Рафаел Сабатини
Скарамуш (16)

VII
Покоряването на Нант

Трупата Бине откри гастролите си в Нант, както можете да узнаете от запазилите се броеве на „Курие Нанте“, на Сретение господне^[1] с „Les Fourberies de Scaramouche“. Но те не дойдоха в Нант, както бяха досега отивали в малките селца и провинциални градчета, без да известят за себе си, като се осланяха единствено на парадното шествие при влизането си, за да привлекат вниманието на хората. Андре-Луи бе заимствувал нещичко от търговските похвати на Комеди Франсез. Водейки работата тиранично по свой собствен маниер, беше поръчал в Редон да се напечатат афиши и четири дена преди пристигането на трупата в Нант тези афиши бяха разлепени пред театър Фейдо и навред из града и понеже все още бяха доста необичайно явление за времето си, привлякоха голямо внимание. Бе поверил тази работа на един от най-новите членове на трупата, схватлив младеж на име Баск, като го изпрати там с тази цел преди трупата.

Можете сами да видите един от тези афиши в музея Карнавале^[2]. В него актьорите са посочени само със сценичните им имена, с изключение на мосьо Бине и дъщеря му, а поради факта, че този, който играе Тривлен^[3] в една пиеса, се появява като Табарен^[4] в друга, трупата изглежда най-малко един и половина пъти по-голяма, отколкото е била в действителност. Афишът съобщава, че актьорите ще открият гастролите с „Les Fourberies de Scaramouche“, последвана от още пет пиеси, на които изброява заглавията, и от други, неупоменати, които също щели да бъдат прибавени, в случай че посещението на гражданите от бележития и просветен град Нант насърчи трупата Бине да продължи гастролите си в театър Фейдо. Афишът подчертаваше особено много, че това е трупа импровизатори от старата италианска школа — нещо невиждано във Франция от половин век, — и призова нантската публика да използува случая да види изтъкнатите артисти, които ще съживят за нея очарованието на Комедия дел арте. Тяхното посещение в Нант — гласи по-нататък афишът — предхожда отиването им в Париж, където възнамерявали да хвърлят ръкавица на актьорите от Комеди Франсез и да покажат на света колко по-високо стои изкуството на импровизатора от изкуството на актьора, който зависи от автора за всяка своя дума и който поради това повтаря едно и също нещо всеки път, когато играе в дадена пиеса.

Това е дързък афиш и неговата дързост изкара и малкото ум, останал на мосьо Бине след бургундското вино, с което можеше да си позволи да злоупотребява тези дни. Той бе оказал най-яростна съпротива. Част от нея Андре-Луи обори, на друга част не обърна внимание.

— Признавам, че е дързък — каза Скарамуш. — Но на вашите години би трябвало да знаете, че на този свят нищо друго не печели така, както дързостта.

— Забранявам го, забранявам го без всякакви уговорки! — настоя мосьо Бине.

— Знаех, че ще го забраните. Също както зная, че скоро ще ми бъдете много благодарен, дето не съм ви послушал.

— Вие искате да ни докарате до катастрофа!

— Аз искам да ви докарам до успех. Най-лошата катастрофа, която може да ви постигне, е да се видите пак в пазарищните помещения на селата, от които ви избавих. Ще ви заведа и в Париж напук на самия вас. Оставете тази работа на мен.

И излезе, за да се занимае с печатането. И приготовленията му не свършиха само с това. Той написа пикантна статия за превъзходството на Комедия дел арте и възкресяването й от трупата импровизатори на големия артист Флоримон Бине. Бине не се казваше Флоримон, той се казваше само Пиер. Но Андре-Луи притежаваше голямо чувство за театралното. Тази статия беше разширена разработка на казаното в афишите и той склони Баск, който имаше роднини в Нант, да използува цялото влияние, което можеше да упражни, и да даде колкото можеше подкупи, за да осигури напечатването на тази статия в „Курие Нанте“ един-два дена преди пристигането на трупата Бине.

Баск сполучи, а като се вземат под внимание несъмнените литературни достойнства и интересното съдържание на статията, в това няма нищо чудно.

И така Бине и трупата му се появиха през първата седмица на февруари в град, който вече ги очакваше. Мосьо Бине искаше да влязат в града по обичайния начин — облечени с костюми, с биене на тъпани и звън на чинели. Но Андре-Луи се възпротиви на това по най-непреклонен начин.

— Така само ще покажем колко сме бедни — каза той. — Вместо това ще се промъкнем в града незабелязано и ще възбудим въображението на публиката.

Стана както искаше той, разбира се. Мосьо Бине, изтощен вече от борбата срещу силната воля на този млад мъж, бе съвършено неспособен да спори сега, когато Климен се оказа в съюз със Скарамуш, добави своята настойчивост към неговата и се присъедини към осъждането на бавните и назадничави похвати на баща си. Метафорично казано, мосьо Бине вдигна ръце, прокълна деня, в който бе приел този младеж в трупата си и се остави да го влачи течението. Беше убеден, че накрая ще се удави. Междувременно предпочиташе да удавя яда си в бургундско вино. Бургундско поне имаше колкото иска. Никога в живота си не бе се радвал на такова изобилие от бургундско. Може би в края на краищата положението не беше чак толкова лошо, колкото си го представяше. Идваше му на ум, че в крайна сметка за бургундското трябва да бъде благодарен на Скарамуш. И тъй, със страх пред най-лошото, се надяваше на най-доброто.

А всичко беше във висша степен най-лошото, от което се беше страхувал, докато чакаше зад кулисите, когато завесата се вдигна за това тяхно първо представление в театър Фейдо, пред зала, почти пълна с публика, чието любопитство е било достатъчно добре възбудено от предварителната реклама.

Макар сценарият на „Les Fourberies de Scaramouche“, очевидно да не се е запазил, ние все пак знаем от „Изповедите“ на Андре-Луи, че действието започва с Полишинел в ролята на арогантен и ужасно ревнив любовник, който подлъгва прислужницата Коломбина да шпионира господарката си Климен. Той започва с ласкателства, но когато не сполучва с това пред дръзката Коломбина, която обича ласкателите да бъдат поне привлекателни и да отдават дължимото на пикантните й прелести, свирепият гърбав нехранимайко преминава към заплахи за страшно отмъщение, ако тя го издаде и не изпълни безусловно исканото от него; той пак не успява, прибягва в края на краищата до подкуп и след като дава доста парички на използуващата положението Коломбина, сполучва с тези средства да осигури съгласието й да шпионира Климен и да му донася за поведението на господарката си.

Двамата изиграха тази сцена добре, подпомогнати може би от своята нервност пред такива представителни слушатели. Полишинел беше пълно олицетворение на свирепост, презрение и настойчивост. Коломбина — самото нахално равнодушие пред неговото ласкателство; подиграваше му се за заплахите му и с изтънчено лукавство изнуди от него възможния максимум, когато се стигна до взимане на подкуп. Смях пробягваше сред публиката и обещаваше успех. Но мосьо Бине, треперещ зад кулисите, не чуваше гръмогласния кикот на селските зрители, пред които бяха играли досега, и страховете му нарастваха все повече.

После, едва Полишинел излезе през вратата, и Скарамуш се вмъкна през прозореца. Това бе ефектно появяване, изпълнявано по грубовато комичен начин, който караше хората да реват от смях. Но този път не беше така. Когато размишляваше в леглото си тази сутрин, Скарамуш реши да се представи в съвсем друга светлина. Щеше да остави всичко грубо, цялата обикновена палячовщина, която предизвикваше възторг у простоватите им досегашни зрители, и да постигне желания ефект с финес. Щеше да представи комично хитър измамник, сдържан, с известно чувство за собствено достойнство, с маска на пълна сериозност, изричащ репликите си сякаш без да съзнава хумора, който е възнамерявал да вложи в тях. Така, при все че можеше да не го разберат и открият толкова скоро, зрителите щяха да го харесат още повече накрая.

Верен на това решение, сега той играеше ролята си като приятел и платен съюзник на чезнещия от любов Леандър, заради когото е дошъл да научи нещо ново за Климен и използува случая да спечели почва в любовната си интрига с Коломбина и кроежите си по отношение богатството на Панталоне. Беше си позволил и известна свобода в традиционния костюм на Скарамуш: накарал да прорежат черния жакет и панталони с червени клинове и да скроят жакета по-тесен, а ла Анри III. Общоприетата черна кадифена шапчица беше заместил с коническа шапка с вдигната нагоре периферия и снопче пера от лявата страна; беше изоставил китарата.

Мосьо Бине с отчаяние чакаше да чуе гръмливото кикотене, което обикновено посрещаше появата на Скарамуш, и ужасът му стана още по-голям, когато не го чу. И тогава започна да долавя нещо обезпокояващо и необикновено в държането на Скарамуш. Съскащият чуждестранен изговор беше останал, но я нямаше грубата необузданост, която бяха обичали техните зрители.

Той закърши ръце в отчаяние и възкликна:

— Всичко е свършено! Този човек ни разори! Така ми се пада на мен, глупака, като съм му позволил да вземе всичко в свои ръце!

Но Бине горчиво се лъжеше. Това започна да му става ясно, когато след малко сам той излезе на сцената и намери публиката наострила слух, забеляза усмивка на тихо одобрение на всяко гледащо нагоре лице. Ала едва когато гръм от ръкопляскания посрещна падането на завесата в края на първото действие, той се почувствува съвсем сигурен, че ще ги оставят да си отидат по живо, по здраво.

Ако ролята на Панталоне в „Les Fourberies“ не беше роля на несръчен, плашлив стар идиот, Бине щеше да я провали със страховете си. Но понеже беше такава, самите тези опасения преувеличиха колебанието и почудата, които представляваха същината на ролята, и допринесоха за успеха. А това беше успех, който категорично оправда целия предварителен шум, вдигнат под натиска на Скарамуш.

За самия Скарамуш този успех бе отбелязан не само от публиката. В края на пиесата той бе тържествено посрещнат от другарите си, събрали се в актьорската стая на театъра. Неговата дарба, находчивост и енергия за няколко седмици ги бяха издигнали от куп скитащи шарлатани в трупа уважаващи себе си първокласни актьори. Те признаха това възторжено в речта, произнесена от Полишинел, който добави и това признание на способностите на Скарамуш, че както бяха покорили Нант, така щели да покорят и света под негово ръководство.

Във въодушевлението си те малко пренебрегнаха чувствата на мосьо Бине. Той бе вече достатъчно уязвен от незачитането на всяко негово желание, от съзнанието за слабостта му, когато се опълчеше против Скарамуш. И при все че беше търпял този постепенен процес на узурпиране на властта, понеже всеки негов стадий се придружаваше от по-големи печалби за самия него, дълбоко в душата си таеше негодувание, което задушаваше всяка искрица благодарност, дължима на съдружника му. Тази вечер нервите му бяха подложени на изтезания и той бе понесъл адските мъки на страхове, вината за които изцяло приписваше на Скарамуш с такова ожесточение, че дори крайният успех — постигнат почти по някакво чудо, ако се вземеха под внимание всички подробности — не можеше да оправдае съдружника му в неговите очи.

А сега да се види отгоре на всичко пренебрегнат от тази трупа — собствената негова трупа, която с толкова труд и време бе съставил и подбрал измежду способните хора, открити тук и там сред измета на обществото по градовете, — бе нещо, което събуди неговата жлъч и разпали озлоблението, дотогава само дрямало в него. Но колкото и силно да го беше обладала яростта, не го заслепи дотам, че да извърши глупостта да я издаде. Все пак да защити правата си в този час, бе належаща нужда, освен ако искаше да остане завинаги без всякакво значение за тази трупа, над която господарува дълги месеци преди този натрапник да дойде сред тях, за да напълни кесията му и да унищожи неговия авторитет.

Затова той излезе напред, след като Полишинел свърши. Гримът му помогна да замаскира непримиримите си чувства и той се престори, че се присъединява към приветствията, поднесени от Полишинел на скъпия му съдружник. Но го направи по начин, от който ставаше ясно, че каквото е правил Скарамуш, направил го е по благоволението на мосьо Бине и че във всичко ръководна роля е изиграла ръката на мосьо Бине. Като се присъединяваше към Полишинел, той искаше да поблагодари на Скарамуш горе-долу както един феодал изказва благодарност на своя управител за прилежната му служба и грижливо изпълнените заповеди.

Това нито излъга трупата, нито донесе облекчение на самия него. Всъщност съзнанието за безплодността на този опит само изостри ожесточението му. Но то поне спасяваше неговата репутация и го избавяше от пълно обезличаване — него, техния шеф.

Да се каже, както го казах аз, че приветствието му не ги излъга, е може би твърде много, но то ги излъга поне по отношение на неговите чувства. След като го извиниха негласно за намеците, с които приписваше всичките заслуги на себе си, те повярваха, че в душата си е изпълнен с признателност, както и те. Това убеждение споделяше и самият Андре-Луи, който в краткия си отговор много топло му благодари и всъщност потвърди по внушителен начин претенциите, изказани от мосьо Бине.

А след това съобщи, че успехът им в Нант му е още по-приятен, понеже правел достижимо почти веднага най-горещото желание на неговото сърце — да направи Климен своя съпруга. Това било щастие, за което, както трябвало пръв да признае, той бил съвсем недостоен. То щяло още по-близо да го свърже с добрия му приятел мосьо Бине, комуто дължал всичко, каквото постигнал за себе си и за тях. Съобщението бе посрещнато с радост, защото театралният свят обича любовника не по-малко, отколкото го обичат по-висшите кръгове. Затова трупата бурно приветствува щастливата двойка с изключение на нещастния Леандър, чиито очи станаха по-печални от всеки друг път.

Актьорите представляваха щастливо семейство тази вечер горе в стаята си в хана на Ке ла Фос — същия хан, от който Андре-Луи бе потеглил преди няколко седмици да изиграе съвсем различна роля пред нантската публика. И все пак дали е била чак толкова различна, чудеше се той! Не е ли бил своеобразен Скарамуш, повърхностно убедителен и правдоподобен, който мамеше народа, цинично го заблуждаваше с мнения, които не бяха негови? Имаше ли изобщо нещо изненадващо, че е успял да спечели тъй бързо такъв блестящ успех като комедиант? Не беше ли това наистина всичко, каквото е бил винаги, за което е бил предопределен от природата?

На другата вечер те играха „Свенливият любовник“ пред пълна зала благодарение на пръсналата се слава за техния дебют и постигнатият в понеделник успех бе затвърден. В сряда дадоха „Фигаро-Скарамуш“, а в четвъртък сутрин „Курие Нанте“ излезе със статия на повече от една колона, възхваляваща тези блестящи импровизатори, за които се говори, че съвсем са засрамили обикновените декламатори на заучени роли.

Андре-Луи, който прочете вестника на закуска и никак не се съмняваше във верността на това твърдение, се засмя вътрешно. Новостта на представленията им, претенциозността, с която ги беше прикрил, чудесно ги бе излъгала. Той се обърна да поздрави Бине и Климен, които влязоха в този миг. И размаха вестника над главата си.

— Въпросът е решен — заяви той, — оставаме в Нант до Великден.

— Така ли? — попита кисело Бине. — Вие решавате всичко, драги.

— Прочетете го сам — И Андре-Луи му подаде вестника.

Мосьо Бине прочете статията навъсено. Остави мълком вестника на масата и съсредоточи вниманието си върху закуската.

— Имах ли право, или не? — попита Андре-Луи, който намираше поведението на мосьо Бине малко озадачаващо.

— За кое?

— За идването в Нант.

— Ако не бях мислил така, нямаше да дойдем — каза Бине и пристъпи към ядене.

Андре-Луи изостави тази тема, учуден.

След закуска той и Климен излязоха да се поразходят по кейовете. Беше ясен слънчев ден и не толкова студен, както последните дни. Коломбина нетактично се присъедини към тях, когато тръгваха, макар положението да се пооправи, понеже Арлекин изтича подире им и се лепна за нея.

Андре-Луи, крачейки напред с Климен, заговори за това, което занимаваше най-много мислите му в момента:

— Баща ти се държи много странно с мен. Може почти да се рече, че е станал изведнъж враждебен.

— Така ти се струва — каза тя. — Татко ти е много благодарен, както и цялата трупа.

— Всичко друго, но не и благодарен. Той е разярен против мен и мисля, че зная причината. Не я ли знаеш и ти? Не се ли сещаш?

— Не, наистина не мога да се сетя.

— Ако беше моя дъщеря, Климен, каквато, слава богу, не си, щях да се чувствувам много огорчен от човека, който би те отнел от мен. Бедният стар Панталоне! Той ме нарече пират, когато му казах, че имам намерение да се оженя за теб.

— Бил е прав. Ти си много смел грабител, Скарамуш.

— Такъв ми е характерът — отговори той. — Баща ти вярва, че актьорите му трябва да играят на сцената ролите, които подхождат на истинския им темперамент.

— Да, ти вземаш всичко, каквото поискаш, нали? — Тя го погледна наполовина с обожание, наполовина със свян.

— Ако имам възможност — каза Андре-Луи. — Аз изтръгнах от него съгласието за женитбата ни. Изобщо не дочаках да ми го даде. Всъщност, когато ми отказа, аз му го грабнах и само да се опита сега да си го вземе обратно. Мисля, че това най-много го възмущава.

Климен се изсмя и започна оживено да му разправя нещо в отговор. Но той не чу нито дума. През голямото движение на кея към тях се приближи екипаж, горната половина на който беше почти изцяло от стъкло. Беше запрегнат с два великолепни дорести коня, карани от кочияш с разкошна ливрея.

В екипажа, сама, седеше слаба млада девойка, загърната с манто от рисова кожа и с нежно, хубаво лице. Седеше наведена напред, с леко отворени устни и очи, които поглъщаха Скарамуш, докато не привлякоха погледа му. Когато това стана, изненадата го накара рязко да се закове втрещен на място.

Климен, прекъснала се насред изречението, сепната от внезапното му спиране, го подръпна за ръкава:

— Какво ти е, Скарамуш?

Но той не направи опит да й отговори, а в този миг кочияшът, комуто дребната дамичка бе вече дала знак, спря колата досам тях. В блестящия мизансцен на тази каляска с гербове на вратичките, с внушителния кочияш и с лакея с бели чорапи, който незабавно скочи долу при спирането на колата, изящната й пътничка се видя на Климен като някоя принцеса от вълшебна приказка. А тази принцеса се наведе напред със светнали очи и пламнали бузи и протегна на Скарамуш облечената си с ръкавица ръка.

— Андре-Луи! — повика го тя.

А Скарамуш пое ръката на това високопоставено създание, също както би поел ръката на самата Климен, и с очи, в които се отрази нейната радост, и глас, в който се откликна нейната ликуваща изненада, се обърна към нея интимно на малкото име, също както се бе обърнала към него тя:

— Алин!