Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скарамуш
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scaramouche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 29гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(24 май 2004 г.)
Допълнителна корекция
dd(2021 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Рафаел Сабатини СКАРАМУШ

РОМАН

Преведе от английски СИДЕР ФЛОРИН

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник РУМЕН СКОРЧЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. 1980

ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 23. УСЛОВНО ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 22,33. ЦЕНА 1,87 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 1-а ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ 3“

 

Rafael Sabatini

SCARAMOUCHE

Grosset & Dunlop

New York, 1923

История

  1. —Корекция
  2. —Преместване на бележките под линия в текста
  3. —Допълнителна корекция от dd

X
Разкаяние

Мадмоазел дьо Керкадиу се разхождаше с леля си на грейналото слънце една неделя сутрин през март по широката тераса на замъка дьо Сотрон.

При вродения си благ нрав беше странно раздразнителна напоследък и показваше признаци на цинични житейски познания, които убеждаваха мадам дьо Сотрон повече от всичко друго, че брат й Кентен е възпитал детето по скандален начин. Алин като че ли беше осведомена за всички неща, които едно момиче е по-добре да не знае, и не знаеше всичко, което едно момиче би трябвало да знае. Такова поне бе становището на мадам дьо Сотрон.

— Кажете ми, мадам — попита Алин, всички мъже ли са скотове?

За разлика от брат си мадам контесата беше висока и с величествена снага. В дните преди женитбата й с мосьо дьо Сотрон злобни хора говореха, че била единственият мъж в семейството. Сега тя измери дребната си племенница от висотата на ръста си с изненадан поглед.

— Наистина, Алин, ти обладаваш способността да задаваш най-затрудняващи и непристойни въпроси.

— Може би защото намирам живота затрудняващ и непристоен.

— Живота ли? Едно младо момиче не би трябвало да говори за живота.

— Защо не, щом и аз съм жива? Да не искате да кажете, че е непристойно човек да бъде жив?

— Не е пристойно за едно младо неомъжено момиче да се мъчи да узнае твърде много за живота. Колкото за нелепия ти въпрос относно мъжете, когато ти напомня, че мъжът е най-благородното творение на бога, може би ще сметнеш, че си получила отговор.

Мадам дьо Сотрон не желаеше да говори повече на тази тема. Но възмутителното възпитание на мадмоазел дьо Керкадиу я беше направило вироглава.

— Щом е така — каза тя, — ще ми кажете ли защо тъй непреодолимо ги привличат безпътните представителки на нашия пол?

Мадам се закова на място и вдигна ръце от възмущение. След това погледна Алин отвисоко, понамръщила хубавия си извит нос.

— Понякога… всъщност често, скъпа Алин, човек съвсем не може да те разбере. Ще пиша на Кентен, че колкото по-скоро те омъжи, толкова по-добре ще бъде за всички.

— Чичо Кентен е предоставил решаването на този въпрос на мен — напомни й Алин.

— Това — каза мадам с дълбоко убеждение — е последната и най-безобразната му грешка. Къде се е чуло да се предостави на едно момиче да реши въпроса за собствената си женитба? То е… почти неприлично да го караш да мисли за такива неща — Мадам дьо Сотрон потръпна. — Кентен е недодялан човек. Държането му е нечувано. Да, трябва мосьо дьо Ла Тур д’Азир да се пери пред тебе, та да решиш дали ще ти подхожда за съпруг! — Тя пак потръпна. — Това е просташко… това е почти гнусно… Боже мой! Когато аз се омъжих за вуйчо ти, всичко наредиха нашите родители. Аз го видях за първи път, когато дойде да подпише брачния договор. Щях да умра от срам, ако беше станало другояче. И тези работи трябва да се нареждат точно така.

— Без съмнение вие сте права, мадам. Но понеже в моя случай работите не се нареждат така, ще ми простите, ако постъпвам не както в другите случаи. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир желае да се ожени за мен. Беше му разрешено да ме ухажва. Ще се радвам, ако го уведомите, че може да престане да идва.

Мадам дьо Сотрон се спря, вкаменила се от изумление. Дългото й лице побеля; тя като че ли едва можеше да си поеме дъх.

— Но… но… какво говориш? — заекна тя. Алин спокойно повтори думите си.

— Но това е нечувано! Ние не можем да ти позволим да си играеш с един господин като мосьо маркиза! Нали само преди седмица и нещо ти позволи да го уведомим, че ще станеш негова съпруга!

— Направих го в момент на… прибързаност. След това поведението на самия господин маркиз ме убеди, че съм направила грешка.

— Но… боже мой! — възкликна контесата. — Сляпа ли си, за да не видиш каква голяма чест ти се оказва? Господин маркизът ще те направи най-знатната дама в Бретан! Въпреки това, каквото си глупаче и какъвто по-голям глупак е Кентен, ти си правиш шеги с този изключителен късмет! Послушай ме! — Тя вдигна предупреждаващо показалеца си. — Ако продължаваш с тези глупави настроения, мосьо дьо Ла Тур д’Азир може окончателно да оттегли предложението си и да си отиде справедливо огорчен.

— Това, мадам, както се мъча да ви обясня, е най-голямото ми желание.

— Ах, ти си луда!

— Може би, мадам, аз мисля трезво, когато предпочитам да се ръководя от инстинкта си. Може дори да съм права, като се възмущавам, че мъжът, който се домогва да стане мой съпруг, същевременно отдава така упорито почит на една нищожна актриса от Фейдо.

— Алин!

— Не е ли вярно! Или може би не ви се вижда странно, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир се държи така в такъв момент?

— Алин, ти си такава една невъзможна смесица! Има моменти, когато ме смайваш с неприличните си изрази; в други ме изумяваш с прекомерното си благонравие. Струва ми се, че си била възпитана като дребна еснафка. Да, точно така: дребна еснафка! Кентен винаги е бил в душата си малко като търговец на дребно.

— Аз исках да зная вашето мнение за държането на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, мадам. Не за моето.

— Но то е проява на неприличие от твоя страна — да забелязваш такива неща. Би трябвало да не знаеш за тях и просто не виждам кой е така… така безсърдечен да те осведомява. Но понеже си вече осведомена, би трябвало поне да си благоприлично сляпа за нещата, които стават извън… извън кръга на една добре възпитана госпожица.

— И те ще продължат да бъдат извън моя кръг, когато се омъжа?

— Ако си разумна. Би трябвало да живееш, без да ги знаеш. Това… това загрозява твоята невинност. За нищо на света не бих искала мосьо дьо Ла Тур д’Азир да узнае, че си така изключително осведомена. Ако беше възпитана, както се следва, в манастир, никога не би ти се случило подобно нещо.

— Но вие не ми отговаряте, мадам! — възкликна с отчаяние Алин. — Въпросът не е за моето целомъдрие, а за целомъдрието на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Целомъдрие! — Устните на мадам затрепераха от ужас. Ужас се изписа на лицето й. — Къде си могла да научиш тази страшна, тази неприлична дума?

И тогава мадам дьо Сотрон се наложи над чувствата си. Тя си даде сметка, че тук бяха необходими голямо спокойствие и благоразумие.

— Дете мое, понеже знаеш толкова много неща, които не би следвало да знаеш, няма да постъпя зле, ако добавя, че един господин трябва да има такива малки развлечения.

— Но защо, мадам? Защо е така?

— Ах, боже мой, ти искаш да ти обяснявам загадките на природата. То е така, защото е така. Защото мъжете са такива.

— Искате да кажете, защото мъжете са скотове, точно това, с което започнах въпроса си.

— Ти си непоправимо глупава, Алин.

— Искате да кажете, че не виждам нещата, както ги виждате вие, мадам. Аз не желая чак толкова много, както, изглежда, мислите, и все пак положително имам правото да желая, докато ухажва мен, мосьо дьо Ла Тур д’Азир да не ухажва в същото време една пачавра от театъра. Чувствувам, че това създава невидима връзка между мен и тази гадна твар, която ме мърси и оскърбява. Маркизът е пън, чието ухажване в най-добрия случай не надминава надути комплименти, глупави и неоригинални. От тях няма никаква полза, когато се откъсват от устни, още топли от мръсните целувки на тази жена.

Мадам бе скандализирана тъй безкрайно много, че за миг онемя. След това възкликна:

— Боже мой! Никога не бих допуснала, че имаш такова безсрамно въображение!

— Това става въпреки волята ми, мадам. Всеки път, когато устните му докоснат моите пръсти, неволно помислям за последното нещо, което са докосвали. Аз веднага излизам да си измия ръцете. Следващия път, мадам, освен ако бъдете толкова добра да му предадете желанието ми, ще заповядам да ми донесат вода и ще ги измия в негово присъствие.

— Но как да му го кажа? Как… с какви думи мога да предам такова желание? — Мадам беше потресена.

— Бъдете откровена с него, мадам. Така е най-лесно в края на краищата. Кажете му, че колкото и да му е бил нечист животът в миналото, колкото и нечист да смята, че ще бъде този живот в бъдеще, той трябва поне да се помъчи да го запази чист, когато се доближава с брачни намерения до една непорочна и неопетнена девственица.

Мадам се дръпна назад, запуши ушите си с ръце и на хубавото й лице се изписа ужас.

— О, как можеш? — едва промълви тя. — Как можеш да употребяваш такива страшни изрази? Къде си могла да ги научиш?

— В черквата — отговори Алин.

— О, но в черквата се казват много неща, които… които човек не би и помислил да каже в обществото. Скъпо мое дете, как бих могла да предам такова нещо на господин маркиза? Нима мислиш, че бих могла?

— Да му го предам аз?

— Алин!

— Е, това е — каза Алин. — Нещо трябва да се направи, което да ме защити от оскърбление. Аз съм напълно отвратена от господин маркиза… отвратителен човек! И колкото и чудесно може да е да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир, да си кажа правото, по-скоро бих се омъжила за обущар, който наистина спазва приличие.

Тя го изрече така разпалено и с такава очевидна непоклатимост, че мадам дьо Сотрон се изтръгна от отчаянието си, за да се помъчи да я убеди. Алин бе нейна племенница, а такъв брак в семейството би бил от полза за целия род. На всяка цена трябваше да положи усилия нищо да не го осуети.

— Слушай, миличка — каза тя. — Нека пообмислим. Господин маркизът не е тук и ще се върне чак утре.

— Вярно. И аз зная къде е отишъл… или поне с кого е отишъл. Боже мой, при това тази повлекана има баща и един глупак, който възнамерява да я направи своя съпруга, а нито единият, нито другият намира за добре да предприеме нещо! Предполагам, те са съгласни с вас, мадам, че на един голям благородник трябва да се позволят някои дребни развлечения. — Презрението й гореше като огън. — Но какво се канехте да кажете, мадам?

— Че в други ден ти се връщаш в Гаврийак. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир вероятно ще те последва след някой и друг ден.

— Искате да кажете, когато му прегори този мръсен огън?

— Наречи го, както желаеш. — Мадам безспорно беше се отчаяла вече, че ще може да накара племенницата си да не употребява неприлични изрази. — В Гаврийак няма да има никаква мадмоазел Бине. Тази история ще бъде в миналото. Много жалко, че той се запозна с нея в такъв момент. Малката е много привлекателна, не можеш да отречеш. И се налага да правиш известни отстъпки.

— Господин маркизът ми направи официално предложение преди една седмица. Отчасти за да удовлетворя желанието на семейството и отчасти… — Тя се пресече, поколеба се за миг и продължи с тъпа болка в гласа: — отчасти защото като че ли няма особено значение за кого ще се омъжа, дадох съгласието си. Това съгласие, по причините, които ви изложих, мадам, сега искам окончателно да оттегля.

Мадам изпадна в безумно вълнение:

— Алин, никога няма да ти простя! Чичо ти Кентен ще бъде отчаян. Ти не знаеш какво говориш, не знаеш от какво чудно нещо се отказваш. Не съзнаваш ли положението си, обществения ранг, с който си била родена?

— Ако не го съзнавах, мадам, отдавна да съм сложила край на цялата тази история. Ако съм търпяла това ухажване дори за един-единствен миг, то е било, защото си давам сметка за важността на подходящ брак в светския смисъл. Но аз искам от брака нещо повече, а чичо Кентен е предоставил решението на мен.

— Бог да му прости! — рече мадам. След това побърза да продължи: — Остави сега това на мен, Алин. Остави ме аз да те водя… о, остави ме аз да те водя! — Тонът й бе умоляващ. — Аз ще се посъветвам с вуйчо ти Шарл. Но недей взима окончателно решение, докато не се размине тази нещастна история. Шарл ще знае как да уреди въпроса. Господин маркизът ще изкупи грешката си, щом го изисква тиранията ти, но без да облича власеница и да си посипва главата с пепел. Нали няма да искаш чак толкова много?

Алин сви рамена.

— Аз не искам изобщо нищо — каза тя и това не беше нито съгласие, нито отказ.

Затова мадам дьо Сотрон поговори със съпруга си, дребничък мъж на средна възраст, много аристократичен на вид и надарен с доста остър ум. Тя му говори със съвсем същия тон, с който Алин бе говорила на нея и който тя беше сметнала за толкова безсрамно неприличен от страна на Алин. Дори си послужи с няколко нейни фрази.

Резултатът беше този, че в понеделник следобед, когато най-после завръщащата се каляска на мосьо дьо Ла Тур д’Азир спря пред замъка, господин контът дьо Сотрон излезе да го посрещне й пожела да поговори с него, преди да се бе преоблякъл.

— Жерве, ти си глупак — беше прекрасният увод, с който започна господин контът.

— Не ми казваш нищо ново, Шарл — отговори господин маркизът. — От коя точно глупост си правиш труда да се оплачеш?

Той се отпусна уморено на едно канапе, изтегна дългата си изящна снага и погледна нагоре към приятеля си с уморена усмивка на това благородно хубаво бледо лице, което сякаш не признаваше пристъпите на старостта.

— От последната. Тази актриса Бине.

— Това ли! Пфу! Един епизод; надали дори и глупост.

— Глупост… в такъв момент — настоя Сотрон. Маркизът го изгледа въпросително. Контът продължи: — Алин! — произнесе той многозначително. — Тя е научила. Откъде е научила, не мога да ти кажа, но е научила и е дълбоко оскърбена.

Усмивката изчезна от лицето на маркиза. Той седна.

— Оскърбена? — В гласа му прозвуча тревога.

— Разбира се. Нали я знаеш каква е. Знаеш идеалите, които си е изградила. За нея е обидно, че в такъв момент, когато си тука, за да ухажваш нея, си се впуснал и в тази история с малката Бине.

— Ти отде знаеш? — попита Ла Тур д’Азир.

— Доверила се на леля си. И бедното дете като че ли има известно право. Казала, че нямало да търпи да идваш и да й целуваш ръка с устни, които са още замърсени от… Ах, нали разбираш! Можеш да прецениш впечатлението, което такова нещо е направило на едно непорочно, чувствително момиче като Алин. Тя казала (по-добре да ти го съобщя), че следващия път, когато й целунеш ръка, ще заповяда да й донесат вода и ще си измие ръката в твое присъствие.

Лицето на маркиза пламна. Той стана прав. Като познаваше буйния му деспотичен нрав, мосьо дьо Сотрон се приготви за гневен изблик. Но той не настъпи. Маркизът се отвърна от него, бавно се запъти към прозореца с наведена глава и ръце на гърба. Там спря и заговори, без да се обърне, и в гласа му прозвучаха едновременно, надменност и тъга.

— Ти си прав, Шарл, аз съм глупак… проклет глупак? Имам още толкова ум, че да разбера това. Виновен е начинът, по който съм живял, предполагам. Никога не съм се изправял пред необходимостта да си откажа нещо, което съм искал — Тогава изведнъж се завъртя кръгом и избухна: — Но, боже мой, аз искам Алин… както още никога не съм искал нещо! Струва ми се, че ще се погубя от яд, ако с глупостта си се лиша от нея — Той се плесна по челото. — Аз съм скот! Трябваше да зная, че ако, тази прекрасна светица дочуе за тия мои дребни лудории, ще изпита към мен презрение; и казвам ти, Шарл, готов съм да мина през огън, за да си възвърна уважението й.

— Надявам се, че ще можем да се завърнем при по-леки условия — каза Шарл и след това, за да разведри положението, което започваше да му досажда със своята сериозност, тъповато се пошегува: — От тебе се иска само да се въздържаш да минаваш през известни огньове, които според мадмоазел нямат чак толкова пречистващо свойство.

— Колкото до малката Бине, то е свършено… свършено — каза маркизът.

— Поздравявам те. Кога взе това решение?

— Ей сега. Какво ли не бих дал да го вземех преди двадесет и четири часа! Всъщност… — той сви рамене — знаеш, двадесет и четири часа с нея ми стигнаха, както биха стигнали за кой да е мъж: продажница, малка кариеристка с душа на уличница. Уф! — Той се потресе, отвратен от самия себе си и от нея.

— А, така става по-лесно за теб — забеляза цинично мосьо дьо Сотрон.

— Не говори така, Шарл. Не е така. Ако не беше такъв глупак, щеше да ме предупредиш по-рано.

— Може да излезе, че съм те предупредил достатъчно навреме, ако си вземеш бележка от предупреждението.

— Няма покаяние, на което да не съм готов. Ще падна по очи в краката й. Ще се унижа пред нея. Ще се изповядам в дух на истинско разкаяние и ако ми помогне бог, ще изпълня намерението си да се поправя заради нея — Беше трагично сериозен.

За мосьо дьо Сотрон, който никога не го беше виждал да се държи другояче освен въздържано, високомерно и подигравателно, това бе поразително откритие. Горе-долу му се искаше да се дръпне настрана: изпитваше чувството, че наднича, надзърта през ключалка. Той плесна приятеля си по рамото.

— Драги ми Жерве, това е великолепно романтично настроение. Стига приказки. Поддържай това настроение и аз ти обещавам, че скоро всичко ще се нареди. Аз ще бъда твой посредник и няма да има от какво да се оплачеш.

— Но не мога ли сам да отида при нея?

— Ако си достатъчно умен, веднага ще се махнеш. Пиши й, в случай че желаеш: поднеси й разкаянието си писмено. Аз ще й обясня защо си заминал, без да се обадиш. Ще й кажа, че си го направил по мой съвет, и ще го обясня тактично. Аз съм добър дипломат, Жерве. Можеш да се осланяш на мен.

Господин маркизът вдигна глава и откри лице, посърнало от мъка. Той протегна ръка:

— Добре, Шарл. Направи ми тази услуга и разчитай на приятелството ми винаги, когато се наложи.