Рафаел Сабатини
Скарамуш (29)

IX
Потъпкана гордост

Неотложното излизане на мосьо дьо Ла Тур д’Азир в града бе едно отиване при мосьо дьо Керкадиу. За тази цел той потегли рано сутрин за Мьодон, като сложи в джоба последния брой от „Акт дезАпотр“ — вестника, веселите закачки на който, насочени срещу новаторите, много забавляваха сеньор дьо Гаврийак. Злобните насмешки, които вестникът сипеше срещу тези негодни нехранимайковци, беше за него нещо като обезщетение за неудобствата на изгнанието, наложило му се поради техните ненавистни усилия.

На два пъти през миналия месец мосьо дьо Ла Тур д’Азир бе ходил да посети господаря на Гаврийак в Мьодон и видът на Алин, тъй сладка и свежа, тъй весела и с такъв жив ум, беше накарал полуугасналите въглени, тлеещи под пепелта на миналото, въглените, които смяташе, че досега съвсем са угаснали, да пламнат наново. Той я желаеше така, както човек желае рая. Смятам, че това е била най-чистата страст в живота му, че ако беше го обхванала по-рано, Ла Тур д’Азир можеше да стане съвършено друг човек. Най-жестоката рана, нанесена в живота му на себелюбец, бе когато Алин му бе съобщила съвсем окончателно след тази изневяра във Фейдо, че не ще може при никакви обстоятелства да го приеме пак. С един удар — покрай този срамен метеж — бяха му отнели любовница, която ценеше, и съпруга, която бе станала необходимост за неговата душа. Користолюбивата любов на малката Бине би могла да го утеши за насилственото отказване от възвишената му обич към Алин, също както заради възвишената си обич към Алин бе готов да пожертвува връзката си с малката Бине. Ала ненавременният бунт го бе лишил и от двете. Верен на думата си, дадена на Сотрон, той бе окончателно скъсал с малката Бине, само за да открие, че Алин е окончателно скъсала с него. А докато се съвземе достатъчно от скръбта си, и да помисли пак за малката Бине, комедиантката бе изчезнала безследно.

Вината за всичко това той хвърляше, и то най-ожесточено, върху Андре-Луи. Този безроден провинциален простак го преследваше като Немезида и беше станал наистина злият гений на неговия живот! Точно така: злият гений на неговия живот! Пък и това в понеделник не се знае… Не му се мислеше за понеделник. Смъртта не го плашеше особено. Беше смел в това отношение както всички други като него, прекалено смел в обикновения смисъл на думата и прекалено уверен в изкуството си, за да допусне дори за миг такава възможност — да бъде убит на дуел. Би било само нещо като логичен завършек на всичките злини, които бе понесъл пряко или косвено благодарение на този Андре-Луи Моро — ако загинеше безславно от неговата ръка. Маркизът като че ли чуваше дръзкият, приятен глас, безочливо да съобщава това пред събранието в понеделник сутрин.

Той се отърси от мрачното настроение, ядосан, че е позволил то да го завладее. Каква сантименталност! В края на краищата Шабрийан и Ла Мот-Роайо бяха наистина изключителни фехтувачи, но всъщност нито единият, нито другият можеха да се сравняват със собственото му недостижимо майсторство. Реакцията постепенно взе връх, когато каляската му се затъркаля по селски пътища, огрени от приятното септемврийско слънце. Настроението му се повиши. У него се събуди предчувствие за победа. Изоставил всякакъв страх от дуела в понеделник сутрин, на който се беше неразумно поддал, той започна да го предвкусва. Дуелът щеше да му даде възможност да сложи окончателен край на преследването, на което беше подложен. Щеше да смачка нахалната и упорита бълха, която го хапеше при всеки удобен случай. Носен все по-нависоко от тази вълна на оптимизъм, маркизът скоро започна да гледа с по-голяма надежда на отношенията си с Алин.

При първата им среща преди месец беше прибягнал до крайна откровеност. Разказа й цялата истина за подбудите си да отиде тогава в театър Фейдо; накара я да разбере, че е постъпила несправедливо към него. Наистина не беше отишъл по-далеч.

Но и това бе много далеч за едно начало. И при последната им среща, станала преди две седмици, девойката го прие с открито дружелюбие. Наистина тя се държа малко отчуждено. Но това можеше да се очаква, докато той изрично заявеше, че отново живее с надеждата да я спечели. Беше глупак, че е чакал чак до днес да отиде пак.

Тъй, в това настроение на възродена самоувереност — самоувереност, възкръснала от пепелищата на унинието, — пристигна той тази сутрин в Мьодон. Беше весел и общителен с мосьо дьо Керкадиу през цялото време, докато чакаше да влезе в салона мадмоазел. Изказваше се с увереност за бъдещето на страната. Имало вече признаци (той гледаше през най-розови очила тази сутрин) за промяна в становището, за по-голяма умереност. Народът започнал да схваща накъде го води този адвокатски измет. Той извади „Акт дезАпотр“ и прочете един хаплив пасаж. След това, когато мадмоазел най-сетне се появи, маркизът тикна вестника в ръцете на мосьо дьо Керкадиу.

Мосьо дьо Керкадиу, който трябваше да мисли за бъдещето на племенницата си, излезе да чете вестника в градината и си избра място, от което можеше да държи двамата в зрителното си поле (както му се струваше, че изискват задълженията му), но същевременно да бъде достатъчно далече, за да не ги чува.

Маркизът използува до краен предел представилия му се случай, който можеше да е кратък. Той заговори съвсем открито за намеренията си и помоли Алин да му подари отново благоволението си, да му позволи поне да се надява, че не след дълго ще се реши да помисли за една по-близка връзка с него.

— Мадмоазел — казваше той с глас, в който трептеше чувство, недопускащо никакво съмнение, — не вярвам да ви липсват доказателства за пълната ми искреност. Самото постоянство на моята преданост би трябвало да ви убеди в това. Вие бяхте права да ме прогоните, след като се показах толкова недостоен за великата чест, до която се домогвах. Но това прогонване с нищо не намали предаността ми. Ако можехте да си представите какво съм изстрадал, щяхте да се съгласите, че напълно съм изкупил жалката си грешка.

Алин го гледаше с някаква чудновата лека тъга на хубавото си лице.

— Мосьо, аз не се съмнявам във вас. Съмнявам се в себе си.

— Искате да кажете, в чувствата си към мен?

— Да.

— Мога да разбера това. След всичко случило се…

— Винаги е било така, мосьо — прекъсна го тихо девойката. — Вие говорите за мен тъй, сякаш сте ме загубили поради ваша собствена постъпка. Това е твърде силно казано. Нека бъда откровена, мосьо: аз никога не съм била ваша, за да ме загубите. Съзнавам честта, която ми оказвате. Дълбоко ви уважавам…

— Но тогава — възкликна той с явно прозвучала самоувереност, — при такова начало…

— Кой ще ме увери, че е начало? Ами ако е всичко? Ако хранех някаква обич към вас, мосьо, щях да изпратя да ви повикат след историята, за която ми говорихте. Най-малкото нямаше да ви осъдя, без да изслушам вашите обяснения. А всъщност… — Тя сви рамене с мила, тъга на усмивка. — Нали виждате.

Това обаче съвсем не сломи оптимизма му, напротив — разпали го.

— Но то ме обнадеждава, мадмоазел. Щом вече притежавам толкова много, мога с увереност да се стремя към още повече. Ще докажа, че съм достоен. Кълна се в това. Дали някой, удостоен с изключителното удоволствие да бъде с вас, би могъл да постъпи другояче, освен да се стреми да бъде достоен за вас?

И тогава, преди Алин да изрече и една дума, мосьо дьо Керкадиу се втурна стремително през прозореца-врата, с очила, вдигнати на челото, с пламнало лице, размахал в ръка „Делата на апостолите“ и явно онемял от вълнение.

Ако беше си отворил устата, маркизът щеше да изригне ругатня. В случая той захапа устна от яд пред това крайно ненавременно нахълтване.

Алин скочи, разтревожена от възбудата на чичо си.

— Какво се е случило?

— Случило ли? — най-сетне можа да проговори сеньорът. — Мошеник! Вероломно псе! Аз се съгласих да забравя миналото при изричното условие, че не ще се меси в революционната политика занапред. Той прие това условие, а oeira… — Мосьо дьо Керкадиу яростно плесна вестника. — Сега пак ме е излъгал! Не само че пак се е заловил с политика, но е станал и член на Събранието, а което е още по-лошо, използувал е убийственото си изкуство като преподавател по фехтовка и се е превърнал в професионален дуелист! Боже мой! Няма вече правосъдие във Франция!

Само едно съмнение, и то много леко, бе хранил мосьо дьо Ла Тур д’Азир, което помрачаваше прекрасната безоблачност до нарастващия му оптимизъм. Това съмнение засягаше този човек Моро и отношенията му с мосьо дьо Керкадиу. Маркизът знаеше какви са били те едно време и как се бяха променили сетне поради неблагодарното държане на Моро и опълчването му против класата, към която принадлежеше неговият благодетел. Това, което не знаеше, беше постигнатото сдобряване. Защото през изтеклия месец, откакто обстоятелствата бяха накарали Андре-Луи да се отклони от линията на ненамеса в политиката, младият мъж не се беше решил да дойде в Мьодон, а името му случайно не е било споменато пред Ла Тур д’Азир при двете му предишни посещения. Той научаваше за това сдобряване сега; но в същото време научаваше и друго — че разривът сега се подновява и става по-голям и по-непреодолим, отколкото преди. Ето защо не се поколеба да оповести своето становище.

— Правосъдие има — отговори той — скандалите, които този невъздържан младеж предизвиква. Правосъдието на шпагата — Той говореше много сериозно, почти печално. Понеже си даваше сметка, че въпреки всичко положението е деликатно. — Нима вярвате, че ще му се позволи да продължава безкрай да върши злини и убийства? Рано или късно той ще срещне шпага, която ще му отмъсти за другите. Вие разбрахте, че братовчед ми Шабрийан е между жертвите на този убиец, че е бил убит миналия вторник.

— Ако не съм изказал съболезнованията си, Азир, то е, защото възмущението ми задушава засега всички други чувства. Мошеник! Вие казвате, че рано или късно той ще срещне шпага, която ще му отмъсти за другите. Аз се моля на бога това да стане по-скоро.

Маркизът му отговори спокойно, без друга нотка освен на скръб в гласа си:

— Мисля, че е вероятно молитвата ви да бъде чута. Младият мизерник ще има дуел утре и тогава сметката му навярно ще бъде уредена.

Той говореше с такава спокойна увереност, че думите му звучаха като смъртна присъда. Те изведнъж пресякоха притока на яд у мосьо дьо Керкадиу. Червенината избледня на пламналото му лице; ужас се изписа в бледите му очи и подсказа на мосьо дьо Ла Тур д’Азир по-ясно от всякакви думи, че разгорещените слова на мосьо дьо Керкадиу са били израз на безразсъден гняв, че пожеланието възмездие да сполети скоро кръщелника му е било несъзнателно и неискрено. Изправен сега пред факта, че възмездието е надвиснало над този мошеник, благостта и добрината, основни за характера му, взеха връх, опасението стопи яда, обичта към момчето излезе на първо място и превърна греха на Андре-Луи, колкото и да беше грозен, в нещо незначително в сравнение със заплашващото го наказание.

Мосьо дьо Керкадиу облиза устни.

— С кого е този дуел? — запита той с глас, който с усилие сдържа да не затрепери.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир наклони хубавата си глава и впи очи в блестящия паркет.

— С мен — отговори той тихо, разбрал вече със своето сърце, че отговорът му ще предизвика ужас. И чу как Алин леко извика, видя как трепна мосьо дьо Керкадиу. И тогава се впусна стремглаво в обяснения, които му се струваха необходими:

— Като имах предвид връзката му с вас, мосьо дьо Керкадиу, и поради дълбокото ми уважение към вас, аз правех всичко, каквото можех, за да избягна това, при все че смъртта на скъпия приятел и братовчед Шабрийан явно налагаше да действувам, макар да знаех, че предпазливостта ми става предмет на критика сред моите приятели. Но вчера този разюзден младеж направи невъзможно за мен да се въздържам повече. Той ме предизвика умишлено и публично. Нанесе ми най-мръсно оскърбление и… утре сутринта в Булонския лес ние ще се бием.

Той се позапъна накрая, ясно усетил враждебната атмосфера, в която изведнъж се намери. Враждебността от страна на мосьо дьо Керкадиу след настъпилата вече промяна в държането не беше неочаквана за него; по-изненадваща бе враждебността на мадмоазел.

Маркизът започна да разбира какви трудности ще повдигне избраната от него линия на поведение. Ново препятствие щеше да се изпречи на пътя, който, както вярваше, бе току-що разчистил. Въпреки всичко гордостта и чувството му за правдата, която трябваше да наложи, не му позволяваха да прояви никаква слабост.

С горест Ла Тур д’Азир разбра сега, когато погледна от чичото към племенницата (погледът му, винаги тъй прям и смел, сега се стрелна странно крадешком), че дори утре да убие техния сродник, Андре-Луи и в смъртта си ще му отмъсти. Не беше с нищо преувеличил в заключението си, че този Андре-Луи Моро е злият гений на живота му. Сега виждаше, че каквото и да стори, дори да го убие, никога няма да го победи. Последната дума винаги ще има Андре-Луи Моро. Огорчен, разгневен и унизен — чувство почти непознато за него, — той го разбра и това затвърди решението му, въпреки че си даваше сметка за неговата безполезност.

Външно маркизът се държеше спокойно и със самообладание, подхождащо, на човек, който със съжаление приема неизбежното. Да се намери грешка в поведението му, би било също така невъзможно, както да се опита някой да го отклони от взетото решение. И мосьо дьо Керкадиу разбра това.

— Боже мой! — бе всичко, което той изрече едва чуто, макар то да беше почти стон.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир направи както винаги онова, което изискваше здравият разум: сбогува се. Разбираше, че да се бави още, след като донесените от него новини бяха дали такова отражение, би било невъзможно, неприлично. Така той си тръгна с огорчение, което можеше да се съпоставя само с доскорошния му оптимизъм — сладкият плод на надеждата беше станал по-горчив от жлъчка при първия допир до устните му. О, да, Андре-Луи наистина имаше последната дума… винаги!

Чичото и племенницата се спогледаха, когато той излезе, и в очите на двамата имаше ужас. Алин бе почти смъртнобледа и кършеше ръце като от болка.

— Защо не му каза… не го помоли… — Тя не довърши.

— Имаше ли смисъл? Правото е на негова страна и… и… има неща, за които човек не може да се моли; това би било безполезно унижение — Мосьо дьо Керкадиу седна със стон: — Ах, бедното момче… бедното заблудено момче! И за двамата, както виждате, нямаше никакво съмнение какъв ще бъде изходът. Спокойната увереност, с която бе говорил Ла Тур д’Азир, се налагаше. Маркизът не беше тщеславен самохвалко, а и те знаеха колко високо се оценява майсторството му като фехтувач.

— Какво значение има унижението? Тука въпросът е за един живот… живота на Андре.

— Зная. Боже мой, нима не го разбирам? И бих се унижил, ако можех да се надявам, че ще постигна нещо с унижението. Но Азир е твърд, непреклонен човек и…

Неочаквано Алин го напусна.

Тя настигна маркиза тъкмо когато се качваше в каляската си. Той се обърна, когато я чу да го вика, и се поклони.

— Мадмоазел?

Д’Азир веднага се досети за намерението й, предвкусващ несравнимата горчивина на необходимостта да й откаже. Въпреки това прие поканата й и се върна сред прохладата на хола.

По средата на карирания в черно и бяло мраморен под стоеше украсена с резба маса от чер дъб. Маркизът застана леко облегнат на нея, а Алин седна на царственото пурпурно кресло до масата.

— Мосьо, не мога да ви позволя да си отидете така — каза тя. — Вие не можете да си представите, мосьо, какъв удар ще бъде за чичо ми, ако… нещастие, непоправимо нещастие постигне утре кръщелника му. Изразите, към които той прибягна отначало…

— Аз разбрах истинската им стойност, мадмоазел. Спестете си обясненията. Повярвайте ми, че съм дълбоко наскърбен от обстоятелствата, които бяха съвсем неочаквани за мен. Трябва да ми повярвате, като ви го казвам. И това е всичко, каквото мога да кажа.

— Наистина ли? Андре е много скъп за кръстника си.

Умоляващият тон го преряза като с нож; а след това изведнъж събуди друго чувство — чувство, за което съзнаваше, че е съвсем недостойно; чувство, което през погледа на всесилната класова гордост му се струваше позорно и което въпреки това не можеше да потисне. Колебаеше се да го изрази; колебаеше се дори със заобикалки да предположи такова ужасно нещо: че е допустимо у човек от такъв долен произход да открие съперник. И все пак внезапният въпрос на ревност бе по-силен от чудовищната му гордост.

— А за вас, мадмоазел? Какво представлява този Андре-Луи Моро за вас? Ще ми простите въпроса. Но искам да бъда наясно.

Както я наблюдаваше, маркизът забеляза ярка руменина да залива лицето й. Той прочете у нея първо смущение, докато пламъчетата в сините й очи не му разкриха, че тази руменина се дължи на гнева. Това го успокои: откритието, че въпросът я беше обидил, му вдъхна увереност.

— Андре и аз сме играли заедно от деца. Той е много скъп и на мен; аз гледам на него почти като на брат. Ако имах нужда от помощ и не можех да помоля чичо си, Андре би бил първият човек, към когото бих се обърнала. Достатъчен ли ви е този отговор, мосьо? Или има и други неща, които бихте искали да узнаете от мен?

Ла Тур д’Азир захапа устна. Беше деморализиран тази сутрин, помисли си той, иначе глупавото подозрение, с което я беше обидил, никога нямаше да му дойде на ум.

Той се поклони много ниско.

— Простете ми, че ви обезпокоих с такъв въпрос, мадмоазел. Вие ми отговорихте по-пълно, отколкото можех да се надявам или да желая.

След това не каза нищо повече. Чакаше я да заговори пак. Тя поседя мълком, без да знае какво прави, със смръщено чело и пръсти, барабанещи по масата. Най-после се хвърли стремително срещу безстрастната излъскана стена, каквато представляваше той.

— Аз ви върнах, мосьо, да ви помоля да отложите този дуел.

Алин видя черните му вежди леко да се повдигат, видя леката усмивка на съжаление, която едва-едва изви хубавите му устни, и побърза да продължи:

— Какви почести можете да очаквате от такъв дуел, мосьо?

Това бе ловък удар, насочен срещу класовата гордост, която според нея бе върховно чувство у него и често го подлъгваше да върши грешки, също както го караше да прави добри неща.

— Аз не търся почести от него, мадмоазел, а трябва да ви го кажа: правда. Дуелът, както обясних, не беше търсен от мен. Той ми бе наложен и аз не мога с чест да се откажа от него.

— Че какво безчестие би имало в това да го пощадите? Положително, мосьо, никой не би сложил под въпрос вашата смелост. Никой не би изтълкувал грешно подбудите ви.

— Грешите, мадмоазел. Моите подбуди положително биха били разбрани неправилно. Вие забравяте, че този млад мъж е добил през миналата седмица известност, която лесно би накарала човек да се подвоуми да излезе срещу него.

Тя отхвърли това почти с презрение, сякаш го вземаше за просто извъртане.

— Някои мъже да, но не и вие, господин маркизе.

Вярата й в него във всяко отношение бе много сладка и го ласкаеше. Но под сладостта се криеше горчилка.

— Дори и аз, мадмоазел, позволете ми да ви уверя. А има и нещо повече. Това спречкване, което мосьо Моро ми натрапи, не е нещо ново. То е само кулминационната точка на едно продължително преследване…

— Което вие си изпросихте — прекъсна го Алин. — Бъдете справедлив, мосьо.

— Смятам, че не е по моя нрав да се държа другояче, мадмоазел.

— Не забравяйте тогава, че вие убихте приятеля му.

— Не намирам в това нищо, с което да се упрекна. Моето оправдание е в обстоятелствата… последвалите събития в тази обезумяла страна положително го потвърждават.

— И… — Девойката се позапъна и за първи път се извърна от него. — А това… че вие… Какво ще кажете на мадмоазел Бине, за която той се готвеше да се ожени?

За миг Ла Тур д’Азир впери в нея втрещен поглед.

— Готвел се е да се ожени? — повтори той изненадано, почти с изумление.

— Не го ли знаехте?

— Но откъде го знаете вие?

— Не ви ли казах, че сме почти като брат и сестра? Той ми се доверява. Беше ми го казал, преди… преди вие да направите това невъзможно.

Маркизът се обърна настрана, стиснал с ръка брадичката си, с вглъбен, разтревожен, почти тъжен поглед.

— Някаква необикновена фаталност свързва този човек с мен — проточи той замислено — и кара ту мен, ту него да се изпречваме на пътя на другия.

Маркизът въздъхна; сетне рязко се обърна пак с лице към нея и заговори по-живо:

— Мадмоазел, до този миг аз не знаех… не подозирах такова нещо. Но… — Той се прекъсна, поразмисли и сви рамене. — И да съм му сторил зло, сторил съм го несъзнателно. Положително би било несправедливо да нося вината за този случай. Във всички наши постъпки има значение единствено намерението.

— Но не променя ли това положението?

— Доколкото мога да видя, съвсем не, мадмоазел. То не ми предлага никакво оправдание да се откажа от това, с което съм безвъзвратно обвързан. Всъщност не би могло да има друго по-голямо оправдание от мисълта ми за страданието, което то ще причини на добрия ми приятел, вашия чичо, а може би и на вас, мадмоазел.

Алин ненадейно стана и се изправи пред него, отчаяна, принудена да изиграе единствения си коз, на който, както мислеше, можеше да разчита.

— Мосьо — заговори тя, — днес вие ме удостоихте да се изкажете по един въпрос… да намекнете за известни надежди, с които ми правите голяма чест.

Той я загледа почти със страх. В мълчание, без да смее да проговори, маркизът чакаше тя да продължи.

— Аз… аз… Бих ви молила да разберете, мосьо, че ако продължите да настоявате по този въпрос, ако… ако не можете да се откажете от тази ваша среща утре сутрин в Булонския лес, ще ви моля да не си позволявате да повдигате пак този въпрос пред мен или по-точно, изобщо да се доближавате до мен.

Да направи предложението си в отрицателна форма беше всичко, за каквото тя можа да събере сили. От него зависеше да направи положителното предложение, за което по този начин тя му бе отворила път.

— Мадмоазел, вие не искате да кажете…

— Искам, мосьо… окончателно, разберете го, моля.

Маркизът я загледа с нещастен поглед и тя никога не бе виждала хубавото му мъжествено лице тъй бледо. Ръката, която беше протегнал напред в знак на протест, се затресе. Той я отпусна надолу, за да не забележи девойката треперенето. Така изтече кратък миг, докато той води тази вътрешна борба, ожесточения двубой между желанията и това, което задължаваше за изява на честта, без да си даде сметка доколко тази чест се крепи върху неумолима отмъстителност. Отстъпление без позор бе невъзможно — това му беше ясно; а позорът представляваше за него немислимо изтезание. Девойката искаше от него твърде много. Тя не разбираше какво иска, иначе нямаше да е толкова неразумна, несправедлива. Но виждаше също, че всеки опит да я накара да разбере, би бил безполезен.

Това беше краят. Дори да убиеше Андре-Луи Моро на другия ден, на което се надяваше с цялата си душа, победата и в смъртта щеше да спечели Андре-Луи Моро.

Той се поклони ниско, с мрачно и скръбно лице, както мрачно и скръбно му бе на душата.

— Мадмоазел, моите почитания — промълви той и тръгна да си върви.

Слисана, ужасена, Алин отстъпи назад с ръка, притисната до измъчените си гърди.

— Но вие не сте ми отговорили! — извика тя подире му в паника.

Маркизът се спря на прага и се обърна и там, от прохладния здрач на хола, тя го видя като черен изящен силует, изрязан на фона на ярката слънчева светлина отвъд — споменът за него щеше да остане като нещо зловещо и заплашително през настъпващите часове на мрака…

— Какво искате, мадмоазел? Аз само спестих на себе си и на вас болката да откажа.

Той си отиде и я остави съкрушена и обзета от гняв, Алин се отпусна пак в голямото червено кресло и остана там, смазана, с лакти на масата и лице, подпряно на ръцете — лице, което гореше от срам и мъка. Беше предложила себе си и й бяха отказали! Беше я сполетяло нещо немислимо. Това унижение й се струваше като нещо, което никога не ще може да заличи.