Етел Лилиан Войнич
Стършел (16)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Няколко дни по-късно Стършелът, все още доста бледен и като накуцваше повече от обикновено, влезе в читалнята на градската библиотека и поиска проповедите на кардинал Монтанели. Рикардо, който четеше на една съседна маса, вдигна глава. Той много обичаше Стършела, но не можеше да възприеме тази негова черта — странната му заядливост.

— Да не готвите нов удар срещу нещастния кардинал? — попита той малко раздразнено.

— Драги ми приятелю, защо ввинаги приписвате на хората лллоши намерения? Това ссъвсем не е християнско. Аз готвя есе върху съвременната теология за нновия вестник.

— Какъв нов вестник? — намръщи се Рикардо.

Може би беше общоизвестно, че се очаква нов закон за печата и че опозицията се готвеше да изненада града с един радикален вестник. Но формално това все още бе тайна.

— „Вестник на мошениците“, разбира се, или „Църковен календар“.

— Ш-шт! Риварес, безпокоим другите читатели.

— Е, тогава гледайте си хирургията, ако тя е предметът на заниманията ви, а оставете ттеологията за мене. Аз нне ви се меся, когато оправяте счупени кости, макар че знам ммного повече от вас по този въпрос.

И Стършелът се наведе над своя том проповеди с напрегнато и съсредоточено лице. Един от библиотекарите се приближи до него.

— Синьор Риварес! Ако се не лъжа, вие сте били с експедицията на Дюпре при изследване притоците на Амазонка? Навярно бихте могли да ни помогнете. Една дама се интересува от записките на експедицията, а ние сме ги изпратили за подвързия.

— Какво иска да знае тя?

— Само в коя година е потеглила експедицията и кога е минала през Еквадор.

— Тръгна от Париж през есента на 1837, а мина през Кито1 в април 1838. Три години прекарахме в Бразилия, после се спуснахме към Рио2 и се върнахме в Париж през лятото на 1841. Интересува ли се дамата от датите на отделните открития?

— Не, само това, благодаря ви. Аз записах всичко. Бепо, занеси, моля ти се, това листче на синьора Бола. Още веднъж ви благодаря, синьор Риварес. Извинявайте за безпокойството.

Стършелът се облегна на гърба на стола и се намръщи озадачен. Защо й бяха нужни тези дати? Когато минаха през Еквадор…

Джема се върна в къщи със справката в ръка. Април 1838 — Артур беше умрял през май 1833. Пет години…

Тя почна да се разхожда из стаята. Последните няколко нощи беше спала лошо и имаше тъмни сенки под очите.

Пет години… и „богат дом“? … И „някой, на когото е вярвал, го измамил“… измамил го и той открил това…

Тя се спря и стисна с ръце главата си. О, това е безумие, не може да бъде, недопустимо е…

И все пак те съвсем внимателно претърсиха пристанището.

Пет години… Той е „нямал още двадесет и една година“, когато пияният матрос… Тогава — трябва да е бил деветнадесетгодишен, когато е избягал от къщи. Нали сам го каза: „Година и половина“… И откъде има тези сини очи и тези нервни, неспокойни пръсти? И защо е така озлобен срещу Монтанели? Пет години… пет години…

Да знаеше само, че се е удавил… да беше видяла тялото, сигурно старата рана би престанала да боли, старият спомен не би я ужасявал. Може би след още двадесет години тя би свикнала да гледа на миналото, без да потръпва.

Цялата й младост бе отровена от мисълта за онова, което бе извършила. Упорито, ден след ден, година след година тя се

——

1 Кито — столицата на Еквадор.

2 Рио — Рио де Жанейро.

Тя винаги се беше борила срещу демона на разкаянието. Винаги си втълпяваше, че в бъдещето е смисълът на живота й. Винаги затваряше очите и ушите си срещу преследващия я призрак на миналото. И ден след ден, година след година образът на отнесения в морето удавник не я оставяше, а в сърцето й се надигаше мъчителният вик, който тя не можеше да заглуши: „Аз убих Артур! Артур е мъртъв!“ Понякога й се струваше, че товарът не е по силите й.

Сега Джема би дала половината от живота си да й върнат това бреме. Ако беше го убила… то мъката за извършеното й беше позната. Тя твърде дълго я беше понасяла, за да се превие под тежестта й сега. Но ако го бе тласнала не във водата, а… Тя седна и покри с ръце очите си. Целият й живот беше помрачен заради него, за това, че той бе мъртъв. О, само дано не беше му донесла нещо по-лошо от смъртта.

Бавно и безмилостно Джема проследи стъпка по стъпка целия ад на неговия минал живот. И всичко беше така ярко, сякаш самата тя го бе почувствувала и видяла — безпомощното гърчене на голата душа, гаврата, по-страшна от смъртта, ужасът на самотата, бавната, мъчителна, жестока агония. Да, всичко беше така ярко, сякаш самата тя бе стояла до него в | мръсната индианска колиба, бе страдала с него в сребърните мини, в кафеените плантации, в ужасния пътуващ цирк…

Циркът… Не, тя трябваше да се откъсне поне от това видение. Да стоиш и мислиш за него беше достатъчно, за да загубиш разсъдъка си.

Тя отвори едно малко чекмедже на писмената си маса. Там пазеше няколко дребни неща, които нямаше сърце да унищожи. Джема не събираше сантиментални спомени и запазването на тези дреболии беше отстъпка пред една нейна слабост, която тя настойчиво подтискаше. Много рядко си позволяваше да отвори това чекмедже.

Сега тя извади всички — едно по едно, — първото писмо на Джовани до нея, цветята, които бяха стояли в мъртвата му ръка, къдрица от косите на детето й, увехнал лист от гроба на баща й. В дъното на чекмеджето имаше едно малко портретче на Артур от десетгодишната му възраст — единствената му запазена снимка.

Джема седна с портретчето в ръце и загледа хубавата детска главичка, докато пред нея израсна образът на истинския Артур. Колко ясно виждаше тя всяка подробност! Нежното очертание на устните, големите, искрени очи, ангелската чистота на израза — всичко беше отпечатано в паметта й, като че бе умрял вчера. Очите й бавно се изпълниха със заслепяващи сълзи и тя престана да вижда портрета.

Как можа да си представи такова нещо! Светотатство беше дори в мислите си да свърже този светъл далечен образ с калните низини на живота. Боговете, изглежда, поне малко са го обичали и са му позволили да умре млад! Хиляди пъти по-добре е да изчезне в небитието, отколкото да живее, за да се превърне в Стършела, с неговите безукорни вратовръзки и съмнителни духовитости, с язвителния му език и с неговата балерина! Не, не! Това беше ужасна и безсмислена фантазия. Тя бе изтерзала сърцето си с глупави приумици. Артур е мъртъв.

— Мога ли да вляза — попита от вратата един мек глас. Джема така се стресна, че изтърва портретчето. Стършелът прекоси стаята, куцайки, вдигна го и й го подаде.

— Как ме изплашихте! — каза тя.

— Много съжалявам! Може би преча?

— Не. Преглеждах някои стари работи.

Тя се поколеба за миг, после му подаде портретчето.

— Какво ще кажете за тази главичка?

Докато той разглеждаше портретчето, тя го наблюдаваше така, като че ли животът й зависеше от израза на лицето му — но то говореше само за отрицателно и критично отношение.

— Поставяте ми мъчна задача — каза той. — Портретът е избледнял, а винаги е трудно да разчетеш детското лице. Но струва ми се, че това дете би станало нещастен човек и най-разумно би било изобщо да не пораства.

— Защо?

— Вижте линията на долната устна. Т-тя издава натура, която чувствува болката като болка и неправдата като неправда. А в света няма ммясто за такива хора. Нужни са хора, които не мислят за нищо освен за работата си.

— Не намирате ли прилика с някого, когото познавате?

Стършелът се вгледа по-отблизо в портретчето.

— Да. Колко странно! Да, разбира се. Много прилича.

— На кого?

— На кардинал Монтаннели. Кой знае, може би безукорният отец има племенник? Кое е детето, ако мога да попитам?

— Това е детски портрет на моя приятел, за когото ви разказах неотдавна…

— Този, когото убихте? Джема неволно отстъпи. Как леко, как жестоко изговаряше той ужасната дума!

— Да, когото убих… ако той наистина е мъртъв.

— Ако?

Тя не сваляше очи от лицето му.

— Понякога съм се съмнявала — каза тя. — Трупът му не бе открит. Възможно е той да е избягал от къщи като вас и да е отишъл в Южна Америка.

— Да се надяваме, че не е постъпил така. На вас ще ви бъде тежко да живеете с такъв спомен.

— някога участвувах в не едно сражение и сигурно съм изпратил доста хора в царството на сенките, но ако на съвестта ми тежеше поне едно живо същество, изпратено от мен в Южна Америка, щях да загубя съня си…

— Значи вие мислите — прекъсна го тя, като сключи ръцете си и дойде по-близо до него, — че ако той не бе се удавил… ако, беше преживял онова, което сте преживели вие… не би се върнал, не би се откъснал от миналото? Вярвате, че той никога не би забравил? А нима за мене беше леко? Вижте!

Тя отметна гъстата коса от челото си. Между черните къдри минаваше широка бяла ивица.

Настъпи продълъжително мълчание.

— Аз мисля — бавно каза Стършелът, — че е по-добре мъртвите да си останат мъртви. Трудно се забравят някои неща. И ако бях на мястото на вашия мъртъв приятел, аз щях да си остана мъртъв. Духът е противно нещо.

Тя прибра портретчето в чекмеджето и заключи писалището.

— Жестока философия — каза тя. — А сега да поговорим за нещо друго.

— Дойдох за малък делови разговор с вас, ако разрешите — поверителен разговор във връзка с един мой план. Тя приближи стола до масата и седна.

— Какво мислите относно проектирания закон за печата — започна той и сега в говора му нямаше и следа от обикновеното заекване.

— Какво мисля? Мисля, че ползата от него ще бъде малка, но все пак по-добре е да имаш половин хляб, отколкото никак.

— Безспорно. А вие смятате ли да работите в един от новите вестници, които нашите добри приятели тук се готвят да издават?

— Да, мислех такова нещо. Около започването на нов вестник винаги има много техническа работа — уреждане на отпечатването, разпространението и…

— Докога ще пропилявате умствените си способности по такъв начин?

— Защо да ги „пропилявам“?

— Защото ги пропилявате. Вие знаете много добре, че имате повече ум в главата си, отколкото голяма част от мъжете, с които работите, и въпреки това им позволявате да ви превърнат в обикновен изпълнител и момче за всичко. Сравнени с вас по ум, Грасини и Гали са просто ученици. И все пак вие седите и преглеждате коректурите им като печатарски чирак.

— Преди всичко аз не използувам цялото си време за преглеждане на коректури, а освен това струва ми се, че преувеличавате умствените ми способности. Те съвсем не са тъй блестящи, както си мислите.

— Аз съвсем не мисля, че са блестящи — отговори той тихо, — но вие имате положителен здрав разум, което е много по-важно. На извънредно скучните заседания на комитета винаги вие посочвате уязвимите места в разсъжденията на всички.

— Не сте справедлив към другите. Мартини например мисли много логично, а няма никакво съмнение и в способностите на Фабрици и Лега. А Грасини има по-солидни познания по икономическата статистика на Италия от който и да е чиновник в страната.

— Е, това още не е много. Но да оставим настрана други те и техните способности. Все пак факт е, че вие с възможностите, които имате, бихте могли да вършите по-важна работа, и да изпълнявате по-отговорна длъжност, отколкото досега.

— Аз съм напълно доволна от положението си. Може би моята работа не е много ценна, но всички вършим онова, което можем.

— Синьора Бола, излишно е вече ние двамата да си правим комплименти и да скромничим. Кажете ми честно — не разбирате ли, че вие използувате силите си за работа, която хора, с по-малки способности от вашите биха вършили също така добре?

— Щом настоявате толкова за отговор, ще ви кажа: да, до известна степен.

— Тогава защо оставяте това да продължава? Не последва отговор.

— Защо оставяте това да продължава?

— Защото… не мога да го променя.

— Защо?

Тя го погледна с укор.

— Не е учтиво… не е честно да настоявате така.

— И все пак ще ми кажете защо.

— Е, добре — защото животът ми е разбит и сега аз нямам сили да започна нещо значително. Годна съм само да бъда товарен кон в революционното движение, да върша черната работа на партията. Нея поне изпълнявам добросъвестно, й нали все някой трябва да я върши!

— Да, разбира се, но не винаги един и същ човек!

— Това е почти единственото, за което съм годна сега. Той я погледна с притворени, непроницаеми очи. Джема вдигна глава.

— Ние се връщаме на старата тема, а уж щяхме да водим делови разговор. Уверявам ви, съвсем безполезно е да ми говорите за онова, което съм могла да свърша. Вече е твърде късно. Но може би ще мога да ви помогна в обмислянето на вашия план. Какъв е той?

— Вие първо заявявате, че е безполезно да ви правя каквото и да е предложение, а после питате какво е моето предложение. Нужна ми е вашата помощ не само в обмислянето, но и в изпълнението на моя план.

— Нека го чуя първо, а след това ще разискваме.

— Кажете ми най-напред, знаете ли нещо за въстанието, което се подготвя във Венеция?

— След амнистията не се говори за нищо друго освен за подготовка на въстания и заговори на санфедистите. Но аз се отнасям скептично както към едните, така и към другите слухове.

— Аз също — в повечето случаи. Но става дума за наистина сериозно подготвяно въстание на цяла провинция срещу австрийците. Много млади хора от Папската област и особено от четирите легатства2 се готвят тайно да преминат границата и да се присъединят към въстаниците като доброволци. А от моите приятели в Романя научих…

— Кажете ми — прекъсна го тя, — сигурен ли сте, че може да се вярва на тези ваши приятели?

— Напълно. Аз ги познавам лично, работил съм с тях.

— Искате да кажете, че те са членове на организацията, към която принадлежите и вие? Простете за недоверието ми, но аз винаги се съмнявам малко в точността на сведенията, които се получават от тайните организации. Струва ми се, че навикът…

— Кой ви каза, че членувам в някаква „организация“? — прекъсна я той рязко.

— Никой. Досетих се.

— А! — Стършелът се отпусна на стола си и погледна Джема намръщено. — Винаги ли се досещате за личните работи на хората? — попита той след малко.

— Много често. Аз съм доста наблюдателна и имам навика

——

1 Венеция — на времето независима република в североизточната част на Италия. В 1815 година тя била поставена под австрийски контрол.

2 Четирите легатства — провинции в Папската област, управлявани от назначени от папата лица, наречени „легати“.

 

да съпоставям нещата. Казвам ви това, за да внимавате, когато не искате да узная нещо.

— Нямам нищо против да знаете каквото и да било, стига да го запазите само за себе си. Предполагам, че не сте…

Джема го погледна малко обидено и учудено.

— Този въпрос е съвсем излишен! — каза тя.

— Сигурен съм, че не бихте казали нищо на външни хора но помислих, че може би на членовете на вашата партия…

— Партията се занимава с факти, а не с моите лични наблюдения и хрумвания. Разбира се, никога не съм споменала за това на никого.

— Надявам се… не бива да се обиждате от моята откровеност, защото вие започнахте този разговор — надява се, че не към „Ножовете“.

— Благодаря ви. А не сте ли отгатнали и към коя организация принадлежа?

— Защо се надявате?

— Защото сте годен за нещо по-добро.

— Ние всички сме годни за по-добри неща от тези, които вършим. Връщам ви вашия отговор. Аз обаче не членувам в „Ножовете“, а в „Червените пояси“. Там има по-здрави хора, които се отнасят по-сериозно към делото си.

— Под „делото“ разбирате убийства?

— И това между другото. Ножът понякога е много полезен но само ако зад него има добре организирана пропаганда Точно това не одобрявам в другата организация. Те мислят, че ножът може да оправи всичко, а това е погрешно. Той може, направи много, но не всичко.

— Наистина ли мислите, че изобщо може да направи нещо?

Той я погледна учудено.

— Разбира се — продължи тя, — в момента ножът може да отстрани затрудненията, предизвикани от присъствието някой опитен шпионин или неудобен чиновник, но дали мястото на отстранените не създава по-късно нови, по-големи затруднения — е друг въпрос. Това ми напомня притчата за изметената и подредена къща и седемте дявола1. Всяко убийство озлобява още повече полицията и привиква хората към насилие и жестокост, а в резултат положението може да се окаже по-лошо, отколкото е било.

— Какво, мислите, ще стане, когато дойде революцията? Не предполагате ли, че тогава народът трябва да привикне с насилието? Войната си е война.

— Да, но откритата революция е друго нещо. Тя е само момент от живота на народа, тя е цената, с която заплащаме целия наш прогрес. Няма съмнение, че тогава ще станат страшни работи — те са неизбежни при всяка революция. Но те ще бъдат изолирани факти — изключителни явления в един изключителен момент. А ужасното в необузданата употреба на ножовете е, че това става навик. Хората започват да гледат на насилието като на нещо ежедневно и у тях се притъпява чувството за светостта на човешкия живот. Не съм била дълго време в Романя, но колкото и малко да познавам хората там, имам впечатление, че те са свикнали или свикват с насилието.

— Но дори това е за предпочитане пред навика да слушаш и да се покоряваш.

— Не съм съгласна. Всички подобни навици са лоши и робски, а в този освен това има и свирепост. Разбира се, ако смятате, че целта на революционера е просто да изтръгне някои определени отстъпки от правителството, тогава тайната организация и ножът трябва да ви се струват най-подходящите оръжия, тъй като правителствата от нищо друго не се плашат толкова. Но ако мислите, както мисля аз, че да се принуди правителството да отстъпи в нещо още не е цел, а само средство за постигане на целта и че всъщност ние трябва да променим отношението на човек към човека, тогава трябва да пристъпите към работата по друг начин. Като научите простите хора да гледат кръв, няма да ги накарате да ценят по-високо човешкия живот.

— А религията?

— Не ви разбирам. Той се усмихна.

Според библейската приказка един човек измел къщата си, за да прогони дявола.

но дяволът се върнал отново със седем други дяволи и се настанил в почистената къща.

— Струва ми се, че ние виждаме корена на злото на различни места. Вие го търсите в недооценяване стойността на човешкия живот.

— По-скоро в светостта на човека.

— Кажете го, както искате. За мене основната причина за объркването и грешките ни се крие в болестта на ума, наречена религия.

— Имате ли предвид определена религия?

— Не, това е само въпрос на външни признаци. Болестта всъщност е в състоянието на ума — в неестественото желание да си създадеш идол и да му се покланяш, да коленичиш пред него и да го боготвориш. Малко значение има дали това нещо е Исус, Буда или дървото тамтам1. Вие, разбира се, не сте съгласна с мене. Може да сте атеист, агностик или каквото и да е друго, но аз от пет ярда ще усетя религиозното ви предразположение. Но няма смисъл да спорим върху това. Вие обаче грешите, като мислите, че аз виждам в употребата на ножа просто средство за отстраняване на неудобни лица. Да, средство, и според мене най-доброто, само че за подкопаване престижа на църквата и още, за да се научат хората да гледат на духовниците като на обикновени гадини.

— И като постигнете това, като пробудите зверското у човека и го обърнете срещу църквата, тогава…

— Тогава ще съм извършил работата, в която е смисълът на моя живот.

— За тази работа ли ми говорихте онзи ден?

— Да, именно за нея.

Джема потрепера и се обърна.

— Разочаровах ли ви? каза той, като я погледна усмихнат.

— Не, не точно разочарование, мисля, че… малко… се боя, от вас.

След миг тя го погледна и каза с обикновения си деловит тон:

— Това е безплоден разговор. Нашите гледища се различават твърде много. Колкото за мене, аз вярвам в

——

1 Дървото тамтам — свещено дърво за някои негърски племена.

 

пропагандата — пропаганда и пак пропаганда, а когато настъпи часът — открито въстание.

— Тогава нека се върнем към моя план. Той е във връзка с пропагандата и още повече с въстанието.

— Да?

— Както ви казах, много доброволци от Романя ще се присъединят към венецианците. Още не знаем кога ще избухне въстанието — може би не по-рано от есента или зимата. Но доброволците в Апенините трябва да бъдат въоръжени и готови да тръгнат към равнините, щом ги повикат. Заех се да им доставя оръжие и боеприпаси в Папската област…

— Почакайте за момент. Как можете да работите с тези хора? Всички революционери в Ломбардия и Венеция поддържат новия папа. Те ръка за ръка с прогресивното движение в църквата подкрепят либералните реформи. Как е възможно един непримирим антиклерикал като вас да се разбира с тях?

Стършелът вдигна рамене.

— Какво ме засяга, че те обичат да се забавляват с парцалени кукли, щом си вършат работата! Разбира се, папата ще бъде тяхно знаме. Но това не ме интересува, стига да върви подготовката на въстанието. Всяка пръчка е добра за кучето и всеки повик за борба може да вдигне народа на крак срещу австрийците.

— Какво искате аз да направя?

— Главно, да ми помогнете да прехвърлим оръжието през границата.

— Как бих могла?

— Вие можете да направите това по-добре от всеки друг. Смятам да закупя оръжието в Англия и ще има доста големи трудности по пренасянето му. Невъзможно е да се достави през пристанищата в Папската област .-Ще трябва да се донесе в Тоскана и след това да се прехвърли през Апенините.

— В такъв случай ще трябва да се преминават две граници вместо една.

— Да, но другият път е безнадежден. Не може да се прекара голям контрабанден товар през нетърговско пристанище, вие знаете, че в Чивита Векиа1 не влизат повече от три

——

1 Чивита Векиа — главното морско пристанище на Папската област на западния бряг

на Италия.

 

гребни лодки и някоя рибарска гемия. Ако товарът ни стигне до Тоскана, аз мога да се справя с прехвърлянето му в Папската област. Моите хора познават всяка планинска пътека, а, имаме и достатъчно скривалища. Товарът трябва да пристигне по море до Ливорно и това е главната трудност. Аз нямам връзки с контрабандистите там, но вярвам, че вие имате.

— Оставете ме да помисля пет минути.

Джема се наведе напред, сложи лакът на коляното си подпря брадичката си с ръка. След няколкоминутно мълчание тя вдигна очи.

— Може би ще успея да ви помогна в това отношение — каза тя, — но преди да преминем нататък, искам да ви задам един въпрос. Можете ли да ми дадете дума, че тази работа не е свързана с убийства или с каквото и да е насилие?

— Разбира се. За това не е нужно и да се говори. Не бих ви молил да участвувате в нещо, което знам; че не одобрявате.

— Кога трябва да ви дам окончателния си отговор?

— Нямаме много време за губене, но ще ви оставя да размислите няколко дни.

— Свободен ли сте в събота вечерта?

— Чакайте да видя… днес е четвъртък… да.

— Добре, елате тогава. Аз ще обмисля въпроса и ще ви съобщя окончателното си решение.

Следния неделен ден Джема изпрати съобщение в комитета на флорентинската организация на партията, че смята да се заеме със специална работа от политически характер, която ще й попречи за няколко месеца да изпълнява възложените й задачи.

Съобщението събуди известно учудване, но никой от Комитета не възрази. Джема беше позната в партията от няколко години като човек, на когото може да се вярва, и членовете на комитета решиха, че щом синьора Бола предприема неочаквана стъпка, тя сигурно има основателни причини за това.

На Мартини тя каза откровено, че се е заела да помогне на Стършела в една „гранична работа“. Беше си запазила правото да каже само толкова на своя стар приятел, за да не би между тях да възникнат недоразумения, да се породи съмнение и чувство, че има нещо тайнствено. Струваше й се, че му дължи това доказателство за доверието си в него. Мартини не отговори нищо, когато Джема му каза, но тя видя, че тази новина го нарани дълбоко, макар че не разбираше защо.

Те бяха седнали на терасата у Джема и гледаха над червените покриви към Фиезоле. След дълго мълчание Мартини стана и започна да се разхожда нагоре-надолу с ръце в джобовете, като свиреше с уста, което бе сигурен признак, че се вълнува. Джема го наблюдава известно време.

— Чезаре, вие се тревожите за тази работа — каза тя най-после. — Много съжалявам, че я приемате с такова безпокойство, но не можех да не реша така, както намирам, че е правилно.

— Не се тревожа за работата — отговори той мрачно. — Не знам дори каква е, но предполагам, че няма нищо лошо, щом сте се съгласили да се заемете с нея. Аз обаче нямам доверие в този човек.

— Струва ми се, че вие не го разбирате. Аз също не го разбирах, докато не го опознах повече. Той съвсем не е съвършен, но е много по-добър, отколкото мислите.

— Възможно е.

Мартини отново започна да се разхожда мълчаливо и изведнъж спря пред Джема.

— Джема, откажете се! Откажете се, докато не е много късно! Не оставяйте този човек да ви уплете в неща, за които после ще съжалявате.

— Чезаре — каза тя меко, — вие не мислите какво говорите, Никой в нищо не ме уплита. Аз взех това решение по собствена воля, след като сама обмислих добре всичко. Знам, че не обичате Риварес, но сега ние говорим за политическа Работа, а не за личности.

— Мадона! Откажете се! Този човек е опасен, той е потаен, безскрупулен… и е влюбен във вас! Джема се отдръпна.

— Чезаре, откъде ви дойде на ум такова нещо?

— Той е влюбен във вас — повтори Мартини. — Пазете се от него, мадона!

— Мили Чезаре, не мога да направя това и не мога да ви обясня защо. Ние сме свързани… не по наше желание и наша воля.

— Щом сте свързани, няма защо да се говори повече каза Мартини унило.

Той си тръгна, като се извини, че е зает, а скита с часове из калните улици. Тази вечер светът му изглеждаше много мрачен. Едно съкровище имаше той, а ето че дойде този човек и му го отне.