Рафаел Сабатини
Скарамуш (33)

XIII
Убежище

До късния следобед на този безкраен ден на ужасите с непрекъснатите му тревоги, пушечни залпове, биене на барабани и далечна глъчка на гневни множества мадам дьо Плугастел и Алин седяха и чакаха в хубавата къща на Рю дю Паради. Те вече не очакваха Руган. Това им беше ясно, каквато и да бе причината (а досега, без съмнение, трябваше да има вече много причини) — този дружелюбен пратеник нямаше да се върне. Чакаха, без да знаят какво. Чакаха, каквото и да ги сполетеше.

По едно време рано следобеда тътенът на боя се приближи, понесе се стремглаво към тях, като нарастваше с всеки миг по сила и ужас. Това бе разярена врява на множество, опиянено от кръв и решило да руши. Наблизо тази свирепа човешка вълна спря бурния си напор. Последваха удари с пики по някаква врата и повелителни викове да им отворят, а след това трясък на дъски, звънтене на стъкло, викове на ужас, сливащи се с викове на ярост, и в тези резки звуци се долавяше по-ниския диапазон на скотски кикот.

Гонеха двама нещастни швейцарски гвардейци, които се мъчеха отчаяно да се укрият. И те бяха настигнати в една съседна къща и там жестоко убити от озверената тълпа. Като извършиха това, гонителите — мъже и жени — се строиха в редици и се устремиха по Рю дю Паради, пеейки Марсилезата^[1] — песен нова за Париж в тези дни:

Allons, enfants de la patrie!

Le jour de gloire est arrive.

Contre nous de la tyrannie.

L’etendard sanglant est leve…

По-близо идваше тя — дрезгав рев от няколкостотин гърла, — страшен звук, дошъл тъй неочаквано да измести поне временно веселата банална мелодия на „Caira!“^[2], която бе дотогава революционната песен.

Инстинктивно мадам дьо Плугастел и Алин се притиснаха една до друга. Бяха чули шума от разбиването на другата къща близо до тях, без да знаят повода. Ами ако идваше ред на дома Плугастел?! Нямаше друго истинско основание да се боят от това, освен че сред общия смут и неразбория, които го правеха още по-ужасяващо, човек трябваше винаги да очаква най-лошото.

Страховитата песен, тъй страшно пята, и тропотът на тежките обувки по неравната настилка на улицата се отдалечиха и заглъхнаха. Двете жени си отдъхнаха, сякаш спасени по някакво чудо, за да изпаднат само след миг в нова тревога, когато младият лакей на мадам — Жак, — най-довереният от слугите й, се втурна безцеремонно при тях с уплашено лице и съобщи, че някакъв мъж, който току-що се прехвърлил през оградата на градината, се представил за приятел на мадам и поискал да бъде веднага въведен при нея.

— Но той изглежда като санкюлот^[3], мадам — предупреди ги верният слуга.

Мислите и надеждите на мадам веднага се обърнаха към Руган.

— Доведи го! — задъхано заповяда тя.

Жак излезе и скоро се върна придружен от висок мъж с дълго, оръфано, много широко палто и широкопола шапка с обърната надолу периферия, украсена с огромна трицветна кокарда. Тази шапка той свали при влизането.

Лакеят, застанал зад него, забеляза, че по косата му, макар и малко разрошена сега, личи, че е била грижливо коафирана. Беше прибрана и по нея имаше следи от пудра. Младият лакей се учуди какво ли има изписано на лицето на мъжа, извърнато от него, та господарката му извика и се отдръпна. Но в този момент той бе отпратен с едно движение на ръката й.

Новодошлият пристъпи напред до средата на салона запъхтяно и с вид на изтощен човек. Там се облегна на една маса, през която загледа мадам дьо Плугастел. А тя стоеше, вперила поглед в него със странен ужас в очите.

Зад нея на едно канапе в дъното на салона седеше Алин, втренчила се с объркване и малко страх в лицето, което, макар и невъзможно да се различи под маската от кръв и прах, размазани по него, все пак й беше познато. След това мъжът проговори и в същия миг тя схвана, че гласът е на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Скъпа приятелко — каза той, — простете ми, ако съм ви уплашил. Простете ми, че нахълтвам тука без позволение, в такова време, по такъв начин. Но… виждате до какво съм стигнал. Аз съм беглец. По време на безумното ми бягство, като не знаех накъде да се обърна да се спасявам, сетих се за вас. Казах си, че успея ли здрав и читав да стигна във вашия дом, може да намеря убежище.

— Вие сте в опасност?

— В опасност? — Можеше да се каже, че той мълчаливо се изсмя на излишния въпрос. — Ако се покажа открито на улиците ей сега, може би ще имам късмета да остана жив пет минути! Мила приятелко, това беше клане. Неколцина успяхме да избягаме накрая от Тюйлери, за да бъдем преследвани до смърт из улиците. Съмнявам се в момента да е останал жив и един швейцарец. Те си изпатиха най-много, нещастните. А колкото до нас… боже мой! Нас те мразят повече, отколкото швейцарците. Затова е и тази мръсна маскировка.

Той смъкна грубото палто, захвърли го и пристъпи напред, облечен с черен атлаз — общата ливрея на стоте рицари на камата, събрали се в Тюйлери тази сутрин да бранят своя крал.

Дрехата му беше раздрана на гърба, кърпата на врата гофрираните маншети на китките — изпокъсани и оцапани с кръв; с омазаното лице и развалената фризура той имаше страшен вид. Все пак успяваше да се държи с обичайната си непринудена увереност и не забрави да целуне треперещата ръка, протегната му за поздрав от мадам дьо Плугастел.

— Добре направихте, че дойдохте при мен, Жерве — каза тя. — Да, засега това е убежище. Ще бъдете в безопасност поне докато сме в безопасност и ние. Можем напълно да се осланяме на слугите ми. Седнете и ми разкажете всичко.

Той се подчини и почти рухна в креслото, което тя побутна към него — човек изтощен било от физическо усилие, било от нервно напрежение, или от двете. Сетне извади кърпа от джоба и избърса част от кръвта и праха от лицето си.

— Няма много за разправяне — Говореше с болка, с болката на отчаянието. — Това, скъпа, е краят на всички ни, Плугастел има късмет, че е отвъд границата в тези времена. Ако не бях толкова глупав да вярвам в тези, които днес се показаха напълно недостойни за вяра, и аз щях да бъда там. Оставането ми в Париж е върховната глупост в един живот, изпълнен с глупости и грешки. Това, че дойдох при вас в часа на най-голямата си нужда, само го потвърждава, — Той се изсмя горчиво.

Мадам навлажни пресъхналите си устни.

— Ами… ами сега? — попита го тя.

— Сега остава само да се махна колкото може по-скоро, ако е още възможно. Тука, във Франция, няма вече място за мен… поне отгоре на земята. Днешният ден го доказа — тогава маркизът вдигна очи към нея, застанала там до него тъй бледа и плаха, и се усмихна. Той потупа изящната и ръка, която лежеше върху облегалката на креслото му. — скъпа моя Терез, ако не прострете великодушието си дотам да ми дадете нещо да пия, ще ме видите да загивам от жажда пред самите ви очи, преди сганта да получи възможност да ме довърши.

Тя се сепна.

— Трябваше да се сетя за това! — възкликна контесата с упрек към самата себе си и бързо се обърна. — Алин — помоли тя, — кажете на Жак да донесе…

— Алин! — прекъсна я той и стремително се обърна на свой ред. После, когато Алин се появи в кръга на зрението му, станала от мястото си в дъното на стаята, и най-сетне я забеляза, той рязко се изправи пак на уморените си крака и сковано й се поклони от другия край на блестящия под помежду им.

— Не съм подозирал вашето присъствие, мадмоазел — промълви той с извънредно смутен вид, сякаш стреснат, като човек, уличен в извършването на нещо непозволено.

— Схванах това, мосьо — отговори девойката, запътила се да изпълни молбата на мадам дьо Плугастел. Тя се спря пред него. — От все сърце съжалявам, мосьо, че трябваше да се срещнем днес при толкова неприятни обстоятелства.

Нито веднъж след дуела му с Андре-Луи — деня, в който Ла Тур погреба сетната си надежда да я спечели — не бяха се изправяли един срещу друг.

Маркизът понечи да й отговори, но се пресече. Погледът му се плъзна към мадам дьо Плугастел и странно сдържан при цялото си сладкодумие, мълком й се поклони.

— Но моля ви се, мосьо, седнете. Вие сте изморен.

— Много мило от ваша страна да го забележите. В такъв случай, с ваше позволение — И той отново седна. Алин продължи към вратата и излезе да изпълни поръчката.

Когато след малко се завърна, двамата, съвсем необяснимо защо, бяха разменили местата си. Сега мадам дьо Плугастел седеше на креслото от брокат и позлата, а мосьо дьо Ла Тур д’Азир, въпреки че беше капнал, стоеше наведен през облегалката и разгорещено говореше; ако се съдеше по позата му, той нещо я убеждаваше. При влизането на Алин маркизът мигновено замълча и се отдръпна, затова тя остана с чувството, че е попречила. Освен това забеляза, че контесата е потънала в сълзи.

Почти веднага след Алин влезе старателният Жак и донесе табла, отрупана с храна и вино. Мадам сипа на госта си и той отпи голяма глътка бургундско, а след това протегна мръсните си ръце и помоли, ако може, да приведе в ред външността си, преди да седне да се храни.

Той бе отведен и обслужен от Жак; когато се завърна, беше заличил и сетната следа от претърпяното насилие. Беше добил почти нормалния си вид, оправил дрехите си, спокоен, изпълнен с достойнство и изтънчен в обноските, но много блед и изпит в лицето, като че ли изведнъж състарен и стигнал наглед възрастта, на която всъщност беше.

Докато ядеше и пиеше — и то с апетит, понеже, както им каза, не беше сложил залък в устата си от ранна сутрин, — той навлезе в подробностите на ужасните събития на деня и им описа перипетиите на бягството си от Тюйлери, когато видял, че всичко е загубено, и когато швейцарците, използували и сетния си патрон, били подложени на поголовно клане от страна на неописуемо разярената тълпа.

— Ах, ние постъпихме по най-погрешния начин! — завърши той критично. — Ние се държахме плахо, когато трябваше да бъдем решителни, и решителни към края, когато бе твърде късно. Това е историята на нашата страна от началото на тази проклета борба. През цялото време нямахме свестни водачи и сега, както вече казах, ни е дошъл краят. Остава само да избягаме, щом решим как да извършим това нещо.

Мадам му разказа за надеждите, които е хранила към мисията на Руган.

Това поразведри мрачното му настроение. Беше склонен да го приеме оптимистично.

— Не сте били права да изоставите тази надежда — увери я той. — Щом е така добре разположен, този кмет положително може да постъпи, както е обещал синът му. Но снощи щеше да е твърде късно, за да се върне при вас, а днес, ако приемем, че е дошъл в Париж, е било почти невъзможно да си пробие път по улиците от другата страна на града. Много вероятно е все още да дойде. Аз моля бога да дойде, защото увереността, че вие и мадмоазел дьо Керкадиу сте се отървали от всичко това, ще бъде за мен най-голяма утеха.

— Ние ще ви вземем с нас — каза мадам.

— О! Но как?

— Младият Руган трябваше да донесе пропуск за трима души: за Алин, за мен и за моя лакей Жак. Вие ще заемете мястото на Жак.

— Бога ми, мадам, няма човек, чието място не бих заел, за да се измъкна от Париж — И маркизът се изсмя.

Настроението им се повиши с възраждането на загубените надежди. Но когато над града отново падна здрач, а очакваният спасител все още не се появяваше, тези надежди започнаха пак да угасват.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир най-сетне се извини с умората си и помоли да му позволят да се оттегли и опита да си поотпочине, та да бъде готов за всичко, пред което можеше да го изправи близкото бъдеще. Когато той излезе, мадам убеди Алин да отиде да си полегне.

— Аз ще ви извикам, щом младежът дойде, миличка — каза тя, храбро поддържайки престорената увереност, която се беше вече съвсем изпарила.

Алин я целуна обично и си тръгна, външно тъй спокойна и невъзмутима, че контесата остана учудена дали наистина девойката не си дава сметка за заплахата, която ги обкръжава от всички страни — заплаха, станала безкрайно по-голяма поради присъствието в къщата на човек, тъй добре познат и ненавиждан, като мосьо дьо Ла Тур д’Азир — човек, вероятно търсен от враговете му и в този момент.

Останала сама, мадам полегна на една кушетка в самия салон, та да бъде готова за всяко непредвидено обстоятелство. Беше задушна лятна нощ и стъклените врати, водещи към пищната градина, бяха широко отворени за повече въздух. С този въздух на моменти долитаха от далечината отгласи от неспиращите ужасни действия на населението последиците на този кървав ден.

Мадам дьо Плугастел лежа там, заслушана в тези звуци повече от час, благодарна на небето, че засега поне безредиците са далече, и обзета от страх да не би някой миг те да избухнат по-наблизо, да не би и секцията Бонди, където се намираше нейният дом, да се превърне в арена на ужаси, подобни на онези, отгласите от които достигаха до слуха и от другите секции, далече на юг и запад.

Кушетката, на която лежеше, беше в сянка, понеже всички светлини в този дълъг салон бяха изгасени с изключение на няколко свещи в тежък сребърен свещник, сложен върху кръгла инкрустирана масичка по средата на стаята — островче светлина сред околния мрак.

Часовникът над камината отмери мелодично десет удара и тогава, стряскащ с неочакваността, с която наруши мигновената тишина, друг звук отекна в цялата къща и накара контесата да скочи на крака, стаила дъх от смесено чувство на надежда и ужас. Някой чукаше силно на вратата долу. Последваха мигове на мъчителна неизвестност, която достигна връхната си точка с нахълтването на лакея Жак. Той се заозърта, без да види отначало господарката си.

— Мадам! Мадам! — запъхтяно повтаряше слугата.

— Какво има, Жак! — Гласът й прозвуча твърдо сега, когато й се наложи изведнъж необходимостта от самообладание. Тя напусна сянката и навлезе в островчето светлина около свещника.

— Долу има един мъж. Той иска да ви види веднага.

— Един мъж? — попита контесата.

— Той… той има вид на длъжностно лице; поне носи трицветния пояс на длъжностно лице. И отказва да ми каже името си; твърди, че то няма нищо да ви подскаже. Настоява, че трябвало да ви види лично и незабавно.

— Длъжностно лице? — рече мадам.

— Длъжностно лице — повтори Жак. — Нямаше да му отворя, ако не беше ми заповядал в името на народа. Мадам, вие трябва да решите какво да правим. Робер е с мен. Стига да пожелаете… каквото и да е…

— Не, не, добри ми Жак! — Беше съвършено спокойна. — Ако този човек имаше лоши намерения, положително нямаше да дойде сам. Доведи го при мен, а след това помоли мадмоазел Керкадиу също да дойде тук, ако е будна.

Жак излезе, сам той отчасти успокоен. Мадам седна в креслото до масата в осветения кръг. Машинално оправи роклята си. Струваше и се, че ако надеждите и са били напразни, напразни са били и мимолетните и страхове. Човек, дошъл с всякакви други освен мирни намерения, щеше да доведе със себе си и други, както бе казала.

Вратата се отвори пак и Жак се появи отново; след него, с пъргави, изпреварващи стъпки влезе слаб мъж с широкопола шапка, украсена с трицветна кокарда. Зеленият му редингот бе препасан с широк трицветен пояс; на хълбока си имаше шпага.

Той свали с широк жест шапката и светлината от свещта блесна върху желязната тока отпред. Мадам видя да я гледат мълком две големи черни очи от слабо мургаво лице — очи, които я следяха изключително напрегнато и изпитателно.

Тя се наведе напред, невяра се мярна на лицето и. Сетне очите и светнаха и руменина изби отново по бледите бузи. Изведнъж тя се изправи. Трепереше.

— Андре-Луи! — възкликна тя.