. Няма никакво значение, че не вярвам в проповядваната от теб свобода. Аз знам тези доводи… до сетната дума и това е единственото, което има значение за нашата цел: твоята и моята. Ако нищо друго не сполучи, твоите мисли ще намерят израз в моя жив език. Така поне ще сме осуетили низката му цел да накара да млъкне гласът, от който го е било страх. Нищо няма да спечели от твоята кръв, която ще му тежи на съвестта. Този глас у тебе никога нямаше и наполовина тъй непреклонно да преследва него и хората като него, както ще го преследва гласът у мен… ако нищо друго не сполучи.

Тази мисъл го караше да ликува. Тя го успокои, тя уталожи скръбта му и той започна тихичко да се моли. Сетне сърцето му се сви, като си помисли, че Филип, мирен човек, почти свещеник, апостол на християнството, бе отишъл при създателя си с греха на разгневената си душа. И в никой случай — както ще човекът да тълкува божеството — този единствен грях не можеше да натежи повече от обичта и добротата, показвани винаги от Филип, от благородната чистота на голямото му сърце. Господ в края на краищата — мислеше си Андре-Луи — не е някакъв благородник.