Етел Лилиан Войнич
Стършел (11)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Монсиньор Монтанели пристигна във Флоренция в началото на октомври. Неговото посещение развълнува целия град. Той беше известен проповедник и представител на новото течение в католическата църква. Хората с нетърпение очакваха да чуят неговото тълкуване на „новата доктрина“, проповедта му за мир и любов, която трябваше да излекува скърбите на Италия. Назначаването на кардинал Гици за държавен секретар на Ватикана вместо омразния на всички Ламбручини повдигна още повече общото въодушевление. А именно Монтанели бе човекът, който можеше да поддържа това настроение.

Безукорната строгост на живота му беше достатъчно рядко явление между висшите сановници на римската църква, за да не привлече вниманието на хората, които бяха свикнали да смятат изнудването, подкупите и недостойните интриги почти неразривно свързани с кариерата на духовниците. Оснен това Монтанели действително беше талантлив проповедник; хубавият глас и личният чар можеха да му осигурят успех винаги и навсякъде.

Грасини, както обикновено, полагаше всички усилия да доведе новопристигналата знаменитост в своя дом. Но това не беше толкова лесно. Монтанели отговаряше на всички покани с учтив, но ясен отказ, извиняваше се с разклатеното си здраве и своята заетост, като казваше, че няма нито сили, нито свободно време да се явява в обществото.

— Какви всеядни животни са съпрузите Грасини! — каза с презрение Мартини на Джема, като пресичаха площад „Синьориа“ в една светла и студена неделна утрин. — Забелязахте ли с какъв поклон удостои той каляската на кардинала? За тях е все едно кой е човекът, стига за него да се говори. В живота си не съм срещал такива ловци на лъвове като тях. През август търчаха след Стършела, а сега — след Монтанели. Надявам се, че негово преосвещенство се чувствува поласкан от вниманието им, което вече е било оказано на цял рояк авантюристи.

Те бяха слушали проповедта на Монтанели в катедралата; грамадният храм беше така препълнен с посетители, че Мартини, като се боеше да не би Джема да получи отново главоболие, я беше убедил да излязат преди края на службата. Той използува слънчевата сутрин, първата след цяла седмица дъждове, като повод да й предложи една разходка до залесените хълмове край Сан Николо.

— Не! — отговори Джема. — Иска ми се да се поразходим, ако имате време, но не към хълмовете. Нека вървим край Арно1. Монтанели ще мине оттук на връщане от черквата, а и аз като Грасини искам да видя тази знаменитост.

— Че нали току-що го видяхте.

— Не отблизо. В катедралата имаше толкова народ, а когато-

——

1 Арно — река, която минава през град Флоренция.

 

мина с каляската, беше гърбом към нас. Ако идем към моста, непременно ще го видим — той е отседнал наблизо, край Арно.

— Но какво е това внезапно желание да видите Монтанели? Вие никога не сте се интересували от прочути проповедници.

— Интересувам се не от проповедника, а от човека. Искам да видя колко се е променил от последния път, когато го срещнах.

— Кога беше това?

— Два дни след смъртта на Артур.

Мартини я погледна тревожно. Те бяха излезли край Арно и сега Джема гледаше водата с оня разсеян и нищо невиждаш поглед, който той никак не обичаше.

— Джема, мила — каза той след малко, — нима тази печална история ще ви преследва цял живот? Всеки е правил грешки на седемнадесет години.

— Не всеки от нас на седемнадесет години е убил най-скъпия си приятел — отговори тя унило и като се облегна на каменния парапет на моста, погледна към реката.

Мартини замълча. Той почти се страхуваше да й говори, когато тя изпаднеше в такова състояние.

— Не мога да погледна водата, без да си спомня — каза тя и бавно вдигна очи. По тялото й премина нервна тръпка. — Нека походим още малко, Чезаре, студено е, когато се стои на едно място.

Те минаха по моста мълчаливо и тръгнаха нагоре по реката. След малко тя заговори отново:

— Какъв прекрасен глас има този човек! В него има нещо, което не съм доловила в друг човешки глас. Струва ми се, че тук се крие половината от тайната на неговото обаяние.!

— Чудесен глас — потвърди Мартини, като се улови за новата тема на разговор с надежда да откъсне Джема отЁ ужасния спомен, събуден от реката. — Независимо от гласа му, той е един от най-добрите проповедници, които съм слушал, но мисля, че тайната на обаянието му се крие по-дълбоко — в начина на живот, който тъй много го отличава от останалите духовници. Не знам дали бихте намерили поне

един друг висш сановник в цялата италианска църква — освен самия папа — с толкова неопетнена репутация. Спомням си, че миналата година, когато бях в Романя и минах през неговата епархия, видях как сурови планинци чакат на дъжда само за да го видят или да се докоснат до дрехата му. Там го почитат почти като светец, а това е много, защото хората в оня край мразят всеки, който носи расо. Казах на един стар селянин — истински контрабандист, — че ми прави впечатление предаността им към епископа, а той ми отговори: „Ние не обичаме поповете, защото са лъжци. Обичаме само монсиньор Монтанели. Той никога не е излъгал или постъпил несправедливо.“

— Чудя се — каза Джема сякаш на себе си — дали той знае какво мислят хората за него.

— Защо да не знае? Смятате, че това не е вярно?

— Аз знам. че не е вярно.

— Откъде знаете?

— Той сам ми каза.

— Той? Монтанели? Джема, какво искате да кажете?

Тя вдигна косата, паднала на челото й, и се обърна към Мартини. Те спряха отново. Той се облегна на парапета, а Джема започна бавно да чертае линии по земята с върха на чадъра си.

— Чезаре, ние сме приятели от толкова години, а аз никога не съм ви разказвала какво всъщност се случи с Артур.

— Няма нужда да ми казвате, мила — прекъсна я той бързо. — Аз вече знам всичко.

— От Джовани?

— Да. Преди смъртта си той ми разправи това една нощ, докато седях при него. Той каза… Джема, сега, когато стана дума за това, по-добре е да не крия истината… Той каза, че вие постоянно се измъчвате от спомена за този нещастен случай и ме помоли да ви бъда другар, да се старая да ви отвличам от тези мисли. И аз съм се старал, мила, макар че може би безуспешно.

— Зная — отговори тя тихо и вдигна за миг очите си. — Трудно щеше да ми бъде без вашата дружба. Но Джовани не ви е казал за монсиньор Монтанели, нали?

— Не, аз не знаех, че той има нещо общо с тази история. Джовани ми разказа за шпионина и за…

— За това, че аз ударих Артур и той се удави. А аз ще ви кажа за Монтанели.

Те се върнаха към моста, по който трябваше да мине каляската на кардинала. Джема заговори, като не откъсваше очи от водата.

— По онова време Монтанели беше каноник и ректор на духовната семинария в Пиза. Преподаваше уроци по философия на Артур, а и по-късно, когато Артур постъпи в университета, продължи да се занимава с него. Те бяха много привързани един към друг и приличаха по-скоро на двама влюбени, отколкото на учител и ученик. Артур боготвореше дори земята, до която се докосваше Монтанели. Помня как веднъж ми каза, че ако загуби своя „padre“ — той винаги така наричаше Монтанели — ще се удави… Вие знаете историята с шпионина. На другия ден баща ми и Бартънови — заварените братя на Артур, ужасни хора — търсиха трупа в пристанището чак до вечерта, а аз седях сама в стаята си и мислех за своята постъпка…

Тя поспря за миг и продължи отново:

— Късно вечерта баща ми дойде при мене и каза: „Джема, детето ми, слез долу, искам да се видиш с един човек“. И когато слязохме, намерих в кабинета един студент от групата — разтреперан и бял като платно. Той ни каза за второто писмо на Джовани от затвора. В него се съобщавало, че той научил от надзирателя за Карди, който през време на изповед изтръгнал признание от Артур. Помня, че студентът ми каза: „Сега имаме една утеха — знаем, че Артур е невинен“. Татко държеше ръцете ми и се мъчеше да ме успокои — той тогава не знаеше за плесницата. Аз отново се качих в стаята си и седях цяла нощ сама. На сутринта баща ми и Бартънови отидоха пак на пристанището. Те още се надяваха да открият трупът!

— Но не можаха да го намерят, нали?

— Не, навярно водата го е изхвърлила в морето, но те не губеха надежда. Бях сама в стаята си, когато прислужницата ми каза, че един свещеник е идвал, но като разбрал, че баща ми е на пристанището, си отишъл. Сетих се, че е Монтанели,

изтичах през задния вход и го настигнах при вратата на градината. Когато му казах: „Каноник Монтанели, искам да поговоря с вас“, той се спря и зачака мълчаливо. Ах. Чезаре. ако бяхте видели лицето му! Месеци наред неможех да го забравя! Казах му: „Аз съм дъщерята на доктор Уорън, дойдох да ви призная, че аз убих Артур“. Разказах му всичко, а той стоеше и слушаше като вкаменен. Когато свърших, проговори: „Нека се успокои сърцето ти, мое дете. Не ти, а аз съм неговият убиец, защото аз го измамих и той разбра това“. После се обърна и излезе, без да каже ни дума повече.

— И после?

— Не знам какво е станало с него след това. Същата вечер научих, че е припаднал на улицата и го занесли в една къща близо до пристанището. Нищо повече не знам. Баща ми правеше всичко, което е възможно, за мене. Като му разказах какво съм направила, той остави работата си и веднага ме отведе в Англия, където нищо нямаше да ми напомня за случилото се. Страхуваше се да не би и аз да свърша във водата и по едно време наистина не бях далеч от тази мисъл. Но после, знаете, когато разбрахме, че баща ми е болен от рак, аз трябваше да дойда на себе си — нямаше кой друг да го гледа. След смъртта му децата останаха на моите ръце, докато по-големият ми брат ги прибра в своя дом. А после дойде Джовани, Знаете ли, отначало ние просто се страхувахме да се срещнем:м — този ужасен спомен беше винаги между нас. Той така много се измъчваше: за своята отговорност за това нещастно негово писмо от затвора. Но струва ми се, че точно общата скръб ни сближи.

Мартини се усмихна и поклати глава.

— Може да е било така за вас — каза той, — но Джовани беше решил за себе си още от първата ви среща. Спомням си връщането му в Милано след първото му посещение в Ливорно. Той така бълнуваше за вас, та ми се струваше, че ще се поболея от приказките му за англичанката Джема. Дори мислех, че ще ви намразя. А, ето кардинала!

Каляската мина по моста и спря пред една голяма къща на брега на Арно. Монтанели се беше облегнал на възглавниците, сякаш бе много уморен и не се интересуваше вече от въодушевената тълпа, събрала се пред входа, за да го види. Вдъхновението, което озаряваше лицето му в катедралата, беше угаснало и сега, на слънчевата светлина, ясно личаха следите на грижи и умора. Когато той слезе от каляската и отмина към къщата с тежката и унила походка на уморената и грижовна старост, Джема се обърна и тръгна бавно към моста. В лицето й за миг сякаш се бе отразил неговият повехнал и безнадежден израз. Мартини вървеше до нея мълчаливо.

— Често съм се чудела — почна Джема след малко — какво искаше да каже той, когато говореше, че го е измамил. Понякога ми е идвало на ум…

— Да?

— Това е твърде странно, но те двамата тъй много си приличаха.

— Кои?

— Артур и Монтанели. И не само аз бях забелязала това. А и в отношенията между членовете на семейството имаше нещо загадъчно. Мисис Бартън. майката на Артур, беше най-милата жена, която съм виждала. И тя имаше такова одухотворено лице като Артур, а мисля, че и по характер си приличаха. Но тя винаги изглеждаше някак уплашена, като престъпник, хванат на местопрестъплението. А жената на заварения й син се отнасяше с нея така. както човек не би се отнасял с кучето си. Самият Артур поразително се отличаваше от тези вулгарни Бартънови. В детските години, разбира се, много неща се приемат безкритично, но по-късно често съм си мислила дали всъщност Артур беше от Бартънови.

— Може би той е научил нещо за майка си и в действителност това е станало причина за самоубийството му, а съвсем не историята с Карди — прекъсна я Мартини. Това беше единствената утеха, която му дойде на ум.

Джема поклати глава.

— Ако бяхте видели лицето му, след като го ударих, нямаше да мислите така, Чезаре. Може би е истина моето предложение за Монтанели, вероятно е истина… Но и това, което аз сторих, е вече сторено.

Те повървяха известно време мълчаливо.

— Мила моя — каза Мартини най-после, — ако имаше начин да се промени нещо, което е вече извършено, би си струвало да размишляваме върху старите си грешки. Но щом няма, нека оставим мъртвите на мира. Тази история е ужасна и все пак бедният младеж е по-щастлив от мнозина, които останаха живи — от тези, които сега са в изгнание или по затворите. За тях трябва да мислим; ние нямаме право да разкъсваме сърцата си от скръб по мъртвите. Спомнете си какво казва вашият любим Шели: „Миналото принадлежи на смъртта, бъдещето е твое“. Използувайте го, докато е още ваше, и не мислете за лошото, което сте направили някога, а за хубавото, което можете да направите сега.

Искрено загрижен, Мартини неусетно беше хванал ръката на Джема, но той я пусна веднага и се отдръпна, щом чу един тих, студен и провлечен глас зад гърба си.

— Монсиньор Монтанннели — казваше този унил глас — е безспорно такъв, какъвто казвате вие, драги докторе. Той дори е прекалено добър за този грешен свят и би трябвало да бъде любезно отправен към отвъдния. Сигурен съм, че той там ще произведе също такава сензация, както и тук. Там навярно има много стари духове, които още никога не са виждали такава рядкост — честен кардинал. А духовете особено много обичат новостите…

— Откъде знаете? — попита гласът на доктор Рикардо с едва сдържано раздразнение.

— От светото писание, драги господине. Според евангелието, ако може да му се вярва, дори и най-уважаваният от духовете е имал склонност към странните съчетания. А ккардинал и честност — това е според мене едно доста странно съчетание, несъвместимо като например раци с мед… А, синьор Мартини и синьора Бола! След дъжда сега времето е чудесно, нали? Чухте ли новия Савонарола1?

Мартини се обърна рязко. Стършелът с пура в уста и с оранжерийно цвете на петлицата беше протегнал тънката си ръка в елегантна ръкавица. Сега, когато слънцето блестеше в

——

Савонарола, Джироламо (1452–1498) — флорентински проповедник, известен с ораторския си талант.

 

безукорно лъснатите му обуща и отблясъците на водата играеха по усмихнатото му лице, той се стори на Мартини по-малко недъгав и по-самонадеян отвсякога. Те се ръкуваха — единият дружески, а другият — с нежелание, когато Рикардо изведнъж извика:

— Синьора Бола не е добре!

Тя беше така пребледняла, че лицето й, засенчено от шапката, изглеждаше почти восъчно, а панделките на шията й се движеха в такт с биенето на сърцето й.

— Ще се прибера в къщи — едва можа да каже тя.

Извикаха карета и Мартини седна до Джема, за да я изпрати. Стършелът се беше навел да оправи дрехата й, която висеше над колелото, и когато повдигна внезапно очи към лицето на Джема, Мартини видя как тя се отдръпна ужасена.

— Джема, какво ви е? — попита той на английски, когато потеглиха. — Какво ви каза този негодник?

— Нищо, Чезаре. Той няма никаква вина. Аз… аз се изплаших…

— Изплашихте се?

— Да, стори ми се…

Тя покри очите си с ръка и Мартини почака мълчаливо, докато дойде отново на себе си. Лицето й вече добиваше естествения си цвят.

— Вие сте напълно прав — каза тя най-после, като се обърна към Мартини и заговори с обикновения си глас. — Да се връщаме към страшното минало е съвсем безполезно. Това така разстройва нервите, че започваш да си представяш най-невероятни неща. Никога вече няма да говорим по този въпрос, Чезаре, защото ще започна да намирам сходство с Артур у всеки срещнат. Това е нещо като халюцинация, някакъв кошмар посред бял ден. Преди малко, когато това ужасно конте се приближи до мене, си представих, че виждам Артур.