Етел Лилиан Войнич
Стършел (14)

СЕДМА ГЛАВА

Един ден през първата седмица на януари Мартини, който бе разпратил покани за ежемесечното събрание на литературния комитет, получи от Стършела лаконична, написана с молив записка: „Много съжалявам, не мога да дойда“. Това го ядоса малко, тъй като в поканата имаше забележка: „въпросът е важен“. Такова пренебрежително отношение му се стори почти дръзко. .Още повече че през деня се бяха получили три различни писма, които съдържаха лоши новини, а и вятърът духаше от изток1, така че Мартини се чувствуваше разстроен и раздразнен. Затова когато на събранието д-р Рикардо попита: „Риварес не е ли тук?“, той отговори твърде сърдито:

— Не. Той изглежда е зает с нещо по-интересно и не може или не иска да дойде.

— Наистина, Мартини — каза раздразнено Гали, — вие сте най-предубеденият човек във Флоренция. Щом някой не ви се нрави, всичко, което той върши, ви се струва лошо. Как може да дойде Риварес, когато е болен?

— Кой ви каза, че е болен?

— Нима не знаете? Той лежи вече четвърти ден.

— Какво му е?

— Не зная. Заради болестта си трябваше да отложи срещата, която ми беше определил за четвъртък. Когато наминах снощи, ми казаха, че е много болен и не може да приеме никого. Мислех, че Рикардо се е погрижил за него.

——

1 Вятърът духаше от изток — в Италия източният вятър идва от Африка и е сух, Дразнещ и наситен с прах.

 

— Аз не знаех. Още тази вечер ще се отбия и ще видя дали се нуждае от нещо.

На следната утрин Рикардо, съвсем бледен и уморен, влезе в малкия кабинет на Джема. Тя седеше до масата и монотонно диктуваше редове от цифри на Мартини, който с лупа в едната ръка и с тънко подострен молив в другата нанасяше едва забележими бележки върху страниците на една книга. Джема направи знак с ръка да се пази тишина. Рикардо знаеше, че когато човек пише шифър, не трябва да бъде смущаван, и седна на канапето зад Джема, като се прозяваше и с мъка държеше очите си отворени.

— 2, 4; 3, 7; 6, 1; 3, 5; 4, 1 — равномерно като машина звучеше гласът на Джема; — 8, 4; 7, 2; 5, 1; с това свършва изречението, Чезаре.

Тя отбеляза на листа с карфичка точно докъде е стигнала и се обърна:

— Добро утро, докторе. Колко отпаднал изглеждате! Да не сте болен?

— Нищо ми няма — само съм уморен. Прекарах една ужасна нощ с Риварес.

— С Риварес?

— Да. Бях при него цялата нощ, а сега трябва да отида при моите пациенти в болницата. Дойдох само да попитам дали не можете да се сетите за някого, който би се грижил за него през следните дни. Намира се в страшно състояние. Аз, разбира се, ще направя всичко, каквото мога. Но сега нямам време, а той не иска и да чуе за милосърдна сестра.

— Но какво му е?

— Струва ми се, че много неща са се събрали. Преди всичко…

— Преди всичко закусили ли сте?

— Да, благодаря ви. Риварес без съмнение не е добре с нервите си. Но главната причина за болестта му е една стара рана, която, по всичко личи, е била непростимо занемарена. Общо взето, здравето му е съвсем разнебитено. Предполага че по време на войната в Южна Америка — когато са го ранили, не са му оказали нужната помощ. Вероятно всичко било направено набързо и не съвсем грижливо. Той е щастлив че изобщо е останал жив. Но Риварес е предразположен към хроническо възпаление и всяка дреболия може да предизвика криза…

— Опасно ли е това?

— не. Главната опасност при такива случаи е, че пациентът може да стигне до отчаяние и да вземе арсеник.

— Значи има силни болки.

— Просто ужасни. Не знам как издържа. През нощта бях принуден да му дам опиум — мразя да прибягвам към това при нервно болни. Но трябваше някак да се спре болката.

— Струва ми се, че нервите му са разстроени.

— Много, но е извънредно волев. Снощи, преди да загуби съзнание от болки, самообладанието му беше учудващо. Но към края на нощта ми създаде големи грижи. И откога, мислите, че е в такова състояние? Цели пет нощи. А край него няма жива душа освен глупавата му хазяйка, която няма да се събуди, дори и да се срути къщата, а и каква полза, ако се събуди.

— А балерината?

— Да, това е интересно, той не й позволява да се доближи до него. Изпитва необясним ужас от нея. Изобщо това е най-непонятният човек, който съм срещал — целият изтъкан от противоречия.

Рикардо извади часовника си и го погледна. Лицето му беше загрижено.

— Ще закъснея за болницата — но какво да се прави. Днес помощникът ми ще трябва да започне работа без мене. Съжалявам, че не знаех за болестта на Риварес по-рано — не биваше да го оставяме да се мъчи така, нощ подир нощ.

— А защо не е изпратил някого да ни каже, че е болен? — прекъсна го Мартини. — Би трябвало да знае, че няма да го оставим сам!

— А вие, докторе, можехте да извикате някой от нас снощи, вместо да се изморявате така — каза Джема.

— Аз исках да извикам Гали, мила синьора, но Риварес така се разсърди от това предложение, че не посмях. Когато го запитах кого би желал да повикаме, той ме погледна ужасено, после закри очите си с ръце и каза: „Не им съобщавайте, те ще се смеят!“ Изглежда, завладяла го е мисълта, че хората ще му се смеят — за какво, не можах да разбера. Говореше все на испански. Но болните понякога правят най-странни неща.

— Кой е при него сега? — попита Джема.

— Никой освен хазяйката и прислужницата й.

— Аз ще отида при него — каза Мартини.

— Благодаря. Ще се отбия пак довечера. Ще намерите едно листче с писмените ми указания в чекмеджето на масата до големия прозорец, а опиумът е на полицата в другата стая. Ако започнат пак болките, дайте му още една доза — не повече. Но в никакъв случай не оставяйте шишенцето близо до него — може да се изкуши да вземе по-голямо количество.

Когато Мартини влезе в затъмнената стая, Стършелът бързо изви глава, протегна му горещата си ръка и каза, като безуспешно се мъчеше да говори с обикновения си небрежен тон:

— А, Мартини! Вие идвате да ми се карате за коректурите. Не ми се сърдете, че не се явих на заседанието на комитета снощи, защото не съм съвсем добре и…

— Оставете комитета! Преди малко срещнах Рикардо и дойдох да видя не мога ли да ви бъда полезен с нещо. Лицето на Стършела застина.

— О, така ли! Много мило от ваша страна, но нямаше никаква нужда. Аз съм само малко неразположен.

— Така и разбрах от Рикардо. Струва ми се, че той е бил тук цялата нощ.

Стършелът гневно прехапа устни.

— Благодаря ви, сега съм добре и нямам нужда от нищо.

— Тогава аз ще поседя в съседната стая. Може би предпочитате да бъдете сам. Ще оставя вратата притворена, за да чуя, ако ме повикате.

— Моля ви, не се безпокойте. Действително нищо няма да ми трябва. Напразно ще си изгубите времето заради мене.

— Глупости! — прекъсна го Мартини рязко. — Защо се мъчите да ме заблуждавате? Да не мислите, че нямам очи? Лежете спокойно и се опитайте да заспите, ако можете.

Мартини отиде в съседната стая, като остави вратата открехната, и седна да чете. След малко той чу как Стършелът се обърна неспокойно един-два пъти. Мартини остави книгата й се ослуша. За миг беше тихо, после пак започнаха неспокойните движения, чу се бързото, тежко дишане на човек, който стиска зъби, за да не изохка. Мартини влезе при болния.

— Мога ли да ви помогна с нещо, Риварес?…

Отговор не последва и Мартини отиде до леглото. Измъчен и бледен, Стършелът го погледна и поклати мълчаливо глава.

— Да ви дам ли още малко опиум? Рикардо каза, че може, ако болките се усилят много.

— Не, благодаря. Мога да потърпя още малко. Може да стане по-лошо после.

Мартини вдигна рамене и седна до леглото. Цял час, който му се стори безконечен, той мълчаливо наблюдава болния. После стана и донесе опиума.

— Риварес, това не може да продължава така. Ако вие можете все още да търпите, аз не мога. Трябва да вземете опиум.

Стършелът се подчини, без да проговори, след това се обърна настрана и затвори очи. Мартини седна пак и се заслуша в дишането му, което постепенно ставаше по-дълбоко и равно.

Стършелът беше много изтощен и спа дълго, непробудно. Час подир час той лежеше, без да се помръдне. Няколко пъти през деня и вечерта Мартини се приближава до леглото и се вглежда в неподвижния Риварес — дишането му беше единственият признак на живот. Лицето му бе тъй бледно и безжизнено, че най-после Мартини се уплаши — дали не му бе дал много голяма доза опиум? Ранената лява ръка лежеше над одеялото и Мартини я раздвижи леко, за да събуди спящия. Незакопчаният ръкав се свлече и разкри няколко дълбоки и страшни белези от китката до лакътя.

— Представяте ли си как е изглеждала тази ръка, когато раните са били пресни? — чу се гласът на Рикардо от дъното на стаята.

— А, дойдохте ли най-после! Слушайте, Рикардо — безкрайно ли ще спи този човек? Дадох му една доза преди около десет часа и оттогава не е помръднал нито един мускул. Рикардо се наведе и заслуша.

— Нищо, дишането му е съвсем нормално. Това е само от голямо изтощение — но какво можем да очакваме след такава нощ. Възможно е да има още един пристъп към сутринта. Надявам се, че някой ще поседи край него.

— Да, Гали. Изпрати да ни обадят, че ще дойде в десет часа.

— Вече е към десет. А — той се събужда! Кажете на прислужницата да стопли бульона. Спокойно, спокойно, Риварес! Няма нужда да ме нападате — аз не съм епископ!

Стършелът се понадигна, като гледаше пред себе си уплашено.

— Мой ред ли е сега? — промърмори той на испански. — Забавлявайте публиката още една минута. Аз… А! Не ви видях, Рикардо. — Той огледа стаята и озадачено прокара ръка по челото си. — Мартини! Аз мислех, че сте си отишли. Навярно съм заспал.

— Спахте през последните десет часа като спящата красавица. А сега ще изпиете един бульон и ще поспите пак.

— Десет часа! Мартини, а нима вие стояхте тук през всичкото време?

— Да. Бях започнал вече да се страхувам, че съм ви дал твърде голяма доза опиум.

Стършелът го погледна лукаво.

— Не ви провървя този път! Колко тихи биха станали заседанията на комитета без мене! По дяволите, какво искате,! Рикардо? За бога, оставете ме на мира! Ужасно мразя да ме измъчват лекари.

— Добре, изпийте това и ще ви оставя на спокойствие. Но след ден-два ще дойда пак и ще ви прегледам хубаво. Мисля,; че най-лошото вече мина. Сега не приличате толкова на призрак, появил се на угощението.

— Скоро ще ми мине съвсем, благодаря ви. А този кой е — Гали? Изглежда, че всичките грации са се събрали тази вечер при мене.

— Аз ще остана при вас през нощта.

— Глупости! Нямам нужда от никого. Вървете си в къщи — всички. Дори и да имам нов пристъп — не можете да ми помогнете. Повече опиум няма да вземам — той е добро лекарство, но само за един път.

— Боя се, че имате право — каза Рикардо. — Но не винаги е тъй лесно да се изпълни такова решение. Стършелът го погледна и се усмихна.

— Не се страхувайте! Ако имах такива склонности, навярно отдавна щях да се пристрастя.

— Във всеки случай няма да ви оставим сам — каза сухо Рикардо. — Гали, елате за малко в другата стая, искам да ви кажа нещо. Лека нощ, Риварес. Ще намина утре.

Мартини се канеше да ги последва в другата стая, когато чу името си, произнесено с тих глас. Стършелът му бе протегнал ръката си.

— Благодаря ви!

— Празна работа! Спете!

Когато Рикардо си отиде, Мартини остана още няколко минути в предната стая, за да поговори с Гали. На излизане от къщата той чу, че пред градинската врата спря карета, видя, че от нея слезе жена, която тръгна по пътеката. Беше Зита — тя очевидно се връщаше от някакво вечерно забавление. Мартини свали шапка и й направи път да мине, после тръгна през тъмната уличка към Поджа империале1. След малко градинската врата се хлопна и по уличката се чуха бързи стъпки.

— Почакайте! — извика Зита.

Когато той се обърна, за да я пресрещне, тя изведнъж спря, после тръгна бавно към него, като влачеше едната си ръка по оградата от жив плет. Улицата се осветяваше само от един фенер на ъгъла и Мартини видя при слабата светлина, че Зита е навела глава, смутена или засрамена.

— Как е той? — попита тя, без да вдигне очи.

— Много по-добре от сутринта. Почти през целия ден спа и сега изглежда по-малко изтощен. Мисля, че кризата вече минава.

Тя продължаваше да гледа в земята.

— Много лошо ли беше този път?

Пол:

——

1 империале — название на хълм край град Флоренция.

 

— Струва ми се, че едва ли би могло да бъде по-лошо.

— Така и мислех. Щом не ме пуска да вляза в стаята, значи е зле.

— Той често ли има такива кризи?

— Зависи… това става съвсем неравномерно. Миналото; лято в Швейцария беше много добре. Но предишната зима, когато бяхме във Виена, прекара много тежко. Понякога не ми позволява да се доближа до него цели дни. Той мрази да съм край него, когато е болен.

Тя погледна Мартини за миг и като наведе очите си отново, продължи:

— Той винаги ме изпращаше под някакъв предлог на бал, на концерт или където и да е, щом усетеше, че ще има криза. Тогава се заключваше в стаята си. Аз се връщах обратно и сядах пред вратата му — би побеснял, ако знаеше. Той навярно ще пусне кучето, ако скимти отвън, но не и мене. Струва ми се, че него обича повече.

В тона й звучеше някакъв особен сърдит укор.

— Надявам се, че занапред няма да бъде толкова лошо — каза Мартини меко. — Доктор Рикардо ще се заеме сериозно с болестта му. Може би ще има по-чувствително подобрение. Във всеки случай той успява да облекчи болките му. Но друг път по-добре е да ни съобщавате веднага. Той щеше да страда много по-малко, ако се бяхме научили навреме. Лека нощ!

Мартини протегна ръката си, но Зита се отдръпна бързо.

— Не разбирам защо искате да се ръкувате с неговата метреса.

— Както обичате — промърмори смутено Мартини. Зита тропна с крак.

— Аз ви мразя! — извика тя и обърна към него горящите си като разпалени въглени очи. — Мразя всички ви! Идвате тук и му говорите за политика. И той ви позволява да седите при него цяла нощ и да му давате лекарства, за да не чувствува болки, а аз дори не смея да надникна през вратата! Какво е той за вас? Какво право имате да ми го отнемате? Аз ви мразя! Мразя ви! Мразя ви!

Тя избухна в неудържим плач, спусна се назад в градината и хлопна вратата под носа му.

„Боже мой — мислеше си Мартини, като се отдалечаваше по уличката, — това момиче е наистина влюбено в него! Странно, много странно…“