Рафаел Сабатини
Скарамуш (30)

X
Завръщащата се каляска

Мосьо дьо Керкадиу написа писмо.

„Кръщелнико — започна той без всякакво смекчаващо прилагателно, — с болка и възмущение научих, че пак си се показал безчестен и си нарушил даденото ми обещание да се въздържаш от политиката. С още по-голяма болка и възмущение научавам, че само за няколко дена името ти е станало пословично, че си се отказал от оръжието на лъжливите, коварни доводи срещу моята класа — класата, на която дължиш всичко — в полза на шпагата на убиеца. До знанието ми е стигнало, че утре имаш среща с моя добър приятел мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Един благородник с неговото положение носи известни задължения, наложени от потеклото, които не му позволяват да се откаже от обявен дуел. Но на тебе не ти тежат такива неудобства. За човек от твоята класа да се откаже от дуел или да не се яви, след като го е приел, не представлява никаква жертва. Равните на теб вероятно ще бъдат на мнение, че проявяваш похвално благоразумие. Затова те моля — пък ако мислех, че все още имам над теб някаква власт, на каквато всичко, което си получил от мен, ми дава право, щях да ти заповядам — да не допуснеш това нещо да стигне по-далече, а да се въздържиш и да не се явиш на срещата утре сутрин. Понеже нямам такава власт, както поведението ти ясно показва, и понеже нямам никакво основание да се надявам, че едно надлежно чувство на благодарност към мен ще те накара да обърнеш внимание на тази моя най-гореща молба, виждам се принуден да добавя, че ако останеш жив след утрешния дуел, не ще мога вече при никакви обстоятелства да си позволя да забелязвам твоето съществуване. Ако у теб все още е останала някаква искрица от обичта, която едно време изпитваше към мен, или ако за теб има някакво значение обичта, която, въпреки всичко направено от теб, за да я загубиш, представлява главната подбуда за написването на това писмо, вярвам, не ще ми откажеш да постъпиш, както те моля.“.

Това писмо не беше тактично. Мосьо дьо Керкадиу не беше тактичен човек. Както и да го четеше, когато му беше връчено тази неделя следобед от слугата, изпратен за тази цел в Париж, Андре-Луи можеше да съзре в него само грижа за мосьо Ла Тур д’Азир, добрия приятел на мосьо дьо Керкадиу, както той наричаше бъдещия си зет.

Андре-Луи накара слугата да чака цял час, докато съчини отговора си. Колкото кратък и да беше, той му струва значителни усилия и няколко безуспешни опита. Ето какво написа той накрая:

„Господин кръстник,

Вие правите отказа изключително труден за мен, когато се позовавате в молбата си на моята обич. Тя е нещо, за което ще се радвам да ви давам доказателства цял живот при всеки удобен случай, и затова не е по силите ми да изкажа колко съм нещастен, че не мога да ви дам доказателството, за което ме молите днес. Има твърде много между мосьо дьо Ла Тур д’Азир и мен. Също така вие сте повече от несправедлив към мен и моята класа (която и да е тя), когато казвате, че задълженията на честта не важат за нас. Аз смятам, че важат дотолкова, щото, дори да исках, не бих могъл да се оттегля.

Ако в бъдеще държите на суровото намерение, изразено в писмото ви, ще трябва да го понеса. Бъдете сигурен, че много ще ме боли.

 

Ваш предан и благодарен кръщелник

Андре-Луи“

Той изпрати писмото по слугата на мосьо дьо Керкадиу и сметна, че това приключва въпроса. Беше му много болно, но понасяше болката с обичайния за него външен стоицизъм.

На другата сутрин в осем и четвърт, когато двамата с Льо Шапелие, дошъл да закуси заедно с него, ставаха от трапезата, за да потеглят към Булонския лес, икономката му го изненада, като доложи за идването на мадмоазел дьо Керкадиу.

Андре-Луи погледна часовника си. Макар файтонът да го чакаше вече пред вратата, можеше да отдели няколко минути. Той се извини на Льо Шапелие и пъргаво излезе във вестибюла.

Девойката се спусна насреща му напрегнато, почти трескаво.

— Няма да се преструвам, че не зная защо си дошла — побърза да каже Андре-Луи, за да съкрати разговора. — Но времето не чака и аз те предупреждавам, че има смисъл да изложиш само най-тежките доводи.

Това я изненада. То беше равно на категоричен отказ в самото начало, преди да е промълвила нито дума, а такова поведение най-малко би очаквала от Андре-Луи. И нещо повече: в държането му имаше някаква отчужденост, съвсем необикновена за поведението му към нея, а тонът бе извънредно хладен и официален.

Това я обиди. Тя не можеше да се досети за прибързаното му заключение. По отношение на нея той правеше (което бе напълно естествено в края на краищата) същата грешка, каквато бе направил по отношение на вчерашното писмо от кръстника си. Смяташе, че главният подтик за действие е единствено загрижеността за мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Че можеше да е загриженост за самия него, и на ум не му идваше. Собственото му убеждение за неизбежния изход на този дуел бе тъй непоклатимо, че не можеше да си представи някой да изпитва страх за него.

Това, което смяташе като опасение за предварително обречената жертва, го беше раздразнило у мосьо дьо Керкадиу; у Алин то го изпълни с ожесточен гняв; той заключаваше от факта, че девойката едва ли е била откровена с него, че амбицията я подтикваше да гледа благосклонно на ухажването на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. А нямаше нищо друго, което би могло да го настърви по-неумолимо срещу маркиза, понеже да спаси Алин, в неговите очи бе почти толкова важно, колкото и да отмъсти за миналото.

Алин се вгледа в него изпитателно и пълното му спокойствие в такъв момент я изуми. Не можа да се сдържи и да не го изрече:

— Колко си спокоен, Андре!

— Не се вълнувам лесно. Едно от нещата, с които се гордея.

— Но… О, Андре, този дуел не бива да се състои! — Тя се доближи, сложи ръце на раменете му и остана така с лице на една педя от неговото.

— На теб, разбира се, ти е известно някое сериозно основание, поради което не бива — подхвърли той.

— Може да бъдеш убит — отговори девойката и очите й се разшириха при тези думи.

Това беше толкова далече от всичко, което очакваше, че за миг остана само втренчен в нея. После му се стори, че разбира. Той се изсмя, сне ръцете й от рамената си и направи крачка назад. Това беше плитка хитрина, детинска и недостойна за нея.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ми се наложиш, като се опиташ да ме уплашиш? — попита той и малко остана презрително да се изсмее.

— Ах, ти си положително луд! Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се слави като най-опасния фехтувач във Франция.

— Не си ли никога забелязала, че в повечето случаи носещата се слава не отговаря на действителността? Шабрийан беше опасен фехтувач и Шабрийан лежи погребан в земята. Ла Мот-Роайо беше още по-опасен фехтувач и сега животът му е в ръцете на лекаря. Същото постигна и другите шпагоубийци, които мечтаеха да нанижат на шпагите си като някаква овца нещастното провинциално адвокатче. А ето че днес е редът на главатаря, цветето на шпагоубийците. Той ще си плати за много закъсняла сметка. Бъди сигурна. Тъй че, ако нямаш друго основание, с което да ме убедиш…

Това, което я озадачаваше, бе неговият сарказъм. Нима можеше да бъде искрен в увереността си, че ще вземе връх срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир? С нейните ограничени познания, с набилото се в ума й противоположно убеждение на чичо й, тя реши, че Андре-Луи само играе роля и ще я играе до самия край.

Ала дори приела, че е така, тя все пак смени тактиката си, за да му отговори:

— Нали получи писмото на чичо?

— И му отговорих.

— Зная. Но това, което е казал, той ще изпълни. Недей и помисля, че ще омекне, ако постигнеш ужасната си цел.

— Виж, второто основание е по-добро от първото — каза Андре-Луи. — Ако има на този свят някакво основание, което би могло да ме трогне, то е само това. Но твърде много се е насъбрало между Ла Тур д’Азир и мен. Не забравяй и клетвата, която съм дал пред покойния Филип дьо Вилморен. Не очаквах бог да ми даде такъв удобен случай да я изпълня.

— Ти още не си я изпълнил — предупреди го Алин.

Андре-Луи й се усмихна.

— Вярно! Но скоро ще стане девет часът. Кажи ми — попита я той внезапно, — защо не си се обърнала с тази своя молба към мосьо дьо Ла Тур д’Азир?

— Обърнах се — отговори девойката и се изчерви при спомена за вчерашния отказ. Андре-Луи изтълкува изчервяването й съвсем другояче.

— И той?

— Задълженията на мосьо дьо Ла Тур д’Азир… — започна тя, но се прекъсна и му отговори накъсо: — Ах, той отказа.

— Тъй, тъй. Трябваше да откаже, разбира се, каквото и да му костваше. И все пак на негово място аз бих си помислил за тази цена. Но мъжете са различни, както виждаш — Той въздъхна. — А и на твое място, като видех това, мисля, че щях да сложа точка на всичко. Но пък…

— Не те разбирам, Андре.

— Мисля, че се изразявам достатъчно ясно. Поне по-ясно, отколкото бих могъл да се изкажа. Повърти го малко в ума си. Може да ти помогне по-скоро да се утешиш — Той пак погледна часовника си. — Моля те, чувствувай се напълно у дома си тука. Аз трябва да тръгвам.

Льо Шапелие надникна през вратата:

— Моля да ме извините, че се меся. Но ние ще закъснеем. Андре, освен ако ти…

— Идвам — отвърна му Андре. — Ще ти бъда много задължен, ако ме почакаш, докато се върна, Алин. Особено като имам предвид решението на чичо ти.

Тя не му отговори. Беше онемяла. Андре-Луи прие мълчанието й за съгласие, поклони се и излезе. Останала на мястото си, тя го чу да слиза по стълбите заедно с Льо Шапелие. Андре говореше на приятеля си и гласът му бе спокоен и нормален.

О, той беше луд — заслепен от самоувереност и суета. Когато колата му изтрополи по улицата, Алин седна обезсилена, с чувство на изтощение и гадене. Бъркаше й се и й се повдигаше от ужас. Андре-Луи отиваше на смърт. Душата й бе завладяна от това убеждение — безразсъдно убеждение, може би в резултат от гръмките празнословия на мосьо дьо Керкадиу. Известно време девойката седя така, парализирана от безнадеждност. Сетне скочи пак и закърши ръце. Трябваше да направи нещо, за да предотврати този ужас. Но какво можеше да стори? Да отиде подир него в леса и да се намеси там, би значило да направи един безполезен скандал. Условностите на доброто поведение бяха против, изправяха се пред нея като непреодолимо препятствие. Нямаше ли някой, който би могъл да й помогне?

Както стоеше там, полуобезумяла от безпомощността си, тя долови пак тропот на кола и копита по каменната настилка на улицата. Приближаваше се някаква каляска. Тя шумно спря пред училището по фехтовка. Нима Андре-Луи се връщаше? Алин страстно се улови като за сламка за тази надежда. На вратата се почука силно и припряно. Тя чу икономката на Андре-Луи да трака с дървените си обувки надолу по стълбата, за да отвори.

Алин се втурна при вратата на вестибюла, широко я отвори, затаи дъх и се ослуша. Ала гласът, който долетя горе при нея, не беше този, който тъй отчаяно се надяваше да чуе. Беше глас на жена и той питаше с настойчив тон за мосьо Андре-Луи — глас първо смътно познат, после несъмнено близък, гласът на мадам дьо Плугастел.

Развълнувана, тя изтича на площадката на тясното стълбище тъкмо навреме, за да чуе мадам дьо Плугастел възбудено да възкликва:

— Вече е отишъл! О, но преди колко време? В коя посока тръгна?

Това беше достатъчно да подскаже на Алин, че мисията на мадам дьо Плугастел вероятно е същата, както нейната. В този миг, разстроена, със смут в душата и напрегнала ум върху единственото нещо от жизнено значение, девойката не намери в това нищо учудващо. Изключителното внимание на мадам дьо Плугастел към Андре-Луи й се видя достатъчно като обяснение.

Без да се спре да размисли, тя изтича надолу по стръмното стълбище с вик:

— Мадам! Мадам!

Пълната угледна икономка се дръпна настрана и двете жени се озоваха една срещу друга на прага. Мадам дьо Плугастел изглеждаше бледа и измъчена и някакъв безимен ужас се четеше в очите й.

— Алин! Вие тук! — възкликна тя. Но веднага остави настрана всички второстепенни съображения пред наложителността на момента и продължи: — И вие ли закъсняхте?

— Не, мадам. Аз го видях. Умолявах го. Но той не искаше да ме чуе.

— Ах, това е ужасно! — Мадам дьо Плугастел се потресе при тези думи. — Научих едва преди половин час и дойдох веднага, за да предотвратя на всяка цена дуела.

Двете жени се загледаха с объркване и отчаяние. На заляната от слънце улица един-двама дрипави безделници се спряха да позяпат красивата каляска с великолепните дорести коне и двете знатни дами пред входа на училището за фехтовка. От другата страна на улицата долиташе дрезгавият глас на странствуващ майстор на мехове, който викаше според обичая на занаята си:

— A raccommoder les vieux soufflets!^[1]

Мадам се обърна рязко към икономката:

— Колко време има, откакто е тръгнал господинът?

— Десетина минути, едва ли повече — Понеже смяташе, че тези знатни дами са приятелки на последната жертва на непобедимия й господар, добрата женица се мъчеше да се държи с прилично равнодушие.

Мадам закърши ръце:

— Десет минути! О! — Това беше почти стон. — Накъде е тръгнал?

— Срещата е била определена за девет часа в Булонския лес — обясни й Алин. — Бихме ли могли да го догоним? Бихме ли могли да се наложим, ако го настигнем?

— Ах, боже мой! Въпросът е дали ще стигнем навреме. В девет часа! Остава само някакъв си четвърт час. Mon Dieu! Mon Dieu! — Мадам сключваше ръце, отпускаше ги и ги сключваше пак. — Знаете ли поне къде в леса трябва да се срещнат?

— Не, зная само, че е в Булонския лес.

— В Булонския лес! — Мадам стигна до полуда. — Той е почти колкото половин Париж — Но тя задъхано продължи: — Хайде, Алин, качвайте се, качвайте се! — След това се обърна към кочияша: — В Булонския лес по Пътя на кралицата — заповяда тя, — карай с всички сили. Ще получиш десет пистола^[2], ако стигнеш навреме. Шибай, човече!

Мадам дьо Плугастел бутна Алин в каляската и скочи след нея с пъргавината на младо момиче. Тежката кола — твърде тежка за това надпреварване с времето — потегли, преди тя да беше седнала. С люшкане и олюляване каляската се носеше, печелейки проклятия от не един пешеходец, когото малко оставаше да смачка в някоя стена или да стъпче под колелетата.

Мадам се бе облегнала на седалката със затворени очи и треперещи устни. Лицето й изглеждаше много бледо и напрегнато. Алин мълком я наблюдаваше. Струваше й се, че мадам дьо Плугастел страда така дълбоко, както и самата тя, и изпитва мъките на опасения не по-малки от нейните.

По-късно Алин щеше да се чуди на това. Но в момента единствените мисли, на които бе способен полускованият й ум, бяха насочени към безнадеждната им мисия.

Каляската прекоси площад Луи XV и най-после излезе на Пътя на кралицата. По този прекрасен булевард между Елисейските полета и Сена, почти празен по това време на деня, те се понесоха по-бързо, вдигнали облак от прахоляк подире си.

Но макар скоростта им да достигаше до опасна точка, за жените в каляската тя бе прекалено малка. Когато спряха пред бариерата в края на Пътя на кралицата, часовниците в града зад тях удариха девет и във всеки техен удар сякаш прозвучаваше присъда.

Въпреки всичко тука, на бариерата, разпоредбите налагаха кратко забавяне. Алин запита дежурния подофицер преди колко време е минал оттам файтонът, който можа да му опише. Той отговори, че преди двадесетина минути край бариерата е минала кола с депутата мосьо Льо Шапелие и Паладина на Третото съсловие мосьо Моро. Подофицерът беше много добре осведомен. Можел почти безпогрешно да се досети — каза той с усмивка — по каква работа отивал мосьо Моро натам толкова рано този ден.

Те го оставиха, за да се понесат сега през открити поля по пътя, който продължаваше да се вие край реката. Двете жени седяха в безмълвно отчаяние, вперили безнадежден поглед напред. Ръката на Алин бе здраво стисната в ръката на мадам. В далечината, отвъд ливадите вдясно, можеха вече да видят дългата здрачна линия дървета на Булонския лес и скоро те свиха настрана по път, който се отклоняваше надясно, отдалечаваше се от реката и се насочваше право към гората.

Най-после мадмоазел наруши мълчанието на безнадеждността, възцарило се между тях, откакто бяха минали бариерата:

— Ах, не е възможно да стигнем навреме! Не е възможно!

— Не го казвайте! Не го казвайте! — възкликна мадам.

— Но вече отдавна минава девет, мадам! Андре трябва да е бил точен, а тези… тези неща не отнемат много време. Всичко… всичко ще е свършило вече.

Мадам потреперя и затвори очи. Изведнъж обаче пак ги отвори и се раздвижи. Сетне подаде глава през прозореца.

— Идва кола — съобщи тя и в тона й се долови от какво изпитва страх.

— Нима вече! О, нима вече! — Така Алин изрази безмълвно предадената мисъл. Стана и трудно да диша, почувствува внезапно нужда от повече въздух. Нещо пулсираше на гърлото й и сякаш се мъчеше да я задуши: мъгла се спусна и заплува пред очите й.

В облак от прах към тях се носеше отворено ландо, идващо от Булонския лес. Те го наблюдаваха, и двете пребледнели, без да смеят да заговорят. А Алин всъщност не можеше и да поеме дъх, за да го каже.

Когато се приближи, ландото забави ход, ще не ще, както постъпиха и те, за да могат благополучно да се разминат на този тесен път. Алин беше на прозореца заедно с мадам дьо Плугастел и с уплашени очи двете се вглеждаха в тази отворена каляска, която вече се изравняваше с тях.

— Кой от тях е, мадам? О, кой от тях? — изхълца Алин, без да погледне, съвсем замаяна.

На по-близката към тях страна седеше мургав млад господин, когото и двете не познаваха. Той се усмихваше и говореше нещо на другаря си. В следващия миг можаха да видят мъжа, който седеше от другата страна. Той не се усмихваше. Лицето му беше бяло и безжизнено и това беше лицето на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

Дълъг миг, онемели от ужас, двете жени не можеха да снемат очи от него, докато той ги забеляза и на суровото му лице се изписа безкрайна изненада.

В същия момент с дълбока тръпна въздишка Алин загуби свяст и се смъкна на пода на каляската зад мадам дьо Плугастел.