Рафаел Сабатини
Скарамуш (2)

II
Аристократът

Сънливото селце Гаврийак, отстоящо на половин левга^[1] от главния път за Рен и поради това необезпокоявано от светския шум, лежеше в извивка на реката Мьо, в полите и покатерило се до половината склон на невисокия хълм, увенчан от прихлупената господарска къща. Когато платяха данъка на своя сеньор^[2] (отчасти в пари и отчасти с труд), десятъка на църквата и налозите на краля, селяните се чудеха как да не умрат от глад с това, което им оставаше. И все пак, колкото и трудно да беше положението в Гаврийак, то не беше чак толкова трудно, както на много други места във Франция — и наполовина не толкова трудно, както във феодалните владения на големия сюзерен^[3] Ла Тур д’Азир, чиито обширни имоти се деляха от това селце тук чрез водите на Мьо.

Господарския вид, доколкото той можеше да му се припише, Шато^[4] дьо Гаврийак дължеше по-скоро на издигнатото си положение над селото, отколкото на някакви собствени качества. Изградено от гранит, както и всички други къщи в Гаврийак, макар и позагубило от студения си вид след около три столетия съществуване, то представляваше прихлупена сграда с плоско лице, на два етажа, осветявани от по четири прозореца с дървени външни капаци, и заградена от двете страни с четвъртити кули или пристройки с конически покриви. Разположено доста навътре в градина, оголена сега, но много приятна лете, и с прекрасна широка, заградена с балюстрада тераса отпред, то имаше вид точно на това, което беше винаги и винаги е било — жилище на скромни хора, интересуващи се повече от селско стопанство, отколкото от приключения.

Кентен дьо Керкадиу, господарят на Гаврийак („сеньор дьо Гаврийак“ беше единствената неопределена титла, която носеше, както я бяха носили дедите му преди него, дадена им кой знае откъде и кога), потвърждаваше впечатлението, произвеждано от неговия дом. Груб като гранита, той никога не бе пожелал да се запознае с живота на кралския двор, дори не беше служил в кралската армия. Бе предоставил на по-малкия си брат Етиен да представлява семейството в тези високопоставени кръгове. Собствените му интереси от най-ранна възраст са били съсредоточени върху горите и пасбищата. Ходеше на лов и обработваше нивите си и по външен вид изглеждаше много малко по-добре от изполичарите си селяни. Не държеше на никакъв блясък, поне блясък, съответен на положението му или вкуса на неговата племенница Алин дьо Керкадиу. Алин, след като беше прекарала горе-долу две години в дворцовата атмосфера на Версай под егидата на чичо си Етиен, имаше доста различни схващания от чичо си Кентен за това, което прилича на достойнството на един сеньор. Но въпреки че това единствено дете на трети Керкадиу, откакто бе останало сираче на четиригодишна възраст, бе упражнявало тиранично влияние върху господаря на Гаврийак, и баща, и майка за момичето, Алин никога още не бе сполучила да сломи упоритостта му в това отношение.

Все пак тя не се отчайваше (постоянството беше една от главните черти на характера й, въпреки усърдните си и безплодни старания след завръщането от големия свят на Версай преди около три месеца.

Когато дойдоха Андре-Луи и мосьо дьо Вилморен, тя се разхождаше по терасата. Тънката й снага бе защитена от хладния въздух с подплатено с кожи палто, а плътно прилягащото боне, поръбено с бяла кожа, покриваше главата. То беше стегнато с бледосиня панделка от дясната страна на брадичката, а от лявата се беше проточил дълъг кичур пшениченоруса коса. Свежият въздух бе зачервил изложената част от бузите и сякаш беше придал особен блясък на тъмносините й очи.

Андре-Луи и мосьо дьо Вилморен й бяха познати от детство. Тримата бяха играли заедно едно време и тя наричаше Андре-Луи „братовчед“ с оглед на духовното му родство с чичо й. Роднинските отношения се бяха запазили между двамата дълго след като старата интимност с Филип дьо Вилморен изчезна и той се превърна за нея в „мосьо дьо Вилморен“.

Девойката ги поздрави с махане на ръка, когато се зададоха, и спря да ги дочака в края на терасата откъм късата алея, по която приближаваха — очарователна като картинка и изпълнена със съзнанието за хубостта си.

— Ако идвате при господин чичо ми, избрали сте много неподходящ момент, мосьо — каза им тя с някаква особена възбуда. — Той е много, много сериозно зает.

— Ние ще почакаме, мадмоазел — отговори мосьо дьо Вилморен и галантно се наведе над протегнатата към него ръка. — Кой ли би побързал да отиде при чичото, ако може да се позабави за миг с племенницата?

— Господин абате — подразни го тя, — когато ви посветят в свещенически сан, ще ви взема за свой изповедник. Вие сте тъй отзивчив и любезен.

— Но не и любопитен — подхвърли Андре-Луи. — Това не ти направи впечатление.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш, братовчеде Андре.

— Пък може и да ме вземете — изсмя се Филип. — Човек никога не знае.

След това погледът му се плъзна през терасата и се спря върху каляска, която стоеше пред вратата на замъка. Беше от тези коли, каквито често се виждат из улиците на голям град, но рядко в селска обстановка. Това бе двуконен екипаж на прекрасни ресори, направени от орехово дърво, лакиран, сякаш покрит със стъкло, и с малки пасторални сценки, изящно нарисувани по таблите на вратата. Имаше две места, капра отпред за коларя и стъпало отзад за лакея. Това стъпало беше празно, но лакеят крачеше пред входа и когато излезе иззад колата и попадна в кръга на зрението на мосьо дьо Вилморен, оказа се, че носи блестящата синьо-златна ливрея, характерна за прислужник на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Гледай ти! — възкликна той. — Мосьо дьо Ла Тур д’Азир ли е при чичо ви?

— Именно той, мосьо — каза девойката с глас и поглед, изпълнени с тайнственост, която мосьо дьо Вилморен съвсем не забеляза.

— Ах, извинете! — той ниско се поклони с шапка в ръка. — Ваш слуга, мадмоазел! — и се обърна, за да тръгне към къщата.

— Да дойда ли с теб, Филип? — извика подире му Андре-Луи.

— Не би било галантно да предположа, че би предпочел да го направиш — каза мосьо дьо Вилморен, като хвърли поглед към мадмоазел дьо Керкадиу. — Нито пък мисля, че би имало полза. Ако искаш да почакаш…

Мосьо дьо Вилморен се отдалечи. След миг озадачено мълчание девойката кръшно се изсмя:

— Сега пък къде се е забързал?

— Да види мосьо дьо Ла Тур д’Азир, както и чичо ти, предполагам.

— Но той не може да ги види! Те не могат да го приемат! Нали казах, че са много сериозно заети! Ти не ме питаш с какво, Андре — от нея се излъчваше някаква дяволита тайнственост, нещо скрито, което можеше да бъде ликуване или смях, а може би и двете. Андре-Луи не можеше да го определи.

— Понеже явно не ти се търпи да го кажеш, защо да те питам? — рече той.

— Ако се държиш хапливо, няма да ти кажа, дори и да ме питаш. О, не, ще ти кажа. То ще те научи да се държиш с мен с дължимото уважение.

— Надявам се, че никога не ще се провиня в това отношение.

— Още по-малко, след като научиш, че посещението на мосьо дьо Ла Тур д’Азир е много тясно свързано с мен. Поводът за това посещение съм аз — И тя го изгледа с искрящи очи и устни, извити от смях.

— Останалото, както изглежда смяташ, трябва да бъде очевидно. Но аз съм тъпак, ако нямаш нищо против, защото за мен то не е очевидно.

— Ех, глупчо, той е дошъл да иска ръката ми.

— Господи боже! — рече Андре-Луи и я загледа покрусен.

Тя се отдръпна от него, понамръщена и вирнала брадичка.

— Това те изненадва?

— То ме отвращава — рязко заяви той. — Всъщност аз не го вярвам. Ти си правиш шеги с мен.

За миг девойката сдържа видимото си раздразнение, за да разпръсне съмненията му:

— Аз говоря напълно сериозно, мосьо. Тази сутрин се получи официално писмо до чичо ми от мосьо дьо Ла Тур д’Азир, с което съобщаваше за посещението си и неговата цел. Няма да твърдя, че то не ме поизненада…

— А, така! — възкликна Андре-Луи с облекчение. — Разбирам. За миг направо ме хвана страх, че… — Той се прекъсна, изгледа я и сви рамене.

— Защо млъкна? Направо те хвана страх, че не съм научила нищо във Версай? Че бих позволила да бъда ухажвана като някоя селска мома? Много глупаво от твоя страна. Ето че ме искат по подобаващ начин чрез чичо ми.

— Зависи ли в такъв случай всичко от неговото съгласие, според Версай?

— От какво друго?

— Трябва да има и твоето съгласие.

Тя се изсмя:

— Аз съм послушна племенница… когато ми понася.

— А дали ще ти понася да бъдеш послушна, ако чичо ти приеме това чудовищно предложение?

— Чудовищно! — Девойката се наежи. — А защо чудовищно, ако смея да попитам?

— По десетина съображения — отговори той ядно.

— Кажи някое — предизвика го тя.

— Той е два пъти по-стар от теб.

— Надали чак толкова — отговори Алин.

— Той е четиридесет и пет годишен най-малко!

— Но не изглежда на повече от тридесет. И е много хубав — поне това ще признаеш; нито ще отречеш, че е много богат и силен, най-големият благородник в Бретан. Той ще ме направи знатна дама.

— Господ те е направил такава, Алин.

— Виж, това е по-добре. Понякога умееш да бъдеш почти учтив — Тя се разхождаше по терасата, Андре-Луи крачеше до нея.

— Мога да бъда и повече от учтив, за да изтъкна съображението, поради което не бива да позволиш на този скот да омърси прекрасното творение, създадено от бога.

Тя се навъси, устните й се свиха.

— Ти говориш за бъдещия ми съпруг! — укори го тя.

Неговите устни също се свиха; бледото му лице побледня още повече.

— А, така ли? Значи, е решено? Чичо ти ще се съгласи? Ти ще бъдеш продадена така, без любов, и ще станеш робиня на мъж, когото не познаваш? Аз съм мечтал по-добри неща за теб, Алин!

— По-добри, отколкото да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир?

Той направи жест на отчаяние:

— Нима мъжете и жените не са нищо повече от имена? Нима душите им нямат никакво значение? Нима в живота няма никаква радост, никакво щастие, та богатството, удоволствието и празни, гръмко звучащи титли да бъдат единствените му цели? Аз те поставях толкова високо… толкова високо, Алин… почти като нещо неземно. В душата ти има радост, в главата ти има разум и както си мислех, прозрение, което прониква през външни обвивки и преструвки, за да си присвои сърцевината на действителността. И въпреки това ти си готова да се откажеш от всичко заради куп заблуди. Готова си да продадеш душата и тялото си, за да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир.

— Ти си нетактичен — каза тя, но при все че се мусеше, очите й се смееха. — И стигаш до прибързани заключения. Чичо ми не ще се съгласи на нищо повече, отколкото да позволи да бъде потърсено моето съгласие. Ние се разбираме, чичо и аз. Аз няма да бъда продадена като ряпа.

Андре-Луи спря и се обърна към нея, очите му блестяха, руменина избиваше по бледите му бузи.

— Ти си ме мъчила, за да се забавляваш! — възкликна той. — Е, добре, прощавам ти заради успокоението!

— Ти пак много бързаш, братовчеде Андре. Аз позволих на чичо си да се съгласи господин маркизът да ме ухажва. Външният вид на този господин ми харесва. Поласкана съм от неговото предпочитание, като взема под внимание високото му положение. То е положение, което може да сметна за желателно да споделя. Господин маркизът не изглежда съвсем тъп. Сигурно ще е интересно да бъда ухажвана от него. Може да е още по-интересно да се омъжа за него и, струва ми се, като взема предвид всичко, вероятно е… много е вероятно… да се реша да го направя.

Андре-Луи я измери с очи, погледна сладкото, предизвикателно обаяние на това детинско личице, тъй плътно затворено в овала от бяла кожа, и собственото му лице се покри с мъртвешка бледост.

— Господ да ти е на помощ, Алин! — изстена той. Девойката тупна с крак. „Той наистина се държи вбесяващо и малко нахално“ — помисли си тя.

— Вие сте безочлив, мосьо.

— Никога не е безочливо да се молиш, Алин. А аз не направих нищо друго, само се помолих и ще продължавам да се моля. Струва ми се, че ще имаш нужда от молитвите ми.

— Ти си непоносим! — Тя започваше да се ядосва, за което му подсказваше още по-мрачното й намръщване, засилилата се руменина.

— То е, защото страдам. О, Алин, малка братовчедке, мисли добре какво правиш, мисли добре за истинските ценности, които ще размениш срещу този привиден блясък — истинските ценности, които никога не ще опознаеш, защото този привиден блясък ще ти препречи пътя към тях. Когато мосьо дьо Ла Тур д’Азир идва да те ухажва, проучвай го добре, съветвай се с изтънчените си инстинкти, дай свобода на благородната си природа да съди за това животно с интуицията си. Имай предвид, че…

— Имам предвид, мосьо, че вие злоупотребявате с добрината, с която съм се отнасяла винаги към вас. Вие прекрачвате границите на търпимостта въпреки положението, което заемате. Кой сте вие? Какъв сте, та да си позволявате да държите този тон с мен?

Той се поклони, възвърнал веднага студената си сдържаност, и поднови насмешките, които бяха присъщи на навиците му:

— Моите поздравления, мадмоазел, за лекотата, с която започвате да се нагаждате към голямата роля, която ви предстои да играете.

— Нагодете се и вие, мосьо! — отсече девойката и му обърна гръб.

— Да бъда прах в надменните крака на госпожа маркизата. Надявам се да си зная мястото в бъдеще.

Тази фраза я сепна. Тя се обърна пак към него и той долови, че сега в очите й свети подозрение. В миг разкаяние измести насмешката му.

— Боже, какво животно съм аз, Алин! — възкликна той и пристъпи към нея. — Прости ми, ако можеш.

Тя се беше обърнала, почти готова да потърси прошка от него. Но разкаянието му направи това излишно.

— Ще се помъча — каза тя, — при положение, че обещаеш да не ме обиждаш пак.

— Но аз ще го правя — отговори той. — Аз съм такъв. Аз ще се боря да те спася и от самата теб, ако това се наложи, без да мисля дали ще ми простиш, или не.

Двамата стояха така един срещу друг, малко напрегнати, малко предизвикателни, когато на входната врата се появиха другите.

Пръв излезе маркиз дьо Ла Тур д’Азир, граф Солз, кавалер на ордените на Свети дух и Свети Луи и бригаден командир в кралската армия. Беше висок, изящен мъж с изправена войнишка стойка и надменно вдигната глава. Носеше великолепна тъмночервена, поръбена със злато кадифена дреха с дълги поли. Жилетката му, също от кадифе, беше в златисто кайсиев цвят; панталоните и чорапите бяха от черна коприна, а на лакираните обувки с червени токове имаше брилянтови закопчалки. Напудрената му коса бе вързана отзад с широка панделка от моаре^[5], под мишница носеше малка триъгълна шапка, от кръста му висеше тясна шпага със златна дръжка.

Като го гледаше сега напълно безпристрастно и виждаше неговото великолепие, елегантността на движенията, благородното държане, в което по такъв изключителен начин се съчетаваха високомерието със снизходителността, Андре-Луи трепереше за Алин. Пред него стоеше опитен, неотразим поклонник, чиито bonnes fortunes^[6] бяха станали пословични, човек, който досега беше будил отчаяние у тежки дами с дъщери за женене и безнадеждност у съпрузи с привлекателни жени.

Веднага след него се появи мосьо дьо Керкадиу — пълна негова противоположност. Върху съвсем късите си крака господарят на Гаврийак носеше тяло, което на четиридесет и пет годишна възраст започваше да клони към пълнота, и огромна глава, съдържаща посредствен запас от знания. Лицето му бе червендалесто и пъпчиво, щедро белязано от едрата шарка, насмалко не отнела живота му на младини. В облеклото си беше нехаен до степен на неспретнатост и на това, както и на факта, че беше останал ерген — пренебрегнал първото задължение на един благородник да си осигури наследник, — той дължеше славата на женомразец, приписвана му от жителите на този край.

След мосьо дьо Керкадиу излезе мосьо дьо Вилморен, много блед и сдържан, със стиснати устни и помрачняло лице.

Насреща им от каляската слезе много елегантен млад господин, шевалие^[7] дьо Шабрийан, братовчед на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, който, докато чакаше завръщането, бе наблюдавал с доста голям интерес (без някой да подозира присъствието му) крачещите насам-натам Андре-Луи и госпожицата.

Забелязал Алин, мосьо дьо Ла Тур д’Азир се отдели от другите и с удължени крачки се запъти направо през терасата към нея.

На Андре-Луи той кимна с присъщата си смесица от вежливост и благоволение. Младият адвокат заемаше много странно положение в обществото. По силата на теорията за неговия произход той не спадаше нито към благородниците, нито към простите хора, но стоеше някъде между двете класи и макар че нито едната, нито другата не го смяташе за свой, и двете имаха към него свойско държане. Сега той отвърна студено на поздрава на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Маркизът пое протегнатата му от госпожицата ръка, наведе се над нея и я поднесе към устните си.

— Мадмоазел — каза той, загледан в сините дълбини на очите й, които посрещнаха погледа му усмихнати и несмутени, — господин чичо ви ми оказа честта да ми позволи да ви изразя моята почит. Ще ми откажете ли честта, мадмоазел, да ме приемете, когато дойда утре? Ще имам нещо много важно за вашия слух.

— Нещо важно, господин маркизе? Вие почти ме плашите. — Но по ведрото личице, заградено от кожената качулка, не се четеше никакъв страх. Не току-тъй тя бе завършила версайската школа на преструвките.

— Такова нещо е много далече от намерението ми — каза той.

— Но важно за вас, мосьо, или за мен?

— Надявам се, за двама ни — отговори той, при което вложи безкрайно дълбоко значение в пламенния поглед на хубавите си очи.

— Вие изостряте любопитството ми, мосьо, и, разбира се, аз съм послушна племенница. От това следва, че за мен ще е чест да ви приема.

— Не за вас ще е чест, мадмоазел, а вие ще окажете честта. В такъв случай, утре, по това време, ще имам щастието да ви поднеса почитанията си.

Той се поклони отново и пак поднесе пръстите й до своите устни, а тя този път му направи реверанс. Тогава, ограничили се само с това официално счупване на леда, те се разделиха.

Девойката беше малко развълнувана, малко заслепена от хубостта на този мъж, от царственото му държане и от увереността му в силата, която той като че ли излъчваше. Почти без да иска, тя го противопостави на неговия критик, мършавия и безочлив Андре-Луи, с простата му кафява дреха и обувки с железни закопчалки, и се почувствува виновна в непростимото престъпление, че е допуснала да се произнесе дори и една дума от тази нахална критика. На другия ден господин маркизът щеше да дойде да й предложи високо положение, почетно звание. А тя вече беше уронила част от нарасналото достойнство, припадащо й се от самото му намерение да я издигне до такова високо положение. Никога нямаше да го претърпи пак, никога вече нямаше да прояви такава детинска слабост и да позволи на Андре-Луи да изрече непочтителните си бележки за човек, в сравнение с когото той беше не повече от лакей.

Така суетността и амбицията се бореха с доброто начало у нея и за нейна голяма досада доброто начало не се оставяше да бъде напълно убедено.

В това време мосьо дьо Ла Тур д’Азир се качваше в каляската си. Беше се сбогувал с мосьо дьо Керкадиу, а също така беше казал няколко думи и на мосьо дьо Вилморен, в отговор на които мосьо дьо Вилморен се поклони с мълчаливо съгласие.

Каляската замина с напудрения лакей със синьо-златната ливрея, застанал много сковано отзад, докато мосьо дьо Ла Тур д’Азир се кланяше на мадмоазел, която пък му махаше с ръка в отговор.

След това мосьо дьо Вилморен хвана Андре-Луи под ръка и му рече:

— Ела, Андре.

— Но вие ще останете на обед, и двамата! — възкликна гостоприемният господар на Гаврийак. — Има да пием една наздравица — добави той и намигна, като посочи с поглед приближаващата се мадмоазел Алин. Той не умееше да си служи с хитрини, този добряк.

Мосьо дьо Вилморен се извини, че имал среща, която не му позволявала да приеме тази чест. Държеше се много неотстъпчиво и официално.

— А ти, Андре?

— Аз ли? О, аз също участвувам в тази среща, кръстнико — излъга той, — освен това имам предубеждение против наздравиците.

Нямаше желание да остане. Беше го яд на Алин заради приветливото й държане спрямо мосьо дьо Ла Тур д’Азир и мръсната сделка, която тя според него беше решила да сключи. Той страдаше от разбиването на една илюзия.