Бланка девойка

„Да, бял съм аз, госпожо моя,

по-бял от слънчев блясък бях:

кажете, тая нощ ще спя ли

с доспехи снети и без страх?

Години цели седем има,

откак не съм доспехи снел.

Месата ми по-черни вече

са станали от въглен чер.“

„Поспи, поспи, сеньоре мили,

с доспехи снети и без страх,

че на Леон^[1] във планините

на лов отиде моят граф.“

„Бяс псетата му да изтръшка,

сокола му да рват орли,

до къщи да го влачи конят

по камънаци и скали.“

И двама тъй догдето бяха,

пред къщата съпругът спря.

„Що правиш тук, девойко Бланка,

на стар изменник дъщеря?“

„Сеньоре, къдрите си реша,

какво да правя у дома?

Заминахте си в планините

и ме оставихте сама.“

„Девойко, тази твоя дума

измяна черна е и срам:

кажи ми, чий е конят, който

сега изцвили долу там?“

„Сеньоре, той е на баща ми,

баща ми го изпраща вам.“

„Чии са и онез доспехи,

що виждам в тоя коридор?“

„На моя брат са те и днеска.

Изпрати ви ги той, сеньор.“

„Чие е копието остро,

което тук стърчи пред нас?“

„Вземете го, сеньор, и с него

без жал убийте ме завчас:

че тая смърт, любими графе,

напълно заслужавам аз.“