Рафаел Сабатини
Скарамуш (15)

VI
Климен

Упорити издирвания сред многобройните сценарии на импровизатори, надживели техните дни, не успяха да открият сценария на „Les Fourberies de Scaramouche“, който положи солидни основи за благополучието на трупата Бине. Те го играха за първи път следващата седмица в Мор с Андре-Луи (вече известен като Скарамуш на цялата трупа, както и на публиката) в едноименната роля. Той не се посрами като Фигаро-Скарамуш, ала надмина себе си в новата пиеса, сценарият на която, изглежда, е бил много по-добър от първия.

След Мор дойде Пиприак, където дадоха четири представления — две по единия и две по другия сценарий, които сега бяха гръбнакът в репертоара на Бине. И в двата Скарамуш, който започваше да разбира истинските си способности, чувствително подобри играта си. Двете пиеси вървяха така гладко, че Скарамуш предложи на Бине след Фужре, където щяха да играят следващата седмица, да опитат късмета си в истински театър в доста значителното градче Редон. Това хрумване отначало ужаси Бине, но като си помисли за тази възможност и Андре-Луи пораздуха амбицията му, накрая се остави да бъде убеден да направи опита.

В тези дни на Андре-Луи му се струваше, че е намерил истинското си призвание и той започваше не само да го харесва, но и да мисли за кариера на автор-актьор, която би могла действително да го заведе в края на краищата в тази Мека^[1] на всички комедианти — Комеди Франсез. А имаше и други възможности. От писането на схематични сценарии за импровизатори, би могъл в близко време да премине към писане на пиеси с диалог, пиеси в истинския смисъл на думата, по маниера на Шение, Еглантин и Бомарше.

Фактът, че живееше с такива мечти, показва колко присърце бе взел професията, в която случаят и мосьо Бине се бяха наговорили да го натикат с общи усилия. В това, че притежаваше истинска дарба и като писател, и като актьор, не се съмнявам и съм убеден, че ако обстоятелствата се бяха сложили по-другояче, щеше да си спечели трайно място между френските драматурзи и така напълно да осъществи тази своя мечта.

Но макар това и да беше мечта, той не изпускаше от вниманието си и практичната й страна.

— Вие разбирате — каза той на Бине, — че от мен зависи да ви направя богат.

Двамата седяха сами в салона на хана в Пиприак и пиеха бутилка чудесно „Волне“. Беше вечерта след четвъртото и последно представление там на „Les Fourberies“. Приходите в Пиприак бяха превъзходни, както в Мор и Гишен. Сигурно сте разбрали това от факта, че те пиеха „Волне“.

— Ще приема, че е така, драги ми Скарамуш, за да мога да чуя продължението.

— Аз съм склонен да упражня тези свои възможности, ако имам достатъчно убедителна подбуда. Трябва да разберете, че за петнадесет ливри на месец човек не продава такива изключителни дарби като моите.

— Има и друга възможност — рече мрачно мосьо Бине.

— Няма никаква друга възможност. Не ставайте глупак, Бине.

Бине изправи гръб, сякаш някой го бодна. Членовете на трупата му не си позволяваха такъв тон на недвусмислено порицание.

— Но аз съм готов да ви я предоставя — продължи небрежно Скарамуш. — Упражнете я, щом ви се иска. Излезте навън и уведомете полицията, че може да пипне някой си Андре-Луи Моро. Обаче това ще сложи край на прекрасните ви мечти да отидете в Редон и за първи път в живота да играете в истински театър. Без мен не можете да го направите и вие го знаете, а аз няма да отида нито в Редон, нито никъде другаде, всъщност няма да дойда дори във Фужре, докато не сключим едно справедливо споразумение.

— Защо толкова се горещите! — възропта Бине. — И заради какво всичко това? Защо трябва да смятате, че съм лихвар по душа? Когато постигнахме малкото си споразумение, аз нямах представа (и как ли можех да имам), че ще се окажете толкова ценен за мен, колкото сте. Трябваше само да ме подсетите, скъпи ми Скарамуш. Аз съм обикновен човек. Смятано от днес, ще имате тридесет ливри на месец. Виждате, че веднага удвоявам заплатата. Аз съм щедър.

— Но не сте амбициозен. Сега изслушайте ме за момент.

И той се залови да чертае планове, които изпълниха Бине със сковаващ ужас.

— След Редон Нант — каза той. — Нант и театър Фейдо.

Мосьо Бине се задави с виното. Театър Фейдо беше нещо като провинциален Комеди Франсез. Великият Фльори бе играл там пред публика, по-критична от всяка друга във Франция. Самата мисъл за Редон, която мосьо Бине бе започнал да лелее, караше от време на време да го присвива стомахът, тъй опасно амбициозна му се виждаше тя. А Редон беше куклен театър в сравнение с Нант. И въпреки това този неопитен хлапак, когото беше случайно прибрал преди три седмици и който за това време разцъфтя от провинциално адвокатче в актьор и автор, можеше да говори за Нант и театър Фейдо, без да му трепне окото.

— Че защо не в Париж и Комеди Франсез — зачуди се със сарказъм мосьо Бине, когато най-после успя да си поеме дъх.

— Това може да дойде по-после — беше дръзкият отговор.

— А? Вие сте се напили, приятелю.

Но Андре-Луи изложи подробно плана, който се беше оформил в главата му. Фужре щял да бъде подготовка за Редон, а Редон трябвало да послужи като подготовка за Нант. Щели да останат в Редон, докато редонците плащали достатъчно, за да дойдат да ги видят, и щели да използуват времето, като работят усилено за усъвършенствуването си. Щели да добавят трима-четирима даровити актьори към трупата, той щял да напише три-четири нови сценария и сетне да ги изпитат и усъвършенствуват, докато трупата разполага най-малко с пет-шест пиеси, на които да могат да разчитат; щели да дадат част от печалбите си за по-добри костюми и по-добри декори и най-после за един-два месеца, ако всичко вървяло добре, да бъдат готови да си опитат късмета в Нант. Съвършено вярно било, че трупите, които играели във Фейдо, обикновено трябвало да са си спечелили вече име, но, от друга страна, Нант не бил виждал трупа на импровизатори от двадесетина години и повече. Те щели да предложат новост и нантчани да се трупат при условие че работата бъде извършена добре, а Скарамуш се наемал, давал тържествено обещание, че ако всичко се оставело в неговите ръце, замисленото от него възраждане на Комедия дел арте в цялата й слава щяло да надмине всички очаквания на публиката в Нант, с които тази публика би дошла на представленията.

— За Париж ще говорим след Нант — завърши той по най-сериозен начин, — също както ще решим окончателно за Нант след Редон.

Убедителността, която можеше да увлече цяла тълпа, накара най-после мосьо Бине да изпадне във възторг. Перспективата, нарисувана от Скарамуш, макар ужасяваща, беше също така и опияняваща, а понеже Скарамуш оборваше с все по-съкрушителна сила непрестанно отслабващите му възражения, мосьо Бине завърши с това, че обеща да обмисли цялата работа.

— Редон ще ни покаже какво да правим — каза Андре-Луи, — а аз не се и съмнявам какво ще ни покаже.

По този начин голямото редонско приключение се смали и стана незначително. Вместо да бъде ужасяващо начинание, то се превърна само в репетиция на нещо по-голямо. В мигновения си захлас Бине предложи още една бутилка „Волне“. Скарамуш почака, докато отворят бутилката, и след това продължи:

— Но всичко това е възможно — каза той тогава, като вдигна чашата си срещу светлината и придаде на думите си нехаен тон — само докато аз съм с вас.

— Съгласен, драги ми Скарамуш, съгласен. Случайната ни среща бе късмет за двама ни.

— За двама ни — повтори подчертано Скарамуш. — Точно така бих искал да бъде. Затова мисля, че засега все още няма да ме предадете на полицията.

— Като че ли бих могъл да помисля за такова нещо! Скъпи ми Скарамуш, вие се шегувате. Моля ви никога, никога вече да не намеквате на тази моя малка шега.

— Аз вече я забравих — каза Андре-Луи. — А сега да преминем към останалата част от предложението ми. Щом аз ще бъда архитект на вашето благополучие, щом трябва да го изградя, както съм го замислил, трябва да бъда в същата степен архитект и на собственото си благополучие.

— В същата степен? — намръщи се мосьо Бине.

— В същата степен. От днес, ако обичате, ще водим делата на тази трупа както е редно и ще имаме приходо-разходна книга.

— Аз съм човек на изкуството — каза гордо мосьо Бине. — Не съм търговец.

— Вашето изкуство има и делова част и тя ще бъде водена по делови начин. Аз съм обмислил всичко заради вас. Никой няма да ви тревожи с подробности, които биха могли да ви попречат да упражнявате както следва изкуството си. Единственото, което трябва да направите, е да кажете „да“ или „не“ на предложението ми.

— Тъй ли? А какво е предложението?

— То е да ме признаете за свой съдружник с равен дял в доходите на трупата ви.

Едрото лице на Панталоне пребледня, малките му очички се разшириха до краен предел, докато се вглеждаше в лицето на Андре-Луи. След това избухна:

— Разбира се, вие сте луд, щом ми правите такова чудовищно предложение.

— Има и известни непълноти, признавам. Но аз съм помислил и за тях. Не би било справедливо например освен всичко, което смятам да направя за вас, да играя Скарамуш и да ви пиша сценарии без някакво възнаграждение, освен половината печалби, полагащи ми се като съдружник. Затова, преди да се делят печалбите, трябва да ми се плати заплата и малка сума за всеки сценарий, приготвен от мен за трупата; това е въпрос на взаимно споразумение. На същите начала вие ще получавате заплата в качеството ви на Панталоне. След като се приспаднат тези разноски, както и всички други заплати и разходи, остатъкът е доходът, който ще се разделя по равно за двама ни.

Това, както можете да си представите, не беше предложение, което мосьо Бине да може да преглътне веднага. Той отпърво категорично отказа да се занимае с него.

— В такъв случай, приятелю, ще се разделим веднага — рече Скарамуш. — Утре, ща не ща, ще трябва да ви кажа сбогом.

Бине изпадна в бяс. Спомена прочувствено за неблагодарност, позволи си дори още веднъж хитро да намекне за тази малка негова шега относно полицията, за която обещал никога вече да не говори.

— Колкото до това, можете да постъпите, както пожелаете. Станете доносчик, на всяка цена. Но не забравяйте, че и тогава все тъй безвъзвратно ще се лишите от услугите ми и че без мен вие сте нищо… както бяхте, преди да се присъединя към трупата ви.

За мосьо Бине последиците нямали значение. Пукната пара не давал за последиците! Щял да научи това безочливо провинциално адвокатче, че мосьо Бине не е човек, който ще се остави да го използуват.

Скарамуш се изправи.

— Прекрасно — каза той с нещо средно между безразличие и примирение. — Както обичате. Но каквото и да предприемете, направете го на свежа глава. В студената светлина на утрото може да видите двете ми предложения в истинското им съотношение. Моето носи благополучие за двама ни. Вашето носи гибел за двама ни. Лека нощ, мосьо Бине. Дано господ ви напъти да вземете мъдро решение.

Решението, до което в края на краищата стигна мосьо Бине, бе естествено единственото възможно при наличието на толкова твърдо намерение като това на Андре-Луи, който държеше козовете. Разбира се, трябваше да се водят още прения, преди да се уреди всичко, и мосьо Бине склони да даде съгласието си само след безкрайни пазарлъци, изненадващи за човек на изкуството, а не търговец. Андре-Луи направи една-две отстъпки: съгласи се например да оттегли искането си да му се плаща за сценариите, съгласи се също така мосьо Бине да си определи заплата, която многократно надвишаваше заслугите му.

Така накрая въпросът бе уреден и съответното съобщение направено пред събралата се трупа. Имаше, разбира се, завист и сръдни. Но те нямаха дълбоки корени и бяха лесно преглътнати, когато се узна, че при новата спогодба положението на цялата трупа съществено се подобрява по отношение на заплатите. Това бе въпрос, който предизвика значителна съпротива от страна на мосьо Бине, но непоколебимият Скарамуш помете всички възражения.

— Ако искате да играем във Фейдо, трябва да имате трупа от уважаващи себе си комедианти, а не сбирщина полугладни подлизурковци. Колкото по-добре им плащаме (в разумни рамки), толкова повече ще печелят те за нас.

Така бе победено негодуванието на трупата заради прекалено бързото издигане на най-новия им другар. Радостни с едно изключение, — те приеха господството на Скарамуш, господство, което скоро се установи тъй здраво, че и самият мосьо Бине попадна под него.

Едничкото изключение беше Климен. Несполуката й да покори този интересен млад непознат, който едва ли не падна от небето сред тях една сутрин край Гишен, породи у нея озлобление, което се разгаряше все повече поради това, че той упорито не й обръщаше внимание. Беше убеждавала баща си, когато се образува новото съдружие. Беше му се ядосала и го нарекла глупак, след което мосьо Бине, с похвата на истински Панталоне, й издърпа ушите. Тя писа и това на сметката на Скарамуш и дебнеше удобен случай да му плати поне за част от все по-нарастващата обида. Но удобните случаи бяха малко. Тъкмо сега Скарамуш беше твърде много зает. През едноседмичната подготовка във Фужре човек почти не можеше да го види освен на представленията, а пък когато стигнаха в Редон, той се носеше като вятър от театъра в хана и от хана в театъра.

Опитът в Редон се оказа сполучлив от самото начало. Въодушевен и насърчен от това, Андре-Луи работеше денонощно целия месец, който прекараха в това оживено градче. Моментът е бил добре избран, понеже търговията с кестени, център на която беше Редон, бе тъкмо в разгара си. И всеки следобед малкият театър беше претъпкан със зрители. Славата на трупата се пръсна, разнасяна от производителите на кестени в този край, които докарваха стоката си на редонския пазар, и публиката се състоеше от хора от околността и от съседните села чак до Алер, Сен Перио и Сен Никола. За да предотврати намаляване на прихода, Андре-Луи подготвяше по един сценарий всяка седмица. Написа още три освен двата, които вече бе приготвил за трупата; това бяха „Женитбата на Панталоне“, „Свенливият любовник“ и „Страшният капитан“. От тях последният има най-голям успех. Той бе построен върху „Войникът самохвалец“ от Плавт, предлагаше големи възможности за Родомонт и хубава роля за Скарамуш, като адютант на гръмогласния капитан. Успехът се дължеше до голяма степен на факта, че Андре-Луи бе разработил сценария дотолкова, щото на места този сценарий сочеше много пълно линията, която трябваше да следва диалогът, а тук-там беше си позволил дори да даде част от самия диалог, без обаче да задължи актьорите да се придържат към него буквално.

А междувременно, докато приходите растяха, той се зае с шивачи, за да подобри гардероба на трупата, който имаше крещяща нужда от това нещо. Издири един-двама закъсали художници, привлече ги в трупата да играят малки роли — аптекари и нотариуси — и им възложи да рисуват нови декори в свободното си време, та да се подготви за онова, което наричаше „покоряването на Нант“, предстоящо през новата година. Никога не беше работил толкова много; никога не беше работил изобщо, ако направеше сравнение с дейността си сега. Запасът му от енергия и въодушевление бе неизчерпаем, също както и доброто му настроение. Той влизаше и излизаше, играеше, пишеше, замисляше, ръководеше, правеше планове и ги изпълняваше, докато мосьо Бине най-после заживя спокойно в сравнително охолство, пиеше бургундско всяка вечер, ядеше бял хляб и други деликатеси и започна да се поздравява за прозорливостта, с която бе направил този трудолюбив, неуморен човек свой съдружник. След като откри колко безпричинни са били страховете му от представленията в Редон, сега започна да се освобождава от вцепенението, което го обземаше при мисълта за Нант.

И щастието му намираше отзвук сред членовете на трупата с вечното и единствено изключение на Климен. Девойката бе престанала да се подиграва на Скарамуш, след като разбра най-после, че тези подигравки не го засягат и падат върху самата нея. Така почти необяснимият й яд срещу него растеше, понеже тя го сподавяше, докато най-после се наложи на всяка цена да намери някакъв отдушник.

Един ден Климен се изпречи пред него, когато той напускаше театъра след представлението. Другите вече си бяха отишли, а тя се беше върнала под предлог, че е забравила нещо.

— Ще ми кажете ли какво съм ви сторила? — попита го тя без заобикалки.

— Да сте сторили нещо на мен, мадмоазел? — не можа да я разбере той.

Момичето направи нетърпеливо движение.

— Защо ме мразите?

— Да ви мразя, мадмоазел? Аз не мразя никого. Омразата е най-глупавото от всички чувства. Никога не съм мразил… дори неприятелите си.

— Какво християнско смирение!

— А пък да мразя именно вас! Ами че… аз ви смятам за прелестна. Аз завиждам на Леандър всеки божи ден. Сериозно съм помислил да го накарам да играе Скарамуш, а сам аз да играя любовните роли.

— Надали бихте имали успех — подхвърли Климен.

— Това е единственото съображение, което ме кара да се въздържа. И все пак, ако можех да се ползувам от вдъхновението, от което се ползува Леандър, възможно е да успея да бъда убедителен.

— Какво вдъхновение имате предвид?

— Вдъхновението да играе с такава пленителна Климен.

Дремливите й очи изведнъж загледаха слабото му лице съвсем будно.

— Вие ми се присмивате — каза тя и влезе с вдигната глава край него в театъра, уж да търси забравеното. С такъв човек не можеше да се направи нищо. Той беше съвършено безчувствен. Не беше никакъв мъж.

Въпреки това, когато излезе след пет-шест минути, тя го намери все още да стои пред вратата.

— Нима не сте си отишли? — попита го високомерно девойката.

— Чаках вас, мадмоазел. Нали отивате в хана. Ако ми позволите да ви придружа…

— Каква галантност! Какво снизхождение!

— Може би бихте предпочели да не го правя?

— Как бих могла да предпочета такова нещо, мосьо Скарамуш? Освен това и двамата отиваме в една и съща посока, а улиците принадлежат на всички. Просто съм смаяна от тази необичайна чест.

Андре-Луи я погледна в пикантното личице и забеляза колко е помрачено от този облак на лично достойнство. Той се изсмя:

— Може да ме е било страх, че тази чест не е желана.

— Аха, сега разбирам! — възкликна тя. — Аз съм тази, която трябва да търси такава чест. Аз трябва да ухажвам един мъж, преди той да ме удостои с любезността си. Навярно е така, понеже го казвате вие, който прекрасно знаете всичко. Не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да извините невежеството ми.

— На вас ви е забавно да бъдете жестока — каза Скарамуш. — Няма значение. Ще тръгваме ли?

Двамата потеглиха заедно с бърза крачка, за да раздвижат кръвта си във вечерния зимен въздух. Известно време вървяха в мълчание, но всеки тайничко наблюдаваше другия.

— Казвате, че ме намирате жестока? — най-после предизвикателно го попита тя и издаде факта, че обвинението е улучило целта.

Той я изгледа полуусмихнат:

— Ще го отречете ли?

— Вие сте първият мъж, който някога ме е обвинил в това.

— Не мога да си представя да съм първият мъж, с когото сте били жестока. Такова предположение би се оказало твърде ласкателно за мен. Бих предпочел да мисля, че другите са страдали мълчаливо.

— Mon Dieu! Нима сте страдали? — Тя го каза полусериозно и полуподигравателно.

— Поднасям това признание като жертва пред олтара на суетността ви.

— Никога не бих го повярвала.

— Как ли бихте могли? Не съм ли онова, което баща ви нарича „роден актьор“? Аз бях актьор дълго преди да стана Скарамуш. Затова съм се смял. Често се смея, когато съм оскърбен. Когато ви доставяше удоволствие да се държите надменно, и аз на свой ред играех ролята на надменен.

— Вие играехте много добре — каза Климен, без да се замисли.

— Разбира се. Аз съм превъзходен актьор.

— Защо е тогава тази внезапна промяна?

— В отговор на промяната у вас. На вас ви омръзна ролята на жестока дама — скучна роля, повярвайте ми, и недостойна за вашите дарби. Ако бях жена и притежавах вашата хубост и грация, Климен, не бих се унижавал да ги използувам като нападателно оръжие.

— Хубост и грация! — повтори тя с престорена шеговита изненада. Ала това смекчи кокетката. — И кога сте открили тази хубост и грация, мосьо Скарамуш?

Той я погледна за миг, сякаш да прецени живата й красота, възхитителната й женственост, които така непреодолимо го бяха привлекли от самото начало.

— Една сутрин, когато ви видях да репетирате любовна сцена с Леандър.

Той долови изненадата, която пробегна в очите й, преди да я скрие под отпуснатите клепачи от прекалено настойчивия му поглед.

— Ами че това беше, когато ме видяхте за първи път.

— Не съм имал случай да забележа обаянието ви по-рано.

— Вие искате да повярвам твърде много — каза тя, но тонът сега бе по-мек, отколкото преди.

— Тогава не ще искате да ми повярвате, ако ви призная, че именно тази грация и красота определиха съдбата ми същия ден, като ме накараха да се присъединя към трупата на баща ви.

Тези думи спряха за миг дъха й. Не можеше да става вече и дума да намери отдушник за яда си. Ядът беше съвсем забравен.

— Но защо? С какво намерение?

— С намерението някой ден да ви помоля да станете моя жена.

Тя спря, стресната, и обърна лице към него. Погледът й срещна неговия без стеснение този път: в очите й имаше сковаващ блясък, лека руменина обагри бузите й. Тя го подозираше в непростима подигравка.

— Не сте ли много бърз? — попита го тя с раздразнение.

— Да, бърз съм. Нима не сте го забелязали? Аз съм човек на внезапните решения. Вижте какво направих аз от трупата Бине за по-малко от някакви си два месеца. Друг можеше да се труди цяла година и да не постигне половината от това. Трябва ли да бъда по-бавен в любовта, отколкото в работата? Би ли било логично да се очаква такова нещо? Аз се възпирах и обуздавах, за да не ви уплаша с прибързаността си. С това съм извършвал насилие спрямо чувствата си, особено като прибягвах до същото студено равнодушие, с което бяхте решили да се държите с мен. Аз чаках… ах, толкова търпеливо, докато ви омръзне това жестоко отношение.

— Вие сте изумителен човек — каза тя съвсем безизразно.

— Вярно е — съгласи се Андре-Луи. — Единствено убеждението, че не съм банален, ми позволяваше да храня известна надежда.

Машинално и сякаш по някакво мълчаливо съгласие те продължиха пътя си.

— И аз ви моля да си вземете бележка — добави той, — когато се оплаквате, че съм бил много бърз; в края на краищата досега още нищо не съм поискал от вас.

— Как така? — попита тя намръщено.

— Аз само ви разказах за надеждите си. Не съм чак толкоз бърз да ви попитам веднага дали мога да ги осъществя.

— Бога ми, това е благоразумно — забеляза девойката хапливо.

— Разбира се.

Това, което я изкарваше от търпение, бе самообладанието му, затова тя измина краткия остатък от пътя в мълчание и засега разговорът остана недовършен.

Но същата вечер, след като се нахраниха, стана така, че когато Климен се готвеше да се оттегли да спи, Андре-Луи и тя бяха сами в стаята на горния етаж, която баща й държеше запазена само за своите хора. Трупата Бине, както виждате, се издигаше в обществото.

Когато Климен стана, за да се прибере в спалнята си, Скарамуш също стана, за да й запали свещта. Стиснала я в лявата си ръка, тя му протегна дясната — дълги, тънки бели пръсти на меко закръглена, гола до лакътя ръка.

— Лека нощ, Скарамуш — каза тя, но тъй меко, тъй нежно, че му се спря дъхът, както стоеше загледан в нея с пламнали черни очи.

За миг той остана тъй, сетне пое крайчеца на пръстите й, стисна ги и като се наведе над ръката, притисна устни към нея. След това погледна девойката пак. Необикновената и женственост го зовеше, приканваше го, покоряваше му се. Лицето й бе бледо, очите й блестяха, странна усмивка играеше на приотворените устни, а гърдите се повдигаха бурно и издаваха докрай чувствата й.

Без да изпуска ръката й, Андре-Луи я притегли към себе си. Тя се остави без съпротива. Той взе свещта от нея и я остави върху бюфета, до който стояха. В следващия миг крехката й гъвкава снага се озова в прегръдките му — младежът целуваше Климен и повтаряше полугласно името й, като да беше молитва.

— Жестока ли съм сега? — попита го тя задъхана. Вместо отговор той я целуна пак. — Ти ме направи жестока, защото не искаше да видиш — добави тя шепнешком.

В този миг вратата се отвори и мосьо Бине влезе, за да насити бащинския си поглед с това крайно непристойно държане на дъщеря си.

Той замръзна на място, без да сваля от тях очи, докато двамата съвсем спокойно се пуснаха с толкова голямо самообладание, че не можеше да бъде естествено.

— Какво значи това? — рязко попита мосьо Бине, смаян и дълбоко възмутен.

— Нима има нужда да се обяснява? — попита Скарамуш. — Не говори ли то само за себе си… красноречиво? Това значи, че Климен и аз сме си наумили да се оженим.

— А няма ли значение какво може да си наумя аз?

— Естествено. Но вие не бихте могли да проявите нито лошия вкус, нито лошото чувство да ни изправите пред някоя пречка.

— Смятате, че то се разбира от само себе си? Да, това е вашият начин да бъдете сигурен: да приемате, че нещата се разбират от само себе си. Но въпросът за дъщеря ми не се разбира от само себе си. Аз имам много определени намерения по отношение на дъщеря си. Вие извършихте много недостойно нещо, Скарамуш. Вие злоупотребихте с доверието ми към вас. Много съм ви сърдит.

Той се търколи напред с тромавата си и въпреки това странно безшумна походка. Скарамуш се обърна към девойката и с усмивка й подаде свещта.

— Ако ни оставиш насаме, Климен, аз ще поискам ръката ти от твоя баща както се следва.

Тя изчезна малко развълнувана, още по-хубава поради смесеното чувство на смущение и плахост. Скарамуш затвори вратата и се обърна към вбесения мосьо Бине, който се беше отпуснал на едно кресло пред неголямата маса — обърна се към него с току-що изявеното намерение да поиска ръката на Климен както се следва. И ето как го направи:

— Драги татко — каза той, — аз ви поздравявам. Това положително ще значи Комеди Франсез за Климен, и то доста скоро, а вие ще блестите в отражението от нейната слава. Като баща на мадам Скарамуш може още повече да се прочуете.

Бине с бавно посиняващо лице го разкъсваше с очи, онемял от изумление. Гневът му беше още по-голям поради унизителната увереност, че каквото да каже или направи, този несломим човек ще го подчини на волята си. Най-после езикът му се развърза.

— Вие сте проклет пират! — изкрещя той дрезгаво и тупна по масата с подобния на шунка юмрук. — Пират! Първо пристигате и заграбвате половината от законната ми печалба, а сега искате да отвлечете дъщеря ми! Но човек да не съм, ако я дам на един безсрамен, безимен мошеник като вас, когото вече очаква бесилка!

Скарамуш дръпна шнура на звънеца, без ни най-малко да се смути. Той се усмихваше. Бузите му бяха поруменели, очите блестяха. Беше много доволен от живота тази вечер. Наистина дължеше доста на мосьо дьо Ледигиер.

— Бине — заговори той, — забравете поне веднъж, че сте Панталоне и се дръжте като симпатичен, дружелюбен тъст, който си е осигурил зет с изключителни достойнства. Ще пием бутилка бургундско за моя сметка и това ще бъде бутилка от най-хубавото бургундско, каквото може да се намери в Редон. Успокойте се, за да й отдадете дължимото внимание. Дразненето на жлъчката неминуемо накърнява изтънчените вкусови възприятия.