Рафаел Сабатини
Скарамуш (22)

II
Quos deus vilt perdere^[1]

 

И този път, съвсем по същия начин, както и когато се присъединил към трупата на Бине, Андре-Луи се отдаде от все сърце на новата си професия, наложена му от необходимостта, и сигурно прикритие срещу тези, които биха го потърсили, за да му причинят зло. Тази професия би могла (макар в случая и да не беше така) да го накара най-после да сметне себе си за човек на делото. Той си остана обаче въпреки всичко човек на разума и събитията през пролетните и летните месеци на 1789 година в Париж му даваха изобилен материал за размишления. Там прочете още неизсъхнала може би най-удивителната страница в историята на човешкото развитие и накрая бе принуден да заключи, че всичките му предварително съставени убеждения са били погрешни и че тъкмо такива екзалтирани, страстни ентусиасти като Вилморен са били прави.

Подозирам го всъщност да се е гордял с факта, че е сгрешил, и да е приписвал самодоволно грешката си на обстоятелството, че сам той е имал твърде трезв и логичен ум, за да може да прецени пределите на човешката невменяемост, излязла наяве сега.

Той наблюдаваше как расте гладът, как се увеличават немотията и бедствията в Париж тази пролет и ги отдаваше на съответните причини, наред с търпението, с което народът ги понасяше. Хората във Франция бяха в състояние на стаено или парализирано очакване — те чакаха Генералните щати да се съберат и многовековната тирания да свърши. И поради това състояние на очакване промишлеността беше в застой, буйният поток на търговията се беше смалил до тънка струйка. Хората не искаха да купуват и да продават, докато не видят с какви средства геният на швейцарския банкер мосьо Некер ще ги изведе от това тресавище. И поради това парализиране на деловия живот, мъжете от народа бяха без работа, оставени да гладуват със своите жени и деца.

Андре-Луи наблюдаваше и мрачно се усмихваше. Дотук е бил прав. Страдаше винаги пролетариатът. Мъжете, които се стремяха да направят тази революция, избирателите тука в Париж, както и другаде, бяха заможни хора, лични буржоа, богати търговци. И докато те, с чувство на презрение към сганта и с чувство на завист към привилегированите съсловия, говореха на едро за равенство (под което разбираха равенство по възходяща линия, което ще заличи разликата между тях и благородниците), пролетариатът гинеше от лишения в своите бордеи.

Най-после заедно с месец май дойдоха и депутатите (приятелят на Андре-Луи Льо Шапелие, един от най-видните между тях) и Генералните щати бяха открити във Версай. Едва тогава положението започна да става интересно, едва тогава Андре-Луи започна сериозно да се съмнява в правилността на досегашните си възгледи.

Когато бе разгласена кралската прокламация, която постановяваше депутатите от Третото съсловие да бъдат два пъти повече от депутатите на другите две съсловия, взети заедно, Андре-Луи повярва, че превесът на гласовете, осигурен по този начин за Третото съсловие, прави неизбежни реформите, за които те се бяха клели.

Но не беше включил в сметката си влиянието на привилегированите класи върху гордата австрийска кралица и нейното влияние върху затлъстелия, флегматичен и нерешителен монарх. Това, че привилегированите класи решиха да водят война в защита на привилегиите си, Андре-Луи можеше да разбере. Човекът, понеже е човек и носи проклятието на користолюбието, никога не се отказва доброволно от богатства, независимо от това дали има, или няма право да ги притежава. Но това, което изненада Андре-Луи, бе неописуемата жестокост на похватите, с които привилегированите провеждаха борба. Те противопоставяха на идеите грубата сила на разума и философията и батальони от чуждестранни наемници. Сякаш идеите можеше да се забучват на щикове!

Войната между привилегированите класи и двора, от една страна, и Събранието и народа, от друга, беше започнала.

Третото съсловие се въздържаше и чакаше, чакаше с търпението на природата; чака цял месец, докато търговията съвсем се парализира и костеливата ръка на глада стисна Париж по-силно; чака цял месец, докато привилегированите класи събраха във Версай армия, с която да го сплашат — армия от петнадесет полка, девет от които швейцарски и германски, — и установиха артилерийски парк пред сградата, в която заседаваха депутатите. Но депутатите не пожелаха да се уплашат, не пожелаха да обърнат внимание на топовете и чуждестранните униформи, не пожелаха да видят нищо друго освен целта, за която са били събрани с кралския указ.

Така беше до десети юни, когато великият мислител и метафизик абат Сейес^[2] даде сигнала.

— Време е да прережем въжето — каза той.

И удобният случай дойде скоро, в самото начало на юли. Мосьо дю Шатле, груб, високомерен поддръжник на дисциплината, предложи да се преместят единадесетте задържани под арест френски гвардейци от военния затвор „Абаи“ в мръсната тъмница „Бисетр“, където държаха крадци и най-долнопробни престъпници. Когато се пръсна вест за това намерение, народът най-сетне отвърна на насилието с насилие. Тълпа от четири хиляди души нахълта в „Абаи“ и освободи оттам не само единадесетте гвардейци, но и всички други затворници с изключение на едного, за когото разбраха, че е крадец и го върнаха обратно.

Това най-после беше открит бунт, а привилегированите знаеха как да се справят с бунтове. Те щяха да задушат този разбунен Париж с железния обръч на чуждестранните полкове. Мерките бяха бързо съгласувани. Старият маршал дьо Броли, ветеран от Седемгодишната война, пропит от презрението на войника към цивилните, убеден, че самата поява на униформите ще бъде достатъчна да възстанови реда и покоя, пое командуването с Бьозанвал за помощник. Чуждестранните полкове бяха разквартирувани в околностите на Париж — полкове, самите имена на които дразнеха парижаните: полковете на Райсбах, Дисбах, Насау, Естерхази и Рьомер. Подкрепления от швейцари бяха изпратени в Бастилията^[3], между бойниците на която още от тридесети юни се виждаха заплашителните дула на заредени топове.

На десети юли избирателите още веднъж се обърнаха към краля да поиска оттеглянето на войските. На другия ден им отговориха, че предназначението на войските било да защищават свободите на Събранието! А на следващия ден, който беше неделя, филантропът доктор Гилотин^[4], чиято филантропска машина за безболезнено умъртвяване твърде скоро щеше да има много работа, дойде от Събранието, член на което беше, да увери избирателите на Париж, че всичко е наред, въпреки външните признаци, понеже Некер се държи на мястото си по-здраво от всеки друг път. Той не знаеше, че в същия момент, когато говореше с такава увереност, често уволняваният и често наново назначаваният мосьо Некер бе току-що уволнен още веднъж от враждебната клика около кралицата. Привилегированите искаха да се вземат окончателни мерки и окончателни мерки щяха да получат — окончателни за самите тях.

А в същото време още един филантроп, също доктор, някой си Жан Пол Мара^[5], от италиански произход (повече известен като Марат, пофренчената форма на възприетото от него име), освен другото и писател, прекарал няколко години в Англия и там издал редица трудове по социология, пишеше:

„Внимавайте! Правете си сметка какъв ще бъде съдбовният резултат от един противодържавен ход. Ако имате нещастието да дадете път на такова нещо, ще сметнат, че сте се вдигнали на бунт, и ще се лее кръв.“

Андре-Луи беше в градините на Пале Роял, това средище на дюкяни и куклени театри, циркове и кафенета, игрални и публични домове, това място, където се устройваха всички срещи, когато се пръсна новината за уволняването на Некер, събудила навред смут и ярост. В уволняването на Некер хората виждаха тържеството на враждебната на тях партия. То беше погребален звън за всичките им надежди да се оправят неправдите.

Той видя слаб мъж със сипаничаво лице, който не изглеждаше безкрайно грозен само благодарение на прекрасните си очи, да скача върху една маса пред Кафе дьо Фоа с извадена шпага в ръка и да извиква „На оръжие!“. И тогава в изумената тишина, наложена от този вик, да излива поток от възпламеняващо красноречие, произнесено с глас, загрозяван от време на време от пелтечене. Той каза на хората, че германците от Марсово поле щели да навлязат в Париж тази вечер да колят жителите.

— Да си сложим по една кокарда! — провикна се той и откъсна лист от дърво, да му послужи за целта: зелената кокарда на надеждата.

Въодушевление обзе тълпата, пъстра тълпа, съставена от мъже и жени от всички класи, от нехранимайковци до благородници, от уличници до светски дами. Дърветата останаха без листа и зелената кокарда накичи почти всяка глава.

— Вие сте между два огъня — разпалено продължаваше заекващият глас на подпалвача. — Между германците на Марсово поле и швейцарците в Бастилията. На оръжие тогава! На оръжие!

Възбуждението се надигна и развилня. От близка изложба на восъчни фигури се появи бюстът на Некер, а след малко и бюстът на този комедиант Орлеанския дук, който имаше своя партия и беше готов не по-малко от всеки друг многообещаващ опортюнист в тези дни да се възползува от момента за собственото си възвеличаване. Бюстът на Некер беше увит с креп.

Андре-Луи гледаше и започваше да изпитва страх. Книжката на Марат му беше направила впечатление. В нея се казваше това, което сам той бе казал преди повече от половин година на тълпата в Рен. Тази тълпа, струваше му се, трябваше да се обуздае. Този невъздържан, безотговорен пелтек можеше да стане причина градът да пламне вечерта, ако не се направеше нещо. Младият мъж, един необоснован поддръжник на двореца, на име Камий Демулен^[6], който щеше по-после да се прочуе, скочи от масата и продължи да размахва шпагата си и да крещи: „На оръжие! След мен!“. Андре-Луи се втурна напред да заеме импровизираната трибуна, току-що освободена от пелтека, за да положи усилия да противодействува на подпалваческата реч. Той се вряза в тълпата и изведнъж се намери лице с лице пред висок мъж, прекрасно облечен, чиито хубави черти имаха суров вид, а големите черни очи бляскаха сякаш от потискан гняв.

Така, лице с лице, всеки впил поглед в очите на другия, те останаха известно време сред блъскащата се покрай тях тълпа, без някой да им обърне внимание. Най-после Андре-Луи се изсмя.

— Този човек също има много опасен дар на красноречие, господин маркизе — каза той. — Всъщност днес във Франция има много такива. Те поникват от почвата, която вие и вашите единомишленици сте напоили с кръвта на мъчениците на свободата. Скоро това може да стане ваша кръв. Почвата е пресъхнала и жадна за нея.

— Нехранимайко! — отговори маркизът. — Полицията ще ти види сметката. Ще кажа на кралския наместник, че може да те намери в Париж.

— Боже мой, човече! — възкликна Андре-Луи. — Никога ли няма да поумнеете? Нима можете да говорите за кралски наместници, когато самият Париж може да рухне или да пламне под краката ви? Издигнете глас, господин маркизе. Издайте ме тука, на тези. В час като този ще ме направите герой. Или аз да издам вас? Май ще го направя. Мисля, че е крайно време да получите заслуженото. Хей, вие там, чуйте ме! Позволете да ви представя…

Поток от хора се удари в него, понесе го със себе си, колкото и да се противеше, и го отдели от мосьо дьо Ла Тур д’Азир, когото беше срещнал по такъв странен начин. Андре-Луи се помъчи да се бори с този човешки поток; маркизът, попаднал във въртоп, остана, където си беше, и когато Андре-Луи го зърна за последен път, той се усмихваше със стиснати устни — злобна усмивка.

Междувременно градините се опразваха подир този заекващ подпалвач, който бе си затъкнал зелената кокарда. Човешкият поток се изля на Рю дьо Ришельо и Андре-Луи, ще не ще, трябваше да се остави тълпата да го отнесе поне до Рю дю Азар. Там се измъкна странишком и понеже нямаше желание да бъде стъпкан или да вземе участие по-нататък в развихрилата се лудост, изтича по тази улица и така се прибра у дома си, в опустялата академия. Защото днес нямаше ученици и дори мосьо дез-Ами като Андре-Луи бе поизлязъл да чуе новини за това, което ставаше във Версай.

Положението на нещата не беше нормално за академията на Бертран дез-Ами. Каквото друго и да беше в застой напоследък в Париж, училището по фехтовка процъфтяваше както никога преди. Обикновено и преподавателят, и помощникът му бяха заети от сутрин до здрач и Андре-Луи получаваше вече заплата според уроците, които даваше, като преподавателят му предоставяше половината от таксата за всеки урок — спогодба, която помощникът намираше за изгодна. В неделните дни академията работеше до обед, но тази неделя при съществуващото в града състояние на несигурност и брожение никой не се беше явил до единадесет часа и тогава дез-Ами и Андре-Луи излязоха. Те не можеха и да помислят, когато нехайно се сбогуваха (по това време бяха станали много добри приятели), че никога вече не ще се видят.

Този ден в Париж имаше кръвопролитие. На Плас Вандом отряд драгуни причакал тълпата, от която се беше изплъзнал Андре-Луи. Конниците се понесли срещу тълпата, разпръснали я, смачкали восъчното изображение на мосьо Некер и убили един човек на място: един нещастен френски гвардеец, който не отстъпил пред тях. Това беше началото. Като последица Бьозанвал докара швейцарците си от Марсово поле и ги приведе в боен ред до Елисейските полета с четири оръдия. Драгуните си разположи на площад Луи Петнадесети. Същата вечер огромна тълпа, проточила се през Елисейските полета и Тюйлери^[7], оглеждаше с тревожен поглед войнствените приготовления. Няколко оскърбления бяха отправени срещу тези чуждестранни наемници, хвърлени бяха камъни. Бьозанвал, загубил ума и дума или в изпълнение на получени нареждания, повика драгуните си и им заповяда да разпръснат тълпата. Но тази тълпа бе твърде гъста, за да я разпръснат по този начин: беше толкова гъста, че конниците нямаха никаква възможност да се движат, без да смачкат някого. Неколцина бяха смачкани и последицата беше, че когато драгуните, водени от принц дьо Ламбеск, напреднаха в Тюйлери, озверената тълпа ги посрещна със залп от камъни и бутилки. Ламбеск даде заповед да открият огън. Тълпата хукна да бяга. Изскочили от Тюйлери, тези възмутени хора се пръснаха из града с историята как германската кавалерия мачкала жени и деца и подхванаха най-настървено повика за вдигане на оръжие, отправен по пладне от Демулен в Пале Роял.

Жертвите бяха вдигнати и отнесени, а между тях бе Бертран дез-Ами, сам той, както всички, които живееха от шпагата, ревностен поддръжник на благородниците, стъпкан до смърт под копитата на чуждестранни конници, изпратени от благородниците и водени от благородник.

И при Андре-Луи, който чакаше тази вечер на втория етаж на улица „Съдба“ № 13 завръщането на своя приятел и учител, четирима мъже от народа донесоха стъпкания труп на една от най-ранните жертви на революцията, сега вече пламнала не на шега.