Етел Лилиан Войнич
Стършел (17)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Към средата на февруари Стършелът отиде в Ливорно. Джема го беше свързала там с един млад англичанин, параходен агент с либерални възгледи, с когото тя и мъжът й се бяха запознали в Англия. Той беше правил вече няколко пъти малки услуги на флорентинските радикали — заемал им бе пари, за да посрещнат непредвидени разходи, разрешавал бе да използуват адреса на кантората му за партийни писма и пратки, Но това винаги ставаше с посредничеството на Джема, от приятелски чувства към нея! Следователно според партийната етика тя имаше право да използува тази връзка, както намери за добре. Но въпросът беше, дали сега ще могат да се възползуват от нея. Да получиш писма от Сицилия на адреса на един симпатизиращ приятел или да скриеш документи в касата на кантората му? беше едно, а да искаш от него да пренесе контрабанда през границата огнестрелно оръжие — съвсем друго. Джема почти не се надяваше, че той ще се съгласи.

— Все пак можете да се опитате — беше казала тя на Стършела, — но не вярвам да излезе нещо. Ако отидете при Бейли с моята препоръка и му поискате петстотин скуди1, не се съмнявам, че ще ви ги даде веднага, той е много щедър. Може би лесно ще се съгласи да ви услужи с паспорта си или да укрие в зимника си някой беглец. Но ако му заговорите за пушки, той навярно ще се втрещи и ще помисли, че и двамата сме се побъркали.

— Но може би ще ми даде някаква идея или ще ме запознае с един-двама матроси — беше й отговорил Стършелът. — Във всеки случай заслужава да се опита.

Един ден в края на месеца той се появи в кабинета й, облечен по-небрежно от обикновено, и по лицето му Джема разбра веднага, че носи добри новини.

— Е, най-после! Вече бях започнала да мисля, че нещо ви се е случило.

— Сметнах, че е по-безопасно да не ви пиша, а не можех да се върна по-рано.

— Сега ли пристигнахте?

— Да, идвам право от дилижанса. Отбих се да ви кажа, че работата се нареди.

— Нима искате да кажете, че Бейли се съгласи да помогне?

— Нещо повече, той поема цялата работа — опаковка, пренасяне — всичко. Пушките ще бъдат скрити в бали със стока и ще дойдат направо от Англия. Неговият съдружник и близък приятел, Уилямс, се съгласи да се погрижи за изпращането на оръжието от Саутхемптън, а Бейли ще го прекара през митницата в Ливорно. Затова се забавих толкова много. Уилямс тръгваше за Саутхемптън и аз го придружих до Генуа.

— За да поговорите по пътя върху подробностите?

— Да, когато не се чувствувах съвсем зле от морската болест.

— Нима сте лош моряк? — попита бързо тя, като си спомни как Артур беше страдал от морска болест, когато веднъж баща й ги заведе на разходка в морето.

— Едва ли ще се намери по-лош, макар че съм пътувал доста по море. Но все пак, докато товареха в Генуа, успяхме да поговорим. Мисля, че познавате Уилямс. Той е чуден, умен

——

1 кУди — италиански сребърни монети.

 

момък и заслужава пълно доверие; Бейли — също. Те двамата умеят да държат езика зад зъбите си.

— Все пак, струва ми се, че Бейли се излага на голяма опасност, като се заема с тази работа.

— Същото му казах и аз, но той само погледна мрачно и отговори: „Какво ви засяга това?“ Такъв отговор напълно му подхожда. Ако срещнех Бейли в Тимбукту1, щях да го спра и да му кажа: „Добро утро, англичанино“.

— Още не мога да проумея как успяхте да ги убедите! Особено Уилямс — на него аз съвсем не разчитах.

— Да, отначало той упорито се противопоставяше, но не от страх, а защото всичко това му се струвало „неделово“. Но не мина много време и успях да го склоня. Сега да пристъпим към подробностите.

Когато Стършелът стигна до квартирата си, слънцето беше залязло и цъфналата японска дюля, провиснала над градинския зид, изглеждаше черна при гаснещата светлина. Той откъсна няколко клонки и влезе в къщата. Като отвори вратата на кабинета, от стола в ъгъла скочи Зита и изтича към него.

— Феличе! Струваше ми се, че никога няма да се върнеш! Първата му мисъл беше да я попита строго какво търси в неговия кабинет. Но после си спомни, че не беше я виждал от три седмици, протегна ръка и каза някак сухо:

— Добър вечер, Зита. Как си?

Тя вдигна глава, като очакваше, че ще я целуне, но Стършелът мина край нея, сякаш не беше забелязал нищо, и взе една ваза, за да сложи клонките. В следния миг вратата се разтвори широко, в стаята влетя кучето и затанцува радостно около него, като лаеше и скимтеше от удоволствие. Той остави цветята и се наведе да погали кучето.

— Здравей, Шайтан! Как си, приятелю? Аз съм, дойдох си Дай си лапата като възпитано куче!

Лицето на Зита доби сърдит и мрачен вид.

——

1 Тимбукту — търговски град в Африка, на границата между Сахара и Судан.

 

— Ще отидем ли да вечеряме? — попита студено тя. — Ти писа, че ще се върнеш днес и аз поръчах вечеря у дома.

Стършелът бързо се обърна.

— много съжалявам. Не тряббваше да ме чакаш. Ще се преоблека и ще дойда веднага. М-моля ти се, сложи във вода тези клончета.

Когато Стършелът влезе в трапезарията на Зита, тя стоеше пред огледалото и забождаше едно от клончетата на роклята си. Тя, изглежда, беше решила да бъде добра и се приближи до него с няколко розови цветчета в ръка.

— За тебе са. Чакай да те закича.

Докато вечеряха, Стършелът се стараеше да бъде любезен и непрекъснато говореше за дребни неща, а Зита му отвръщаше с ласкава усмивка. Очевидната й радост от завръщането му някак го смути. Той беше свикнал с мисълта, че тя има свой, различен от неговия живот, сред свои близки приятели, и никога не бе му идвало на ум, че може да й липсва. И все пак навярно й е било мъчно, щом е тъй радостна сега.

— Да пием кафето на терасата, тази вечер е топло — каза тя.

— Добре. Да взема ли китарата ти? Може би ще попееш. Тя поруменя от удоволствие. Той бе взискателен по отношение на музиката и рядко я караше да пее.

На терасата покрай стените имаше широка дървена пейка. Стършелът избра един ъгъл, откъдето се откриваше хубава гледка към хълмовете, а Зита седна на ниската стена, облегна се на една колона и опря краката си на пейката. Тя не се вълнуваше особено от пейзажа и предпочиташе да гледа Стършела.

— Дай ми една цигара — каза тя. — Не съм пушила нито веднъж, откакто замина.

— Чудесна идея! Една ццигара и бблаженството ще бъде пълно.

Зита се наведе към него и го погледна сериозно.

— Наистина ли си щастлив? Стършелът вдигна вежди.

— Да, защо не? Нахраних се добре, пред мене е една от най-красивите гледки в Европа, а сега ще пия кафе и ще слушам унгарска народна песен. Съвестта ми е чиста, храносмилането ми е добро. Какво повече може да желае човек?

— Знам, че искаш още едно нещо. — Какво?

— Това! Тя хвърли една малка картонена кутийка в ръцете му.

— Захаросани бадеми! — защо не ми каза, преди да запуша? — укори я той.

— Ех, какво си бебе! Ще ги изядеш, след като си изпушиш цигарата. А, и кафето пристига.

Стършелът сърбаше кафето си и ядеше захаросани бадеми тъй съсредоточено и с такова удоволствие, с каквото котката яде каймак.

— Колко е хубаво да пиеш иистинско кафе след глупавото ппитие, което поднасят в Ливорно — каза той меко и провлечено.

— Ето една много важна причина да си останеш вече в къщи.

— Няма да бъде за дълго — утре заминавам пак. Усмивката изчезна от лицето на Зита.

— Утре? Защо? Къде ще отиваш?

— На две-три мместа по работа.

Джема и Стършелът бяха решили, че той трябва да отиде лично в Апенините, за да уреди с контрабандистите от граничната зона пренасянето на оръжието. Преминаването през границата на Папската област беше свързано със сериозна опасност за него, но то беше необходимо за успеха на делото.

— Винаги работа! — въздъхна тихичко Зита, после попита високо:

— Дълго ли ще отсъствуваш?

— Не, ввероятно само две или три седмици.

— Предполагам, че е по онази работа? — запита тя рязко.

— По онази работа?

— Да, по работата, с която се мъчиш да си счупиш главатар вечната ти политика.

— Има нещо общо с ппполитиката. Зита захвърли цигарата си.

— Лъжеш ме — каза тя. — Знам, че там, където отиваш, е опасно за тебе.

— Аз отивам пправо в ада — отговори той апатично. — Да нямаш ттам случайно някои приятели, на които искаш да изпратиш този бръшлян? Във всеки случай не е ннужно да смъкваш целия.

Зита беше откъснала гневно една шепа листа от бръшляна, който се увиваше около колоната, и сега ги захвърли ядосано.

— Там, където отиваш, е опасно — повтори тя, — а дори не искаш да си признаеш честно! Мислиш, че с мене можеш само да се шегуваш и да си играеш? Сигурно ще те обесят някой ден, без дори да си казал „сбогом“. Вечно Политика, политика — дотегна ми тази политика!

— С-също и на мене — каза Стършелът, като се прозя лениво — и затова да говорим за нещо друго, ако, разбира се, не искаш да попееш.

— Добре, подай ми китарата. Какво да изпея?

— Баладата за изгубения кон — ти я пееш толкова хубаво. Зита запя старата унгарска балада за човека, който, като загубил първо коня си, след това дома и най-после любимата си, се утешавал с мисълта, че „на бойното поле край Мохач1 се загубили повече“. Това беше една от песните, които Стършелът особено много обичаше. Мъжествената и трагична мелодия и покъртителната сила на припева го трогваха повече от най-нежната музика.

Гласът на Зита беше чудесен тази вечер. Мелодията се лееше от устните й силна и чиста, изпълнена със странна жажда за живот. Тя би пяла лошо италиански или славянски песни, а немски — още по-лошо. Но унгарски народни песни Зита пееше прекрасно.

Стършелът слушаше с разширени очи и полуотворена усТа — никога не беше я чувал да пее така хубаво. Като стигна До последния куплет на песента, гласът на Зита внезапно затрептя.

„Е, нищо! Повече загубиха…“

——

1 Мохач — град в Унгария.

Песента пресекна. Зита се разплака и скри лице в листата) на бръшляна. — Зита! Стършелът стана и взе китарата от ръката й.

— Какво има?

Тя се тресеше от плач и закриваше лицето си с ръце. Той докосна ръката й.

— Какво има, кажи ми — каза той нежно.

— Остави ме! — изхлипа тя и се отдръпна. — Остави ме! Стършелът се върна на мястото си и почака, докато тя се

успокои. Изведнъж той почувствува ръцете й около врата си. Зита бе коленичила до него.

— Феличе, не отивай! Не заминавай!

— За това ще поговорим после — каза той и внимателно се освободи от ръцете й. — Кажи ми първо какво те разстрои така. Страхуваш ли се от нещо?

Тя поклати глава мълчаливо.

— Оскърбих ли те с нещо?

— Не.

Зита сложи ръка на шията му.

— Тогава — какво?

— Ще те убият — прошепна тя най-после. — Онзи ден чух един от тези, които идват тук, да казва, че ще пострадаш, а когато те питам за това, ти винаги ми се смееш.

— Мое мило дете — каза Стършелът, след като помълча, учуден, — защо си си втълпила такава мисъл? Ти преувеличаваш опасността. Твърде е възможно някой ден да ме убият — това е обикновен край за революционера. Но няма, причини да се предполага, че ще ме убият тъкмо сега. Аз не рискувам повече от другите.

— От другите? Какво са за мене другите? Ако ме обичаше, ти нямаше да изчезваш така; не би ме оставял да лежа будна по цели нощи и да мисля не си ли арестуван или да сънувам, че си мъртъв, ако заспя. Ти се грижиш за това куче повече, отколкото за мене.

Стършелът стана бавно и отиде на другия край на терасата. Той не бе подготвен за такава сцена и не знаеше какво да отговори. Да, Джема имаше право. Животът му се бе заплел така, че трудно можеше да го разплете.

— Седни и нека поприказваме спокойно — каза той, като се върна отново при Зита. — Струва ми се, че между нас има недоразумение. Аз, разбира се, не бих се смял, ако знаех, че говориш сериозно. Опитай се да ми кажеш ясно какво те тревожи и ако наистина има недоразумение, ще се помъчим да го отстраним.

— Всичко е ясно. Виждам, че не даваш пет пари за мене.

— Мило дете, най-добре ще е да бъдем съвсем откровени един към друг. Винаги съм се старал да бъда честен в отношението си към тебе и мисля, че никога не съм те лъгал, колкото се отнася до…

— О, да, бил си достатъчно честен. Ти никога дори не си се опитвал да видиш в мене нещо повече от една проститутка, евтино украшение, което много други мъже са притежавали преди тебе…

— Престани, Зита! Не съм мислил така за нито едно живо същество.

— Ти никога не си ме обичал — настояваше мрачно тя.

— Да, никога не съм те обичал. Изслушай ме и не мисли лошо за мен.

— Кой каза, че мисля лошо за тебе. Аз…

— Почакай. Ето какво искам да ти кажа. Аз не вярвам в общоприетия морал и не го уважавам. За мен отношенията между мъжа и жената са само въпрос на личен вкус и предпочитание…

— И на пари — прекъсна го тя с горчив смях. Той трепна смутено.

— Това, разбира се, е грозната страна на въпроса. Но повярвай ми, ако предполагах, че съм ти неприятен, ако бях почувствувал, че изпитваш отвращение, никога не бих ти предложил пари, не бих се възползувал от положението ти, за да те склоня. Не съм се отнасял така с нито една жена в живота си, не съм излъгал нито една жена в чувствата си към нея. Вярвай ми, говоря ти истината.

Стършелът замълча, но тя не отговори.

— Мислех — продължи той че ако един мъж, сам в света, чувствува нужда от близостта на жена и намери такава жена, която му се харесва и на която не е противен, той има право да приема с благодарност, дружески удоволствието, което тя би желала да му достави, без да се обвързва по-тясно с нея. Аз не виждам нищо лошо в това, стига и двете страни да не допущат нечестност, оскърбление или измама. А въпросът, че преди да те срещна, си имала подобни отношения и с други мъже, изобщо не ме е занимавал. Просто мислех, че тази връзка ще бъде приятна и безобидна и за двама ни и че всеки от нас има правото да я прекрати, щом тя му омръзне. Ако съм сгрешил, ако ти си започнала да гледаш на нашите отношения не така, тогава… Той замълча отново.

— Тогава? — прошепна Зита, без да вдигне очи.

— Тогава съм постъпил лошо спрямо тебе и много съжалявам. Но не съм искал да направя това.

— „Не си искал“, „мислил си“… Феличе, от желязо ли c направен? Никога ли в живота си не си обичал жена, та не раз @бираш, че аз те обичам?

Той неочаквано потръпна от вълнение — — тъй отдавна никой не бе му казвал „аз те обичам“. В този миг Зита скочи и го прегърна.

— Феличе, да се махнем оттук! Да се махнем от тази проклета страна, от всички тези хора и тяхната политика! Какво общо имаме ние с тях? Да заминем, двамата ще бъдем щастливи. Да отидем в Южна Америка, където си живял.

Физическият ужас, който се породи у него по асоциация му върна самообладанието. Той свали ръцете й от раменете си и ги стисна силно.

— Зита! Помъчи се да разбереш какво ти казвам. Аз не те обичам. А и да те обичах, не бих тръгнал с тебе. Тук, в Италия аз имам работа, имам другари…

— И още някого, когото обичаш повече от мене! — извика тя с ярост. — О, аз бих могла да те убия! Ти не се интересуваш толкова от другарите си, а от… аз знам от кого!

— Мълчи! — каза той тихо. — Ти си развълнувана и си въобразяващ неверни неща.

— Предполагаш, че мисля за синьора Бола? Не, не се лъжа толкова лесно! С нея ти говориш само за политика и я обичаш толкова, колкото и мене. Аз мисля за кардинала! Стършелът се сепна, сякаш бяха стреляли по него.

— Кардинала? — повтори той механично.

— Кардинал Монтанели, който дойде да проповядва тук през есента. Мислиш, че не видях лицето ти, когато каляската му мина край вас? Ти беше бял като носната ми кърпа! Та ти и сега трепериш като лист само защото споменах името му!

Той се изправи.

— Не знаеш какво говориш — каза Стършелът много бавно и тихо. — Аз… мразя кардинала. Той е най-злият ми враг.

— Враг или не, ти го обичаш повече от всеки друг на света. Погледни ме в очите и ако можеш, кажи, че това не е истина.

Стършелът се обърна настрани и се загледа към градината. Зита го наблюдаваше крадешком, смутена от собствените си думи. В мълчанието му имаше нещо ужасяващо. Най-после тя пристъпи към него като изплашено дете и нерешително дръпна ръкава му. Стършелът се обърна.

— Истина е — каза той.