Хуан де Мена
Смъртта на Лоренсо Де Авалос (Откъс)

Бе майка явно по жалейката и черна,

набързо турната, след като бе видяло

окото й в носилка кървавото тяло

на тоз, що бе отгледала с любов безмерна.

Небето хули тя, в проклятия избухва,

със нови болки покосява свойто здраве

и толкоз мъка силите й съкрушава,

че клета на земята прималняла рухва.

 

Дере сама лицето си със всичка сила,

с пестници бие се жестоко по гръдта,

целува своя син в студената уста,

кълне ръката, що го беше умъртвила,

кълне войната, що това й зло навлече,

избира жалба от свирепа по-свирепа,

отказвайки се от утехата нелепа,

и още жива сякаш е умряла вече.

 

Безспир ридаейки, тя вика страховито:

„О ти, убиецо на моя син тъй мил!

Да беше мен убил, а него пощадил:

не бих се била като него упорито;

туй би било за мене по-достойно нещо,

по-малък и грехът, убиецо, за тебе

и ти не би почернил неговия жребий,

ни мене би оставил да скърбя горещо.

 

Смъртта да бе ме преди него сполетяла,

очите ми на братята си пред очите

би склопил моят син с ръцете си честити

и аз веднъж бих само на света умряла,

а тъй безбройно пъти ще умирам клета,

додето му измивам кървавите рани

с печални топли сълзи, сълзи невидяни,

макар от майка му покрусена пролети“.