Рафаел Сабатини
Скарамуш (1)

I
Републиканецът

Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан. И това бе цялото му наследство. Всъщност и произходът му бе неизвестен, при все че селяните от Гаврийак отдавна бяха разпръснали забулващия го мрак на тайната. Тези прости бретонци не бяха чак толкова прости, та да се оставят да ги измами някаква измислена роднинска връзка, на която липсваше дори достойнството на оригиналността. Когато един благородник, без никаква явна причина, се обяви за кръстник на бог знае откъде изникнало дете и след това се грижи за възпитанието и образованието на момчето, и най-простодушният селяк прекрасно разбира положението. И тъй, добрите хорица от Гаврийак не си правеха никакви илюзии по отношение на истинските роднински връзки между Андре-Луи Моро (както е било наречено момчето) и Кентен дьо Керкадиу, повелителя на Гаврийак, който живееше в голямата сива къща, господствуваща от хълма над скупченото в подножието му селце.

Андре-Луи се беше научил да чете и пише в селското училище, като по това време бе живял при стария Рабуйе, адвоката, който в качеството си на финансов управител се грижеше за делата на мосьо дьо Керкадиу. След това, на петнадесетгодишна възраст, го бяха изпратили в Париж, в лицея „Луи льо Гран“, да учи право и се беше върнал да упражнява професията си заедно с Рабуйе. Всичко това на разноските на кръстника му мосьо дьо Керкадиу, който сега, като го поставяше отново под настойничеството на Рабуйе, сякаш съвсем явно се мъчеше да осигури бъдещето му.

Андре-Луи, от своя страна, бе използувал в пълна мяра предложените му възможности. Вие го виждате на двадесет и четири годишна възраст, натъпкан с достатъчно знания, за да причини интелектуално разслабване на един обикновен ум. Ревностното изучаване на човека, като се започне от Тукидид^[1] до енциклопедистите^[2] и от Сенека^[3] до Русо^[4], бе затвърдило у него до неопровержимо убеждение първите съзнателни впечатления за общата умопобърканост на подобните му. Нито мога да открия нещо в богатия му със събития живот, което да е могло някога впоследствие да го разколебае в това мнение.

По телосложение не беше едър, едва ли над среден ръст, със слабо, лукаво лице, издаден нос и изпъкнали скули и с права черна коса, стигаща почти до рамената. Устата му беше голяма, капризна и с тънки устни. От грозота го спасяваше само великолепието на двете вечно неспокойни очи, блестящи и толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. За своеобразните качества на ума и рядката дарба да се изразява изящно богати доказателства ни дават писанията му (за съжаление твърде оскъдни) и особено неговите „Изповеди“. Дарбата си за красноречие той едва ли още съзнаваше, макар и да си беше спечелил с нея известна слава в Ренската литературна камара — един от тези размножили се по онова време в страната клубове, където интелектуалната младеж на Франция се събираше да изучава и разисква новите философски течения, които си пробиваха път в обществения живот. Но славата, добита от него там, едва ли беше за завиждане. Беше твърде хаплив, твърде язвителен, твърде много разположен (така мислеха колегите му) да осмива възвишените им теории за обновяване на човечеството. Сам той възразяваше, че не прави нищо друго, освен да ги поставя пред огледалото на истината и не е негова грешката, ако, отразени там, те изглеждат смешни.

Единственото, което постигаше с това, бе, че ги ожесточаваше и щеше да бъде изключен от загубилото доверие в него дружество, ако не беше приятелят му Филип дьо Вилморен, студент по богословие в Рен, един от най-популярните членове на Литературния клуб.

Дошъл една ноемврийска сутрин в Гаврийак с куп новини за политическите бури, които се струпваха по това време над Франция, Филип научи в това глухо бретонско селце нещо, което изостри издигналото се вече в него възмущение. Един селянин от Гаврийак, на име Мабе, бил застрелян същата сутрин в гората Мьопон, оттатък реката, от ловен пазач на маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Нещастникът бил заловен на местопрестъплението, когато вадил от примка фазан, и ловният пазач изпълнил изричните заповеди на своя господар.

Разгневен от тази толкова крайна и безпощадна тиранична постъпка, мосьо дьо Вилморен възнамеряваше да изложи въпроса на мосьо дьо Керкадиу. Мабе бе крепостен на Гаврийак и Вилморен се надяваше да трогне господаря на Гаврийак да поиска поне някакво обезщетение за вдовицата и трите сирачета, останали след това зверско деяние.

Но понеже Андре-Луи бе най-скъпият приятел на Филип — почти като брат, — младият семинарист преди всичко потърси него. Завари го да закусва сам в дългата обедна стая на Рабуйе с нисък таван и бяла ламперия и след като го прегърна, оглуши го с изобличения по адрес на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Чух го вече — каза Андре-Луи.

— Говориш така, като че ли случката не те е изненадала — укори го приятелят му.

— Нищо зверско не може да ме изненада, когато е извършено от звяр. А Ла Тур д’Азир е звяр, то е известно на всички. Толкова по-глупаво от страна на Мабе да краде негови фазани. Трябвало е да краде от някой друг.

— Само това ли можеш да кажеш?

— Какво друго може да се каже? Смятам, че имам практичен ум.

— Другото, което може да се каже, възнамерявам да кажа на кръстника ти мосьо дьо Керкадиу. Ще потърся от него правосъдие.

— Срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир? — Андре-Луи повдигна вежди.

— Защо не?

— Скъпи мой наивнико Филип, гарван гарвану око не вади.

— Не си справедлив спрямо кръстника си. Той е милостив човек.

— О, милостив, колкото ти душа иска. Но това не е въпрос на милосърдие. Това е въпрос на ловни закони.

Мосьо дьо Вилморен вдигна от възмущение дългите си ръце към небето. Беше висок, слаб младеж, една-две години по-млад от Андре-Луи, много скромно облечен в черно, както прилича на семинарист, с бели маншети и яка и със сребърни закопчалки на обувките. По грижливо прибраната му коса нямаше следи от пудра.

— Говориш като адвокат! — избухна той.

— Естествено. Но не ми се сърди напразно заради това. Кажи ми какво искаш да направя?

— Искам да дойдеш с мен при мосьо дьо Керкадиу и да упражниш влиянието си, за да получим правосъдие. Предполагам, че искам твърде много.

— Скъпи Филип, готов съм да дам живота си, за да ти услужа. Предупреждавам те, че това е напразен опит, но дай ми време да довърша закуската и ще бъда на твое разположение.

Мосьо дьо Вилморен се отпусна на широко кресло пред добре почистената камина, където весело гореше огън от струпани борови дървета. И докато чакаше, заразправя на приятеля си последните новости за събитията в Рен. Млад, пламенен, възторжен и вдъхновен от идеалите на утопистите^[5], той страстно осъждаше бунтовното становище на привилегированите съсловия.

Андре-Луи, който вече много добре знаеше каква насока вземат настроенията в редиците на една класа, в чиито обсъждания участвуваше като представител на благородник, съвсем не се изненада от това, което чу. Мосьо дьо Вилморен го влудяваше мисълта, че неговият приятел явно отказваше да сподели собственото му възмущение.

— Не виждаш ли какво значи това? — възкликна той. — Като не се подчиняват на краля, благородниците разклащат самите устои на трона. Не им ли е ясно, че собственото им съществуване зависи от него, че ако тронът се сгромоляса, смазани ще бъдат те, които стоят най-близко до него? Не го ли виждат това?

— Изглежда, не го виждат. Те са само управляващи класи, а аз никога не съм чувал за управляващи класи, които да имат очи за нещо друго освен личната си изгода.

— Там е нашата болка! Точно това ще променим.

— Ще премахнете управляващите класи? Интересен експеримент. Предполагам, че такъв е бил първоначалният план на създателя и може би той е щял да сполучи, ако не е бил Каин^[6].

— Това, което ще направим — заяви мосьо дьо Вилморен, като се мъчеше да сдържи раздразнението си, — ще бъде да предадем управлението в други ръце.

— И вие мислите, че с това ще се промени нещо?

— Сигурен съм, че ще се промени.

— А! Предполагам, че сега, в най-ниския духовен сан, вече си получил доверието на всевишния. Той трябва да ти е доверил намерението си да промени установения ред на човечеството.

Хубавото аскетично лице на мосьо дьо Вилморен се помрачи.

— Ти богохулствуваш, Андре — укори той приятеля си.

— Уверявам те, че го казвам напълно сериозно. За да се направи това, за което ми загатваш, ще е необходима направо божия намеса. Трябва да промените човека, а не системите. Можете ли ти и нашите самохвални приятели от Ренския литературен клуб или кое да е друго учено дружество във Франция да изнамерите никога още неопитвана система на управление? Положително не. А могат ли те да кажат за коя да е опитана система, че е завършила с нещо друго освен неуспех? Драги ми Филип, бъдещето може да се предскаже със сигурност само в миналото. Ab actu ad posse valet consecutio^[7]. Човекът никога не се променя. Той е винаги ненаситен, винаги користолюбив, винаги подъл. Говоря за човека като едно общо цяло.

— Нима твърдиш, че не е възможно да се подобри съдбата на хората? — подхвърли му предизвикателно мосьо дьо Вилморен.

— Когато казваш „хората“, разбира се, имаш пред вид масите. Ще ги премахнете ли? Това е единственият начин да подобрите тяхната съдба, защото, докато те остават маси, съдбата им ще бъде вечни мъки.

— Разбира се, ти привеждаш доводи в полза на онези, на които служиш. Предполагам, че това е естествено — Мосьо дьо Вилморен говореше със скръб и възмущение.

— Напротив, мъча се да говоря съвсем безпристрастно. Нека разгледаме тези ваши идеи. До каква форма на управление се домогвате вие? Република, ако извадим заключение от това, което ти ми каза. Е, вие вече я имате. Всъщност днес Франция е република.

Филип го загледа втренчено.

— Струва ми се, че говориш с парадокси. Ами кралят?

— Кралят ли? Цял свят знае, че във Франция не е имало крал след Луи XIV. Във Версай^[8] има един затлъстял господин, който носи короната, но самата новина, която ми донесе ти, показва колко малко значи всъщност неговата дума. Благородниците и духовенството са тези, които заемат високите места, а народът на Франция превива врат под техните крака, на тези истински управници. Ето защо аз казвам, че Франция е република; тя е република, устроена по най-добър образец — образеца на Рим. Тогава, както и сега, имало големи патрициански семейства, те живеели в разкош и запазвали за себе си властта, богатствата и всичко друго, което заслужавало да се притежава, а имало и маси, погазени и стенещи, окъпани в пот и кръв, гладуващи и гинещи в римските бордеи. Това е било република, най-могъщата, каквато сме познавали.

Филип се бореше с нетърпението си:

— Най-после ще признаеш… всъщност ти вече го призна… че не бихме могли да бъдем управлявани по-зле, отколкото сме управлявани сега?

— Въпросът не е в това. Въпросът е дали ще бъдем управлявани по-добре, ако заменим сегашната управляваща класа с друга. Ако не получа някаква гаранция за това, аз ще съм последният, който би помръднал пръст, за да променя положението. А каква гаранция можеш да ми дадеш? Коя е класата, която се стреми да заграби властта? Ще ти кажа. Буржоазията.

— Какво?

— Това те стряска, а? Истината често обърква. Не си мислил за това? Добре, помисли сега. Поразгледай хубавичко този Нантски манифест. Кои са авторите му?

— Мога да ти кажа кой принуди Нантския общински съвет да изпрати манифеста на краля. Към десет хиляди души трудещи се: корабостроители, тъкачи, работници и всякакви занаятчии.

— Подтикнати, накарани от своите работодатели, богатите търговци и собствениците на кораби в града — отговори Андре-Луи. — Имам навика да се вглеждам в нещата отблизо, именно поради което колегите ни от Литературния клуб проявяват такава искрена неприязън към мен при споровете. Там, където аз задълбочавам навътре, те се хлъзгат по повърхността. Зад тези нантски работници и занаятчии се крият майсторите на корабни платна, предачите, собствениците на кораби и роботърговци, които съветват, подучват тези бедни, тъпи, неуки труженици да проливат кръвта си в стремежа към неуловимия призрак на свободата. Роботърговците! Хората, които живеят и забогатяват от покупко-продажба на човешка плът и кръв колониите, провеждат в родината си кампания в святото име на свободата! Не виждаш ли, че цялото това движение е движение на търгаши, търговци на едро и дребни васали, у които богатството раздухва завист към властта, произлизаща единствено от потеклото? Сарафите в Париж, които държат в ръцете си облигациите на държавния дълг, виждат застрашеното финансово положение на страната и треперят при мисълта, че един-единствен човек може да има силата да заличи дълга с обявяване на банкрут. За да се осигурят, те подкопават устоите на държавата, та да я съборят и върху развалините да изградят нова, в която те ще са господарите. А за да постигнат това, подбуждат народа. В Дофине видяхме вече кръв да се лее като вода — кръвта на масите, винаги кръвта на масите. Сега може да видим същото и в Бретан. И ако накрая новите идеи възтържествуват? Ако феодалното управление бъде свалено, какво тогава? Вие ще смените аристокрацията с плутокрация. Струва ли си това труда? Смяташ ли, че под властта на сарафите и роботърговците, на хората, забогатели по други начини и от низкото изкуство на покупко-продажбите, мнозинството от хората ще бъде по-добре, отколкото под властта на свещениците и благородниците? Идвало ли ти е някога на ум, Филип, кое прави управлението на благородниците толкова нетърпимо? Користолюбието. Користолюбието е проклятието на човешкия род. Нима можеш да очакваш по-малко користолюбие у хора, които са се издигнали с користолюбие? О, аз съм готов да призная, че сегашното правителство е отвратително, несправедливо, тиранично — наречи го както искаш; но те моля да погледнеш напред и да видиш, че правителството, с което се предполага да го замените, може да се окаже безкрайно по-лошо.

Филип поседя замислено за миг. Сетне отвърна на нападката:

— Ти не говориш за превишенията, за страшните, непоносими превишения на властта, от които страдаме сега.

— Където има власт, винаги ще има превишения на властта.

— Но не когато използуването на тази власт зависи от справедливото й приложение.

— Използуването на властта е власт. Не можем да нареждаме на тези, които разполагат с нея.

— Народът може… народът със своята сила.

— Пак ще те попитам: когато казваш „народът“, сигурно имаш предвид масите? Положително. Каква власт могат да упражняват масите? Те знаят да вилнеят. Знаят да горят и колят известно време. Но не могат да упражняват трайна власт, защото то изисква качества, каквито масите не притежават, понеже иначе нямаше да бъдат маси. Неизбежната, трагична последица на цивилизацията са масите. Колкото до останалото, превишенията на властта може да се поправят от справедливостта, ако я няма у просветените, не може да се намери никъде изобщо. Мосьо Некер^[9] трябва да се занимае с оправяне на превишенията и ограничаване на привилегиите. Това е решено. Тъкмо с тази цел трябва да се съберат Генералните щати^[10].

— А какво многообещаващо начало сложихме ние в Бретан, бога ми! — възкликна Филип.

— Пфу! Това не е нищо. Естествено благородниците няма да отстъпят без борба. Безсмислена и смешна борба, но… предполагам, че е в човешката природа да вършим безсмислени и смешни неща.

Мосьо дьо Вилморен стана унищожително саркастичен:

— Вероятно ще окачествиш и застрелването на Мабе като безсмислено и смешно. Не бих се учудил дори да те чуя да твърдиш в защита на маркиз дьо Ла Тур д’Азир, че ловният му надзирател се е показал милостив, като е застрелял Мабе, защото единствената друга възможност е щяла да бъде доживотна каторга.

Андре-Луи допи шоколада, остави чашата и свършил закуската, бутна назад стола.

— Признавам, че ми липсва твоето безкрайно милосърдие, драги Филип. Аз съм покъртен от съдбата на Мабе. Но след като превъзмогнах душевното потресване от тази новина, не забравям, че в края на краищата смъртта е сполетяла Мабе, когато е крал.

Мосьо дьо Вилморен скочи прав от възмущение.

— Може ли да се очаква друго гледище от човек, който е помощник финансов управител на един благородник и представител на благородник в Щатите на Бретан!

— Филип, справедливо ли е това? Ти ми се сърдиш! — възкликна с искрена загриженост Андре-Луи.

— Аз съм засегнат — призна Вилморен. — Аз съм дълбоко засегнат от твоето отношение. И не съм единственият, който се възмущава от реакционните ти тежнения. Знаеш ли, че Литературният клуб мисли сериозно да те изключи?

Андре-Луи сви рамене:

— Това нито ме изненадва, нито ме тревожи.

Мосьо дьо Вилморен продължи разпалено:

— Понякога мисля, че нямаш сърце. За тебе винаги важи законът, а не справедливостта. Струва ми се, че съм сгрешил, като съм дошъл при теб. Ти надали ще можеш да ми помогнеш при разговора с мосьо дьо Керкадиу — Той взе шапката си явно с намерението да си върви.

Андре-Луи скочи и го хвана за ръката.

— Кълна се, че никога вече не ще се съглася да говоря с теб за право и политика, Филип! Аз те обичам твърде много, за да се карам с теб заради чуждите неприятности.

— Но аз ги приемам като мои собствени! — буйно настоя Филип.

— Точно така постъпваш и аз те обичам заради това. Правилно е да го вършиш. Ти ще бъдеш свещеник, а работите на всекиго влизат в работата на свещеника. Пък аз съм адвокат — финансов управител на един благородник, както казваш, — а в работата на адвоката влиза работата на неговия клиент. Това е разликата между нас. Въпреки това няма да се отървеш от мен.

— Но аз ти казвам откровено, че сега, като го пообмислих, бих предпочел да не идваш с мен при мосьо дьо Керкадиу. Задълженията ти към твоя клиент не могат да ми бъдат от полза.

Ядът му беше преминал, но решението оставаше твърдо и почиваше на изложеното от него основание.

— Добре — каза Андре-Луи. — Да бъде, както искаш. Обаче нищо не може да ми попречи поне да дойда с теб до замъка и да почакам, докато отправиш искането си към мосьо дьо Керкадиу.

Така те излязоха като добри приятели, понеже благият нрав на мосьо дьо Вилморен не познаваше злобата, и заедно се запътиха нагоре по стръмната главна улица на Гаврийак.