Рафаел Сабатини
Скарамуш (26)

VI
Политици

Една сутрин през август в академията на Рю дю Азар нахълтаха Льо Шапелие, придружен от мъж с биеща на очи външност, чийто херкулесовски ръст и разкривено лице изглеждаха смътно познати на Андре-Луи. Беше малко над или точно тридесет години, с малки блестящи очички, хлътнали в огромното лице. Скулите му бяха издадени, носът крив, сякаш пречупен от някакъв удар, а устата загубила почти всякаква форма от белезите от друга рана. (Един бик му беше разкъсал лицето с рог, когато бил още момче). Сякаш това не е било достатъчно да направи вида му ужасен, бузите му бяха дълбоко издълбани от сипаница. Беше облечен неспретнато с дълга алена дреха, която стигаше почти до глезените, мръсни бричове от еленова кожа и ботуши с обърнати навън кончови. Ризата му, доста нечиста, беше разкопчана на гърлото, яката висеше смачкана над развързаната вратовръзка и излагаше на показ мускулестата шия, която се издигаше като стълб от масивните рамена. В лявата си ръка размахваше бастун, който повече приличаше на боздуган, а на светлокафявата му конична шапка личеше кокарда. Имаше нещо заплашително и господарско в поведението му, а огромната глава бе отметната назад, сякаш във вечно предизвикателство.

Льо Шапелие, който се държеше много сериозно, го представи на Андре-Луи:

— Това е мосьо Дантон^[1]. Също адвокат, наш събрат. Председател на корделиерите, за когото сигурно си чувал.

Разбира се, Андре-Луи бе чувал за него. Кой не бе чувал по онова време?

Като го гледаше сега с интерес, Андре-Луи се зачуди как е могло да се случи всички или почти всички челни новатори да са сипаничави. Мирабо, журналистът Демулен, филантропът Марат, дребният адвокат от Арас Робеспиер, този страшен тип Дантон и неколцина други, за които можа да се сети, имаха белези от едра шарка. Започваше вече, кажи-речи, да се чуди дали няма някаква връзка между тези две неща: дали пристъпът на едрата шарка не пораждаше известни нравствени резултати, които намираха израз по този начин?

Той пропъди случайното размишление или гръмливият глас на Дантон подплаши и разби на парчета мисълта.

— Този… Шапелие ми е разправял за вас. Той твърди, че сте патриотично…

Повече, отколкото от тона, Андре-Луи се изненада от мръсните думи, с които Колоса не се колебаеше да изпъстря първото си обръщение към напълно непознат човек. Андре-Луи гръмко се разсмя. Какво друго можеше да направи?

— Щом ви е казал това, казал ви е повече от истината! Аз съм патриот. Но скромността ми ме принуждава да отрека второто.

— Вие май сте и шегаджия — изрева Дантон, но въпреки всичко избухна в смях, от който зазвънтяха прозорците. — Не съм искал да ви обидя. Аз съм си такъв.

— Колко жалко! — рече Андре-Луи.

Това обърка краля на хамалските ругатни.

— А? Какво каза той, Шапелие? Да не си придава важност, тоя твой приятел?

Напетият бретонец, истинско конте, противопоставен на другаря си, но въпреки това не по-малко брутален в своята прямота, макар и да подчертаваше думите си, без да прибягва към мръсотии, сви рамене и му отговори:

— Просто не му харесват обноските ти, в което няма нищо удивително. Те са отвратителни.

— Ами, глупости! Всички сте такива, вие… бретонците. Хайде да се върнем към въпроса. Сигурно сте чули какво стана в Събранието вчера? Не сте? Боже мой, че къде живеете? Не сте ли чули, че тоя хубостник, дето нарича себе си „крал на Франция“, е дал право да преминат през френска земя австрийски войски, отиващи да смажат онези, които се борят за свобода в Белгия? Не сте ли случайно чули това?

— Да — отвърна Андре-Луи хладно, като прикри раздразнението си от тираничното държане на Дантон. — Чух.

— А! И какво мислите по този въпрос? — С ръце на хълбоци Колоса се надвеси над него.

Андре-Луи се обърна настрана, към Шапелие.

— Не мисля, аз разбирам. Да не си довел този господин тук, за да проверява съвестта ми?

— Да го вземат мътните! Той бил бодлив като… като таралеж! — възмути се Дантон.

— Не, не — Льо Шапелие говореше примирително, като се мъчеше да намери противолекарство за възбуждащото средство, натрапено от неговия другар. — Имаме нужда от твоята помощ, Андре. Дантон смята, че си точно човекът, който ни трябва. Слушай сега…

— Точно така. Разправи му ти — съгласи се Дантон. — Вие двамата говорите един и същи префърцунен… френски език. Вярвам, че той ще те разбере.

Льо Шапелие продължи, без да обърне внимание на прекъсването:

— Това нарушаване от краля на явните права на една страна, заела се да създаде конституция, която ще й дари свобода, разби и сетните, хранени от нас, филантропски надежди. Има и такива, които изпадат в крайността да провъзгласяват краля за заклет враг на Франция. Но това, разбира се, е прекалено.

— Кой казва това? — пламна Дантон и страхотно изпсува, за да подчертае пълното си несъгласие.

Льо Шапелие му махна да мълчи и продължи:

— Както и да е, тази история беше повече от достатъчна, като я добавим към всичко останало, за да събуди пак враждата между нас в Събранието. Сега има открита война между Третото съсловие и привилегированите класи.

— Нима е било някога другояче?

— Може би не, обаче тази война придоби нов характер. Сигурно си чул за дуела между Ламет и дук дьо Кастри?

— Дребна работа.

— По своя изход. Но можеше да свърши много по-другояче. Мирабо го предизвикват и оскърбяват сега на всяко заседание. Обаче той си върви по начертания път, хладнокръвно и мъдро. Други не са така благоразумни: те отвръщат на оскърбление с оскърбление, на удар с удар и в дуелите се лее кръв. Тези благородници-фехтувачи са превърнали това нещо в система.

Андре-Луи кимна. Мислеше си за Филип дьо Вилморен.

— Да — рече той, — това е стар техен похват. Толкова прост и непосредствен като самите тях. Чудя се само, че не са открили тази система по-рано. В ранните дни на Генералните щати, във Версай, можеше да бъде по-резултатна. Сега е малко позакъсняла.

— Но те се канят да наваксат загубеното време, бога ми! — извика Дантон. — Тия жадни за кръв фехтувачи, тия шпагоубийци хвърлят наляво и надясно покани за дуел на нещастниците със съдийски и адвокатски тоги, които никога не са се учили да се фехтуват с нещо друго освен паче перо. Това е направо… убийство. И въпреки всичко, ако отидех между тези господа благородници и разбиех една-две изкуфели глави с тоя мой бастун или пречупех някой и друг аристократичен врат с пръстите, дето добрият дядо господ ми е дал за тая цел, правосъдието би ме накарало да си платя за това на бесилката. И това в една страна, която се бори за свобода. Ами че, Dieu me damne^[2], на мен не ми е позволено дори да седя в театъра с шапка на главата. А те… тия…

— Той е прав — каза Льо Шапелие. — Това е станало нетърпимо, непоносимо. Преди два дена мосьо д’Амбли заплаши Мирабо с бастуна си пред цялото Събрание. Вчера мосьо дьо Фозини скочи и наруши реда с пламенна реч, като призоваваше към убийство. „Защо не се нахвърлим върху тези негодници с шпаги в ръка?“ — попита той. Това са точно неговите думи: „Защо не се нахвърлим върху тези негодници с шпаги в ръка.“

— Това е много по-просто, отколкото да създаваш закони — забеляза Андре-Луи.

— Лагрон, депутатът от Ансени в Лоара, му отговори нещо, което ние не чухме. Понеже той напускаше Манежа, един от тези грубияни безогледно го оскърби. Лагрон само го побутнал с лакът, за да си направи път, но онзи закрещя, че са го ударили и повика Лагрон на дуел. Рано тази сутрин те се биха на Елисейските полета и Лагрон падна убит, преднамерено промушен през стомаха от човек, който се бил като учител по фехтовка, а нещастният Лагрон си нямал дори и шпага. Трябвало да намери назаем шпага, за да отиде на дуела.

Андре-Луи (мислено той не можеше да се откъсне от Вилморен, чийто случай тука се повтаряше, дори в подробностите) изпадна в пристъп на ярост. Той стисна юмруци и челюсти. Малките очички на Дантон внимателно го наблюдаваха.

— Е? И какво мислите за това? Noblesse oblige^[3], а? Работата е там, че и ние не трябва да останем длъжни на тия… Трябва да им платим със същата монета: да ги изправим пред същото оръжие. Да ги премахнем, да ги запратим тия убийци в бездната на небитието със същото средство.

— Но как?

— Как ли? Бога ми! Че не го ли казах?

— Тъкмо за това ни е нужна твойта помощ — добави Льо Шапелие. — Сигурно има хора с родолюбиво чувство сред по-напредналите ти ученици. Идеята на мосьо Дантон е, че една групичка от тях, да речем, пет-шест души, оглавени от теб, биха могли да дадат на тези насилници хубав урок.

Андре-Луи се навъси.

— А как точно мисли мосьо Дантон, че това може да бъде направено?

Мосьо Дантон заговори сам, стремително:

— Ами ей така: ще ви поставим в Манежа по времето, когато Събранието се вдига. Ние посочваме шестимата главни кръвопускатели и ви предоставяме да ги оскърбите, преди да са имали време да оскърбят някого от представителите. После, на другата сутрин, на шестима… кръвопускатели ще бъде пусната кръв secundum artem^[4]. Това ще накара останалите да се позамислят за туй-онуй. Ще ги накара да се позамислят за доста неща, да ги… Ако се наложи, дозата може да се повтори, за да осигури лечението. Ако убиете тия… толкова по-добре.

Дантон замълча; жълтеникавото му лице се бе изчервило от въодушевление при тази мисъл. Андре-Луи го гледаше с неразгадаем поглед.

— Е, какво ще кажете?

— Че това хрумване е много остроумно — И Андре-Луи се извърна настрана и се загледа през прозореца.

— Това ли е всичко, каквото мислите за мойта идея?

— Няма да ви кажа какво друго мисля за нея, защото вероятно не бихте ме разбрали. За вас, мосьо Дантон, има поне това извинение, че не сте ме познавали. Но ти, Исак… да доведеш този господин тука с такова предложение!

Льо Шапелие не знаеше къде да се дене от смущение.

— Признавам, че се колебаех — извини се той. — Но мосьо Дантон не искаше да ми повярва, че това предложение може да не е по вкуса ти.

— Не исках! — гръмливо се намеси Дантон. — Ти ми каза, че господинът бил патриот. За патриотизма не съществуват никакви скрупули. Нима можеш да наречеш тоя префърцунен учител по танци патриот?

— Ами вие, господине, бихте ли се съгласили от патриотизъм да станете убиец?

— Разбира се, че бих се съгласил. Не ви ли го казах вече? Не ви ли казах, че с удоволствие бих се втурнал сред тях със сопата си, за да ги избивам като… бълхи?

— Защо не го направите тогава?

— Защо не? Защото бих се осъдил на обесване. Не ви ли го казах?

— Какво значение има това, щом сте патриот? Защо като някой нов Курций^[5], да не се хвърлите в пропастта, щом вярвате, че отечеството ще спечели от смъртта ви?

Мосьо Дантон започна да проявява раздразнение:

— Защото отечеството ще спечели повече от моя живот.

— Позволете ми, мосьо, да се лаская със същата суетна мисъл.

— Вие ли? Но каква опасност би имало това за вас? Вие бихте вършили работата си под маската на дуелирането, както го правят те.

— Помислили ли сте си, господине, че правосъдието надали ще сметне един учител по фехтовка, който убива противника си, за обикновен участник в дуел, особено ако може да се докаже, че самият учител по фехтовка е предизвикал другия?

— Аха! Дявол да го вземе! — Мосьо Дантон изду бузи и си придаде вид на унищожително презрение. — Значи, всичко се свежда до това: вас ви е страх!

— Можете да мислите така, щом ви прави удоволствие: че ме е страх да върша потайно и вероломно онова, което един самохвален патриот като вас се страхува да извърши прямо и открито. Аз имам и други основания. Но това трябва да е достатъчно за вас.

Дантон хлъцна. След това изпсува още по-удивително и по-сложно:

– … вие сте прав! — призна той за изумление на Андре-Луи. — Вие сте прав, а аз не съм! Аз съм толкова лош патриот, колкото и вие, но съм и страхливец — И той призова целия Пантеон^[6] за свидетел на самоизобличението си. — Само че, виждате ли, моят живот има значение, а ако ме задържат и ме обесят, какво ще стане тогава? Трябва да намерим друг изход, мосьо. Простете ми, че така се натрапих. Adieu! — Той протегна огромната си ръка.

Льо Шапелие стоеше разколебан и оклюмал.

— Нали ме разбираш, Андре? Съжалявам, че…

— Не говори за това повече, моля. Ела скоро да ме видиш пак. Бих настоял да останеш, но вече бие девет и ей сега ще пристигне първият ми ученик.

— Нито пък аз бих му позволил да остане — каза Дантон. — Ние двамата трябва да решим загадката как да затрием мосьо дьо Ла Тур д’Азир и приятелите му.

— Кого?

Въпросът прозвуча рязко като пистолетен изстрел, когато Дантон се обръщаше към вратата. Тонът го накара да се закове на място. Той се обърна пак и Льо Шапелие заедно с него.

— Аз казах: мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Какво общо има той с предложението, което ми направихте?

— Той ли? Ами че той е главният кръвопускател.

Льо Шапелие додаде:

— Той е този, който уби Лагрон.

— Да не е ваш приятел? — учуди се Дантон.

— И Ла Тур д’Азир е този, когото искате да убия? — попита Андре-Луи много бавно, както пита човек, чийто ум обмисля междувременно въпроса.

— Точно така — потвърди Дантон. — Това не е работа за ръката на някой чирак, мога да ви уверя.

— О, това променя положението — заговори Андре-Луи, като мислеше на глас. — Това е много съблазнително.

— Ами че тогава… — Колоса отново пристъпи към него.

— Чакайте! — вдигна ръка Андре-Луи. Сетне, опрял брадичка в гърдите, отиде до прозореца, задълбочен в размисъл.

Льо Шапелие и Дантон размениха поглед, после загледаха Андре-Луи и зачакаха, докато вземе решение.

Първо, той почти си каза защо да не избере по свой собствен почин такъв някакъв начин да уреди отдавнашната си сметка с мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Каква полза от придобитото от него голямо фехтовално изкуство, ако не може да го използува да отмъсти за Вилморен и да освободи Алин от примамката на собствените и амбиции? Много лесно би било да намери Ла Тур д’Азир, да му нанесе смъртно оскърбление и така да го накара да се изправи срещу шпагата му. Днес това би било равно на убийство — убийство толкова подло, колкото убийството на Филип дьо Вилморен, извършено от Ла Тур д’Азир, защото днес двамата си бяха разменили местата и Андре-Луи бе този, който можеше да отиде на такава среща, без да се съмнява в изхода й. Имаше една морална пречка, с която лесно се справи. Но оставаше правната, която бе изложил на Дантон. Във Франция все още съществуваше правосъдие — същото правосъдие, което се оказа безсилен да раздвижи срещу Ла Тур д’Азир, но което при същите обстоятелства щеше да се раздвижи достатъчно бързо против него. И тогава изведнъж, сякаш по някакво вдъхновение, съзря начина — начин, който, веднъж възприет, вероятно щеше да докара Ла Тур д’Азир до поетично възмездие, щеше да го накара, нагъл и самоуверен, да се хвърли срещу шпагата му, като му отправи с цялата си злоба предизвикателството сам той.

Андре-Луи се обърна пак към тях и те видяха, че е страшно пребледнял и че големите му черни очи странно блестяха.

— Вероятно ще има известни затруднения да се намери заместник на този нещастен Лагрон — заговори той. — Нашите съотечественици надали ще имат много голямо желание да се подлагат на шпагите на привилегированите.

— Напълно вярно — съгласи се мрачно Льо Шапелие, а след това, сякаш изведнъж прозрял в мислите на Андре-Луи, възкликна: — Андре! Нима ти?…

— Тъкмо това обмислях. Така бих получил законно място в Събранието. Ако вашият Тур д’Азир рече тогава да спре избора си върху мен, нека те носят отговорността за проливането на собствената си кръв. Аз положително не ще направя нищо, за да го спра — Той се усмихна странно. — Аз съм само един нехранимайко, който се мъчи да бъде честен… всъщност един вечен Скарамуш, рожба на софистични извъртания. Смяташ ли, че Ансени ще се съгласи да ме посочи за свой представител?

— Дали ще се съгласи да посочи Omnes Omnibus за свой представител? — Льо Шапелие се смееше със светнало лице. — Ансени ще се пукне от гордост. Това не е Рен или Нант, както ти би желал да бъде. Но все пак ще имаш глас за Бретан.

— Ще се наложи да отида в Ансени…

— Съвсем не. Ще пиша едно писмо до общината и веднага ще те утвърдят. Няма защо да се мръдваш от тука. Най-много за две седмици всичко ще е наред. Разбрахме ли се в такъв случай?

Андре-Луи си помисли още за миг. Какво да прави с академията си? Можеше да се споразумее с Льо Дюк и Галош да я поддържат вместо него, а той само да дава общите насоки и напътствия. Льо Дюк в края на краищата беше станал пълноценен преподавател и беше човек, на когото можеше да се осланя. В случай на нужда би могло да вземат трети помощник.

— Така да бъде — промълви той най-после.

Льо Шапелие му стисна ръка и се впусна в многословни поздравления, докато великанът с червената дреха не го прекъсна от вратата:

— Какво значение има това за нашата работа? Значи ли то, че като станете представител, няма да се подвоумите да намушкате господин маркиза?

— Стига господин маркизът да ми предложи да го намушкам, което без съмнение ще направи.

— Разликата ми е ясна — каза мосьо Дантон и се подсмихна. — Имате находчив ум — После се обърна към Льо Шапелие: — Какво ми каза, че бил всъщност… май адвокат, а?

— Да, аз бях адвокат, а след това шут.

— И това е резултатът?

— Вие го казахте. А знаете ли, че в края на краищата не сме чак толкова различни, вие и аз?

— Какво?

— Едно време и аз ходех като вас да подстрекавам хората да се вдигнат и убият човека, когото исках да видя мъртъв. Разбира се, вие ще кажете, че съм бил страхливец.

Льо Шапелие се приготви да се хвърли помежду им, като видя челото на Колоса да се смръщва. Но бръчките пак се изгладиха и гръмогласният смях закънтя в продълговатото помещение.

— Нанесохте ми втори удар, и то на същото място. О, вие знаете да се фехтувате, момчето ми! Трябва да станем приятели. Рю де Корделиер е адресът ми. Всеки… нехранимайко ще ви каже къде живее Дантон. Демулен живее под мен. Елате ни на гости някоя вечер. За приятел винаги ще се намери бутилка вино.