Рафаел Сабатини
Скарамуш (32)

VII
Смайващият довод

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир не се мярна вече в Манежа, нито изобщо в Париж, през всичките месеци, докато Националното събрание заседава, за да довърши работата си и да даде на Франция конституция. В края на краищата, при все че раната, нанесена на тялото му, бе сравнително лека, раната, нанесена на гордост като неговата, бе почти гибелна.

Мълвата твърдеше, че бил емигрирал. Но това бе само наполовина вярно. Истината бе, че се беше присъединил към групата благородници-куриери, които сновяха между Тюйлери и главната квартира на емигрантите в Кобленц. Бе станал, накъсо казано, член на роялистката тайна служба, която щеше накрая да доведе монархията до пълна разруха.

Що се отнася до Андре-Луи, той вече не се мярна в дома на кръстника си поради убеждението, че мосьо дьо Керкадиу не ще отстъпи от писменото си решение да не го приеме пак, ако дуелът се състои.

Той се отдаде на задълженията си в Събранието с такава жар и такива резултати, че когато Учредителното събрание завърши поставената му цел и бе разпуснато през септември следващата година, той бе избран за член на Законодателното събрание в произведените непосредствено след това избори.

Тогава, както и мнозина други, Андре-Луи реши, че революцията е доведена докрай и на Франция остава само да се управлява по конституцията, която й бе дадена, и че сега всичко вече ще е добре. И може би така щеше да бъде, ако кралският двор можеше да приеме променилото се положение на нещата. Вследствие на интригите му половин Европа се въоръжаваше, за да се нахвърли върху Франция, и нейният конфликт бе конфликтът на френския крал с народа. Това бе ужасът в корена на всичките предстоящи ужаси.

Между контрареволюционните брожения подклаждани навред от духовенството, нямаше по-остри от тези в Бретан и с оглед на влиянието, което се надяваха Андре-Луи да упражни в родната си провинция, Комитетът на дванадесетте^[1] му предложи в ранните дни на жирондисткото управление да отиде там да се бори с размириците. Желателно било да действува по мирен начин, но пълномощията му бяха почти неограничени, което личеше от носените от него заповеди — заповеди, които нареждаха на всички да му оказват съдействие и предупреждаваха онези, които биха му пречили, че ще вършат това на свой риск.

Той прие тази задача и бе един от петимата пълномощници, изпратени със същата мисия през пролетта на 1792 година. Тази задача го задържа четири месеца далеч от Париж и може би щеше да го задържи по-дълго, ако в началото на август не го бяха отзовали. По-страшно от всички брожения в Бретан бе брожението, което назряваше в самия Париж, когато на политическия небосклон се бяха събрали повече черни облаци, отколкото през цялото време от 1789 година. Париж долавяше, че много бързо наближава часът, когато борбата между равенството и привилегиите ще стигне повратната си точка. И Андре-Луи бързаше от запад към един град, изправен пред такава перспектива, за да стигне там до повратната точка и в собственото си житейско поприще.

Мадмоазел дьо Керкадиу бе през тези дни в началото на август също в Париж, на гости при братовчедката и най-скъпата приятелка на чичо си — мадам дьо Плугастел. И макар да нямаше нищо по-ясно от неспокойния кипеж, който, предвещаваше наближаващото избухване, веселото, дори шеговито настроение, което господствуваше в кралския двор (който мадам и мадмоазел посещаваха почти всеки ден), им вдъхваше увереност. Мосьо дьо Плугастел беше дошъл и пак заминал за Кобленц по тази тайна работа, която го задържаше сега почти постоянно далеч от съпругата му. Но докато двамата бяха заедно, той с положителност я увери, че всички мерки били взети и едно въстание щяло да бъде добре дошло, понеже можело да доведе само до един край — окончателното смазване на революцията в двора на Тюйлери. Именно поради това — добавил той — кралят оставал в Париж. Ако не била сигурността му в това, щял да се огради със своите швейцарци и рицари на камата и да напусне столицата. Те щели лесно да му проправят път, ако заминаването му се посрещнело със съпротива. Но дори и от това нямало да стане нужда.

Въпреки всичко през тези първи дни на август, след отпътуването на съпруга й, въздействието на окуражаващите му думи постепенно се рушеше от хода на събитията пред самите очи на мадам. И в края на краищата на девети следобед в дома на семейство Плугастел пристигна пратеник от Мьодон с бележка от мосьо дьо Керкадиу, в която той настоятелно молеше мадмоазел веднага да се върне при него и съветваше нейната домакиня да я придружи.

Сигурно вече сте разбрали, че мосьо дьо Керкадиу беше от тези, които дружат с хора от всички класи. Древното му потекло го поставяше на равна нога с благородниците; непринуденото му държане (нещо средно между селско и буржоазно) и естествената му приветливост го поставяха на също такава дружеска нога с хора, по-ниски от него по потекло. В Мьодон го познаваха и почитаха всички прости хорица и не друг, а Руган, добродушният кмет, го осведоми на девети август за бурята, която назряваше за следния ден, и понеже знаеше за пребиваването на мадмоазел в Париж, го предупреди да я изтегли от столицата, която в течение на следващите двадесет и четири часа можеше да стане опасна зона за всички лица от род, особено за тези, които бяха заподозрени, че имат връзки с дворцовата партия.

А за връзките на мадам дьо Плугастел с двора не можеше да има никакви съмнения. Не можеше да има дори съмнения, че тези бдителни и вездесъщи тайни сдружения, които стояха на стража над люлката на младата революция бяха подробно осведомени за честите пътувания на мосьо дьо Плугастел до Кобленц (известни доказателства за което скоро щяха да излязат наяве) и не хранеха никакви илюзии за тяхната цел. Ако се приемеше в такъв случай, че дворцовата партия ще претърпи поражение в подготвящата се борба, положението на мадам дьо Плугастел в Париж не би могло да бъде друго освен изпълнено с опасност, а тази опасност би застрашавала и всеки гост от благородно потекло, пребиваващ в нейния дом.

Обичта на мосьо дьо Керкадиу към двете жени изостри у него опасенията, събудени от предупреждението на Руган. Именно това бе причината за изпратената набързо бележка, подканваща неговата племенница и молеща приятелката му да дойдат веднага в Мьодон.

Дружески настроеният кмет стигна дотам с услужливостта си, че изпрати писмото в Париж по собствения си син, умно деветнадесетгодишно момче. И ето че късно след обяд през този прекрасен августовски ден младият Руган се яви в дома Плугастел.

Той бе милостиво приет от мадам дьо Плугастел в салона, великолепието на който, съчетано с величествения вид на самата знатна дама, порази простодушното и наивно момче до дън душа. Мадам взе решение веднага. Спешното съобщение на мосьо дьо Керкадиу само потвърди собствените й страхове и съмнения. Тя реши да потегли незабавно.

— Bien, мадам — каза младежът. — В такъв случай ще ми позволите да се сбогувам.

Но тя не го пусна да си върви. Първо трябвало да отиде в кухнята да закуси, докато тя и мадмоазел се приготвят, а след това за него щяло да има място в каляската й до Мьодон. Не можела да му позволи той да се върне пеша, както бил дошъл.

Макар че при всички обстоятелства това бе най-малкото, което момъкът заслужаваше, все пак добрината в момент на такъв смут да помислиш за другиго скоро щеше да бъде възнаградена. Ако не беше направила и това, мадам щеше да изживее в най-добрия за нея случай няколко часа терзания, още по-големи от онези, които вече я очакваха.

Оставаше може би половин час до залез, когато те потеглиха с каляската й с намерението да напуснат Париж през портата Сен Мартен. Пътуваха само с един лакей отзад. Руган (страшно благоволение) бяха настанили в колата при дамите, където той веднага се влюби в мадмоазел дьо Керкадиу — най-прекрасното създание, което бе някога виждал и което въпреки всичко му говореше просто и без преструвки, като с равен. Това го позамая и смути известни републикански схващания, за които досега бе смятал, че са напълно възприети от него.

Колата спря пред бариерата, задържана там от пост на Националната гвардия, сложен пред желязната порта.

Караулният началник се доближи до вратичката на колата. Контесата подаде глава през прозореца.

— Бариерата е затворена, мадам — съобщи кратко началникът.

— Затворена! — откликна се тя. Това бе невероятно. — Но… но нима искате да кажете, че ние не можем да минем?

— Освен ако имате пропуск, мадам — Караулният началник се облегна равнодушно на пиката си. — Има заповед никой да не напуска, нито да влиза в града без съответни документи.

— Чия заповед?

— Заповед на Парижката комуна.

— Но аз трябва да изляза от града тази вечер — Гласът на мадам прозвуча почти сприхаво. — Мене ме чакат.

— В такъв случай нека мадам си осигури пропуск.

— Къде мога да го получа?

— В общината или в щаба на секцията, където мадам живее.

Тя поразмисли за миг.

— Да вървим тогава в секцията. Бъдете така добър и кажете на коларя да кара в секцията Бонди.

Той я поздрави и отстъпи.

— Секция Бонди, Рю де Мор — заповяда той на коларя.

Мадам се отпусна пак на мястото си, обзета от вълнение, напълно споделяно от мадмоазел. Руган се зае да ги успокоява и уверява. Секцията щяла да уреди въпроса. Положително щели да им дадат пропуск. Каква ли причина би могло да има да им откажат? Само една формалност в края на краищата!

Уверенията му ги окуражиха колкото да ги подготвят за още по-дълбока потиснатост, когато след малко получиха решителен отказ от председателя на секцията, приел контесата.

— Как се казвате, мадам? — попита я той безцеремонно. Груб тип от най-крайните републиканци, той дори не се изправи от уважение към дамите, когато те влязоха. Бил там — казваше той, — за да изпълнява служебните си задължения, а не да дава уроци по танци.

— Плугастел — повтори той след нея, без титлата, сякаш това беше име на месар или хлебар. Свали някакъв тежък том от полицата вдясно от себе си, отвори го и запрелиства. Това беше нещо като адресна книга на секцията му. След малко намери това, което търсеше. — Конт дьо Плугастел, дом Плугастел, Рю Паради. Това ли е?

— Точно така, мосьо — отговори контесата толкова учтиво, колкото можеше да си позволи при обидната грубост на този човек.

Настъпи продължително мълчание, през време на което той проучваше някакви забележки, написани с молив срещу името. Секциите бяха работили последните няколко седмици много по-системно, отколкото, общо взето, се предполагаше.

— С вас ли е съпругът ви, мадам? — запита той рязко, докато очите му още проучваха страницата.

— Господин контът не е с мен — отвърна тя, като подчерта титлата.

— Не е с вас? — Изведнъж той вдигна глава и й отправи поглед, в който подозрението като че се съчетаваше с присмеха. — Къде е?

— Той не е в Париж, мосьо.

— Аха! Дали е в Кобленц, как мислите?

Мадам почувствува да я втриса. Имаше нещо злокобно във всичко това. С каква цел секциите се бяха осведомили тъй щателно за пристигането и заминаването на жителите им? Какво се подготвяше? Имаше чувството, че са я хванали в капан, че са я оплели в мрежа, незабелязано поставена пред нея.

— Не зная, мосьо — каза тя с неуверен тон.

— Разбира се, не знаете — Той като че й се подиграваше. — Няма значение. И вие също искате да напуснете Париж? Къде желаете да отидете?

— В Мьодон.

— Каква работа имате там?

Лицето й пламна. Наглостта му бе непоносима за една жена, която през целия си живот не бе познавала нищо освен крайно почтително отношение както от по-нисши, така и от равни. Въпреки това, като си даваше сметка, че е изправена лице срещу лице с напълно нови сили, тя се сдържа, потисна негодуванието си и отговори спокойно:

— Искам да отведа тази дама, мадмоазел дьо Керкадиу, при чичо й, който живее там.

— Това ли е всичко? Можете да изчакате един ден за това, мадам. То не е спешно.

— Извинете, мосьо, за нас е много спешно.

— Това не е убедително за мен, а бариерите са затворени за всички, които не могат да докажат, че имат най-наложителни и основателни причини, за да искат да минат. Ще почакате, докато ограничението бъде вдигнато, мадам. Лека нощ.

— Но, мосю…

— Лека нощ, мадам — повтори той многозначително, каза й да го освободи от присъствието си с повече презрение и деспотизъм от всеки крал. — Свободна сте да си вървите.

Мадам излезе с Алин. Двете трепереха от гнева, който благоразумието ги бе накарало да потиснат. Качиха се пак в каляската и наредиха да ги закарат в къщи.

Учудването на Руган се превърна в смайване, когато му разказаха за случилото се.

— Защо да не опитате в общината, мадам? — предложи той.

— След това? Би било безполезно. Трябва да се примирим и да останем в Париж, докато не вдигнат пак бариерите.

— Може дотогава да ни е вече все едно, мадам — каза Алин.

— Алин! — възкликна с ужас контесата.

— Мадмоазел! — извика със същия тон Руган. И тогава, понеже схвана, че хора, задържани по този начин, трябва да се намират в някаква опасност, макар и неразличима още, но точно затова пък още по-страшна, младежът започна да си блъска главата. Когато отново приближаваха дома Плугастел, той заяви, че е решил задачата.

— Пропуск, издаден извън Париж, ще свърши същата работа — съобщи той. — Слушайте сега и ми имайте вяра. Аз ще се върна веднага в Мьодон. Баща ми ще ми даде два пропуска, един за самия мен и друг за трима души, от Мьодон до Париж и обратно. Аз ще вляза пак в Париж с моя пропуск, който тогава ще унищожа, и след това ще заминем заедно, тримата, с другия пропуск, като кажем, че сме дошли от Мьодон през деня. Много проста работа, в края на краищата. Ако тръгна незабавно, ще се върна още тази вечер.

— Но как ще напуснете града? — попита Алин.

— Аз ли? Хаха! Колкото до това, да не ви е грижа. Баща ми е кмет на Мьодон. Има достатъчно много хора, които го познават. Ще отида в общината и ще им кажа това, което в края на краищата е вярно: че не мога да напусна Париж поради затварянето на бариерите и че баща ми ме чака да се върна тази вечер. Те ще ми позволят да мина. То е много просто.

Неговата увереност пак ги окуражи. Всичко изглеждаше толкова лесно, както го представяше той.

— В такъв случай нека вашият пропуск бъде за четирима, приятелю — помоли го мадам. — Да не забравяме Жак — обясни тя, като посочи лакея, който току-що им беше помогнал да слязат.

Руган тръгна, уверен, че скоро ще се завърне, и ги остави да го чакат със същата увереност. Но часовете се нижеха един след друг, настъпи нощ, стана време за сън, а той все още не се връщаше.

Те чакаха до полунощ; и двете се преструваха една пред друга, че напълно вярват в добрия изход, обзети от смътни предчувствия за нещо лошо, но убиваха времето, като играеха табла в големия салон, сякаш не ги занимаваше никаква тревожна мисъл.

Най-после, когато удари дванадесет, мадам въздъхна и стана.

— Ще остане за утре сутрин — рече тя, без да го вярва.

— Разбира се — съгласи се Алин. — Всъщност той не би имал възможност да се върне тази вечер. Пък и да пътуваме утре, ще бъде много по-добре. Пътуването в такъв късен час би ви изморило тъй много, скъпа мадам.

Така и двете се преструваха една пред друга.

Рано сутринта ги събуди страшен звън на камбани: секциите даваха сигнал за тревога. По-късно до уплашения им слух достигна биене на барабани, а по едно време чуха шум от минаващо множество. Париж въставаше. Още по-късно долетя пукот на пистолети и пушки в далечината и плътния тътен на топ. Беше се разгоряло сражение между хората от секциите и привържениците на кралския двор. Въоръжените отряди бяха нападнали Тюйлери, Най-невероятни слухове се носеха навсякъде и някои от тях проникнаха чрез слугите в дома Плугастел — слухове за страшната битка за двореца, която щеше да свърши с безсмисленото избиване на всички изоставени там от безмозъчния монарх, докато сам той беше поставил себе си и семейството си под закрилата на Събранието. Безхарактерен докрай, той винаги възприемаше линията на поведение, посочвана му от лоши съветници и се беше подготвял за съпротива, а когато се видя наистина изправен пред необходимостта от съпротива, издаде заповед за капитулация и с това остави онези, които държаха на него до сетния миг, на милостта на развилнялата се тълпа.

А докато всичко това ставаше в Тюйлери, двете жени в дома Плугастел все още чакаха завръщането на Руган, макар и с все повече намаляваща надежда. А Руган не се завръщаше. Тази история не се видя толкова проста на бащата, колкото на сина. Руган старши с право се страхуваше да си послужи с такава измама.

Той отиде със сина си да осведоми мосьо дьо Керкадиу за случилото се и му разказа откровено какво бе намислил синът му, но той не смеел да го осъществи.

Мосьо дьо Керкадиу се помъчи да го трогне с молби и дори му предложи подкуп. Но Руган остана твърд.

— Мосьо — каза той, — ако се открие, че съм го направил, а то неизбежно ще стане, ще ме обесят за това. Освен другото и въпреки желанието да направя всичко по силите ми да ви услужа, то би било нарушение на моя дълг, за каквото не бих могъл и да помисля. Не бива да ме молите, мосьо.

— Но какво смятате, че ще стане? — попита полупобъркалият се сеньор.

— Това е война — отговори Руган, който беше добре осведомен, както вече видяхме. — Война между народа и кралския двор. Дълбоко съжалявам, че можах да ви предупредя твърде късно. Но в крайна сметка не мисля, че наистина има причини да се тревожите. Войната няма да се води срещу жени.

Мосьо дьо Керкадиу, за да се утеши, се хвана за това уверение, след като кметът и синът му си отидоха. Но в дъното на душата го измъчваше мисълта за тъмните дела, с които се занимаваше мосьо дьо Плугастел. Ами ако и революционерите бяха така добре осведомени? А най-вероятно бяха. Известно беше, че едно време жените на политическите престъпници са понасяли наказания за греховете на своите мъже. Всичко беше възможно в едно всенародно въстание, а Алин щеше да бъде изложена на опасност заедно с мадам дьо Плугастел.

Късно тази вечер, когато седеше мрачно в библиотеката на брат си с лулата, в която бе търсил утеха, изгаснала между пръстите му, на вратата силно се почука.

Старият сенешал на Гаврийак отиде да отвори и видя пред себе си на прага слаб млад мъж с тъмно маслинено-зелено палто, полите на което стигаха до прасците му. Беше с ботуши, панталони от еленова кожа, малка шпага, препасана с широк трикольор и с трикольорна кокарда на шапката, които му придаваха много официален вид, твърде зловещ в очите на този стар слуга на феодализма, който напълно споделяше сегашните опасения на господаря си.

— Какво желае господинът? — попита той с нещо средно между уважение и недоверие.

И тогава го стресна един ясен глас:

— Хей, Беноа! Дявол да го вземе! Съвсем ли си ме забравил?

С трепереща ръка старецът вдигна фенера, който носеше, за да освети по-добре това слабо лице с голяма уста.

— Мосьо Андре! — извика той. — Мосьо Андре! — След това загледа трицветния колан и кокардата и се поколеба, явно без да знае какво да прави.

Но Андре-Луи влезе край него в широкия вестибюл с неговия мозаичен под от черен и бял мрамор.

— Ако кръстникът ми още не си е легнал, заведи ме при него. Ако си е легнал, пак ме заведи при него.

— О, разбира се, мосьо Андре… и аз съм сигурен, че той ще бъде очарован да ви види. Не, още не си е легнал. От тука, мосьо Андре, от тука, ако обичате.

На връщане в Париж, стигнал в Мьодон преди половин час, Андре-Луи бе отишъл при кмета да чуе нещо по-определено за това, което може би ставаше в Париж — да му потвърди или опровергае зловещите слухове, които го пресрещаха все по-раздути и по-раздути с приближаването към столицата. Руган го осведоми, че предстои въстание, че секциите вече са завзели бариерите и че лица, нямащи пълномощия, не могат да влизат или да напускат града.

Андре-Луи наведе глава с най-мрачни мисли. От известно време насам бе долавял опасността от тази втора революция, породена от първата, която можеше да унищожи всичко извършено и да предаде юздите на управлението на злодейска клика, която щеше да хвърли страната в анархия. Това, от което се беше страхувал, можеше сега повече от всеки друг път да се развихри. Той щеше да продължи още тази вечер и да види сам какво става.

И тогава, когато си отиваше, Андре-Луи се обърна пак към Руган да го попита дали мосьо дьо Керкадиу е още в Мьодон.

— Познавате ли го, мосьо?

— Той е мой кръстник.

— Ваш кръстник! И вие сте представител! Че тогава може да сте точно човекът, от когото той има нужда — И Руган му разказа за мисията на сина му в Париж този следобед и как тя завърши.

Нямаше нужда от нищо повече. Това, че преди две години кръстникът му бе забранил при известни условия да стъпва в дома му, нямаше никакво значение в момента. Той остави колата си в ханчето и отиде направо при мосьо дьо Керкадиу.

А мосьо дьо Керкадиу, стреснат в този късен час от неочакваното появяване на човека, от когото бе жестоко огорчен, го приветствува почти със същите изрази, с които го посрещна в същата стая при друг подобен случай и преди:

— Какво търсите тука, господине?

— Искам да ви услужа, ако мога, кръстнико — бе обезоръжаващият отговор.

Но той не обезоръжи мосьо дьо Керкадиу.

— Вие не се вестихте толкова дълго, че не очаквах вече да ме тревожите.

— Нямаше да се осмеля да наруша волята ви, ако не се надявах, че мога да ви бъда полезен. Бях при кмета Руган…

— Какви са тези приказки, че не сте се осмелявали да нарушите волята ми?

— Вие ми забранихте да стъпвам в дома ви, мосьо.

Мосьо дьо Керкадиу го загледа безпомощно.

— И затова ли не се вестихте цялото това време?

— Разбира се. Защо иначе?

Мосьо дьо Керкадиу продължаваше да го гледа слисано. След това полугласно изруга. Отношението на този човек, който настояваше да приема изявленията му буквално, го объркваше. Беше очаквал, че Андре-Луи ще дойде разкаян да признае грешката си и ще се моли да бъде простен. Той му го каза.

— Но как можех да допусна, че влагате в думите си някакво друго значение? Изявлението ви беше толкова категорично. Какви изрази на разкаяние биха могли да ми помогнат, щом нямах намерение да се поправя? А аз нямах такова намерение. Може още да сме благодарни за това.

— Благодарни ли?

— Аз съм представител. Разполагам с известна власт. И тъкмо навреме се връщам в Париж. Мога ли да ви услужа с това, с което не може да ви услужи Руган? Нуждата, изглежда, е много належаща, мосьо, ако и половината от това, което подозирам, е вярно. Алин трябва да бъде доведена на сигурно място веднага.

Мосьо дьо Керкадиу капитулира безусловно. Той се приближи и стисна ръката на Андре-Луи.

— Мое момче — каза той, видимо трогнат, — има у теб известно благородство, което не може да ти се отрече. Ако смяташ, че съм бил суров към теб, то е било, защото съм се борил с лошите ти наклонности. Исках да те опазя от порочния път на политиката, който е докарал нещастната ни страна до такова ужасно положение. Неприятелят е на границата, гражданска война може да пламне всеки момент във вътрешността. Ето какво направихте вие, революционерите.

Андре-Луи не възрази и продължи:

— Относно Алин? — И веднага сам отговори на въпроса си: — Тя е в Париж и трябва да бъде изведена оттам веднага, преди градът да се е превърнал в касапница, а това може да стане, ако се развихрят страстите, които кипят вече от толкова месеци. Планът на младия Руган е добър. Поне аз не мога да измисля по-добър.

— Но Руган старши не ще и да чуе за него.

— Искате да кажете, че не е съгласен да го направи на собствена отговорност. Но на моя отговорност се съгласи. Аз му оставих бележка, подписана от мен, в смисъл, че е издал пропуска за мадмоазел дьо Керкадиу да отиде в Париж и да се върне в съгласие с мое нареждане. Пълномощията, които нося и които му показах, са достатъчно оправдание за него да го изпълни. Оставих му тази бележка с уговорката, че ще я използува само в случай на крайна нужда, за самозащита. В замяна той ми даде този пропуск.

— Ти вече си го взел!

Мосьо дьо Керкадиу пое протегнатия му от Андре-Луи лист хартия. Ръката му трепереше. Той поднесе листа към свещите, които горяха в конзолата, и присви късогледите си очи, за да го прочете.

— Ако изпратите това в Париж по младия Руган сутринта — каза Андре-Луи, — Алин ще бъде тука към пладне… Разбира се, нищо не би могло да се направи тази вечер, без да събуди подозрение. Твърде късно е. А сега, господин кръстник, вие знаете точно защо си позволих да се явя тука, въпреки заповедите ви. Ако има нещо друго, с което мога да ви услужа, достатъчно е само да го споменете, докато съм тук.

— Разбира се, има, Андре. Не ти ли каза Руган, че в Париж са и други?…

— Той спомена мадам дьо Плугастел и нейния слуга.

— Защо тогава?… — Мосьо дьо Керкадиу се пресече и въпросително го загледа.

Много сериозно Андре-Луи поклати глава.

— Това не е възможно — рече той.

Мосьо дьо Керкадиу зяпна от изумление.

— Не е възможно! Но защо!

— Мосьо, това, което върша за Алин, мога да направя с чиста съвест. Освен това заради Алин бих постъпил против съвестта си и пак бих го направил. Но случаят с мадам дьо Плугастел е съвсем друг. Нито Алин, нито някой от близките й е бил забъркан в контрареволюционната дейност, която е истинският първоизточник на бедствието, заплашително надвиснало над нас. Мога да осигуря извеждането й от Париж без угризения на съвестта, с убеждението, че не върша нищо, което някой би могъл да осъди или което би могло да стане предмет на разследвания. Обаче мадам дьо Плугастел е съпруга на господин конт дьо Плугастел, за когото цял свят знае, че е куриер между кралския двор и емигрантите.

— Тя не е виновна за това! — извика смаян мосьо дьо Керкадиу.

— Съгласен съм. Но тя може да бъде призована всеки момент да установи, че не участвува в тези маневри. Знае се, че днес е била в Париж. Ако я потърсят утре и открият, че е изчезнала, положително ще бъдат направени разследвания, които ще разкрият, че съм нарушил гласуваното ми доверие и злоупотребил с пълномощията си за собствени цели. Надявам се, мосьо, да се съгласите, че рискът е твърде голям, за да го поема заради един чужд човек.

— Чужд ли? — рече с укор сеньорът.

— Фактически непозната за мен — каза Андре-Луи.

— Но тя не е чужда за мен, Андре! Тя ми е братовчедка и много скъпа и тачена приятелка. Mon Dieu, това, което казваш, само увеличава наложителността да я изведем от Париж. Тя трябва да бъде спасена, Андре, на всяка цена, трябва да бъде спасена! Ами че нейният случай е безкрайно по-неотложен от случая с Алин!

Той стоеше като молител пред кръщелника си — съвсем различен от строгия мъж, който го посрещна при пристигането. Лицето му беше бледо, ръцете се тресяха, а по челото имаше капчици пот.

— Господин кръстник, бих направил всичко в разумни граници. Но не мога да направя това. Да спася нея, това може да значи гибел за Алин и за вас, както и за мен.

— Трябва да поемем риска.

— Вие имате право да говорите от свое име, разбира се.

— О, то важи и за теб, повярвай ми, Андре, и за теб! — Той се доближи до младия мъж. — Андре, умолявам те да повярваш на думите ми за това и да вземеш пропуск за мадам дьо Плугастел.

Андре го погледна озадачено.

— Фантастично! — каза той. — Спомням си с благодарност интереса, който тази дама прояви към мен в течение на няколко дена веднъж, когато бях дете, и после неотдавна в Париж, когато се помъчи да ме спечели за онова, което смята за права политическа вяра. Но не искам да рискувам врата си заради нея… не, нито вашия, нито на Алин.

— Ах! Но, Андре…

— Това е последната ми дума, мосьо. Става късно, а аз искам да спя в Париж.

— Не, не! Чакай — Господарят на Гаврийак проявяваше признаци на неизразимо страдание. — Андре, трябва.

В тази настойчивост, а още повече в безумния начин, по който се молеше, имаше нещо тъй безразсъдно, че Андре неволно заподозря в това някаква скрита, тайнствена причина.

— Трябва ли? — откликна се той. — Защо да трябва? Вашите основания, мосьо?

— Андре, моите основания са съкрушителни.

— Моля, позволете ми аз да съдя за това — Андре-Луи се държеше почти заповеднически.

Това искане като че ли хвърли мосьо дьо Керкадиу в отчаяние. Той закрачи из стаята с ръце здраво стиснати на гърба и сбръчкано чело. Най-после се спря пред кръщелника си.

— Не можеш ли да повярваш на думите ми, че тези основания съществуват! — възкликна той с покруса.

— По такъв въпрос — въпрос, който може да ми коства живота? О, мосьо, разумно ли е това?

— Аз ще наруша честната си дума, клетвата си, ако ти кажа! — Мосьо дьо Керкадиу се извърна настрана и закърши ръце в явно жалко състояние; сетне се обърна пак към Андре: — Но в това неизбежно положение, в това отчаяно положение и понеже така безсърдечно настояваш, ще трябва да ти кажа. Господ да ми е на помощ, но нямам друг избор. Тя ще го разбере, когато научи. Андре, мойто момче… — Той пак се пресече: човек, обзет от страх. Сетне сложи ръка върху рамото на кръщелника си и за все по-голямата си изненада Андре-Луи забеляза, че тези светли късогледи очи са премрежени от сълзи, — Мадам дьо Плугастел е твоя майка.

За продължителен момент последва пълно мълчание. Той не можа веднага да разбере това, което му се каза. Когато най-после го схвана, първият импулс на Андре-Луи бе да извика. Но се овладя и се показа като стоик. Трябваше винаги да играе някаква роля. Това беше в природата му. И остана верен на природата си дори в този върховен момент. Той продължи да мълчи, докато, послушен на чудноватия си артистичен инстинкт, не се увери, че ще може да говори без всякакво вълнение.

— Разбирам — промълви той най-после съвсем студено. Мислено се връщаше към миналото. Бързо прехвърли спомените си за мадам дьо Плугастел, изключителния й, макар и случаен интерес, странната смесица от обич и печал, които винаги проличаваха в държанието й към него, и най-сетне разбра толкова много неща, вълнували го преди.

— Разбирам — каза той пак. И додаде: — Естествено само един глупак може да не се досети досега.

Мосьо дьо Керкадиу бе този, който извика, мосьо дьо Керкадиу се отдръпна, сякаш го бяха ударили.

— Боже мой, Андре, от какво си направен? Нима можеш да приемеш подобно съобщение по такъв начин?

— А как бихте искали да го приема? Нима е трябвало да се изненадам от откритието, че имам майка? В края на краищата майката е неизбежна необходимост, за да можеш да се родиш.

Той рязко седна, за да скрие твърде издайническия факт, че му треперят краката. Извади носна кърпа от джоба да си избърше челото, което беше овлажняло. И тогава, съвсем неочаквано, откри, че плаче.

При вида на тези сълзи, потекли беззвучно по тъй пребледнялото лице, мосьо дьо Керкадиу бързо изтича при него, седна до Андре-Луи и го прегърна обичливо през рамото.

— Андре, бедното ми момче — промърмори той. — Аз… аз бях толкова глупав да помисля, че нямаш сърце. Ти ме измами с проклетите си преструвки, а сега виждам… виждам… — Сеньорът не беше сигурен какво именно вижда, или най-малкото се колебаеше да го изрази.

— Няма нищо, мосьо. Аз съм изморен и… и имам хрема — И тогава, намерил, че няма сили да играе тази роля, ненадейно се отказа от всякакви преструвки. — Защо… защо е била нужна цялата тази тайнственост? — попита той. — Нима е трябвало никога да не го узная?

— Да, Андре. Трябвало е… трябвало е в името на благонравието.

— Но защо? Кажете ми всичко докрай, мосьо. Положително не можете да останете с тази недомлъвка. Щом вече ми казахте това, трябва да кажете всичко.

— Основанието, мойто момче, е това, че си се родил около три години след брака на майка ти с мосьо дьо Плугастел, след като мосьо дьо Плугастел отсъствува към осемнадесет месеца с войските и около четири месеца преди завръщането му при неговата съпруга. Това е нещо, което мосьо дьо Плугастел никога не е подозирал и поради най-сериозни семейни съображения не бива никога да заподозре. Ето защо е била пазена най-голяма тайна. Ето защо никой никога не го е узнал. Майка ти дойде навреме в Бретан и под чуждо име прекара няколко месеца в село Моро. Ти си се родил, докато е била там.

Андре-Луи премисли всичко това. Беше избърсал сълзите си. И седеше сега скован и съсредоточен.

— Когато ми казвате, че никой никога не го е узнал, това значи, разбира се, че вие, мосьо…

— О, Mon Dieu, не! — Отрицанието прозвуча като неудържим протест. Мосьо дьо Керкадиу скочи на крака, подтикнат от буйното си вълнение. Сякаш самата мисъл за такова нещо го изпълни с ужас. — Аз бях единственият човек, освен нея, който знаеше. Но не е така, както ти мислиш, Андре. Нима можеш да си представиш, че бих те лъгал, че бих се отрекъл от теб, ако беше мой син?

— Щом ми казвате, че не съм, мосьо, това е достатъчно.

— Не си. Аз съм неин братовчед, а също, както Терез много добре знаеше, най-верен приятел. Тя знаеше, че може да ми се довери и именно към мен се обърна за помощ в безизходното си положение. Едно време, преди години, исках да се оженя за нея. Но, разбира се, не съм от тези мъже, които една жена би могла да люби. Тя се довери обаче на моята преданост и аз оправдах доверието й.

— Тогава, кой е бил баща ми?

— Не знам. Не ми го е казала. Това бе нейна тайна и аз не съм любопитствувал. Такова нещо не е по моя нрав, Андре.

Андре-Луи се изправи и остана да стои мълчаливо пред мосьо дьо Керкадиу.

— Нали ми вярваш, Андре?

— Естествено, мосьо, и съжалявам, съжалявам, че не съм ваш син.

Мосьо дьо Керкадиу сграбчи конвулсивно ръката на кръщелника си и я задържа за миг без нито една дума. Сетне, когато я освободи, заговори пак.

— А сега, какво ще правиш, Андре? — попита той, — Сега, след като го знаеш?

Андре-Луи постоя малко в размисъл, сетне избухна в смях. Положението имаше хумористични страни. Той ги обясни:

— Каква разлика може да има поради това, че зная? Трябва ли синовната почит да се събуди само от узнаването за роднинската връзка? Трябва ли да рискувам бесилката по липса на предпазливост заради една майка, толкова предпазлива, че не е имала никакво намерение някога да ми се открие? Откритието се дължи изключително на случая, прищявка на съдбата. Трябва ли то да има значение за мен?

— Това ще го решиш ти, Андре.

— Не, не е по силите ми. Който ще да го решава, аз не мога.

— Искаш да кажеш, че отказваш дори и сега?

— Искам да кажа, че съм съгласен. Понеже не мога да реша какво би било правилно да направя, остава ми само да направя това, което би следвало да направи един син. То е нелепо, но целият живот е нелеп.

— Ти никога, никога не ще съжаляваш!

— Надявам се — каза Андре. — И все пак мисля, че е доста вероятно да съжалявам. А сега ще е по-добре веднага да отида пак при Руган и да взема от него другите пропуски, които ще са необходими. Тогава може би ще е най-добре да ги занеса в Париж лично утре сутрин. Ако ме подслоните за през нощта, мосьо, ще бъда благодарен. Трябва… трябва да призная, че надали съм способен за още нещо тази вечер.