Рафаел Сабатини
Скарамуш (3)

III
Красноречието на мосьо дьо Вилморен

Този път, докато слизаха заедно от хълма, замисленият и мълчаливият беше мосьо дьо Вилморен, а приказливият — Андре-Луи. Беше избрал „жената“ за тема на сегашната си беседа. Твърдеше (съвсем неоправдано), че е открил жената тази сутрин, и това, което говореше за нежния пол, не беше ласкаво, а от време на време почти вулгарно. Мосьо дьо Вилморен, след като разбра каква е темата, не го слушаше. Колкото и странно може да изглежда това за един френски абат от негово време, мосьо дьо Вилморен не се интересуваше от жени. Бедният Филип правеше изключение в няколко отношения.

Срещу „Бретон Арме“, хана и пощенската станция в началото на село Гаврийак, мосьо дьо Вилморен прекъсна другаря си тъкмо когато се беше издигнал до най-шеметни височини в язвителните си нападки, и Андре-Луи, възвърнат по този начин към действителността, забеляза, че каляската на мосьо дьо Ла Тур д’Азир стои пред вратата на странноприемницата.

— Не ми се вярва да си ме слушал — каза той.

— Ако беше по-малко увлечен от това, което казваше, може би щеше да го забележиш по-скоро и нямаше да говориш на вятъра. Работата е там, че ти ме разочароваш, Андре. Ти като че ли забрави за какво бяхме отишли. Аз имам среща тука с господин маркиза. Той желае да чуе от мене нещо повече по въпроса. Горе в Гаврийак не можах нищо да свърша. Така се случи, че моментът не бе подходящ. Но аз се надявам на господин маркиза.

— Надяваш се за какво?

— Че ще направи, каквото е във властта му, за да поправи стореното. Ще се погрижи за вдовицата и сирачетата. Защо иначе ще иска да чуе от мен нещо повече?

— Необичайно благоволение — забеляза Андре-Луи и цитира: — „Timeo Danaos et dona ferentes.“^[1]

— Защо? — попита Филип.

— Да отидем да видим защо… освен ако смяташ, че аз ще преча.

Ханджията въведе двамата младежи в една стая отдясно, освободена за господин маркиза, докогато желае да й окаже честта да я използува. Огън от големи цепеници гореше ярко в дъното и пред него седяха сега мосьо дьо Ла Тур д’Азир и братовчед му шевалие дьо Шабрийан. И двамата се изправиха при влизането на мосьо дьо Вилморен. Андре-Луи влезе подир него, но се забави, за да затвори вратата.

— Много съм ви признателен за незабавното внимание, мосьо дьо Вилморен — каза маркизът, но с такъв студен тон, че бе в разрез с учтивостта на думите.

— Заповядайте, седнете. А, Моро? — Във въпроса прозвуча ледена нотка. — Той идва с вас, мосьо?

— Ако нямате нищо против, господин маркизе.

— Защо да имам? Намерете си стол, Моро — Той говореше през рамо, като на лакей.

— Много любезно от ваша страна, мосьо — каза Филип, — да ми предложите тази възможност да ви изложа по-нататък въпроса, който ме накара да отида толкова безплодно, както се случи, в Гаврийак.

Маркизът прехвърли крак връз крак и протегна една от изящните си ръце към огъня. Отговори, без да си направи труда да се обърне към младия мъж, който стоеше малко зад него.

— Сега няма да говорим за любезността на поканата ми — каза той мрачно и мосьо дьо Шабрийан се изсмя.

Андре-Луи си помисли, че шевалие твърде лесно се развеселява, и почти му завидя на тази способност.

— Но аз съм благодарен — настоя Филип, — че благоволихте да ми дадете възможност да ги защитя.

Маркизът го изгледа през рамо.

— Да защитите кого? — попита той.

— Ами вдовицата и сираците на този нещастник Мабе.

Маркизът отмести погледа си от Вилморен към шевалие дьо Шабрийан, който отново се изсмя и този път се плесна по бедрото.

— Струва ми се, че между нас има недоразумение — каза бавно мосьо дьо Ла Тур д’Азир. — Аз ви поканих да дойдете тука, понеже шато Гаврийак едва ли беше подходящо място, където да продължим разискването си — колебаех се дали не ще ви създам неудобство, ако ви помоля да дойдете чак в Азир. Но аз исках да ви видя във връзка с известни изрази, които изтървахте там. Бих искал да се изкажете именно по въпроса за тези изрази, мосьо, ако ми окажете тази чест.

Андре-Луи започна да долавя, че има нещо зловещо във въздуха. Той беше човек на бързи прозрения, по-бързи, отколкото на мосьо дьо Вилморен, проявил само лека изненада.

— Не мога да разбера, мосьо — отговори той. — За какви изрази намеква господин маркизът?

— Изглежда, мосьо, че трябва да освежа паметта ви — Маркизът кръстоса крака и се изви настрана на стола си, така че най-после се озова лице срещу лице с мосьо дьо Вилморен. — Вие говорихте, мосьо… и колкото и да не сте били прав, говорехте красноречиво, почти прекалено красноречиво, както ми се стори… за низостта на такова деяние, каквото е било незабавното налагане на възмездие върху този крадец Мабе или как му беше там името. Низост е точната дума, която употребихте. Вие не взехте назад тази дума, когато имах честта да ви уведомя, че ловният надзирател Бене е постъпил по този начин по моя заповед.

— Ако деянието е било низко — заяви мосьо дьо Вилморен, — низостта му не се променя от ранга (колкото и да е висок) на лицето, върху което пада отговорността, тя даже става по-голяма.

— А! — промълви господин маркизът и извади златна кутийка с енфие от джоба си. — Вие казахте „ако деянието е било низко“, мосьо. Трябва ли да разбера, че вече не сте чак толкова убеден в низостта му, както изглеждахте убеден преди?

По хубавото лице на мосьо дьо Вилморен се изписа недоумение. Той не разбираше накъде бие маркизът.

— Като виждам готовността ви да поемете отговорност, започвам да мисля, господин маркизе, че за вас съществува някакво оправдание за извършеното деяние, което за мен не е ясно.

— Сега говорите по-разумно. Значително по-разумно — Маркизът смръкна енфие и с крайчеца на пръстите махна трохичките от фината дантела на яката си. — Вие си давате сметка, че с недостатъчно разбиране на тези въпроси, понеже сам вие не сте земевладелец, може да сте стигнали до прибързани и неоправдани заключения. Случаят е точно такъв. Нека ви послужи като предупреждение, мосьо. Когато ви кажа, че от месеци насам ми додяват с такива грабежи, може би ще разберете, че е станало необходимо да се вземе достатъчно строга мярка, за да им се сложи край. Сега, след като се знае опасността, мисля, че плячкосването на дивеча в моите гори ще спре. А в това има и нещо повече, мосьо дьо Вилморен. Не ме дразни толкова бракониерството, колкото неуважението на моите пълни и ненарушими права. Във въздуха се носи, мосьо, както не може да не сте забелязали, злостен дух на неподчинение и има само един начин да се борим с него. Да го търпим, дори и в най-слаба степен, да проявяваме снизходителност, колкото снизходително и да сме настроени, би повлякло след себе си прибягване до още по-резки мерки утре. Сигурен съм, че ме разбирате, а също така съм сигурен, ще оцените и това, че аз благоволих да ви дам обяснение за нещо, което според мене не бях длъжен да ви обяснявам. Ако нещо от това, което казах, все още ви остава неясно, ще ви посъветвам да се обърнете към ловните закони, които вашият приятел адвокат ще ви разтълкува в случай на нужда.

С тези думи господин маркизът се обърна отново с лице към огъня. Това като че ли целеше да внуши, че разговорът е приключен. И все пак то в никой случай не внуши именно това на бдителния, озадачен, смътно разтревожен Андре-Луи. Това беше — мислеше си той — много странна, много подозрителна реч. Тя уж целеше да обясни с учтиви изрази и преднамерено оскърбителен тон, докато всъщност можеше да възбуди и подтикне човек с възгледите на мосьо дьо Вилморен. И тя постигна точно това. Филип се изправи.

— Няма ли на света други закони освен ловните? — ядно запита той. — Никога ли не сте чули случайно за законите на човечността?

Маркизът уморено въздъхна.

— Какво общо имам аз със законите на човечността? — учуди се той.

Мосьо дьо Вилморен го загледа за миг, онемял от изумление.

— Нищо, господин маркизе. Това, уви, е съвсем очевидно. Надявам се да си го спомните в часа, когато може да пожелаете да се позовете на тези закони, които сега осмивате.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир рязко отметна глава с високомерно изражение на благовъзпитаното си лице.

— Как точно трябва да се разбере това? Не за първи път днес вие прибягвате до двусмислени изказвания, в които, почти съм готов да повярвам, се съдържа прикрита заплаха.

— Не заплаха, господин маркизе, предупреждение. Предупреждение, че такива деяния, като тези, насочени срещу божите създания… О, можете да се подсмивате, мосьо, но те са божи създания, също както вие или аз, ни повече, ни по-малко, макар тази мисъл и да накърнява гордостта ви. В божите очи…

— Бъдете милостив, не ми четете проповед, господин абат!

— Вие се подигравате, мосьо. Вие се смеете. Интересно дали ще се смеете, когато господ ви представи сметката за кръвта и плячката, с които са пълни ръцете ви?

— Мосьо! — Тази дума, рязка като изплющяване на камшик, се изтръгна от шевалие дьо Шабрийан, който скочи на крака. Но маркизът веднага го спря.

— Седнете, шевалие. Вие прекъсвате господин абата, а аз бих искал да го чуя нататък. Той ми е извънредно интересен.

Зад тях Андре-Луи също се беше изправил, скочил на крака от уплаха пред злото, изписано на хубавото лице на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Той се приближи и докосна ръката на приятеля си.

— По-добре е да си вървиш, Филип — каза той.

Но мосьо дьо Вилморен, попаднал в безмилостната власт на отдавна потискани чувства, бе вече понесен от тях безразсъдно напред.

— О, мосьо — каза той, — помислете какво сте и какво ще станете. Помислете как вие и подобните на вас живеете от насилия и помислете за жетвата, до която насилията ще доведат в крайна сметка.

— Революционер! — рече презрително господин маркизът. — И вие имате наглостта да стоите пред мен и да ми изсипвате тези мръсни празнословия на модерните ви — така наречени — интелектуалци!

— Дали е празнословие, мосьо? Мислите ли, вярвате ли в душата си, че е празнословие? Празнословие ли е това, че феодалите са сложили ръка на всичко живо и го изстискват като грозде в пресата за своя лична изгода? Не използуват ли те правата си върху водите в реката, върху огъня, който опича хляба на бедняка, омесен от трева и ечемик, върху вятъра, който върти крилата на мелницата? Селякът не може да направи крачка по пътя, да мине по разнебитен мост през някоя река, да купи един лакът плат на селския пазар, без да се сблъска с алчността на феодалите, без да му бъдат наложени феодални берии. Не ви ли стига това, господин маркизе? Нима трябва да искате и да заплаща с жалкия си живот за най-малкото посегателство върху свещените ви привилегии, без да ви е грижа за вдовиците и сираците, които обричате на неволя? Нима нищо друго не ще ви задоволи, докато сянката ви не легне като проклятие върху цялата страна? И нима вярвате, обзет от гордостта си, че Франция, този многострадален Йов^[2] сред народите, ще търпи това вечно?

Той спря, сякаш за да получи отговор. Но никакъв отговор не последва. Маркизът се вглеждаше в него, странно мълчалив, с лека усмивка на пренебрежение, извила ъглите на устата, със злокобно суров поглед в очите.

Андре-Луи пак подръпна приятеля си за ръкава.

— Филип!

Филип отдръпна ръката си и продължи с фанатичен плам:

— Нима съвсем не виждате трупащите се облаци, които предвещават идването на буря? Може да си въобразявате, че тези Генерални щати, свикани от мосьо Некер и насрочени за идущата година, не ще направят нищо, освен да изнамерят нови начини за изнудване, за да ликвидират банкрута на държавата? Вие се самозалъгвате, както ще видите. Третото съсловие^[3], което презирате, ще се окаже преобладаващо и ще намери начин да сложи край на тази язва на привилегията, която разяжда живеца на нещастната ни родина.

Господин маркизът се размърда на стола си и най-после проговори:

— Вие имате много опасна дарба на красноречие, мосьо. И тя е по-опасна за вас, отколкото за темата ви. Защото в края на краищата, какво ми предлагате вие? Една притоплена смесица от ястия, поднасяни на опърпани ентусиасти в провинциалните литературни клубове, съставена от словоизлиянията на вашите волтеровци^[4] и жанжаковци^[5], и други подобни драскачи с изцапани пръсти. Вие нямате сред всичките ви философи нито един с достатъчно ум да разбере, че ние сме класа, осветена от древността, че нашите права и привилегии са узаконени от столетията.

— Човечеството, мосьо, е по-древно от благородниците — отвърна Филип. — Човешките права са съвременници на човека.

Маркизът се изсмя и сви рамене.

— Това е отговорът, който можех да очаквам. В него има точно тази нотка на празнословие, присъща на философите.

И тогава проговори мосьо дьо Шабрийан.

— Много го усукваш — укори той братовчед си с нотка на нетърпение в гласа.

— Но аз стигам до целта — отговори маркизът. — Исках първо съвсем да се уверя.

— Бога ми, не би трябвало вече да имаш никакво съмнение.

— И нямам — Маркизът се изправи и се обърна отново към мосьо дьо Вилморен, който не беше разбрал нищо от краткия разговор на двамата. — Господин абате — заговори той пак, — вие имате много опасна дарба на красноречие. Мога да си представя хората, увлечени от нея. Ако имахте благородническо потекло, нямаше толкова лесно да добиете тези погрешни възгледи, които излагате.

Мосьо дьо Вилморен го загледа с празен, неразбиращ поглед.

— Ако съм имал благородническо потекло, казвате? — повтори той бавно и учудено. — Но аз съм благородник по потекло. Моят род е толкова стар, а кръвта ми толкова чиста, както и вашите, мосьо.

Господин маркизът леко повдигна вежди, едва-едва се усмихна със снизхождение. Тъмните му спокойни очи гледаха мосьо дьо Вилморен право в лицето.

— Боя се, че сте били измамен в това отношение.

— Измамен?

— Вашите убеждения издават прегрешението, в което трябва да е била виновна госпожа майка ви.

Жестоките оскърбителни думи бяха изречени и не можеше вече да се оттеглят, а устните, които ги бяха промълвили безстрастно, сякаш бяха някаква най-банална забележка, оставаха спокойни, присвити в презрителна усмивка.

Настъпи мъртво мълчание. Разумът на Андре-Луи се скова. Той стоеше втрещен, без никаква мисъл, докато очите на мосьо дьо Вилморен продължаваха да се вглеждат втренчено в мосьо дьо Ла Тур д’Азир, сякаш търсеха в думите му някакво значение, което му убягваше. Внезапно той разбра мръсното оскърбление. Кръвта нахлу в лицето му, огън пламна в кротките му очи. Конвулсивна тръпка премина през тялото му. После със сподавен вик, той се наведе напред и с все сила удари на господин маркиза плесница право в подигравателно усмихващото се лице.

В миг мосьо дьо Шабрийан скочи и се озова между двамата.

Андре-Луи бе разбрал клопката твърде късно. Думите на Ла Тур д’Азир бяха само нещо като ход в игра на шах, пресметнат да накара противника да направи от отчаяние някой такъв насрещен ход — ход, който ще го остави всецяло в ръцете на другия.

Господин маркизът продължи да го гледа, много блед, освен мястото, където отпечатъците от пръстите на мосьо дьо Вилморен започваха бавно да обагрят лицето му, но не каза нищо повече. Вместо него говореше мосьо дьо Шабрийан, встъпил сега в предварително уговорената роля в тази мръсна игра.

— Вие разбирате, мосьо, какво сте сторили — каза той студено на Филип. — И естествено разбирате какво трябва неизбежно да последва.

Мосьо дьо Вилморен не беше разбрал нищо. Нещастният младеж беше действувал импулсивно, подтикнат от чувството за приличие и чест, без да мисли за последиците. Но ги разбра сега при зловещото подканяне на мосьо дьо Шабрийан и ако имаше желанието да избегне тези последици, то беше уважение към свещеническото си призвание, което строго забраняваше подобно уреждане на спорове, каквото мосьо дьо Шабрийан явно искаше да му натрапи.

Той се отдръпна.

— Нека едното оскърбление заличи другото — каза той с глух глас. — Равносметката все пак остава в полза на господин маркиза. Нека това го удовлетвори.

— Невъзможно! — Шевалие дьо Шабрийан плътно стисна устни. След това той бе самата любезност, но много твърд: — Била е ударена плесница, мосьо. Мисля, че не греша, когато казвам, че такова нещо още не се е случвало на господин маркиза през живота му. Ако сте се почувствували оскърбен, достатъчно е било да поискате удовлетворението, дължимо от един благородник на друг. Постъпката ви като че ли потвърждава предположението, което ви се видя така обидно. Но то не ви освобождава от последиците.

Ролята на мосьо дьо Шабрийан беше, както виждате, да налее масло в огъня, за да лиши жертвата от всяка възможност да им избяга.

— Аз не желая да се освободя от тях! — отвърна разгорещено младият семинарист, жегнат от тази нова подигравка. В края на краищата той беше от благородно семейство и традициите на класата бяха дълбоко вкоренени у него — по-дълбоко, отколкото насажданото в семинарията смирение. Той смяташе за дълг към самия себе си, към честта си, дори да бъде убит, но да не бяга от последиците на извършеното.

— Но той не носи шпага, господа! — възкликна, изпаднал в ужас, Андре-Луи.

— На това може лесно да се помогне. Може да получи назаем моята.

— Аз искам да кажа, господа — настоя Андре-Луи със смесено чувство на страх за приятеля си и възмущение, — че той няма навика и никога не е носил шпага, че не се е учил да си служи с нея. Той е семинарист… кандидат за духовен сан, вече наполовина свещеник и затова такова нещо, каквото предлагате вие, му е забранено.

— Всичко това е трябвало да помни, преди да удари плесница учтиво каза мосьо дьо Шабрийан.

— Плесницата беше предизвикана предумишлено — продължи гневно Андре-Луи. Сетне се съвзе, макар че високомерният поглед на маркиза нямаше нищо общо с това съвземане. — О, боже, аз говоря напразно! Как може човек да привежда доводи срещу предумисъл! Да вървим, Филип. Нима не виждаш клопката…

Мосьо дьо Вилморен го пресече и отблъсна:

— Млъкни, Андре. Господин маркизът е напълно прав.

— Господин маркизът е прав? — Андре отпусна безпомощно ръце. Този човек, когото обичаше повече от всички други на света, се беше хванал в клопката на безумието на големия свят. Той подлагаше гърдите си на ножа зарад някакво неясно, изкълчено чувство на дължимата нему чест. Не че не виждаше примката. Виждаше я, но неговата чест го принуждаваше да я отмине с презрение. Андре-Луи го виждаше в този момент като изключително трагична фигура. Благородна може би, но много печална.