Рафаел Сабатини
Скарамуш (24)

IV
В Мьодон

Същата седмица Льо Шапелие му дойде на гости един ден малко преди пладне.

— Имам за тебе новини, Андре. Кръстникът ти е в Мьодон. Дошъл е там преди два дена. Знаеш ли го вече?

— Разбира се, не. Откъде ще го зная? Защо е в Мьодон? — Усещаше, че го обзема леко вълнение, което едва ли би могъл да обясни.

— Не знам. В Бретан е имало нови безредици. Може да е дошъл заради това.

— Значи, е потърсил подслон при брат си? — попита Андре-Луи.

— В дома на брат си, да; но не и при брат си. Къде живееш ти изобщо, Андре? Никога ли не чуваш никакви новини? Етиен дьо Гаврийак емигрира преди години. Той беше от хората на мосьо д’Артоа и се прехвърли през границата с него. Сега без съмнение е с него в Германия и конспирира против Франция. Защото емигрантите правят само това. Тази австрийка в Тюйлери в края на краищата ще погуби монархията.

— Да, да — рече нетърпеливо Андре-Луи. Политиката съвсем не го интересуваше тази сутрин. — Но какво ще ми кажеш за Гаврийак?

— Ами нали ти казах, че Гаврийак е в Мьодон, че се е настанил в къщата, изоставена от брат му? Боже господи! Аз ли не говоря на френски, или ти не разбираш този език? Предполагам, че Рабуйе, неговият управител, е поел грижата за Гаврийак. Донесох ти новината веднага щом я получих. Помислих си, че вероятно би искал да отидеш в Мьодон.

— Разбира се. Ще отида веднага… тоест, щом имам възможност. Днес не мога, нито утре. Твърде много работа имам тук — Той махна с ръка към вътрешната стая, откъдето долиташе звънтенето на шпаги, бързо движение на крака и гласът на учителя Льо Дюк.

— Добре де, това си е твоя работа. Ти си зает. Сега ще си вървя. Хайде да вечеряме днес в Кафе дьо Фоа. Аз ще бъда с Керсен.

— Един момент! — Гласът на Андре-Луи го спря на прага. — Дали мадмоазел дьо Керкадиу е с чичо си?

— Отде, по дяволите, ще го зная? Иди и провери.

Той си отиде, а Андре-Луи остана там за миг дълбоко замислен. Сетне се обърна и се върна да продължи с ученика си виконт дьо Виланиор прекъснатото обяснение на полуконтрата на Дане, като илюстрираше с шпага предимствата, които може да се извлекат от възприемането й.

След това се фехтува с виконта, който беше може би най-способният от учениците му по това време, а мислено не можеше да се откъсне от хълмовете на Мьодон и прехвърляше наум уроците, които трябваше да даде следобед и на другия ден, като се чудеше кои от тях би могъл да отложи, без да разстрои работата в академията. След като улучи виконта три пъти поред, спря и се върна с усилие към настоящето, удивен от точността, която може да се постигне с чисто механични действия. Без да влага никаква мисъл в това, което прави, неговата китка, ръка и колене бяха автоматично извършвали работата си — една точна бойна машина, в каквато постоянното упражняване от година и повече ги беше преобразило.

Едва в неделя Андре-Луи можа да задоволи желанието, което нетърпението на дните помежду бе превърнало в копнеж. Облечен по-грижливо от друг път, с глава, елегантно коафирана от един от тези коафьори на благородниците, мнозина от които оставаха без работа поради устремилия се от Париж неспирен поток емигранти, Андре-Луи се качи в наетата кола и тръгна за Мьодон.

Домът на по-младия Керкадиу имаше толкова малко прилика с дома на главата на семейството, колкото и сам той приличаше на него. Той беше царедворец, докато брат му беше по същество свързан със земята; като офицер от свитата на конт д’Артоа, беше построил за себе си и за семейството си внушителна вила по височините на Мьодон, сред миниатюрен парк, разположена удобно за него на половин път между Версай и Париж, еднакво леснодостъпна от двете места. Мосьо д’Артоа, придворният играч на тенис, бе между най-първите емигранти. Беше напуснал Франция веднага след падането на Бастилията заедно с разните там Конде, Конти, Полиняк^[1] и други от частния съвет на кралицата, стария маршал дьо Броли и принц дьо Ламбеск, които бяха разбрали, че самите им имена са станали омразни на народа. Беше отишъл да играе тенис отвъд границата и там да доведе докрай работата по провалянето на френската монархия, с което той и всичките други се бяха занимавали във Франция. С него, между няколкото члена на свитата му, замина Етиен дьо Керкадиу, а с Етиен дьо Керкадиу замина жена му и четирите му деца. Така стана, че господарят на Гаврийак, в желанието си да се махне от Бретан, тази особено разбунена провинция, където благородниците се бяха показали най-непримирими в цяла Франция, беше дошъл да се настани в отсъствието на брат си в хубавата вила на царедвореца в Мьодон.

Че беше съвсем щастлив там, не можеше да се предположи. Човек с неговите почти спартански навици, научен на проста храна и да се обслужва сам, се чувствуваше малко неловко в това сибаритско жилище с меките му килими, богата позлата и угодливи, безшумно пристъпящи слуги. (понеже Керкадиу младши бе оставил в Мьодон цялата прислуга). Времето, което в Гаврийак бе непрекъснато запълвал със земеделски грижи, тука му тежеше и сякаш се намираше в застой. Той спеше по много за самозащита и ако не беше Алин, която не се и опитваше да скрие възторга си от тази близост на Париж и центъра на събитията, възможно е, че би почти веднага бил отбой и би се махнал от обстановката, която тъй малко подхождаше на навиците му. По-късно може би щеше да свикне и да се предаде на това разточително бездействие. Засега новото в тази обстановка го дразнеше и Андре-Луи бе въведен при един заядлив и сънлив мосьо дьо Керкадиу рано следобед в този юнски неделен ден. За него не доложиха, както е бил винаги обичаят в Гаврийак. Беше така, защото Беноа, старият сенешал на мосьо дьо Керкадиу, бе придружил господаря си в това безобидно приключение и беше назначен (което будеше непрекъснато и само наполовина прикрито веселие у нахалните слуги, оставени от мосьо Етиен) за негов метрдотел тук в Мьодон.

Беноа поздрави мосьо Андре с несвързани възклицания на възторг; малко остана да заподскача около него като някое вярно куче, докато го заведе в салона пред лицето на господаря на Гаврийак, който щял — според думите на Беноа — да посрещне с радост мосьо Андре.

— Монсеньор! Монсеньор! — възкликна той с треперещ глас, като влезе една-две крачки пред госта. — Мосьо Андре е тука… Мосьо Андре, вашият кръщелник, е дошъл да ви целуне ръка. Дошъл е… и е така издокаран, че надали бихте го познали. Ето го, монсеньор! Не е ли хубав?

И старият слуга потриваше ръце, убеден в радостта, която според него доставяше на господаря си.

Андре-Луи прекрачи прага на тази голяма стая с меки килими под краката, заслепяваща очите. Беше безкрайно висока и гипсовият й таван се държеше от колони с канелюри и позлатени капители. Вратата, през която влезе, и гледащите към градината прозорци бяха невъобразимо високи, всъщност почти в пълната височина на самата стая. Беше стая, отрупана с позлата, с пищна златна инкрустация по мебелите, и по нищо не се различаваше от онова, което беше обичайно за жилищата на хора от благородно и богато потекло. И наистина, не е известно друго време, когато толкова много злато да е било използувано за украса, както през този век, в който златни монети почти не се намираха и книжни пари бяха пуснати в обращение, за да запълнят липсата им. На Андре-Луи принадлежаха думите, че ако човек може да убеди тези хора да сложат хартията по стените, а златото в джобовете си, финансите на кралството скоро ще бъдат в по-добро положение.

Сеньорът, нагизден, с жабо и гофрирани маншети, за да отговаря на обстановката, се беше надигнал, стреснат от това шумно нахълтване на Беноа, който беше почти толкова отчаян, колкото и самият той, откакто бяха дошли в Мьодон.

— Какво има? А? — Бледите му късогледи очи се взираха в посетителя. — Андре! — рече той с изненада, примесена със строгост, и голямото му румено лице почервеня още повече.

Беноа, обърнат гърбом към господаря си, многозначително намигаше и се усмихваше на Андре-Луи, за да го насърчи да не се смущава от привидната враждебност на кръстника му. Като свърши с това, умният старец тактично изчезна.

— Какво търсиш тука? — изръмжа мосьо дьо Керкадиу.

— Дошъл съм само да ви целуна ръка, както ви каза Беноа, господин кръстник — промълви покорно Андре-Луи, навел пригладената си чернокоса глава.

— Нали изтърпя, без да я целунеш две години.

— Не ме корете за моето злощастие, мосьо.

Дребният човечец стоеше сковано изправен, с несъразмерно голямата глава, отметната назад, с много строг поглед в бледите изпъкнали очи.

— Да не си смятал, че възмутителната ти постъпка ще стане по-приемлива, като изчезнеш по този безсърдечен начин и ни оставиш в незнание къде си и дали си жив, или мъртъв?

— Отначало беше опасно… опасно за живота ми… да разкривам къде съм. После за известно време бях много затруднен, почти мизерувах, и гордостта ме възпираше, след това, което бях извършил, и мнението, което щяхте да си съставите за мен, да се обърна към вас за помощ… По-после…

— Мизеруваше? — прекъсна го сеньорът. За миг устните му затрепераха. Сетне той се постегна и се намръщи още повече, като оглеждаше този така променен и елегантен кръщелник и си вземаше бележка за сдържаното богатство на дрехите му, токите от фалшиви брилянти и червените токове на обувките, сабята със сребърна, инкрустирана със седеф дръжка и грижливо фризираната коса, която бе винаги виждал да виси на безредни кичури. — Сега поне не изглежда да мизеруваш — подметна той.

— Не. След това ми провървя. По това, мосьо, се различавам от обикновения блуден син, който се завръща единствено, когато има нужда от помощ. Аз се връщам само защото ви обичам, мосьо… за да ви го кажа. Дойдох в същия момент, когато чух, че сте тук — Андре-Луи пристъпи напред. — Господин кръстник! — промълви той и протегна ръка.

Но мосьо дьо Керкадиу остана непреклонен, обгърнат от студеното чувство на собствено достойнство и неприязън.

— Каквито изпитания и да си понесъл или смяташ, че си понесъл, те са много по-малко, отколкото е заслужавало позорното ти поведение, и аз забелязвам, че те никак не са намалили дързостта ти. Ти мислиш, че стига само да дойдеш тука, да кажеш „Господин кръстник!“, и всичко ще бъде простено и забравено. Точно в това грешиш. Ти извърши твърде голямо зло: прегреши против всичко, на което държа, и лично против мен, както не оправда доверието ми в теб. Ти си един от тези отвратителни негодници, виновници за революцията.

— Съжалявам, мосьо, виждам, че вие споделяте общото заблуждение. Тези отвратителни негодници искаха само конституция, каквато им е била обещана от трона. Те не можеха да знаят, че обещанието не е било искрено, нито че изпълняването му ще бъде осуетено от привилегированите класи. Хората, които ускориха тази революция, мосьо, са благородниците и прелатите^[2].

— Ти се осмеляваш… и то в такъв момент — да стоиш пред мен и да ми разправяш такива гнусни лъжи! Ти се осмеляваш да кажеш, че благородниците са причинили революцията, след като десетки благородници последваха примера на господин дука Егийон и захвърлиха своите привилегии и дори крепостните си актове в краката на народа! Или може би ще го отречеш?

— О, не. След като безразсъдно подпалиха дома си, сега те се мъчат да потушат пожара, като сипват вода отгоре му, а където не успеят, хвърлят цялата вина върху пламъците.

— Виждам, че си дошъл тук, за да спориш за политика.

— Съвсем не. Аз дойдох да се оправдая, ако е възможно. Да разбереш, това значи да простиш. Велика мисъл на Монтен^[3]. Ако сполуча да ви накарам да разберете…

— Няма да сполучиш. Никога не ще ме накараш да разбера как можа да си спечелиш такава отвратителна слава в Бретан.

— О, не отвратителна, мосьо!

— Отвратителна, разбира се… сред тези, които имат значение. Говори се дори, че Omnes Omnibus си бил ти, макар че аз не мога и не искам да го повярвам.

— Да, то е вярно.

Мосьо дьо Керкадиу се задави.

— И ти го признаваш? Ти се осмеляваш да го признаеш?

— Това, което си се осмелил да извършиш, трябва да имаш смелостта и да признаеш… освен ако си страхливец.

— О! А ти положително си бил много храбър, като си бягал всеки път, след като извършиш пакостта, станал си комедиант, за да се укриеш, извършил си друга пакост като комедиант, като си предизвикал смут в Нант, и пак си избягал, за да станеш бог знае какво… нещо безчестно, ако се съди по безчестния ти вид. Боже мой, човече, казвам ти: тези две години съм се надявал, че не си между живите, а ти дълбоко ме разочароваш с появата си! — Той плесна с ръце и се провикна с резкия си глас: — Беноа! — След това се запъти към камината със зачервено лице и разтреперан от гнева, до който се беше докарал. — Да беше мъртъв, можех да ти простя, като на човек, който е платил за извършеното зло и за глупостта си. Понеже си жив, не мога да ти простя. Ти отиде твърде далече. Само бог знае къде ще свърши всичко това… Беноа, изпроводи го! Изпроводи мосьо Андре-Луи Моро!

В тона прозвуча безвъзвратно решение. Блед и сдържан, но със странна болка в сърцето, Андре-Луи чу това нареждане, видя побелялото уплашено лице на Беноа и полуповдигнатите му треперещи ръце, сякаш се канеше да възрази на господаря си. И тогава друг глас, кръшен, момински глас прекъсна смълчаването.

— Чичо! — извика гласът с безкрайно възмущение и изненада, а сетне: — Андре! — И този път към останалата още изненада се примеси нотка почти на радост, положително нотка на приветствие.

Двамата мъже се обърнаха, разделени в този миг с половината ширина на стаята, и видяха Алин в рамката на един от високите отворени прозорци-врати, спряла там на влизане от градината: Алин с боне по последна мода, макар и без всякаква трикольорна украса, каквато тъй често се виждаше по тези шапчици.

Голямата уста на Андре с тънките устни се изви в чудновата усмивка. В паметта му беше проблясвал споменът за последната им раздяла. Той се видя пак как стои пламнал от негодувание на тротоара в Нант и изпраща с поглед каляската й, която изчезваше по Авеню Жиган.

Алин идваше сега към него с протегнати ръце, с поруменели бузи, с приветствена усмивка на устните. Той се поклони и мълком й целуна ръка.

Тогава с поглед и махване на ръка тя отпрати Беноа и с присъщата й властност се зае да защищава Андре против грубото изпъждане, което беше дочула.

— Чичо — каза тя, като се отдели от Андре, прекоси стаята и се озова при мосьо дьо Керкадиу, — вие ме карате да се срамувам от вас! Да се оставите чувството на яд да надделее над цялата ви обич към Андре!

— Не изпитвам никаква обич към него. Изпитвах я едно време. Той предпочете да я потъпче. Да се маха по дяволите и, моля ти се, имай предвид, че не ти позволявам да се месиш.

— Но ако той признава, че е сгрешил…

— Той не признава нищо подобно. Идва тук, за да спори с мен за тези проклети права на човека. Заявява, че не се разкайва. Признава с гордост, че е бил, както твърди цял Бретан, онзи негодник, който се прикрил под прозвището Omnes Omnibus. Това ли ще му простя?

Тя се обърна да погледне Андре през голямото пространство, което ги делеше сега.

— Но действително ли е така? Не се ли разкайваш, Андре, сега, като виждаш всичките струпали се злини?

Това бе явна подкана, молба да каже, че се разкайва, за да се помири с кръстника си. За миг той почти се трогна. Но после сметна хитрината за недостойна и отговори искрено, макар болката, която изпитваше, да звучеше в гласа му.

— Да призная, че се разкайвам — заговори той бавно, — би значило да призная, че съм извършил чудовищно престъпление. Не го ли разбирате това? О, мосьо, отделете ми малко търпение, позволете ми малко да се оправдая. Вие твърдите, че съм донякъде виновен за известна част от всичко, което се е случило. Моите възвания към хората в Рем и по-късно два пъти в Нант, както се говори, са допринесли по нещо към това, което последва тук. Може да е така. Не би било по силите ми да го отрека с положителност. Последваха революция и кръвопролитие. Може да дойде и още нещо. Едно разкайване предполага да призная, че съм постъпил неправилно. Как да кажа, че съм постъпил неправилно и с това да поема част от отговорността за човешката проляна кръв върху своята душа? Ще бъда съвсем откровен с вас, за да ви покажа колко далече съм наистина от всякакво разкаяние. Това, което сторих, всъщност го сторих против всичките си убеждения на времето — Понеже във Франция нямаше правосъдие, което да предприеме стъпки срещу убиеца на Филип дьо Вилморен, аз постъпих по единствения начин, с който, както си представях, можеше да се постигне извършеното зло да порази ръката, която го е извършила, и другите ръце, които притежаваха властта, но не бяха склонни да я накажат. Оттогава прозрях, че не съм бил прав и че Филип дьо Вилморен и другите, които мислеха като него, са били правите… Трябва да разберете, мосьо: изпитвам най-искрена благодарност, че не съм извършил нещо, в което да трябва да се разкая; напротив, когато Франция получи неоценимия дар на конституцията, както това скоро ще стане, ще мога да се гордея, че съм изиграл известна роля в създаването на условията, които са направили това възможно.

Последва кратко мълчание. Лицето на мосьо Дьо Керкадиу от червено стана мораво.

— Свърши ли? — попита той дрезгаво.

— Ако сте ме разбрали, мосьо.

— О, аз те разбрах и… и те моля да си вървиш.

Андре-Луи сви рамене и обори глава. Беше дошъл тук с такава радост, с такова желание, а ето че го пъдеха завинаги. Той погледна Алин. Лицето й бе бледо и разтревожено, но цялата й находчивост не можа да й подскаже как да му се притече на помощ. Прекомерната му честност бе разрушила всички мостове зад гърба му.

— Добре, мосьо. И все пак бих ви помолил да запомните едно нещо, след като се махна. Не съм дошъл при вас като човек, който търси помощ, като човек, принуден от нуждата. Не съм завръщащ се блуден син, както казах. Аз съм човек, който, без да се нуждае от нещо, без да иска нещо, господар на собствената си съдба, е дошъл при вас, подтикван само от обич, тласкан от любовта и признателността, хранени към вас, които ще продължи да храни.

— О, да! — възкликна Алин, като се обърна към чичо си. „Това поне е аргумент в полза на Андре“ — помисли си тя. — Това е вярно. Положително е, че…

Докаран до отчаяние, с неясно съскане Андре-Луи я накара да млъкне.

— Може би занапред това ще ви помогне да мислите за мен с по-малко ожесточение, мосьо.

— Не виждам основание, господине, да мисля за вас изобщо. Пак ви моля да си вървите.

Андре-Луи изгледа за миг Алин, сякаш все още се колебаеше.

Тя му отговори с поглед към вбесения си чичо, с леко свиване на рамената и повдигане на веждите, с униние, изписано на лицето. Като че ли му казваше: „Виждаш какво му е настроението. Нищо не може да се направи.“

Андре-Луи се поклони с изключителна грация, добита от фехтуването, и излезе през вратата.

— О, това е жестоко! — извика Алин сподавено със сключени ръце и се втурна към прозореца-врата.

— Алин! — спря я гласът на чичо й: — Къде отиваш?

— Но ние не знаем къде можем да го намерим!

— Кому е дотрябвало да намери този нехранимайко?

— Може никога да не го видим пак!

— Това трябва най-горещо да се желае.

Алин рече „Уф!“ и излезе през прозореца-врата.

Той извика подире й, властно й заповяда да се върне. Но Алин, послушното дете, запуши уши, та да не трябва да прояви непокорство, и изтича с леки стъпки през моравата към алеята, за да пресрещне отиващия си Андре-Луи.

Когато той се зададе, потънал в угнетение, тя пристъпи измежду дърветата на пътя му.

— Алин! — възкликна той почти радостно.

— Не исках да си отидеш така. Не можех да го допусна — обясни постъпката си девойката. — Аз го познавам по-добре, отколкото ти, и зная, че голямото му добро сърце след малко ще се смекчи. Ще го обземе съжаление. Ще иска да изпрати да те повикат, а няма да знае къде.

— Така ли мислиш?

— О, сигурна съм! Ти дойде в лош момент. Той е заядлив и опак, бедничкият, откакто е дошъл тук. Тази удобна обстановка му е така чужда! Той се отегчава, откъснат от любимия си Гаврийак, от лова и нивите, а пък е вярно, че в душата си хвърля вината за всичко станало до голяма степен върху теб — за тази необходима или поне разумна промяна. Бретан, трябва да знаеш, започваше да става твърде несигурен. Преди няколко месеца шато Ла Тур д’Азир бе опожарено, наред с много други, до основи. Всеки миг, при някое ново вълнение, може да дойде редът на Гаврийак. А за това и за сегашното си притеснение той обвинява теб и приятелите ти. Скоро ще му мине. Ще му домъчнее, че те е изпъдил по този начин, защото зная, че те обича, Андре, въпреки всичко. Аз ще поговоря с него, когато му дойде времето. И тогава ще искаме да знаем къде да те намерим.

— На номер тринадесет, улица „Съдба“. Номерът е фатален, пък и името на улицата му подхожда. Затова и двете се запомнят лесно.

Девойката кимна:

— Ще дойда с теб до портата — И те поеха един до друг, без да бързат, по дългия път, залени от юнското слънце и изпъстрени от сенките на дърветата. — Изглеждаш добре, Андре, и знаеш ли, че много си се променил? Радвам се, че ти е провървяло — А след това рязко смени темата; преди да му остане време да й отговори, тя премина към въпроса, който я занимаваше най-много: — Толкова исках да те видя през всичките тези месеци. Ти беше единственият, който можеше да ми помогне, който щеше да ми каже истината, и ме беше яд на теб, че не си ми писал къде мога да те намеря.

— Та нали тъкмо ти ми даде повод да не го правя, когато се видяхме за последен път в Нант.

— Как? Още ли ми се сърдиш?

— Никога не се сърдя. Би трябвало да знаеш това — Той даде израз на една от суетните си черти: обичаше да се мисли за стоик. — Но все още нося рана, която би заздравяла, ако ти оттеглеше назад тогавашните си думи.

— В такъв случай аз си ги оттеглям, Андре. А сега кажи ми…

— Да, оттегляш си ги съвсем егоистично — каза той. — Подаряваш ми нещо, за да можеш да получиш нещо — Той се засмя весело. — Добре, добре, питай.

— Кажи ми, Андре… — Алин замълча, сякаш изпитваше някаква неловкост, сетне продължи, забила поглед в земята: — Кажи ми… истината за онова, което се случи във Фейдо.

Подобно желание го накара да се намръщи. Веднага се досети за мисълта, която го беше продиктувала. Простичко и немногословно, той описа случката от свое гледище.

Девойката го изслуша много внимателно. Когато Андре-Луи свърши, тя въздъхна, лицето й бе много замислено.

— Горе-долу така ми го разправиха каза тя. — Но ми добавиха още, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир отишъл в театъра с изричната цел да скъса окончателно с онази Бине. Знаеш ли дали е било така?

— Не, нито виждам някакво основание да е било така. Мадмоазел Бине му е доставяла такъв род забавления, за каквито той и други като него са вечно жадни…

— О, основание имаше — прекъсна го Алин. — Основанието бях аз. Аз говорих с мадам Сотрон. Казах й, че не желая да приемам в бъдеще човек, който идва при мен замърсен по този начин — Тя го изрече с очевидно затруднение и продължи да се изчервява все повече, докато той наблюдаваше полуизвърнатото й лице.

— Да беше ме послушала… — заговори той, но тя отново го прекъсна:

— Мосьо дьо Сотрон му предаде решението ми, а след това ми го описа като отчаян, покаял се, готов да ми представи доказателства (каквито поискам) за неговата искреност и вярност. Каза ми, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир му се закълнал, че веднага ще сложи край на тази история, че няма да се среща повече с въпросната Бине. А след това още на другия ден чух, че малко останало да си загуби живота в онзи метеж в театъра. Той направо от срещата с мосьо дьо Сотрон, направо след уверенията да бъде умен занапред, отишъл при мадмоазел Бине. Бях възмутена. Взех окончателно решение. Заявих определено, че в никой случай няма да приема мосьо дьо Ла Тур д’Азир отново. И тогава те ми натрапиха това обяснение. Дълго не можех да го повярвам.

— Значи, сега го повярва — забеляза бързо Андре. — Защо?

— Не съм казала, че го повярвах сега… но… не мога и да не вярвам. След като прибягнахме в Мьодон, мосьо дьо Ла Тур д’Азир дойде тук и лично ми се закълна, че е било така.

— О, щом мосьо дьо Ла Тур д’Азир се е закълнал… — Андре-Луи се смееше и в смеха му звучеше горчив сарказъм.

— Знаеш ли да е излъгал някога? — рязко го прекъсна Алин. Това спря смеха му. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир в края на краищата е човек на честта, а честните хора не се занимават с лъжи. Знаеш ли го да е излъгал някога, та му се подиграваш сега?

— Не — призна той. Елементарната справедливост изискваше да признае на неприятеля си поне тази добродетел. — Не зная някога да е излъгал, това е вярно. Хора като него са твърде безочливи, твърде самоуверени, за да прибягват до неистини. Но зная, че е вършил неща толкова низки…

— По-низко нещо няма — прекъсна го тя, отстоявайки моралните начала, с които бе закърмена. — Само за лъжците, които са побратими на крадците, няма никаква надежда за спасение. Единствено лъжата носи истинско загубване на честта.

— Ти май защищаваш този сатир^[4] — ледено забеляза Андре-Луи.

— Искам да бъда справедлива.

— Когато най-после решиш да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир, справедливостта може да ти се види нещо доста различно. — Той говореше с огорчение.

— Струва ми се, че никога не ще взема това решение.

— Но все още не си сигурна… въпреки всичко.

— Може ли човек да бъде някога сигурен в нещо на този свят?

— Да. Човек може да бъде сигурен, че е глупав.

Тя или не го чу, или не му обърна внимание.

— Сам ти не знаеш дали не е било, както твърди мосьо дьо Ла Тур д’Азир: защо е отишъл във Фейдо онази вечер?

— Не, не знам — призна Андре-Луи. — Може да е било така. Но има ли то значение?

— Би могло да има. Кажи ми какво е станало в края на краищата с тази Бине?

— Не знам.

— Не знаеш? — Тя се обърна да го изгледа. — И можеш да го кажеш с това безразличие! Аз мислех… Мислех, че я обичаш, Андре.

— Същото мислех и аз известно време. Бях сгрешил. Трябваше да дойде един Ла Тур д’Азир, за да ми разкрие истината. И те са полезни по свой начин, тези господа. Те помагат на тъпаци като мен да проумяват важни истини. Имах късмет, че в моя случай откровението дойде преди женитбата. Сега мога да си спомням за този епизод с равнодушие и благодарност, че съм успял да се спася от последиците на нещо, което не е било повече от измама на чувствата. То е нещо, което хората обикновено вземат за любов. Тази преживелица, както виждаш, беше много поучителна.

Алин го изгледа с нескрита изненада.

— Знаеш ли, Андре, понякога ми се струва, че нямаш сърце.

— Вероятно понеже понякога давам признаци на здрав разум. А какво ще кажеш за себе си, Алин? Какво ще кажеш за собственото си отношение от самото начало, доколкото въпросът засяга мосьо дьо Ла Тур д’Азир? Дали то има много общо със сърцето? Ако ти кажех какво в действителност показва то, бихме стигнали до скарване, а господ ми е свидетел, че не бих могъл да си разреша да се скарам с теб сега. Аз… аз ще потърся друг изход.

— Какво искаш да кажеш?

— Засега нищо, понеже не те грози опасност да се омъжиш за това животно.

— Ами ако ме грозеше?

— О! В такъв случай обичта ми към теб би ми подсказала някакъв начин да я предотвратя, освен… — Той се пресече.

— Освен какво? — поиска да знае тя предизвикателно, изправила се в целия си малък ръст, със заповеднически поглед.

— Освен ако ти ми кажеше също, че го обичаш — рече простичко Андре-Луи и при тези думи съвсем неочаквано и много странно омекна. А след това поклати глава и додаде: — Но това, разбира се, е невъзможно.

— Защо? — попита го Алин, много тихо този път.

— Защото си това, което си, Алин: безкрайно добра, чиста и прелестна. Ангели не се събират с дяволи. Негова съпруга би могла да станеш, но негова другарка в живота — никога, Алин.

Бяха стигнали портата от ковано желязо в края на алеята. През нея видяха жълтия файтон, който беше докарал Андре-Луи. Отблизо се чуваше скърцане на колелета и тропот на копита, а след малко се появи друга кола, която спря до жълтия файтон — хубав екипаж с полирани махагонови вратички, по които ослепително бляскаха на слънцето позлатата и лазурът на някакъв герб. Един лакей скочи на земята, за да отвори портата, но в този миг дамата, която седеше в каляската, забеляза Алин, махна й с ръка и даде ново нареждане.