Рафаел Сабатини
Скарамуш (10)

I
Нарушители

Не след дълго Андре-Луи излезе на пътя за Редон и по-скоро по повелята на инстинкта, отколкото на разума, се обърна на юг и уморено и машинално закрачи напред. Нямаше ясна представа накъде отива или накъде би трябвало да върви. Единственото от значение в момента бе да увеличи колкото може повече разстоянието между Гаврийак и себе си.

Имаше смътно, наполовина оформило се намерение да се върне в Нант, да използува там новооткритото си оръжие на красноречието и да подбуди хората да го подслонят като първа жертва на преследването, което бе предвидил и срещу което ги беше закълнал да се вдигнат на оръжие. Но това бе хрумване, което го занимаваше само като неопределена възможност, към която не изпитваше истинско желание да прибегне.

Междувременно той се подсмиваше при мисълта за Френел, както го бе видял за последен път — с вързана уста и гневно блестящи очи. „Като някой, който е всичко друго освен човек на действието — пише Андре-Луи, — чувствувах, че съм се справил не чак толкова зле.“ Това е фраза, която се повтаря доста често в беглите му „Изповеди“. Той непрекъснато ви напомня, че сам той е човек на умствените, а не физическите изяви и се извинява, когато крайна необходимост го принуждава да прибягва до насилие. Подозирам, това, че толкова набляга върху философското си отчуждение (за което, признавам, има достатъчно основания), издава вечно преследвалата го суетност.

Със засилващата се умора дойдоха угнетението и самокритиката. Беше глупаво прекалил с оскърбителното изобличаване на мосьо дьо Ледигиер. „Много по-добре е — казва той някъде — да бъдеш зъл, отколкото глупав. Повечето от нещастията на този свят са плод не на злото, както ни твърдят свещениците, а на глупостта.“ Знаем, че от всички глупости е смятал за най-пагубна яда. И все пак си беше позволил да се ядоса на една твар като мосьо дьо Ледигиер — лакей, безделник, нищожество, въпреки възможностите му да върши зло. Могъл е да изпълни своята доброволно поета мисия, без да събуди отмъстителното озлобление на кралския наместник.

Андре-Луи се видя да навлиза несигурно в живота с костюма за езда, с който беше облечен, един-единствен луидор и няколко сребърни монети, които представляваха целия му капитал, с познаване на законите, което не се беше оказало на достатъчна висота, за да го запази от последиците на нарушаването им.

Притежаваше освен това (но тези неща, на които бе писано да станат истинското му спасение, той не взимаше под внимание) дарбата си за смях, грубо потискана напоследък, философския си мироглед и жизнерадостния темперамент, които са били основните качества на всеки авантюрист през вековете.

Той крачеше машинално напред в нощта, докато усети, че не може да крачи повече. Беше заобиколил малкото градче Гишен и сега, на половин миля от Гиниен и с Гаврийак; на цели седем мили зад гърба, краката му отказаха да го носят по-нататък.

Беше наполовина прекосил огромната мера на север от Гиниен, когато изведнъж спря. Беше се отбил от пътя и тръгнал, без да мисли, по пътечката, която минаваше през пустошта със слаби пасбища, осеяни с бодливи храсти. На един хвърлей място вдясно от него мерата бе заградена с жив плет от трънки. Отвъд се издигаше висока сграда, която позна сушина, построена в края на големи ливади. Може би тази тъмна, безмълвна сянка го накара да се закове на място, събуди в подсъзнанието му представата за подслон. За миг той се поколеба, сетне се запъти напряко, към мястото, където една пролука в живия плет бе затворена с порта от пет греди. Андре бутна портата, влезе през отвора и се спря пред сушината. Беше голяма колкото къща, но въпреки това представляваше само покрив, крепен от пет-шест високи тухлени колони. Но плътно натъпкана под този покрив се издигаше огромна копа сено, която обещаваше топло легло в такава студена нощ. Дебели греди бяха вградени в тухлените колони с издадени краища, които да служат като стълби, по които работниците да могат да се качат да пластят или да свалят сено. С малкото останали сили Андре-Луи се покатери по една от тях и стигна върха, където се видя принуден да стои на колене, понеже нямаше място да се изправи. Стъпил там, той свали дрехата и шалчето, подгизналите си ботуши и чорапи. След това направи дупка за тялото си, легна в нея и се покри до шия със сеното, което беше изровил. След пет минути се откъсна от всички земни грижи и дълбоко заспа.

Когато се събуди, слънцето беше вече високо в небето и по това заключи, че утрото е доста напреднало: реши така, преди да му стане съвсем ясно къде е и как се е озовал там. После до неговите събуждащи се сетива долетя идващ отблизо ромон на гласове, на които отначало не обърна никакво внимание. Чувствуваше се чудесно освежен, отмалял от дрямка и топлина.

Но когато съзнанието и паметта му се възстановиха по-пълно, повдигна глава от сеното, за да освободи и двете си уши и да се ослуша, с пулс, ускорен от зараждащ се страх, че тези гласове може би не му предвещават нищо добро. Тогава долови успокояващ женски глас, мелодичен и звънлив, макар изпълнен с тревога.

— Ах, mon Dieu, Леандър^[1], да се разделим веднага. Ако това е баща ми…

В този миг я прекъсна мъжки глас, спокоен и увещаващ:

— Не, не, Климен^[2], ти грешиш. Никой не идва. Няма нищо опасно. Защо се плашиш от сенки?

— Ах, Леандър, ако ни завари тука заедно! Само като си помисля, разтрепервам се.

Нямаше нужда от повече, за да бъде спокоен. Беше дочул достатъчно, за да разбере, че това е само двойка влюбени, които, при все че животът им предлагаше много по-малко страхове, все пак имаха (както всички в тяхното положение) по-плахи сърца от него. Любопитството го изкара от топлото му гнездо до края на копата. Проснал се по очи, той подаде глава и надникна надолу.

На ивицата опасена ливада между сушината и живия плет стояха мъж и жена, двамата млади. Мъжът беше добре сложен, приятен наглед, с кестенява коса, вързана на опашка с широка панделка от черен атлаз. Беше облечен с известни безвкусни усилия за показно разкрасяване, които на пръв поглед не предразполагаха в негова полза. Дрехата му с модна кройка беше от избеляло кадифе в сливов цвят, поръбена със сребърен галон, отдавна загубил блясъка си. Той претендираше да носи гофрирани маншети, но поради липса на кола те висяха като вейки от плачеща върба на изящните му и нежни ръце. Панталоните бяха от прост черен плат, а черните чорапи бяха памучни — неща, които съвсем не отговаряха на великолепната дреха. Обувките му, солидни и здрави, бяха украсени с евтини, лишени от блясък стъклени закопчалки. Ако не беше приятното му простодушно лице, Андре-Луи би го причислил към рицарите на онзи орден, който живее безчестно, с мошеничество. Но засега той отложи окончателната си преценка, за да продължи изследванията си с проучване на момичето. Най-напред нека признаем, че това проучване бе извънредно привлекателно за него. И това въпреки факта, че при книжните му ученолюбиви навици и въпреки възрастта съвсем нямаше навика да отделя внимание на жените.

Детето — тя не беше повече от дете, в най-добрия случай не повече от двадесетгодишна — притежаваше (освен чара на лицето и фигурата, които бяха почти съвършени) блестяща живост и грациозност на движенията, каквито Андре-Луи не си спомняше никога преди да е видял събрана в една жена. А и гласът й, този музикален, сребрист глас, който го беше събудил, притежаваше в прелестните си извивки свое собствено обаяние, което щеше да е неотразимо — мислеше си той — и у най-грозната представителка на нейния пол. Тя носеше зелена наметка с качулка и понеже качулката беше свалена, изящната й главичка бе цялата открита за погледа му. Утринното слънце искреше със златни отблясъци в светлокестенявата й коса, обкръжила с къдрици овалното лице. Кожата й имаше нежния цвят, който можеше да се сравни само с листенца на роза. От това разстояние Андре не можеше да различи цвета на очите й, но предполагаше, че са сини, и бе възхитен от блясъка им изпод тънката тъмна ивица на веждите.

Не би могъл да каже защо, но чувствуваше, че го дразни, като я вижда в такива интимни отношения с този хубав младеж, който беше отчасти облечен, както изглеждаше, със старите дрехи на някой благородник. Не можеше да определи общественото и положение, но речта й, която стигаше до него, беше културна по тон и изрази. Андре-Луи напрегна слуха си.

— Няма да има спокойствие за мен, Леандър, докато не бъдем благополучно венчани — казваше тя. — Едва тогава ще смятам, че той не може да ми направи нищо. От друга страна, ако се оженим без негово съгласие, ще си създадем само неприятности, а да спечеля съгласието му, нямам почти никаква надежда.

„Очевидно — помисли си Андре-Луи — баща й е разумен човек, който вижда колко струва опърпаната елегантност на мосьо Леандър и не се заслепява от евтините стъклени закопчалки.“

— Скъпа моя Климен — отговаряше и младият мъж, застанал с лице към нея и хванал двете й ръце, — не си права да падаш духом. Ако не те посвещавам във всичките подробности на хитрината, която съм приготвил, за да спечеля съгласието на невъзможния ти баща, то е, защото не ми се ще да те лиша от криещото се в нея удоволствие на изненадата. Но имай вяра в мен и в моя изобретателен приятел, за когото съм ти говорил и който трябва да дойде тук всеки миг.

Превзет глупак! Дали беше научил тези думи предварително наизуст, или беше по рождение педантичен идиот, който се изразяваше по този изкуствен и церемонен начин? Как се е стигнало такова прекрасно цвете да хаби уханието си за такъв ограничен човек? И какво нелепо име носи този тип!

Така си мислеше Андре-Луи в наблюдателния си пункт. В този миг момичето казваше:

— Това е желанието на моето сърце, Леандър, но се измъчвам от страхове да не би да закъснееш твърде много с хитрината си. Аз трябва да се оженя за този ужасен маркиз Сбруфадели още днес. Той пристига към пладне. Идва да подпише брачния договор… да ме направи маркиза Сбруфадели. О! — Това бе стон на болка, изтръгнал се от нежното младо сърце. — Дори и името изгаря устните ми! Ако стане мое, никога не ще мога да го произнеса… никога! Този човек е така отвратителен! Спаси ме, Леандър! Ти си единствената ми надежда!

Андре-Луи усети сърцето му да се свива от разочарование. Тя не успя да се издигне до висините, каквито бе очаквал от нея. Явно се беше заразила от превзетостта на смешния си обожател. В думите й се чувствуваше ужасна липса на искреност. Те стигаха до ума му, но не успяваха да трогнат сърцето. Може би това беше поради антипатията към мосьо Леандър и към самото положение на нещата.

Значи, баща й искаше да я омъжи за маркиз! Това предполагаше благородно потекло от нейна страна. И въпреки това тя беше доволна да се събере с този тъп млад авантюрист с оръфани галони! Това беше, мислеше си той, тъкмо каквото може да се очаква от пола, на който цялата философия го беше учила да гледа като на най-странна част от странна животинска разновидност.

— Това няма да стане! — страстно се горещеше мосьо Леандър. — Никога! Кълна се! — И се закани с хилавия си юмрук на синия небесен свод: Аякс^[3], въстанал срещу Юпитер^[4], — А, ето, идва моят хитроумен приятел… — Андре-Луи не можа да долови името, понеже в този миг мосьо Леандър се обърна към пролуката в живия плет. — Той ще ни донесе новини, знам.

Андре-Луи също погледна към пролуката. Оттам се зададе мършав, дребен мъж с наметка в ръждив цвят и триъгълна шапка, нахлупена над самия му нос така, че да закрива лицето. А когато след малко свали тази шапка и с широк жест се поклони на младите влюбени, Андре-Луи си призна, че ако беше прокълнат с такова подло лице, щеше да го скрие колкото може повече от хорските очи. Ако мосьо Леандър, изглежда, поне отчасти носеше вехтите дрехи на някой благородник, новодошлият като че ли носеше вехтите дрехи на мосьо Леандър. Но въпреки гадните си, дрехи и още по-гадното си лице, небръснато от три дена, този човек се държеше с известно самочувствие: той положително се перчеше при приближаването си, поклони се и тракна токове едновременно вежливо и похватно.

— Мосьо — заговори той с вид на заговорник, — моментът за действие е дошъл, дошъл е и маркизът. Ето защо…

Младите влюбени отскочиха един от друг втрещени, Климен — със стиснати ръце, полуотворени устни и гърди, които се повдигаха влудяващо под белия нагръдник, а мосьо Леандър, зяпнал — живо олицетворение на глупостта и уплахата.

Междувременно новодошлият продължаваше да дърдори:

— Аз бях в хана преди един час, когато той отседна там, и внимателно го проучих, докато закусваше. След това у мен не остана никакво съмнение, че ще успеем. Колкото до външността му, бих могъл да ви разкажа надълго и нашироко как природата го е надарила с крещящо самодоволно празноглавие. Но това не е важно. Ние се интересуваме от това, което той представлява, от неговата съобразителност. И ви казвам с увереност, че го намирам така тъп и скудоумен, че, бъдете сигурни, без да се замисли, ще се хване във всички примки, които тъй ловко съм приготвил за него.

— Разкажете ми! Разкажете ми! Говорете! — възкликна Климен, протегнала ръце с молба, пред която не би могъл да устои никой чувствителен мъж. Но в същия миг дъхът й се пресече с лек вик. — Баща ми! — стресна се тя, като гледаше смутено ту единия, ту другия от двамата мъже. — Той идва! Загубени сме!

— Трябва да бягаш, Климен! — каза мосьо Леандър.

— Твърде късно! — изхлипа тя. — Твърде късно! Той е тука.

— Спокойствие, мадмоазел, спокойствие! — настояваше хитроумният приятел. — Запазете спокойствие и се оставете на мен. Обещавам ви, че всичко ще се нареди.

— О! — изстена безсилно мосьо Леандър. — Каквото и да кажеш, приятелю, това е пълно крушение… краят на всичките ни надежди. Твоята съобразителност никога не ще ни отърве. Никога!

През пролуката сега влезе огромен мъж с пламнало кръгло лице и огромен нос, прилично облечен като солиден буржоа. Човек не можеше да не разбере, че е ядосан, обаче начинът, по който изля яда си, изуми Андре-Луи.

— Леандър, ти си идиот! Твърде много флегма, твърде много флегма! Думите ти няма да убедят и едно селянче! Помислил ли си какво означават те изобщо? Така! — извика той, свали кръглата си шапка с широк жест, застана до мосьо Леандър и повтори същите думи, които току-що беше произнесъл Леандър, докато другите трима невъзмутимо и внимателно го наблюдаваха.

— О, каквото и да кажеш, приятелю, това е пълно крушение, краят на всичките ни надежди. Твоята съобразителност никога не ще ни отърве. Никога!

Безумно отчаяние трептеше в извивките на гласа му. Той се завъртя пак с лице към мосьо Леандър.

— Така! — отсече той с презрение. — Накарай страстната безнадеждност да се излее в гласа ти. Мисли си, че съвсем не питаш Скарамуш^[5] дали ти е сложил кръпка на панталоните. Ти си изпаднал в отчаяние влюбен, който изразява…

Той рязко се прекъсна, стреснат. Андре-Луи, разбрал изведнъж какво става и как се е измамил, беше избухнал в смях. Неговите звънливи и гръмливи звуци, разнесли се тайнствено под огромния покрив, прихлупен толкова ниско, сепнаха стоящите долу.

Дебелият мъж се съвзе пръв и показа това по свой собствен начин с една от готовите саркастични забележки, с каквито си служеше по навик.

— Чуй! — провикна се той. — Самите богове ти се смеят, Леандър! — След това се обърна към покрива на сушината и невидимия й обитател: — Хей! Ти там!

Андре-Луи се показа, като подаде още повече разчорлената си глава.

— Добро утро — рече той любезно. Като се вдигна сега на колене, хоризонтът му изведнъж се разшири и включи и широката мера отвъд живия плет. Той видя там огромна и много разнебитена карета, каруца, накамарена с върлини и греди, които се подаваха отчасти изпод метнатото отгоре им платнище, и нещо като къща на колела, снабдена с тенекиен комин, от който бавно се виеше дим. Три тежки фламандски коня и две магарета (всичките спънати) с доволен вид хрупаха тревата около тези коли. Всичко това, ако го беше видял по-рано, трябваше да му подскаже разгадката на странната сцена, която се беше разиграла пред очите му. Оттатък живия плет се движеха и други фигури. Три от тях в този миг се струпаха в пролуката — момиче с живо лице и чип нос, за което той предположи, че е Коломбина^[6], субретката; слаб подвижен младеж, който вероятно беше лакеят Арлекин^[7], и още един доста недодялан млад мъж, който можеше да е смешник или аптекар.

Всичко това Андре-Луи обхвана с нищо неизпускащ поглед, който отне не повече време, отколкото му дотрябва да каже „добро утро“. На това „добро утро“ Панталоне^[8] отговори с рев:

— Какво, по дяволите, правиш там горе?

— Точно същото, каквото вие правите там долу — отговори той. — Нарушавам границите на чужд имот.

— Как? — рече Панталоне и погледна другарите си, като известна част от самоувереността изчезна от голямото му червено лице. Макар че това бе нещо, което правеха редовно, да го чуе, наречено с истинското му име, не беше приятно.

— Чия е тази земя? — попита той с все по-малка самоувереност.

Андре-Луи отговори, обувайки чорапите си:

— Предполагам, че е собственост на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Това е гръмко име. Строг ли е този господин?

— Този благороден господин е самият сатана — каза Андре-Луи — или по-скоро, след като си го помисля, бих предпочел да кажа, че сатаната е благороден господин в сравнение с него.

— И въпреки това — намеси се мъжът с гадния вид, който играеше ролята на Скарамуш, — както си признахте, сам вие не се колебаете да нарушавате границите на неговия имот.

— О, но виждате ли, аз съм адвокат. А адвокатите са прочути с това, че не могат да спазват закона, също както актьорите са прочути с това, че не умеят да играят. Освен другото, господине, природата ни налага свои ограничения и побеждава уважението към закона, както побеждава и всичко друго. Природата победи и мен снощи, когато стигнах дотук. И затова преспах в сеното, без да се замислям за високопоставения и могъщ маркиз дьо Ла Тур д’Азир. В същото време, мосьо Скарамуш, ще забележите, че аз не съм парадирал със своето нарушение чак толкова открито, както вие и вашите другари.

След като обу и ботушите си, Андре-Луи пъргаво слезе долу по риза, с редингота, метнат през ръка. Когато се изправи там да го облече, лукавите очички на дебелия баща го разгледаха най-подробно. Като си взе бележка, че дрехите му, макар и прости, са с добра кройка, че ризата му е от тънка батиста и че той се изразява като културен човек, за какъвто се представя, мосьо Панталоне реши да бъде учтив.

— Много съм ви благодарен за предупреждението, господине… — започна той.

— Възползувайте се от него, приятелю. Полските пазачи на мосьо д’Азир имат заповед да стрелят срещу нарушители. Следвайте моя пример и си вдигнете чуковете.

Те веднага го последваха през пролуката в живия плет до стана на мерата. Там Андре-Луи се сбогува. Но когато се обърна да си върви, видя един младеж от трупата да се занимава с утринния си тоалет пред кофа, сложена на едно от дървените стъпала в задния край на къщата върху колела. За миг той се подвоуми, сетне се обърна откровено към мосьо Панталоне, който все още беше до сами него.

— Ако не ще прекаля, в случай че злоупотребя с гостоприемството ви, мосьо — каза той, — бих ви помолил да ми позволите, преди да ви напусна, да последвам примера на този прекрасен млад господин.

— Но, драги ми господине! — От всяка пора в дебелото туловище на главния актьор се излъчваше добродушие. — Това не е нищо особено. Разбира се, на всяка цена. Родомонт^[9] ще ви даде всичко необходимо. Той е контето на трупата в живота извън сцената, макар на самата сцена да е побойник. Хей, Родомонт!

Младият чистник изправи дългата си снага от правия ъгъл, в който я беше извил над кофата, и погледна през сапунената пяна. Панталоне издаде заповед и Родомонт, който наистина беше толкова кротък и дружелюбен извън сцената, колкото страшен и ужасяващ на нея, освободи кофата за непознатия по най-приятелски начин.

Така Андре-Луи свали още веднъж шалчето и дрехата и запретна ръкавите на хубавата си риза, докато Родомонт му поднесе сапун и кърпа, а след малко счупен гребен и дори омазнена панделка за косата, в случай че господинът е загубил своята. От панделката Андре-Луи се отказа, но гребена прие с благодарност и след като се изми, застана, с кърпата, преметната през лявото рамо, пред счупено парче огледало, закрепено върху вратата на подвижната къща, за да сложи в ред разчорлените си къдрици.

Той стоеше там, а кроткият Родомонт дърдореше до него за било и не било, когато ушите му доловиха тропот на копита. Андре-Луи погледна нехайно през рамо и се смръзна с вдигнат във въздуха гребен и зяпнала уста. В другия край на мерата, на пътя, видя група от седем конника със сини куртки и червени кантове — стражници.

Той нито за миг не се усъмни какво търси тук тази стража. И му се стори, сякаш изведнъж се е намерил в смразяващата сянка на бесилката.

През това време, след като се изравниха с тях, войниците спряха и старшията се провикна със силен глас през мерата:

— Хей, вие там! Хей! — В провикването му звучеше заплаха.

Всички членове на трупата — а те бяха всичко на всичко дванайсетина души — се сковаха, втрещени. Панталоне направи една-две крачки напред с горделива походка, отметнал глава, със стойката на кралски наместник.

— Това пък сега какво е, дявол да го вземе? — попита той, но дали се обръщаше към съдбата, небето или старшията, не беше ясно.

Конниците си поприказваха нещо и след това препуснаха в тръс през мерата, направо към стана на актьорите.

Андре-Луи бе застанал до задния край на подвижната къща. Той все още прекарваше гребена през обърканата си коса, но машинално и подсъзнателно. Мислите му бяха устремени към приближаващия отряд, умът — напрегнат и съсредоточен за скок в каквато насока и да се наложеше.

Все още от разстояние, но явно загубил търпение, старшията изкрещя:

— Кой ви е разрешил да станувате тук?

Това бе въпрос, който съвсем не успокои Андре-Луи. Той не породи у него лъжливото предположение, нито надеждата, че задачата на тези войници е само да задържат скитници и нарушители — това бе нещо, което вършеха само между другото, вършеха го може би с надеждата да вземат някоя пара за себе си. Нямаше почти никакво съмнение, че са от Рен и че истинската им задача е да заловят един млад адвокат, обвинен в подстрекаване към размирици. В това време Панталоне викаше в отговор:

— Питате кой ни е разрешил? Какво да ни е разрешил? Това е общинска мера, свободна за всички.

Старшията се изсмя неприятно и препусна напред, последван от отряда.

— Такова нещо като общинска мера в истинския смисъл на думата няма в цялото обширно владение на мосьо дьо Ла Тур д’Азир — каза някакъв глас до самото ухо на Панталоне. — Това е феодално имение и неговите управители събират полагаемата се такса от всички, които изпращат добитъка си да пасе тук.

Панталоне се обърна и видя до себе си Андре-Луи по риза и без шалче, с кърпата, все още преметната през лявото рамо, с гребен в ръка и коса, сресана наполовина.

— Бога ми! — изруга Панталоне. — И той ако не е чудовище, този маркиз дьо Ла Тур д’Азир!

— Аз вече ви казах какво мисля за него — забеляза Андре-Луи. — Колкото до тези типове, по-добре ще е да ме оставите да се разправя с тях аз. Имам опит с такива като тях — И без да чака съгласието на Панталоне, Андре-Луи се запъти да пресрещне напредващите хора от стражата. Беше разбрал, че тука можеше да го спаси единствено дързостта.

Когато след миг старшията спря коня си пред този полуоблечен младеж, Андре-Луи решеше косата си и същевременно гледаше нагоре с полуусмивка, която трябваше да бъде дружелюбна, наивна и обезоръжаваща.

Въпреки усмивката старшията му викна грубо:

— Ти ли си водачът на тая шайка скитници?

— Да… по-право водачът всъщност е баща ми, ей тоя — И той посочи с палец към мосьо Панталоне, който стоеше и зяпаше толкова отдалече, че не можеше да чуе. — Какво ще обичате, господин капитан?

— Аз обичам да ти кажа, че е много вероятно да се намерите заради това в дранголника, цялата банда — Гласът му беше висок и заядлив. Той стигна през мерата до ушите на всички членове на трупата и ги накара да се смръзнат от страх, всеки на мястото си. Съдбата на странствуващите артисти бе достатъчно тежка, без да се прибавя към нея хвърляне в затвор.

— Но защо така, господин капитан? Това е общинска земя, свободна за всички.

— Не е никаква общинска земя.

— Ами къде са оградите? — запита Андре-Луи, размахал ръката, в която държеше гребена, сякаш за да покаже, че мерата не е заградена.

— Огради! — изсумтя старшията. — Какво общо имат с това оградите? Това е феодален имот. Тук не може да се пасе, без да се плати такса на маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

— Но ние не пасем — наивно възрази Андре-Луи.

— Да те вземат мътните, шуте! Вие не пасете! Но добичетата ви нали пасат!

— Те ядат толкова малко! — извини се Андре-Луи и пак се опита да го подкупи с усмивката си.

Старшията се разгневи още повече.

— Не е там важното. Важното е, че вие вършите нещо, което се равнява на кражба, а крадците отиват в дранголника.

— Предполагам, че формално сте прав — въздъхна Андре-Луи и се залови отново да си реше косата, все още вдигнал очи към лицето на старшията. — Но ние съгрешихме по незнание. И сме ви благодарни за предупреждението — Той взе гребена в лявата ръка, а с дясната затършува в джоба на панталоните, откъдето се чу леко звънтене на монети. — Ние много скърбим, че сме ви отбили от пътя. Може би заради причиненото им безпокойство вашите хора ще ни окажат честта да спрат в най-близкия хан, да пийнат за здравето на… на… на този мосьо дьо Ла Тур д’Азир или за здравето на кой да е друг, който им се види подходящ.

Част от черните облаци се разсеяха от челото на старшията. Но все пак не всичките.

— Добре де, добре — каза той сърдито. — Но трябва да се махнете, разбираш ли — Той се наведе от седлото, за да може протегнатата му ръка да стигне на удобно разстояние. Андре-Луи сложи в нея монета от три ливри.

— След половин час — каза Андре-Луи.

— Защо след половин час? Защо не веднага?

— О, за да имаме време да закусим.

Двамата се изгледаха. След това старшията претегли с очи голямата сребърна монета на дланта си. Едва тогава лицето му се разведри и загуби строгостта си.

— В края на краищата — каза той — съвсем не ни влиза в работата да ставаме пазачи на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Ние сме от стражата в Рен — Клепачите на Андре-Луи му изневериха и трепнаха. — Но ако се забавите, гледайте да не ви открият полските пазачи на маркиза. Ще видите, че не са много разбрани. Е, хайде… добър апетит, мосьо — додаде той на сбогуване.

— Приятен път, господин капитан — отговори Андре-Луи.

Старшията обърна коня си назад, отрядът му обърна заедно с него. Те вече тръгваха, когато той пак дръпна поводите.

— Хей, мосьо! — извика старшията през рамо. С един скок Андре-Луи се озова до стремето му. — Ние търсим един нехранимайко на име Андре-Луи Моро, от Гаврийак, забягнал от правосъдието, търсен, за да бъде обесен за подстрекаване към размирици. Предполагам, че не сте видели някой човек, чието движение ви се е видяло подозрително?

— О, напротив, видяхме — каза Андре-Луи много смело, с изписано на лицето съзнание, че може да услужи.

— Видели сте? — извика старшията звучно. — Къде? Кога?

— Снощи, близо до Гиниен…

— Тъй, тъй! — Старшията чувствуваше, че е попаднал на дирята.

— Имаше един човек, който като че ли много се страхуваше да не бъде познат… горе-долу към петдесетгодишен…

— Петдесетгодишен! — извика старшията и лицето му се помрачи. — Ами! Нашият човек не е по-стар от вас, дребосък приблизително с вашия ръст и с черна коса, също като вашата, както го описват. Отваряйте си очите, като пътувате, господин актьор. Кралският наместник в Рен ни обади тази сутрин, че ще плати десет луидора на всеки, който със сведенията си ще осигури залавянето на този нехранимайко. Та човек може да спечели десет луидора, ако си отваря очите и съобщи на най-близкия съдия. Такова нещо би ви капнало направо от небето.

— Наистина би ни капнало направо от небето, господин капитан — отговори със смях Андре-Луи.

Но старшията беше пришпорил коня си и вече препускаше в тръс подир хората си. Андре-Луи продължи да се смее, съвсем беззвучно, както правеше понякога, когато някоя шега му се видеше особено смешна.

Сетне се обърна и се запъти обратно към Панталоне и другите членове на трупата, които сега се бяха събрали накуп, устремили очи към него.

Панталоне пристъпи насреща му, протегнал и двете си ръце. За миг Андре-Луи си помисли, че ей сега ще бъде прегърнат.

— Привет на нашия спасител! — издекламира едрият мъж. — Сянката на затвора бе вече паднала върху ни и ни смразила до мозъка на костите. Защото, макар и да сме бедни, все пак всички сме честни хорица и никой от нас още не е изпаднал до унижението да лежи в затвор. Нито някой от нас би преживял такова нещо. Ако не бяхте вие, приятелю, то можеше да се случи. Каква магия направихте?

— Магията, която може да се направи във Франция с портрета на краля. Французите са много верноподанически народ, както сигурно сте забелязали. Те обичат своя крал… а портрета му още повече от самия него, особено, когато е изсечен върху злато. Но го уважават дори и върху сребро. Старшията бе тъй завладян при вида на този благороден лик (върху монета от три ливри), че ядът му се стопи, той си тръгна из пътя и ни остави да си отидем с мир.

— Да, вярно! Той каза, че трябва да се махнем от тука. Стягайте се, момчета! Хайде, хайде…

— Но чак след закуска — обади се Андре-Луи. — Този верен поданик на краля така дълбоко се трогна, че ни отпусна половин час за закуска. Наистина той спомена за вероятността да дойдат полски пазачи. Но знаеше не по-зле от мен, че няма защо сериозно да ни е страх от тях и че ако дойдат, пак портретът на краля, този път изсечен върху мед, ще окаже същото смекчаващо влияние върху тях. И тъй, драги ми мосьо Панталоне, закусете си спокойно. Аз усещам миризмата на гозбата от тука и по миризмата съдя, че няма нужда да ви пожелавам добър апетит.

— Приятелю, спасителю! — Панталоне прегърна през рамената младежа с огромната си ръка. — Вие ще останете да закусите с нас.

— Признавам си, че се надявах да ме поканите — каза Андре-Луи.