Етел Лилиан Войнич
Стършел (15)

ОСМА ГЛАВА

Стършелът бързо възстановяваше силите си. Един подиробед през следната седмица Рикардо го намери облечен в турски халат, излегнат на канапето, да разговаря с Мартини и Гали. Той дори говореше, че ще слезе долу, но Рикардо само се засмя и попита дали не би желал вече да отиде на екскурзия през долината до Фиезоле.

— А за разнообразие бихте могли да направите посещение на семейство Грасини — прибави той заядливо. — Сигурен съм, че мадам ще бъде във възторг от вас особено сега, когато сте тъй бледен и интересен.

Стършелът направи трагичен жест с ръце.

— Господи! Аз пък и не съм се сетил за това! Тя ще ме вземе за един от италианските мъченици и ще ме обсипе с патриотични слова. Аз, разбира се, ще трябва да играя тази роля, да й разкажа, че са ме нарязали на парчета в едно подземие и после много лошо са ме зашили. Тя ще любопитствува да узнае точно какво съм изпитвал. Мислите ли, че няма да повярва, Рикардо? Залагам индийския си кинжал срещу спиртосаната тения във вашия кабинет, че тя ще глътне и най-голямата лъжа, която мога да измисля. Условието е изгодно и ви съветвам да приемете облога.

— Благодаря, нямам такава страст към смъртоносните оръжия, както вие.

— И тенията може да бъде смъртоносна като кинжала, но не е тъй красива.

— Само че, драги мой, аз нямам нужда от вашия кинжал, а от моята тения. Мартини, трябва да тръгвам. Вие ли ще имате грижата за този неспокоен пациент?

— Само до три часа. Гали и аз трябва да идем до Сан Миниато, а докато се върна, тук ще поседи синьора Бола.

— Синьора Бола! — повтори Стършелът изумен. — Но, Мартини, това не може да бъде! Няма да допусна една дама да се занимава с мене и с моите болести. И къде ще я поканя? Тук няма да й бъде приятно.

— Откога започнахте да държите толкова за благоприличието? — засмя се Рикардо. — А синьора Бола, драги приятелю, е нашата главна милосърдна сестра. Тя е започнала да се грижи за болни още когато е носела къса рокличка и не съм срещал по-добра сестра. Нямало да й бъде приятно в тази стая! Та да не би да става дума за синьора Грасини! Щом синьора Бола ще бъде тук, няма нужда да й оставям никакви указания, Мартини. Охо, вече е два и половина. Трябва да бягам!

— Хайде, Риварес, вземете си лекарството, преди да дойде тя — каза Гали, като се приближи към него с чаша лекарство в ръка.

— По дяволите лекарството!

Както често се случва с оздравяващите, Стършелът сега беше много раздразнителен и създаваше доста неприятности на своите предани болногледачи.

— Защо ме тъпчете с всевъзможни ужасии, когато вече нямам болки?

— Само защото не желая да започнат отново. Или искате! да ви стане лошо, когато дойде синьора Бола, и да се наложи тя да ви дава опиум?

— Уважаеми господине, ако болките смятат да почнат, ще почнат. Това не е зъбобол, та да му действуват вашите глупави лекарства. От тях има толкова полза, колкото от детска играчкапомпа, когато има истински пожар. Но както и да е, предполагам, че трябва да ви се подчиня.

Той пое чашата с лявата си ръка и Гали, като видя ужасните белези, си спомни за предишната тема на разговор.

— Между другото — каза той, — кога получихте тези рани? През войната ли?

— Нали току-що ви разказах, че съм бил в тайно подземие…

— Да, този вариант е за синьора Грасини. Предполагам, че това са рани от Бразилската война1.

— Да, там пострадах малко, пострадах и при един лов из дивите места и още тук-таме.

— А, да, по време на научната експедиция. Можете да си закопчеете ризата, аз свърших вече. Там, изглежда, сте имали интересни преживявания.

— То се знае, не можете да живеете в дивите страни без разни приключения — каза Стършелът. — А както знаете, приключенията не винаги са приятни.

— Все пак не мога да си представя къде сте се очукали толкова, освен ако в някое от приключенията са участвували и диви зверове. От какво са тези белези на лявата ви ръка например?

— А, това стана при един лов на пуми. Знаете, аз стрелях… На вратата се почука.

— Подредена ли е стаята, Мартини? Да? Тогава отворете вратата, моля ви се. Вие сте извънредно добра, синьора! Извинявайте, че не мога да стана.

— И няма защо да ставате. Не съм гостенка. Дойдох малко по-рано, Чезаре. Мислех, че навярно бързате да тръгнете.

— Мога да остана още четвърт час. Дайте си наметката, ще я оставя в другата стая. Да взема ли и кошницата?

— Внимавайте — там има пресни яйца. Кети ги донесе от Монте Оливерто тази сутрин. А ето и няколко рози за вас, синьор Риварес. Знам, че обичате цветята.

Тя седна до масата и като подряза дръжките на розите, започна да ги нарежда в една ваза.

— Е, Риварес — каза Гали, — разкажете ни до края за лова на пуми, тъкмо бяхте почнали.

— А, да! Гали ме питаше, синьора, за живота в Южна Америка и аз бях почнал да му разказвам как пострада лявата ми ръка. Това беше в Перу. Преследвахме една пума и се наложи да прегазим река, а когато се прицелих в животното,

——

1 Вероятно авторката има предвид републиканското въстание срещу португалските управници в Южна Бразилия, в което е участвувал Гарибалди.

 

пушката ми направи засечка — барутът се беше намокрил; Разбира се, пумата не пожела да почака, докато оправя оръжието — и това е резултатът.

— Приятно приключение, няма какво да се каже!

— Не беше толкова страшно! Имаше и хубаво, и лошо, разбира се, но изобщо животът там е чуден. Например ловът на змии…

Той продължи да бърбори, да разказва история след история ту за аржентинската война, ту за бразилската експедиция, за ловни подвизи, за срещи с диваци или със зверове. Гали, захласнат като дете, което слуша приказка, го прекъсваше всеки миг с въпросите си. Впечатлителен, както са обикновено неаполитанците, той обичаше всичко сензационно. Джема извади от кошницата плетивото си слушаше мълчаливо, без да вдига очи от бързо движещите пръсти. Мартини се мръщеше и току се въртеше неспокойно, начина, по който се разказваха тези случки, той намираше твърде много самохвалство и самодоволство. Въпреки неволното си възхищение от човека, който понасяше физическите болки с такова поразително мъжество — Мартини беше се убедил сам в това миналата седмица, — той дълбоко ненавиждаше Стършела — цялото му държание, всичките постъпки.

— Какъв славен живот! — въздъхна Гали с наивна завист. — Чудно ми е,че сте се решили да напуснете Бразилия След като познаваш тази страна, навярно всички други изглеждат много скучни!

— Мисля, че се чувствувах най-добре в Перу и Еквадор каза Стършелът. — Там е наистина прекрасно. Разбира се много е горещо, особено по крайбрежието на Еквадор, животът е доста суров. Но и най-силното въображение не може да си представи красотата на природата там.

— Вярвам — каза Гали, — че пълната свобода на живота в една дива страна би ме очаровала повече от каквато и да е природна красота. Там навярно можеш да почувствуваш своето лично, човешко достойнство така, както никога не можеш да го почувствуваш в нашите многолюдни градове.

— Да — отговори Стършелът, — това е…

Джема вдигна очи от плетивото си и го погледна. Изведнъж червенина обля лицето му и той спря да говори. Настъпи кратко мълчание.

— Да не би това да е нов пристъп? — попита разтревожен Гали.

— О, нищо ми няма благодарение на вашите лллекарства, които пппроклинах. Отивате ли си вече, Мартини?

— Да. Да вървим, Гали. Ще закъснеем. Джема ги изпрати и скоро се върна. Носеше чаша мляко с разбито яйце.

— Изпийте това, моля ви се — каза тя меко, но настойчиво и отново седна да плете.

Стършелът кротко се подчини.

Половин час никой от тях не проговори. Накрая Стършелът едва чуто каза:

— Синьора Бола!

Тя го погледна. Той късаше ресни от покривката на кушетката, без да повдигне очи.

— Вие не повярвахте, че онова, което разказвах преди малко, е истина — започна той.

— Ни най-малко не се съмнявах, че разказвате измислици — отговори тихо тя.

— Вие сте съвършено права. През всичкото време разправях измислици.

— И за войната?

— За всичко. Изобщо не съм участвувал в тази война. Колкото до експедицията, аз наистина имах няколко приключения и повечето от историите са верни, но не така стана раняването ми. Предполагам, че след като сте открили една Моя лъжа, мога да ви призная всичко.

— Не ви ли се струва, че излишно хабите силите си да измисляте толкова много лъжи? — попита тя. — Мисля, че не си струва труда.

— А какво да направя? Нали знаете вашата английска поговорка: „Ако не задаваш въпроси, няма да те излъжат“. Не ми прави никакво удоволствие да мамя хората така, но трябва Да им отговоря някак, когато ме питат как съм се осакатил. А щом това е нужно, защо да не измисля нещо красиво. Видяхте колко доволен остана Гали.

— Значи предпочитате да задоволите Гали, отколкото да кажете истината?

— Истината! — Той я погледна, като все още държеше разнищения край на покривката. — Искате да кажа истината на тези хора? По-скоро бих отрязал езика си! — После рязко и с някакво особено смущение добави: — Аз още на никого не съм казал истината, но ако искате, ще я кажа на вас.

Тя мълчаливо остави плетивото си. Стори й се, че има! нещо трогателно тъжно в това, че този твърд, потаен и необичлив човек тъй внезапно иска да се довери на една жена, която почти не познава и очевидно не обича.

Последва дълго мълчание. После Джема вдигна глава. Стършелът се беше облегнал на малката масичка и закриваше очи от светлината с наранената си ръка. Джема забеляза, че пръстите му са нервно изопнати и белегът на китката му пулсира. Тя се приближи и тихо произнесе името му. Той се стресна и вдигна глава.

— Аз ззабравих — започна да се извинява той със заекване, — че щях дда ви рразкажа за…

— За нещастния случай, при който сте пострадали. Но ако споменът ви тревожи…

— За нещастния случай? Да, само че нямаше никаква случайност, а просто ме пребиха с един ръжен.

Тя го гледаше в пълно недоумение. С трепереща ръка той вдигна нагоре косата си и погледна Джема усмихнат.

— Няма ли да седнете? Приближете стола си, моля ви. Съжалявам, че аз не мога да ви услужа. — знаете ли, като c припомням сега това, мисля си каква скъпоценна ннаходка щях да бъда за Рикардо, ако беше имал възможност да лекува тогава. Той, като истински хирург, има особенО влечение към счупените кости, а струва ми се, че по онова време всичко чупливо у мене бе строшено — с изключение на врата.

— И на смелостта ви — добави меко Джема. — Но вие може би я смятате за една от нечупливите си принадлежности. Стършелът поклати глава.

— He — каза той, — смелостта ми позакърпиха заедно с всичко останало. Но тогава тя се беше разтрошила като порцеланова чаша. И това е ужасното. Да… бях почнал да ви разказвам за ръжена. Това се случи… чакайте да си припомня… преди около тринадесет години, в Лима. Вече ви казах, че Перу е прекрасна страна, но животът там не е тъй приятен за тези, които като мене попаднат в низините му. Бях прекарал известно време в Аржентина и после в Чили, където се скитах и едва не умрях от глад. В Лима отидох от Валпараисо като момче за всичко на един параход, който превозваше добитък. Не можах да си намеря работа в самия град, затова се отправих към доковете в Каляо1 — да опитам и там щастието си. Край всички подобни пристанища, разбира се, има вертепи, където се събират моряците, и най-после успях да се настаня като прислужник в един ужасен комарджийски дом. Аз готвех, отбелязвах точките на ония, които играеха билярд, разнасях напитки на моряците и дамите им, вършех какво ли не още. Работата не бе твърде приятна, но аз бях доволен и от нея — поне можех да се нахраня, да виждам човешки лица и да слушам нещо като човешка реч. Вие може би си мислите, че това е нищо. Но аз бях лежал наскоро от тропическа треска в един полусрутен бордей, съвсем сам, което ме беше изпълнило с ужас. И тъй, една вечер ме накараха да изведа навън някакъв пиян матрос, който започваше да буйствува. Той беше слязал на брега и проиграл всичките си пари, затова настроението му бе лошо. Аз, разбира се, трябваше да се подчиня, за да не загубя мястото си и да не умра от глад. Но този човек беше два пъти по-силен от мене, аз… аз нямах още двадесет и една година и след треската бях слаб като коте. А матросът носеше и ръжен.

Стършелът млъкна за миг, погледна крадешком Джема и продължи:

— Очевидно той е имал намерение да ме убие, но не беше пресметнал добре ударите си и от мене остана здраво само толкова, колкото е нужно, за да продължа да живея.

——

1 Каляо — пристанището на Лима.

 

— А другите хора не се ли намесиха? Всички ли се уплашиха от един пиян матрос?

Стършелът вдигна очи и се разсмя.

— Другите хора? Комарджиите и притежателите на дома. Аз, разбирате ли, бях техен слуга, тяхна собственост. Те ни обиколиха и безспорно се забавляваха от зрелището. нещата се смятат за добра шега, ако разбира се, не ви се случи да бъдете потърпевшият.

Джема потрепера.

— И какъв беше краят?

— За края не мога да ви кажа много — подир такова премеждие човек обикновено не си спомня какво се е случило през последните няколко дни. Но наблизо имаше параходен лекар, изглежда, някой го е повикал, като видели, че не съм умрял. Той ме позакърпил някак — Рикардо намира, че е извършил това доста лошо, но може би тук има професионална завист. Както и да е, когато дойдох на себе си, видях, че една стара — местна жителка — ме е прибрала от християнско милосърдие — звучи малко странно, нали. Спомням си как седеше свита в ъгъла на колибата, пушеше с черна лула, плюеше по пода и мърмореше под носа си. Добра старица — казваше ми, че мога да умра спокойно, че никой няма да ме безпокои. Но духът на противоречието ме беше завладял и аз реших да живея. Да се върна отново към живота, трудно и понякога ми се вижда, че не си е струвало труда, старицата имаше удивително търпение. При нея останах — колко ли беше? — близо четири месеца лежах в колибата й — някога ревях като луд, а през останалото време бях зъл като ранен звяр. Трябва да ви кажа, че болките бяха доста силни, още в детинството си аз бях разглезен от твърде много неща.

— И после?

— После… пооправих се горе-долу и изпълзях от колибата. Не, не мислете, че направих това от деликатност, от нежелание да злоупотребявам с добрината на една бедна жена. Не ме вълнуваха такива чувства, а просто не можех да понасям вече колибата. Преди малко вие споменахте за моята смелост. Да бяхте ме видели тогава! Най-силните болки започваха надвечер, когато се здрачаваше. А подиробед обикновено лежах сам и следях как слънцето слиза все по-ниско и по-ниско… О, вие не бихте могли да разберете! Аз и сега изтръпвам, като видя залеза! Настъпи дълга пауза.

— И тогава тръгнах из страната с надеждата да намеря някъде работа. Бих полудял, ако трябваше да остана в Лима. Стигнах до Куско1 и там… Но всъщност защо ви измъчвам с тази отдавнашна история — тя дори не притежава качеството да бъде смешна.

Джема повдигна глава и го погледна с дълбоки, сериозни очи.

— Не говорете така, моля ви се — каза тя. Той прехапа устни и откъсна още една нишка от ресните на покривката.

— Ако… ако искате. Страхувам се, че е мъчително за вас да си припомняте.

— Смятате ли, че забравям, когато мълча? Тогава е по-лошо. Но не мислете, че самият спомен е мъчителен. Не, страшното е, че бях загубил власт над себе си.

— Аз… струва ми се, не ви разбирам добре.

— Искам да кажа — почувствувах, че смелостта ми се изчерпва, открих, че съм станал страхливец.

— Сигурно издръжливостта на всеки човек има граница.

— Да, а който е достигнал тази граница веднъж, не знае кога ще се озове на нея пак.

— Бихте ли ми казали — попита Джема колебливо — как така се оказахте изхвърлен на онзи далечен бряг сам, на двадесет години?

— Много просто. У дома, в стария свят, пред мене се откриваше добър живот, но аз избягах от него.

— Защо?

Той се засмя пак със своя рязък, грубоват смях.

— Защо? Предполагам, защото бях самонадеян хлапак. Аз съм отрасъл в много богат дом, дето така ме пазеха и глезеха, Та бях започнал да си представям, че светът е направен от

——

1 Куско — стар град в Перу, древна столица на инките, които са живели в Южна еРика преди идването на европейците.

 

розова вата и захаросани бадеми. Но в един прекрасен ден открих, че човекът, на когото вярвах, ме е лъгал. Защо; трепнахте? Какво има?

— Нищо. Продължавайте, моля ви се.

— Аз открих, че са ме подвели да повярвам в една лъжа. Нещо съвсем обикновено, разбира се, но както ви казах, аз бях млад и самонадеян и мислех, че лъжците отиват в ада. Затова избягах от къщи и се гмурнах в Южна Америка, за да потъна или да изплувам, ако мога — без стотинка в джоба си, без да, знам нито една испанска дума, без нищо освен скъпи навици и бели ръце, с които трябваше да изкарвам хляба си. И естествено, резултатът беше, че се натопих в истинския ад, без да престана да вярвам във въображаемия. И затънах доста дълбоко — изминаха цели пет години, докато експедицията на Дюпре ме намери и ме извади отново на повърхността.

— Пет години! Това е ужасно! А нямахте ли приятели?

— Приятели! Аз… — той се обърна към нея с неочаквана ярост — аз никога не съм имал приятел!

Но след миг, сякаш засрамен от невъздържаността си, той продължи бързо:

— Не бива да вземате това много сериозно. Аз ви предадох всичко в извънредно мрачна светлина, а всъщност не беше толкова лошо през първата година и половина. Бях млад и силен и се справях доста добре, докато не ме беляза матросът,! Но след това не можех да си намеря работа. Чудно е какво сигурно оръжие може да бъде един ръжен, когато се използува, както трябва, а никой не иска да вземе на работа сакат човек

— Какво работехте вие?

— Каквото намерех. Известно време живях, като вършех каква да е работа при робите по захарните плантации — разнасях това-онова, но не излизаше нищо. Надзиратели винаги ме прогонваха — бях куц и не можех нито да се движа бързо, нито да вдигам тежки товари. А освен това и постоянно се появяваше възпалението или дявол я знае каква е проклетата ми болест… След известно време отидох в сребърните мини и се опитах да намеря работа там, но напразно.

Управителите се смееха само при мисълта, че искам работа, а миньорите просто решиха да ме уморят.

— Но защо?

— Такава е, изглежда, човешката природа. Те видяха, че мога да се отбранявам само с една ръка. Това най-после ми дотегна и тръгнах из страната пеш, без посока. Просто скитах с надеждата, че някъде ще се намери нещо.

— Пеш? С този куц крак?

Стършелът я погледна, като изведнъж някак умоляващо въздъхна.

— Аз… аз бях гладен — каза той.

Джема обърна глава малко встрани и подпря брадичката си с ръка. След кратко мълчание той започна отново, гласът му ставаше все по-глух и по-глух.

— Скитах, скитах, докато едва не се побърках, и все нищо! Отидох в Еквадор, а там още по-лошо. Понякога ми попадаха домашни съдове за поправка — аз съм доста добър тенекеджия, изпълнявах малки поръчки или чистех кочини, а друг път… вършех какво ли не. И най-после, един ден…

Тънката му мургава ръка изведнъж се сви в юмрук. Джема вдигна глава и го погледна с тревога. Стършелът се бе обърнал към нея в профил и тя видя, че една вена на челото му бие като чук, с бързи, неравни удари. Джема се наведе напред и нежно сложи ръката си върху неговата.

— Стига толкова. Ужасно е дори да се разказва това. Той погледна нерешително ръката й, поклати глава и продължи твърдо:

— Един ден аз срещнах пътуващ цирк. Нали помните Цирка, който гледахме преди няколко вечери. Този беше нещо подобно, но още по-груб. Разбира се, имаше и бой с бикове. Циркът бе спрял да нощува край шосето и аз се приближих до палатката за милостиня. А времето беше горещо, аз бях изтощен от глад и припаднах пред входа на палатката. В онези дни често ми се случваше внезапно да загубя съзнание като пансионерка със стегнат корсет. Артистите ме прибраха, Дадоха ми коняк, нахраниха ме… и на другата сутрин… ми преДложиха…

Отново последва мълчание.

— Те имаха нужда от гърбаво джудже или от някакъв друг изрод, когото момчета да замерват с кори от портокали й банани, който да ги разсмива… Нали видяхте клоуна онази вечер — и аз бях такъв за около две години. Научих се да изпълнявам номерата. Не бях достатъчно уродлив, но това поправиха лесно — сложиха ми изкуствена гърбица и се постараха да използуват колкото може по-добре куция ми крак и тази ръка… А публиката там не е много взискателна. Попадне ли й живо същество, което може да изтезава тя е доволна. и палячовските дрехи допринасяха много. Лошото беше само, че боледувах често и тогава не можех да играя. Понякога собственикът, когато не беше в настроение, настояваше да изляза на арената по време на пристъпите на болестта, Предполагам, че публиката оставаше особено доволна в такива вечери. Веднъж, спомням си, припаднах от болки посред представлението… Когато се опомних, видях, че публиката се е събрала край мене — тя викаше, крещеше и ме замерваше с…

— Спрете! Не мога да понасям повече! За бога, стига!

Тя стана и запуши ушите си с ръце. Стършелът млъкна и я погледна — в очите на Джема блестяха сълзи.

— Дявол да го вземе! Какъв идиот съм аз! — прошепна той.

Тя прекоси стаята и застана до прозореца. Когато се обърна, Стършелът се беше подпрял отново на масата, покрил очите си с ръка. Той като че ли бе забравил за нейното присъствие. Джема седна до него, без да продума. След дълго мълчание тя каза бавно:

— Искам да ви задам един въпрос?

— Да? — отвърна той, без да помръдне.

— Защо не си прерязахте гърлото?

Той вдигна очи с дълбоко учудване.

— Не очаквах такъв въпрос от вас. А моята работа? Кой би я свършил вместо мене?

— Вашата работа?… Да, разбирам! Вие току-що казахте, че сте страхливец. Но щом сте преживели всичко това, без да се откажете от своята цел, вие сте най-смелият човек, който съм срещала.

Той отново закри очи и стисна горещо ръката й. Обгърна ги мълчание, което сякаш нямаше да има край.

Изведнъж откъм градината прозвъня чист и ясен сопранов глас, който пееше куплети от булевардна френска песен.

Пиеро, ти танцувай, Пиеро, танцувай, мой беден Жано! Да живее безгрижната радост, тъй прекрасна е нашата младост! Ако плача, въздишам пред вас, ако тъжно лице имам аз, господа, туй е само за смях! Хахаха! Господа, туй е само за смях!

Още при първите думи на песента Стършелът изтегли ръката си и се отдръпна от Джема със сподавена въздишка.

— Да, това е Зита — каза той бавно — и нейните приятели офицери. Тя се опита да влезе тук онази вечер, преди да дойде Рикардо. Бих полудял, ако се бе докоснала до мене!

— Но тя не знае — възпротиви се Джема меко, — тя не предполага, че ви причинява болка.

Но Джема хвана ръката му и я стисна тъй силно, като че ли държеше човек, на когото правят операция. Когато песента спря и откъм градината се разнесе дружен смях и ръкопляскания, той вдигна очите си с израз на измъчено животно.

В градината отново избухна смях. Джема стана и отвори прозореца. Зита, метнала кокетно над косите си шарф със златиста бродерия, стоеше на градинската пътека. В ръката си бе вдигнала букетче теменужки, за което, изглежда, се състезаваха трима млади кавалерийски офицери.

— Мадам Рени! — извика Джема.

Лицето на Зита потъмня като буреносен облак.

— Мадам? — каза тя, като се обърна и погледна нагоре предизвикателно.

— Бихте ли помолили приятелите си да говорят малко по-тихо? Синьор Риварес никак не е добре.

Циганката захвърли теменужките на земята.

— Allez-vous-en1 — каза тя, като се обърна рязко към учудените офицери. — Vous m’embetez, meyssieurs.2

Зита излезе бавно на улицата. Джема @затвоnри прозореца.

— Отидоха си — каза тя на Стършела.

— Благодаря. Иззвинявайте, че ви обезпокоих.

— Това не е безпокойство.

Той веднага долови колебанието в гласа й.

— Но — каза той. — Вие не довършихте изречението, синьора. В ума ви остана едно неизказано „но“.

— Щом надничате в главите на хората, не трябва да се обиждате от онова, което прочитате там. Разбира се, не е моя работа, но аз не мога да схвана…

— Моето отвращение от мадам Рени? То се появява само когато…

— Не, чудно ми е как можете да живеете с нея, щом изпитвате такова отвращение. Струва ми се, че това е обидно за нея като жена и като…

— Жена! — Той се изсмя грубо. — Вие я наричате жена? „Мадам“ — туй е само за смях!

— Това не е честно! — каза Джема. — Нямате право да говорите за нея така пред никого, а особено пред друга жена.

Той се обърна настрана и с широко отворени очи се загледа през прозореца в залязващото слънце. Джема спусна пердето и затвори капаците, за да не гледа той залеза. После седна до масата край другия прозорец и взе пак плетивото си.

— Искате ли да запаля лампата? — попита тя след малко.

Той поклати глава.

Когато притъмня съвсем и не се виждаше вече, Джема сви ръкоделието си и го прибра в кошницата. Известно време стоя със скръстени ръце и наблюдава мълчаливо неподвижната фигура на Стършела. Слабата вечерна светлина, която падаше на лицето му, сякаш смекчаваше твърдия му, невежлив и самонадеян израз и подчертаваше скръбните линии около устата. По незнайните пътища на мисълта тя изведнъж си

——

1 Вървете си!

2 Отегчавате ме, господа!

 

представи ясно каменния кръст, който баща й бе издигнал в памет на Артур и надписа на кръста:

„Всичките ти бури и вълни са минали над мен“.

Един час измина в пълно мълчание. Най-после Джема стана и отиде тихо в другата стая. След малко се върна с лампа и спря за миг, като мислеше, че Стършелът е заспал. Но щом светлината огря лицето му, той се обърна.

— Направих ви чаша кафе — каза тя и остави лампата.

— Оставете го някъде за малко. Елате по-близо, моля ви. Той взе двете й ръце в своите.

— Аз размислих — каза той. — Вие сте напълно права — животът ми се е заплел в ужасен възел. Но не забравяйте, че не всеки ден се среща жена, която можеш да… обичаш. А аз… аз бях потънал надълбоко. Аз се страхувам…

— Страхувате се…

— От тъмнината. Понякога не смея да остана сам нощем. Трябва да чувствувам до себе си живо същество, нещо устойчиво. Това е околната тъмнина, която… Не, не! Не това е истинският ад, а вътрешната тъмнина. Там няма нито сълзи, нито скърцане със зъби. Само мълчание… мълчание…

Очите му се разшириха. Джема стоеше неподвижно и едва дишаше, докато той заговори отново.

— Всичко това ви звучи като мистификация, нали? Вие не можете да го разберете — за щастие. Аз просто искам да кажа, че е напълно възможно да полудея, ако се опитам да живея съвсем сам… И не ме съдете много строго, ако можете. Аз все пак не съм такъв груб и жесток човек, за какъвто може би ме смятате.

— Аз не бих могла да ви съдя — отговори Джема. — Не съм страдала колкото вас. Но и аз съм преживяла не малко… други неща. Аз мисля… сигурна съм, че ако от страх пред каквото и да е извършите нещо наистина жестоко, несправедливо или низко, после ще съжалявате. Колкото за останалото — ако вие не сте издържали само в едно, аз знам, че на ваше място бих пропаднала във всичко — бих проклела бога, бих умряла.

Той още държеше ръцете й.

— Кажете ми — започна той много нежно, — извършили ли сте някога в живота си нещо наистина жестоко?

Тя не отговори, само главата й се наклони малко надолу и две големи сълзи паднаха на ръката му.

— Кажете ми! — прошепна той горещо и още по-силно стисна ръцете й. — Кажете ми! Аз ви разказах за всичките си страдания.

— Да… веднъж… много отдавна. И то на човека, когото обичах повече от всичко на света.

Ръцете на Стършела трепереха силно и продължаваха все така да стискат нейните.

— Той беше наш другар — продължи Джема — и аз повярвах в една клевета срещу него — в една обикновена нагла лъжа, измислена от полицията. Аз го ударих по лицето като предател. Той си отиде и се удави. А след два дни научих, че е бил напълно невинен. Може би този спомен е по-лош от който и да е от вашите. Бих отрязала дясната си ръка, за да поправя извършеното от нея.

Нещо стремително и опасно, нещо, което Джема не беше виждала по-рано, блесна в очите му. Той наведе неочаквано глава и целуна ръката й.

Тя се отдръпна уплашено.

— Недейте! — извика тя умоляващо. — Моля ви се, не правете това никога вече! Вие ме оскърбявате!

— Не мислите ли, че и вие сте оскърбили човека, когото убихте?

— Човекът… когото убих… А, Чезаре идва най-после! Аз… аз трябва да си отивам!

Когато Мартини влезе в стаята, свари Стършела да лежи сам, до него стоеше недокоснатата чаша с кафе, а той тихо, някак унило и равнодушно проклинаше, но това изглежда не го удовлетворяваше.