Рафаел Сабатини
Скарамуш (11)

II
Службата на Теспис^[1]

 

„Те са странни и все пак симпатични люде“ — мислеше си Андре-Луи, когато седна на закуска с тях зад странствуващата къща, на слънчевия припек, който смекчаваше студения дъх на ноемврийското утро. От тях се излъчваше веселие. Те си даваха вид, че нямат грижи, и се надсмиваха над изпитанията и горестите на чергарския си живот. Бяха чудновато и все пак мило превзети; театрални в начина, по който извършваха най-баналните неща; пресилени в жестовете, бомбастични и превзети в приказките си. Като че ли наистина принадлежаха на някакъв друг свят, недействителен свят, който ставаше действителен само върху тясната сцена в блясъка от светлините на тяхната рампа. Другарството ги свързваше един с друг и Андре-Луи си помисли цинично, че тази хармония между тях можеше да бъде причина за привидната им недействителност. В действителния свят алчните стремежи и надпреварването в печалбарството изключват сговора, който цареше тука.

Бяха точно единадесет на брой — три жени и осем мъже — и се наричаха помежду си със сценичните си имена, имена, които определяха няколкото различни типа и никога (или само много малко) не се променяха, каквато и да беше играната от тях пиеса.

— Ние сме една от тези малко останали верни трупи истински актьори, които поддържат традициите на старата италианска „комедия дел арте“^[2] — осведоми го Панталоне. — Не сме от тези, които не дават мира на паметта си и правят безпредметен разума с бомбастичните фрази, плод на литературните опити на някой нещастен автор. Всеки от нас е до известна степен свой собствен автор в подробностите, когато разработва възложената му роля. Ние сме импровизатори, импровизатори от старата и благородна италианска школа.

— Дотолкова се досетих — каза Андре-Луи, — когато ви открих да репетирате импровизациите си.

Панталоне се намръщи.

— Забелязах, млади господине, че вашият хумор клони към острото, хапливото. Това е много добре. Предполагам, че е хуморът, който отговаря на такова лице. Но той може да ви заблуди, както в този случай. Тази репетиция (съвсем необичайно нещо за нас) се наложи от сценичната необиграност на нашия Леандър. Ние се мъчим да развием у него чрез обучение едно изкуство, с което природата е пропуснала да го надари въпреки настоящите му нужди. В случай че той продължи да не оправдава усилията на нашата школовка… Но да не нарушаваме сегашния си мир с неприятни опасения за нещастие, което все още се надяваме да предотвратим. Ние обичаме нашия Леандър въпреки всичките му грешки. Нека ви запозная с трупата ни.

И той се залови да ги представя подробно. Първо посочи дългия и дружелюбен Родомонт, когото Андре-Луи вече познаваше.

— Дългите му ръце и крака и закривен нос бяха външните качества, които го правят годен да играе кресливи капитани — обясни Панталоне. — Белите му дробове оправдаха избора ни. Трябва да го чуете как крещи. Първо го нарекохме Спавенто или Епуван^[3]. Но това не отговаряше на такъв голям артист. Откакто ненадминатият Мондор^[4] удиви света, на сцената не е излизал друг такъв самохвален грубиян. Ние му дадохме името Родомонт, прославено от Мондор, и аз ви давам думата си на актьор и на джентълмен (защото аз съм джентълмен, мосьо, или бях джентълмен), че той го оправда.

Малките очички засияха на голямото му подпухнало лице, когато ги обърна към предмета на славословието си. Страшният Родомонт, смутен от толкова много похвали, се изчерви като гимназистка, когато срещна сериозния критичен поглед на Андре-Луи.

— А този тука е Скарамуш, когото също вече познавате. Понякога той е Скапино^[5], а понякога Ковиело^[6], но в повечето случаи е Скарамуш, за какъвто, позволете ми да го кажа, е най-подходящ… понякога прекалено подходящ, както ми се струва. Понеже е Скарамуш не само на сцената, но и в живота. Обладава дарба за хитро интригуване, изкуството да скарва хората, съчетано с безочлива нападателност в случаи, когато смята, че не го заплашва отмъщение. Той не е Скарамуш, дребният фитилджия, цял-целеничък. Не бих могъл да кажа повече. Но аз съм по характер великодушен и обичлив спрямо цялото човечество.

— Както казал попът, когато целунал слугинята — изръмжа Скарамуш и продължи да яде.

— Забележете, че неговият хумор, както и вашият, е хаплив — каза Панталоне. Той се обърна към следващия: — После тоя нехранимайко с дебелия нос и ухилена селяшка мутра, разбира се, е Пиеро^[7]. Би ли могъл да бъде някой друг?

— Бих могъл много по-добре да играя любовници — обади се този селски херувим.

— Това е самоизмама, прилягаща на Пиеро — забеляза с презрение Панталоне. — Този тромав, навъсен главорез, закоравял в греха и чийто апетит нараства с годините, е Полишинел^[8]. Всеки от тях, както се досещате, е предопределен от природата за ролята, която играе. Тоя жив луничав обесник е Арлекин; не разкрасеният с лъскави люспици Арлекин, до какъвто съвременният упадък е принизил първородния син на Мом^[9], а истинският, неподправен шут на комедията, целият в дрипи и кръпки, нахален, страхлив, подличък клоун.

— Всеки един от нас, както се досещате — обади се Арлекин, като подражаваше на водача на трупата, — е предопределен от природата за ролята, която играе.

— Физически, приятелю, само физически, иначе нямаше да имаме толкова главоболия, докато научим този хубав Леандър да стане любовник. А пък тука е Паскариел^[10], който понякога е аптекар, понякога нотариус, понякога лакей — добродушен, разбран човечец. Той е също прекрасен готвач, като истинско чедо на Италия, тази родина на червоугодници. И най-после самият аз, комуто като баща на трупата много приляга да играя като Панталоне ролите на баща. Понякога наистина съм измаменият съпруг, а понякога неук самонадеян доктор. Но много рядко се случва да намеря за необходимо да се нарека другояче, а не Панталоне. За другите съм единственият, който притежава име… истинско име. То е Бине, мосьо. А сега дамите. Първата по старшинство е Мадам, ето я — Той махна с една от огромните си ръце към закръглена, усмихната четиридесет й пет годишна блондинка, седнала на най-долното стъпало на пътуващата къща. — Тя е нашата дуеня^[11] или майка, или бавачка, според нуждите на случая. Известна е съвсем простичко и царствено като Мадам. Ако някога изобщо е имала име в светския живот, тя отдавна вече го е забравила, което може би е по-добре. Сетне имаме тая отракана хубостница с чип нос и голяма уста; тя, разбира се, е нашата субретка Коломбина, и най-сетне дъщеря ми Климен, любовница с дарби, каквито не се намират освен в Комеди Франсез^[12], на която тя има лошия вкус да аспирира да стане членка.

Хубавата Климен — а тя наистина беше хубава — отметна светлокестенявите си къдрици и се засмя, отправила поглед през трапезата към Андре-Луи. Очите й, той вече беше разбрал, бяха не сини, а светлокафяви.

— Не му вярвайте, мосьо. Тука съм царица и предпочитам да бъда царица тук, отколкото робиня в Париж.

— Мадмоазел — промълви съвсем сериозно Андре-Луи — ще бъде царица, където и да благоволи да царува.

Единственият й отговор беше свенлив (свенлив и все пак пленителен) поглед изпод трепкащи мигли. В това време баща й мъмреше хубавия младеж, който играеше ролите на любовник:

— Чуваш ли, Леандър! Ето такива неща трябва да се научиш да казваш.

Леандър повдигна безизразно веждите си.

— Такива ли? — попита той и сви рамене. — Най-обикновена баналност.

Андре-Луи одобрително се изсмя.

— Мосьо Леандър е по-находчив, отколкото му признавате. Иска доста лукавство да кажеш, че е банално да наречеш мадмоазел Климен царица.

Някои, в това число и мосьо Бине, се засмяха с добродушна ирония.

— Вие мислите, че той има толкова съобразителност да вложи такова значение? Ами! Всичките му лукавства са несъзнателни.

Разговорът стана всеобщ и Андре-Луи скоро узна всичко, каквото можеше още да узнае за тази странствуваща група. Актьорите отивали в Гишен, където се надявали да поприпечелят на панаира, който се откривал идущия понеделник. Щели да влязат тържествено в града на пладне и след като вдигнат сцената си на Стария пазар, да дадат първото си представление същата събота вечер с нова разработка, или сценарий, на самия мосьо Бине, която щяла да накара селяците да зяпнат. А след това мосьо Бине отрони въздишка и се обърна към навлезлия в години, мургав, с надвиснали вежди Полишинел, който седеше от лявата му страна.

— Но ще почувствуваме липсата на Фелисиен — каза той. — Наистина не зная какво ще правим без него.

— Все пак някак ще се справим — отговори с пълна уста Полишинел.

— Винаги така казваш, каквото и да се случи, понеже знаеш, че в никой случай няма да си ти тоя, който ще се справя.

— Няма да е трудно да го заместим — обади се Арлекин.

— Вярно е, ако бяхме на цивилизовано място. Но къде сред селяните на Бретан ще намерим човек дори с неговите скромни способности? — Мосьо Бине се обърна към Андре-Луи: — Той беше наш реквизитор, механик, сценичен дърводелец, наш администратор, а понякога играеше.

— Предполагам, ролята на Фигаро — каза Андре-Луи и предизвика всеобщ смях.

— Значи, вие сте запознат с Бомарше^[13]! — Бине изгледа младежа с нов интерес.

— Мисля, че той е доста добре познат.

— В Париж положително. Обаче и през ум не ми е минало, че славата му е стигнала в пущинаците на Бретан.

— Но аз съм прекарал няколко години в Париж, в лицея „Луи льо Гран“. Именно там се запознах с творбите му.

— Опасен човек — забеляза поучително Полишинел.

— Наистина ти си прав — съгласи се Панталоне. — Даровит е, не му отричам това, макар самият аз да не чувствувам особена нужда от писатели. Но със зловеща даровитост, виновна за разпространението на много от тези нови пагубни идеи. Мисля, че такива автори трябва да бъдат забранени.

— Мосьо дьо Ла Тур д’Азир, господинът, който с просто налагане на волята си превръща тази обществена земя в свой собствен имот, вероятно би се съгласил с вас — И Андре-Луи пресуши чашата си, напълнена с долнокачественото vin gris, което пиеха актьорите.

Това беше забележка, която можеше да доведе до спор, ако не беше същевременно напомнила на мосьо Бине за условията, при които те стануваха там, и за факта, че половиният час беше отдавна изтекъл. В същия миг той скочи прав с пъргавина, изненадваща за толкова пълен човек, и започна да издава заповедите си като маршал на бойно поле:

— Хайде, момчета, хайде! Цял ден ли ще седим и ще се тъпчем тука? Времето не чака, а имаме толкова много работа, ако искаме да влезем по пладне в Гишен. Вървете да се облечете. След двадесет минути вдигаме стана. Поразмърдайте се, госпожо, и вие, госпожици! Вървете в каретата си и гледайте да се докарате така, че да изглеждате колкото може по-добре. Скоро очите на Гишен ще бъдат устремени към вас и вътрешното ви състояние утре ще зависи от впечатлението, което ще направи външният ви вид днес. Вървете! Вървете!

Безусловното подчинение, което им налагаше този автократ, ги накара да се развъртят. Те измъкнаха кошници и сандъци за чиниите и остатъците от оскъдното угощение. За миг на моравата не остана нищо и трите дами се бяха оттеглили в каретата, запазена за тяхно ползуване. Мъжете вече се качваха в къщата на колела, когато Бине се обърна към Андре-Луи.

— Тука ние се разделяме, господине, ощастливени от познанството с вас, ваши длъжници и ваши приятели — каза той драматично и протегна меката си месеста ръка.

Андре-Луи бавно я пое. Последните няколко мига бе трескаво мислил. И като си спомни закрилата, която намери от преследвачите си сред тази трупа, дойде му на ум, че засега никъде другаде не би могъл да се скрие, докато гонението против него не позаглъхне.

— Господине — отговори той, — длъжникът съм аз. Не всеки ден може да ти се падне изключителният случай да седиш сред такава изключителна и мила компания.

Малките очички на Бине се вгледаха с подозрение в младежа, търсейки ирония. Той не откри нищо освен прямота и искрена сърдечност.

— Аз се разделям с вас без желание — продължи Андре-Луи. — С още по-голямо нежелание, понеже не виждам необходимостта да се разделим.

— Как? — попита Бине намръщено и бавно дръпна ръката си, която Андре-Луи вече бе задържал по-дълго, отколкото трябваше.

— Така — обясни Андре-Луи. — Можете да ме вземете за своеобразен Рицар на печалния образ, тръгнал да търси приключения, който за момента няма определена цел в живота. Не бива да се чудите, че кратката среща с вас и изтъкнатата ви трупа събуди у мен желанието да ви опозная по-добре. Вие, от своя страна, ми казвате, че имате нужда от някой, който да замести вашия Фигаро… вашия Фелисиен, ако не греша. Макар и да е може би самонадеяно да вярвам, че бих могъл да изпълнявам толкова разнообразна и толкова тежка служба…

— Вие пак давате воля на този ваш хаплив хумор, приятелю — прекъсна го Бине. — Като изключим това — додаде той бавно, замислено, присвил очичките си, — бихме могли да пообсъдим предложението, което като че ли ми правите.

— Уви! Ние не можем да изключим нищо. Ако ме приемете, трябва да ме приемете какъвто съм. Има ли някаква друга възможност? Колкото за този хумор (какъвто и да е той), който порицавате, бихте могли да го използувате за своя собствена изгода.

— Как например?

— По няколко начина. Например бих могъл да науча Леандър да ухажва.

Панталоне избухна в смях.

— Не ви ли липсва увереност в собствените сили. Не страдате от скромност.

— Следователно проявявам първото качество, необходимо за един актьор.

— Умеете ли да играете?

— Смятам да, при случай — каза Андре-Луи, като се пренесе мислено към представлението, което бе дал в Рен и Нант, и се запита кога ли през цялата сценична кариера на Панталоне импровизациите му са трогвали така сърцата на тълпите.

Мосьо Бине размишляваше.

— Знаете ли нещичко за театъра? — попита той.

— Всичко — отговори Андре-Луи.

— Казах ви вече, че скромността не ще създаде никакви затруднения в кариерата ви.

— Ами отсъдете. Аз познавам творбите на Бомарше, Мерсие^[14], Шение^[15], и много други наши съвременници. Освен това съм чел, разбира се, Молиер^[16], Расин^[17], Корней^[18], да не споменавам други по-незначителни френски писатели. От чуждестранните автори съм запознат с творбите на Гоци^[19], Голдони^[20], Гуарини^[21], Бибиена^[22], Макиавели^[23], Тасо^[24] и Ариосто^[25]. А измежду древните познавам повечето от творбите на Еврипид^[26], Аристофан^[27], Теренций^[28], Плавт^[29]…

— Стига! — изрева Панталоне.

— Съвсем не съм свършил още списъка — каза Андре-Луи.

— Можете да запазите останалите за някой друг ден. За бога, какво ви е накарало да прочетете толкова много автори на драми?

— По своему, простичко, аз изучавам човека, а преди няколко години направих откритието, че той може да се изучи в най-големи тънкости чрез образите, създадени за театъра.

— Много оригинално и проникновено откритие — каза Панталоне съвсем сериозно. — Никога не ми е идвало на ум. И все пак сте прав. Господине, това е истина, която издига нашето изкуство. Вие сте способен човек, това ми е ясно. То ми е ясно, откакто ви видях. Аз умея да познавам хората. Разбрах ви от момента, когато казахте „добро утро“. Кажете ми сега: мислите ли, че бихте могли да ми помагате при случай в изготвянето на сценарий? Умът ми, напълно зает с хиляди подробности по организацията, не винаги е достатъчно свеж за такава работа, както бих искал да бъде. Бихте ли могли да ми помагате в това, как мислите?

— Съвсем съм сигурен, че бих могъл.

— Хм, да. Не се съмнявах, че ще бъдете. Другите задължения на Фелисиен ще научите много скоро. Е, добре, щом имате желанието, можете да дойдете с нас. Предполагам, че ще искате някаква заплата?

— Ако ми се полага — каза Андре-Луи.

— Какво бихте казали за десет ливри месечно?

— Бих казал, че не се равняват на съкровищата на Перу^[30].

— Бих ви дал дори петнадесет — рече Бине с известно усилие. — Ала времената са лоши.

— Аз ще ги направя по-добри за вас.

— Не се съмнявам, че го вярвате. В такъв случай се разбрахме, нали?

— Напълно — каза сухо Андре-Луи и така прие да служи на Теспис.