Рафаел Сабатини
Скарамуш (14)

VI
Влиза Скарамуш

Облечен с плътно прилягащия костюм от миналия век, целият в черно, от плоската кадифена шапка до украсените с розетки обувки, с набедено лице и тънки засукани нагоре мустачки, залепени над горната устна, с шпага отстрани и китара през рамо, Скарамуш се огледа в огледалото и изпита желание да бъде язвителен — настроение, което съответствуваше на ролята.

Помисли си, че животът му, имал доскоро бездеен, съзерцателен характер, бе станал изведнъж прекалено деен. В течение на една седмица бе ставал адвокат, уличен оратор, човек вън от закона, реквизитор и в края на краищата шут. Миналата сряда имаше за задача да събуди у слушателите си в Рен гняв; тази сряда имаше за задача да събуди у слушателите си в Гишен веселие. Тогава трябваше да ги докара до сълзи; днес работата му беше да предизвика у тях смях. Имаше разлика, но все пак имаше и паралел. Тогава, както и сега, е бил комедиант и ролята, която бе изиграл тогава, ако човек си помислеше за това, бе сродна с ролята, която трябваше да играе тази вечер. Защото какво друго е бил в Рен, ако не и един вид Скарамуш — дребният фитилджия, лукавият интригант, сеещ семето на раздора с хитрата си ръка? Единствената разлика се криеше във факта, че днес щеше да излезе под името, което правилно определя неговия тип, докато предишната седмица бе носил маската на почтен млад провинциален адвокат.

Той се поклони на отражението си в огледалото.

— Шут! — обърна се той към него. — Най-после намери себе си. Най-после зае подобаващото ти място. Ти ще имаш голям успех.

Когато чу мосьо Бине да извиква новото му име, той слезе долу и завари актьорите, събрани, да го чакат във входното антре на хана.

Беше, разбира се, обект на голям интерес от страна на цялата трупа. Най-критично го огледаха мосьо Бине и мадмоазел: бащата със строг, изпитателен поглед, а дъщерята — със свити в презрителна усмивка устни.

— Добре сте — похвали костюма и грима мосьо Бине. — Най-малкото изглеждате, както го изисква ролята ви.

— За съжаление мъжете не винаги изглеждат такива, каквито са — обади се язвително Климен.

— Това е истина, която не важи за мене сега — каза Андре-Луи. — Защото за първи път в живота си изглеждам такъв, какъвто съм.

Мадмоазел изви устните си още по-презрително и му обърна гръб. Но другите го сметнаха за много духовит — може би защото не можеха да го разберат. Коломбина го окуражи с дружеска усмивка, която разкри големите й бели зъби, а мосьо Бине се закле още веднъж, че Андре-Луи ще има голям успех, щом поема тази задача с такова въодушевление. Сетне, с глас, който сякаш беше взел назаем за този миг от гръмогласния капитан, мосьо Бине се разпореди да се строят за малкия парад през площада до пазарището.

Новият Скарамуш застана до Родомонт. Старият бе тръгнал куцешком с патерица преди един час, за да заеме мястото на вратата, освободено по необходимост от Андре-Луи. Така двамата бяха напълно разменили ролите си.

Водени от Полишинел, който биеше тъпана, и Пиеро, който надуваше тромпета, те потеглиха и бяха съответно разгледани от дрипльовците, образували две редици, за да се порадват на толкова от представлението, колкото можеше да се види без плащане.

След десет минути прозвучаха трите удара, завесата бе дръпната и разкри разнебитен декор, който представляваше отчасти градина, отчасти гора, и там Климен трескаво очакваше идването на Леандър. Хубавият печален любовник стоеше зад кулисите и чакаше репликата си, а точно зад него — новоизлюпеният Скарамуш, който трябваше веднага да го последва.

Андре-Луи усещаше, че му се гади в този страшен миг. Опита се светкавично да прехвърли наум първото действие от този сценарий, главен автор на който бе сам той, но откри, че умът му е съвършено празен. Целият потен, той се дръпна назад до стената, където над мъждив фенер имаше залепен лист хартия с краткото съдържание на пиесата. Той все още го проучваше, когато някой стисна ръката му над лакътя и силно го дръпна към кулисите. Пред очите му се мярна гротескното лице на Панталоне с мятащи мълнии очи, а слухът му долови хрипливо изръмжаване:

— Климен вече три пъти каза репликата ви.

Преди да го разбере, Андре-Луи се видя избутан на сцената и глупаво запримига в блясъка на лампите от рампата с техните тенекиени рефлектори. Имаше толкова безкрайно глупав и объркан вид, че го посрещнаха няколко взрива смях от публиката, която тази вечер бе претъпкала залата от край до край. Малко разтреперан, с още по-нараснало объркване, той стоеше и посрещаше това звънливо признание на нелепия му вид. Климен го гледаше със затаена подигравка и предвкусваше унижението му, Леандър не сваляше очи от него, вцепенен от ужас, а зад кулисите мосьо Бине подскачаше от ярост.

— Хиляди проклятия! — изстена той на доста уплашените членове на трупата, насъбрала се там. — Какво ли ще стане, когато открият, че той не играе?

Но те изобщо не откриха това. Вцепеняването на Скарамуш трая само няколко секунди. Той схвана, че му се смеят, и си спомни, че неговият Скарамуш е личност, която трябва да кара публиката да се смее, а не да поражда смях. Трябваше да спаси положението, да го извърти, колкото може, в своя полза. И ето че истинското му объркване и ужас се смениха с престорени, много по-подчертани, но не чак толкова смешни. Той успя недвусмислено да покаже, че страхът му е бил породен от някого зад кулисите. Скри се зад нарисуван храст и оттам, когато смехът най-после започна да стихва, се обърна към Климен и Леандър:

— Простете ми, прекрасна госпожице, ако внезапното ми влизане ви стресна. Истината е там, че все още не мога да се съвзема след последното ми сблъскване с Алмавива^[1]. Сърцето ми не е вече тъй здраво, както преди. Ей там, в края на уличката, се озовах лице с лице срещу един възрастен господин, който носеше дебела сопа, и в ума ми се мярна ужасната мисъл, че може да е вашият баща и че малката ни хитрина да ви омъжим тихомълком навярно вече му е била издадена. Струва ми се, че сопата наби тази мисъл в главата ми. Не че ме е страх. Аз всъщност не се страхувам от нищо. Но не можах да не си помисля, че ако това е наистина баща ви и ако ми счупи главата със сопата, вашите надежди ще загинат заедно с мен. Защото какво ли бихте правили без мен, бедни мои дечица?

Кънтящият в публиката смях продължаваше да го насърчава и му помогна да възвърне естествената си дързост. Ясно беше, че го намираха смешен. Щяха да го намерят много по-комичен, отколкото изобщо бе имал намерение да бъде, и това до голяма степен се дължеше на едно случайно обстоятелство, на което не бе отдал достатъчно голямо значение. Много го беше страх да не го познае някой от Гаврийак или Рен. Лицето му бе достатъчно гримирано, за да попречи на такова нещо, но оставаше гласът. За да прикрие и него, той се възползува от факта, че Фигаро е бил испанец. В „Луи льо Гран“ Андре-Луи се беше познавал с испанец, който говореше свободно френски, но го говореше по най-необикновен начин, с чудновато изобилие от шипящи звуци. Този изговор той бе често имитирал, както младежите имитират характерни черти, предизвикали у тях смях. Сега тъкмо навреме се сети за този испански студент и върху неговото произношение изгради своя говор тази вечер. На гишенската публика то се видя толкова смешно от неговата уста, колкото бе изглеждало едно време на него и другарите му от устата на подигравания испанец.

В това време, зад кулисите, Бине, като слушаше този гладък експромпт, за който не се споменаваше нищо в сценария, се съвзе от страха си.

— Дявол да го вземе! — пошепна той, ухилен. — Дали го е направил тогава нарочно?

Струваше му се невъзможно един човек, така обзет от ужас, както му се беше видял Андре-Луи, да може тъй бързо и цялостно да събере мислите си. Все пак съмнението остана.

И да разпръсне това съмнение, щом завесата се спусна накрая на първото действие, завършило със замах, ненадминат дотогава в историята на трупата, и изнесено почти изключително върху слабите плещи на новия Скарамуш, мосьо Бине без заобикалки му постави вълнуващия го въпрос.

Те стояха на мястото, което служеше за обща актьорска стая — цялата трупа — и обсипваха с поздравления новия си събрат. Скарамуш, малко разгорещен в момента от успеха си, колкото банален и да му се видеше на следващия ден, си отмъсти с лихвите на Климен за злобната радост, с която бе посрещнала обзелия го за миг сковаващ ужас.

— Не ми е чудно, че ме питате — каза той. — Наистина трябваше да ви предупредя, че възнамерявах още от самото начало да направя всичко възможно да спечеля благоразположението на публиката. Мадмоазел насмалко не провали всичко, като отказа да отрази поне малко от моя ужас. Тя дори не се стресна. Друг път мадмоазел, изрично ще ви предупреждавам за всяко свое намерение.

Климен се изчерви под грима. Но преди да успее да намери достатъчно жлъчен отговор, баща й вече и се караше здравата заради глупостта й — толкова повече, че и сам той бе останал излъган от майсторската игра на Скарамуш.

Успехът на Скарамуш в първото действие се затвърдяваше все повече с хода на представлението. Вече пълен господар на себе си и импулсиран, както само успехът може да импулсира, Андре-Луи навлезе в ролята. Дързък, жив, хитър, изящен, той бе олицетворение на идеалния Скарамуш, пък и помагаше на вроденото си остроумие с доста запомнени цитати от Бомарше, с което убеждаваше по-осведомената част от публиката, че тука действително има нещичко от истинския Фигаро, и сякаш ги поставяше в досег със светския живот на столицата.

Когато най-сетне завесата падна за последен път, Скарамуш бе този, който раздели с Климен лаврите тази вечер, неговото име се чуваше наред с нейното, когато ги викаха да излязат на рампата.

Щом се дръпнаха назад и завесата ги закри пак от отиващата си публика, мосьо Бине се приближи, лекичко потривайки дебелите си ръце. Този избягал млад адвокат, когото случаят бе довел в неговата трупа, очевидно е бил изпратен от съдбата да го направи богат. Неочакваният успех в Гишен, ненадминат досега, трябваше да бъде повторен и повишен другаде. Нямаше вече да има спане под живи плетове и стягане на коланите. Бедите бяха зад гърба му. Той сложи ръка на рамото на Скарамуш и го изгледа с усмивка, която беше толкова мазна, че дори червената боя и огромният изкуствен нос не можеха да я прикрият.

— И какво ще ми кажете сега? — попита той. — Грешех ли, когато ви уверявах, че ще сполучите? Нима мислите, че след като съм се блъскал цял живот в театъра, не мога да позная един роден актьор, когато го видя пред себе си? Вие сте мое откритие, Скарамуш. Аз ви открих за самия вас. Аз ви накарах да стъпите на път, който води към слава и богатство. Чакам да ми благодарите.

Скарамуш му се изсмя и този смях не беше съвсем приятен.

— Вечният Панталоне! — рече той.

Широкото лице се помрачи.

— Виждам, че още не можете да ми простите малката хитрост, с която ви принудих да се проявите. Неблагодарен тип! Като че ли можех да имам някаква друга цел, освен да ви отворя път, и ви го отворих. Продължавайте, както започнахте, и ще свършите в Париж. Току-виж, че сте стъпили на сцената на Комеди Франсез, като съперник на Талма^[2], Фльори и Дюгазон^[3]. Когато това стане, може би ще изпитате благодарността, която дължите на стария Бине, защото всичко ще дължите на тоя мекосърдечен стар глупак.

— Ако бяхте толкова добър актьор на сцената, какъвто сте в живота — каза Скарамуш, — сам вие отдавна щяхте да бъдете в Комеди Франсез. Но не ви се сърдя, мосьо Бине — Той се засмя и протегна ръка.

Бине я сграбчи и здраво я стисна.

— И това поне е нещо — заяви той. — Тая, момичето ми, големи планове за вас… за нас. Утре отиваме в Мор, там има панаир до края на седмицата. После в понеделник ще си опитаме късмета в Пиприак, а след това ще трябва да помислим. Може би предстои да осъществя мечтата на живота си. Трябва да сме взели повече от петнадесет луидора тая вечер. Къде ли, по дяволите, е тоя мошеник Кордеме?

Кордеме беше името на истинския Скарамуш, който беше така злополучно навехнал крака си. Това, че Бине го споменаваше със светското му име, беше знак, че поне в неговата трупа завинаги е загубил високото звание Скарамуш.

— Хайде да го намерим, а след това да отидем в хана и да обърнем бутилка от най-хубавото бургундско, може и две.

Но не беше лесно да се намери Кордеме. Никой от трупата не го беше видял след края на представлението. Мосьо Бине отиде при входа. Кордеме не беше там. Първо той се ядоса, сетне, като продължаваше напразно да го вика по име, започна да се притеснява; накрая, когато Полишинел, който беше с него, откри патерицата на Кордеме, захвърлена зад вратата, мосьо Бине се разтревожи. Страшно подозрение се мярна в ума му. Той явно пребледня под грима.

— Но тая вечер той не можеше да ходи без патерицата! — възкликна Бине. — Как тогава ще я остави там и ще си отиде?

— Сигурно е отишъл в хана — предположи някой.

— Но той не можеше да ходи без патерицата — настоя мосьо Бине.

Въпреки това, понеже Кордеме явно го нямаше никъде около пазарището, всички отидоха в хана и оглушиха ханджийката с въпросите си.

— О, да, мосьо Кордеме идва тука преди малко.

— Къде е сега?

— Той веднага излезе пак. Дойде само да си вземе чантата.

— Да си вземе чантата ли! — Бине беше пред апоплектичен удар. — Преди колко време е било това?

Тя погледна часовника над камината.

— Трябва да има половин час оттогава. Беше няколко минути преди да мине дилижансът за Рен.

— Дилижансът за Рен! — Мосьо Бине съвсем преплиташе език. — Можеше ли… можеше ли да ходи? — попита той с тон на ужасна тревога.

— Да ходи ли? Тичаше като заек, когато напускаше хана. Помислих си, че тая негова пъргавина е подозрителна, като знаех колко куцаше, след като падна по стълбата вчера. Станало ли е нещо нередно?

Мосьо Бине се беше строполил на един стол. Той стисна главата си с двете ръце и запъшка.

— Този подлец се е преструвал през цялото време! — възкликна Климен. — Това падане по стълбите е било трик. Той го е изиграл. Измамил ни е!

— Най-малко петнадесет луидора… може би шестнадесет! Ах, безсърдечният мошеник! Да измами мен, който съм му бил като баща… и то в такъв момент!

От редиците на смълчалата се, обзета от страх трупа, всеки член на която се чудеше с колко ли тази загуба ще намали собствената му оскъдна заплата, се чу звънлив смях.

Мосьо Бине погледна свирепо с кръвясали очи.

— Кой се смее? — изрева той. — Кой безсърдечен мизерник има дързостта да се смее на нещастието ми?

Андре-Луи, все още с черните одеяния на Скарамуш, излезе напред. Той продължаваше да се смее.

— Това сте вие? Може да се посмеете и в по-друга гама, приятелю, ако реша да се обезщетя за загубата по начин, който аз си знам.

— Тъпак! — каза подигравателно Скарамуш. — Слон със заешки мозък! Какво от това, че Кордеме е избягал с петнадесет луидора? Не ви ли е оставил нещо, което струва двадесет пъти повече?

Мосьо Бине зяпна, озадачен.

— Вие сте си направили главата, предполагам. Вие сте се напили — заключи той.

— Вярно е… от извора на Талия^[4]. Ах, не го ли виждате? Не виждате ли съкровището, което Кордеме е оставил тука?

— Какво е оставил?

— Единствена по рода си идея като канава за сценарий. Тя се разгръща цялата пред мен. Част от заглавието ще взема назаем от Молиер. Ще го наречем „Les Fourberies de Scaramouche“^[5] и ако публиката в Мор и Пиприак не я заболи корем от смях, аз ще играя в бъдеще тъпака Панталоне.

Полишинел се плесна с юмрук по дланта на другата ръка.

— Великолепно! — рече той с настървение. — Да намериш щастие в нещастието, да превърнеш загубата в печалба, това е да имаш гений!

Скарамуш се поклони.

— Полишинел, ти си човек по мой вкус. Обичам всеки, който може да оцени моите достойнства. Ако Панталоне притежаваше половината от твоята духовитост, тази вечер щяхме да пием бургундско въпреки бягството на Кордеме.

— Бургундско? — изрева мосьо Бине и преди да успее да каже още нещо, Арлекин изпляска с ръце.

— Така те искам, мосьо Бине! Чу ли го, ханджийке? Той поръча бургундско.

— Не съм поръчал нищо подобно.

— Но вие го чухте, драга госпожо. Всички го чухме.

Другите потвърдиха в хор, а Скарамуш се усмихна на Бине и го потупа по рамото.

— Горе главата, човече, имайте малко кураж. Не казахте ли, че ще забогатеем? И нима нямаме сега толкова пари, колкото да се покажем богати? Да пием тогава бургундско, за да… да се чукнем за „Les Fourberies de Scaramouche“!

И мосьо Бине, който не беше толкова сляп, че да не съзре колко ценна е тази идея, отстъпи, събра смелост и се напи заедно с всички други.