Джон Стайнбек
Червеното пони (2)

II. ГОЛЕМИТЕ ПЛАНИНИ

Сред жужащия пек на летния следобед малкото момче Джоди равнодушно се въртеше из ранчото и търсеше с какво да се захване. Ходил бе хлапакът вече до хамбара, замерял бе с камъни лястовичите гнезда под стряхата, докато всичките глинени къщички се бяха срутили и изсипали своите постели от слама и мръсна перушина. След това зареди в къщи капан за плъхове с примамка от парче бяло сирене и го постави там, където доброто старо куче Дъбълтри Мът щеше да навре нос и да се нарани. Джоди не вършеше това в пристъп на жестокост, а само защото се отегчаваше през дългия горещ следобед. Дъбълтри Мът навря глупавия си нос в капана, удари се изквича от болка и закуца нанякъде с окървавени ноздри. Където и да го болеше, Мът куцаше. Така бе свикнал. Навремето като малък Мът беше попаднал във вълчи капан и оттогава все куцаше дори когато му се караха.

Когато Мът изквича, майката на Джоди извика от къщата:

— Джоди! Стига си мъчил кучето, намери си някаква работа.

Джоди се почувствува негодник и затова замери Мът с камък После взе от тераската прашката си и се запъти към храсталаците за да се опита да убие някоя птичка. Биваше я прашката, беше купешки ластици, но макар че доста често бе стрелял с нея по птици, никога нищо не бе улучил. Той мина през зеленчуковата градина, като риташе с босите си палци в праха.

По пътя намери идеален камък за прашка, кръгъл, леко сплескан и достатъчно тежък, за да лети добре. Нагласи го в кожичката на оръжието си и продължи към храсталаците. Очите му се присви ха, устата мърдаше от напрежение; за пръв път през този следобед, Джоди имаше някаква цел. В сянката на храсталаците малките птички бяха много заети, ровеха из окапалите листа, подхвръкваха неспокойно на няколко крачки и отново започваха да ровят. Джоди, обтегна ластиците на прашката и предпазливо започна да се приближава. Един малък дрозд престана да рови, погледна го и се сви готов да литне. Джоди се примъкна по-наблизо, като придвижваше бавно крак след крак. Когато стигна на двадесет фута^[1], вдигна внимателно прашката и се прицели. Камъкът изфуча; дроздът хвръкна и се натъкна право на него. И малката птичка падна със строшена глава на земята. Джоди изтича и я вдигна.

— Ха така, улучих те — каза той.

Мъртва, птичката изглеждаше много по-малка. Джоди усети някаква едва доловима подла болка в стомаха, затова извади джобното си ножче и отряза главата на птичката. После я изтърбуши и отряза крилата й; накрая захвърли всички парчета в храсталака. Не го беше грижа нито за птичката, нито за живота й, но знаеше какво щяха да кажат възрастните, ако го бяха видели да я убива; беше го срам от онова, което навярно биха помислили за него. Реши да забрави тази случка колкото може по-бързо и никога да не я споменава.

По това време на годината хълмовете бяха засушени и дивата трева беше като злато, но там, където чучурът на извора пълнеше тумбестото корито и където коритото преливаше, имаше ивица прекрасна зелена трева, висока, ароматна и влажна. Джоди пи от обраслото с мъх корито и изми със студената вода кръвта на птичката от ръцете си. След това легна по гръб в тревата и се загледа в кълбестите летни облаци. Като затвори едното си око и наруши перспективата, той ги смъкна надолу — би могъл да протегне ръка и да ги погали. Помогна на лекия вятър да ги тласка по небето; стори му се, че с негова помощ се движеха по-бързо. Той избута един тлъст бял облак чак до билото на планината и неумолимо го изтика оттатък, докато го загуби от погледа си. Джоди се зачуди какво ли виждаше облакът по това време. Седна, за да вижда по-добре големите планини, там където се струпваха на хоризонта, все по-тъмни, по-диви, и завършваха в насечено било, възправено високо на запад. Странни, тайнствени планини; спомни си малкото, което знаеше за тях.

— Какво има от другата страна? — попита веднъж баща си.

— Предполагам, че има още планини. Защо?

— А зад тях?

— Пак планини. Защо?

— Пак планини без край ли?

— А, не. Накрая е океанът. Ами какво има в планините? Само пропасти, храсталаци и скали. Бил ли си някога там?

— Не.

— Ами някой друг бил ли е?

Все ще е бил някой, предполагам. Опасно е, защото има пропасти и какво ли не. Чел съм, че сред планините на окръга Монтери има повече неизследвани места, отколкото където и да е другаде в Съединените щати. — Баща му сякаш се гордееше, че е така.

— А накрая е океанът? …… Накрая е океанът.

— Ами — настоя момчето — помежду? Никой ли не знае какво има?

— О, предполагам, че някои хора знаят. Но там няма нищо! полезно. И водата е малко. Само скали, пропасти и трънаци. Защо?

— Добре би било да се отиде.

— За какво? Там няма нищо.

Джоди знаеше, че там имаше нещо, нещо наистина прекрасно, защото беше неизвестно, нещо потайно и мъгляво. В душата си чувствуваше, че е така.

— Знаеш ли какво има в големите планини? — попита той майка си.

Тя погледна него. а след това към зловещото било и каза:

— Само мечката ще броди, предполагам.

— Каква мечка?

— Онази, дето прехвърлила билото, за да види какво се намира оттатък.

Джоди разпита Били Бък, ратая в ранчото, дали в планините има загубени старинни градове, но Били мислеше като баща му.

— Малко вероятно е — каза Били. — Няма какво да се яде освен ако там живеят хора. които могат да ядат камъни.

Това бяха всички сведения, до които Джоди се добра, и планините му станаха скъпи и страшни. Често си мислеше за многото мили, където се редяха било след било, докато накрая се стига до морето. Когато сутрин върховете розовееха, те сякаш канеха при себе си; а когато вечер слънцето захождаше зад билото и планините ставаха виолетови като отчаянието, тогава Джоди се плашеше от тях; те бяха тогава толкова безлични и далечни, че самата им невъзмутимост представляваше заплаха.

Той обърна глава към източните планини, планини със стопанства из пазвите си и борове по билата. Там живееха хора и по склоновете им са се водили битки с мексиканци! Джоди върна за миг поглед към Големите планини и леко потръпна от контраста. Падината сред хълмовете на родното му ранчо под него беше слънчева и надеждна. Бялата къща блестеше, оборът беше кафяв и топъл. Червените крави по отсрещния хълм пасяха и бавно напредваха на север. Дори тъмният кипарис край спалната барака беше обикновен и надежден. Кокошките ровеха из праха по двора с бързи, валсиращи стъпки.

След това погледът на Джоди бе привлечен от някаква движеща се фигура. Един мъж преваляше бавно хълма по пътя от Салина и се отправяше към къщата. Джоди стана и също тръгна надолу към къщата, защото обичаше да гледа какво става, когато дойде някой. Момчето стигна до къщата, а мъжът едва бе преполовил пътя по хълма; беше тънък, със силно изпънати рамена. Джоди можа да познае, че е стар, само защото петите му удряха по земята с резки движения. Когато наближи, Джоди видя, че е облечен в сини дочени панталони и дреха от същата материя. Носеше груби обувки и стара стетсонова шапка с равна периферия. На рамото му беше преметната пълна, издута на буци торба. Скоро той се дотътри толкова близо, че можеше да се види лицето му. А то беше тъмно като сушено говеждо месо. Върху тъмната кожа над устата се открояваха синкавобели мустаци, а косата, която се подаваше при врата, беше също бяла. Свита и опъната по черепа, кожата очертаваше костите, а не мускулите, от което носът и брадичката изглеждаха заострени и крехки. Очите бяха големи, дълбоки и тъмни, със силно опънати клепачи. Ирисът и зеницата бяха еднакво черни, а останалата част на окото беше кафява. По лицето нямаше никакви бръчки. Старият човек носеше синя дочена дреха, закопчана догоре с медни копчета, както се закопчават всички мъже, които не носят риза. От ръкавите се подаваха силни костеливи китки с костеливи възлести длани, корави като клони на праскова. Ноктите бяха плоски, тъпи и лъскави.

Старецът се приближи към портата и когато се изправи пред Джоди, смъкна торбата от рамото си. Устните му трепнаха леко, а гласът му беше мек, безличен.

— Тука ли живееш?

Джоди се почувствува неудобно. Обърна се, погледна към къщата, обърна се обратно и погледна към обора, където бяха баща му и Били Бък.

— Да — каза той, когато и от двете посоки не дойде никаква помощ.

— Върнах се — каза старецът. — Аз съм Гитано и се върнах. Джоди не можеше да се нагърби с такава отговорност. Обърна се рязко и изтича в къщи за помощ, а мрежестата врата се блъсна зад гърба му. Майка му беше в кухнята, чистеше с фиба запушените дупки на гевгира и хапеше съсредоточено долната си устна.

— Един старец — извика възбудено Джоди. — Един стар туземец, казва, че се е върнал.

Майка му остави гевгира и затъкна фибата зад полицата на умивалника.

— Сега пък какво има? — попита тя търпеливо.

— Навън е дошъл един старец. Хайде излез де.

Е, и какво иска? — Тя развърза престилката и оправи с пръсти косата си.

Не знам. Дойде пеша.

Майка му оправи роклята си и излезе, а Джоди я последва. Гино не бе мръднал.

— Какво има? — попита мисис Тифлин.

Гитано свали старата черна шапка и я задържа с две ръце пред себе си. Повтори:

— Аз съм Гитано и се върнах.

— Върнал си се? Къде си се върнал?

Цялото изпънато тяло на Гитано се наклони леко напред. Дясната му ръка обгърна хълмовете, ливадите по склоновете, планините и се улови пак за шапката.

— Върнах се в ранчото. Тука съм роден, баща ми също.

— Тука? — попита тя. — Та това място не е толкова старо.

— Не, ей там — каза той. като посочи към западното било. — Ей там. в една къща отвъд, вече я няма.

Накрая тя разбра.

— В старата глинена къща, дето е почти измита от дъжда, така ли?

— Да, сеньора. Когато построиха ранчото, престанаха да я варосват и дъждовете я размиха.

Майката на Джоди помълча и през главата й минаха странни, носталгични мисли, но тя бързо ги отпъди.

— И какво търсиш сега тук, Гитано?

— Ще остана тука — каза тихо той, — докато умра.

— Но ние нямаме нужда от нови хора.

— Не мога вече да работя тежка работа сеньора. Мога да издоя някоя крава, да нахраня кокошките, да насека малко дърва, не мога повече. Ще остана тука. — Той посочи торбата на земята. Това са нещата ми.

Тя се обърна към Джоди.

— Изтичай до обора и извикай баща си.

Той хукна и се завърна, последван от Карл Тифлин и Били. Старецът продължаваше да стои както по-рано, но вече отпочиваше. Цялото му тяло се бе отпуснало в дълбок покой.

— Какво има? — попита Карл Тифлин. — За какво се е развълнувал толкова Джоди?

Мисис Тифлин посочи стареца.

— Иска да остане тука. Иска да върши по малко работа и живее тука.

— Не можем да го вземем. Нямаме нужда от повече хора. Много е стар. Били върши всичко, от което имаме нужда.

Те разговаряха за него, сякаш той изобщо не съществуваше, И изведнъж се поколебаха, погледнаха към Гитано и се смутиха. Той се поизкашля.

— Много съм стар за работа. Връщам се, където съм се родил.

— Не си се родил тука — каза Карл остро.

— Не, в глинената къща зад хълма. Преди да дойдете, всичко беше в едно ранчо.

— В сринатата къща от глина ли?

— Да. И баща ми е роден там. Сега ще остана в ранчото.

— Казвам ти, че няма да останеш — каза Карл ядосано. — Не ми трябват старци. Ранчото не е голямо. Не мога да си позволя да храня някакъв старец и да му плащам сметките по лекари. Сигурно имаш роднини и приятели. Върви при тях. Да идваш при непознати хора е все едно да просиш.

— Роден съм тука — каза търпеливо и непоколебимо Гитано. Карл Тифлин не обичаше да бъде жесток, но чувствуваше, че му се налага.

— Можеш да ядеш с нас тази вечер — каза той. — Можеш да спиш в малката стаичка на старата спална барака. Ще ти дадем да закусиш утре сутринта, а след това ще трябва да си вървиш. Върви при приятелите си. Недей идва да умираш при непознати.

Гитано нахлупи черната си шапка и се наведе за торбата.

— Това са нещата ми — каза той. Карл се обърна.

— Хайде, Били, ще довършим работата в обора. Джоди, покажи му стаичката в спалната барака.

Двамата с Били се върнаха в обора. Мисис Тифлин влезе в къщата, като каза през рамо:

— Ще дам няколко одеяла.

Гитано погледна въпросително Джоди.

— Ще ви покажа къде е — каза Джоди.

В малката стаичка на бараката за спане имаше нар със сламеник, тенекиен фенер върху кафез от ябълки и един люлеещ се стол! без облегало. Гитано положи внимателно торбата си на земята и седна на нара. Джоди стоеше срамежливо сред стаята и не му се тръгваше. Накрая запита:

— От Големите планини ли идете? Гитано бавно поклати глава.

— Не, работех в долината Салинас. Следобедните мисли не даваха на Джоди да си тръгне.

— Ходили ли сте някога из Големите планини?

Старите тъмни очи се втренчиха и блясъкът им потъна навътре, към годините, които живееха в главата на Гитано.

— Ходил съм веднъж… когато бях малък. Ходих с баща си.

— Чак там, сред самите планини ли?

— Да.

— Какво имаше там? — извика Джоди. — Видяхте ли къщи или хора?

— Не.

— Е, а какво имаше?

Погледът на Гитано продължаваше да е съсредоточен. От напрежение между веждите му се появи лека бръчка.

— Какво видяхте там? — попита повторно Джоди.

— Не знам — каза Гитано. — Не помня.

— От възбуда Джоди бе загубил срамежливостта си.

— Нищо ли не си спомняте?

Устата на Гитано се отвори, за да произнесе някаква дума, и остана зинала, докато мозъкът му търсеше думата.

— Мисля, че беше спокойно… мисля, че беше много приятно. Погледът на Гитано като че беше открил нещо сред изминалите години, защото се смекчи и някаква лека усмивка се мярна и изчезна в очите му.

— Не сте ли ходили после пак из планините? — настоя Джоди.

— Не.

— Никога ли не поискахте да отидете отново?

Но сега вече лицето на Гитано придоби нетърпелив израз.

— Не — рече той с тон, който показа на Джоди, че вече не иска да говори за това. Момчето бе изпаднало в странно очарование. Не искаше да се отдели от Гитано. Срамежливостта му се възвърна.

— Бихте ли искали да дойдете до обора и да видите животните? — попита Джоди.

Гитано стана, сложи си шапката и се приготви да го последва.

Вечерта бе почти настъпила. Застанаха близо до коритото за вода, а конете слизаха от хълмовете на вечерен водопой. Гитано облегна големите си възлести ръце върху най-горната греда на оградата. Пет коня дойдоха и пиха, след това се повъртяха наоколо, откъсваха по някое стръкче от земята или търкаха хълбоци в излъсканите дървета на оградата. Отдавна вече бяха се напили, когато на билото на хълма се появи един стар кон и с мъка тръгна надолу. Зъбите му бяха дълги, пожълтели. Копитата — плоски и заострени като лопати, а ребрата и тазовите кости едва не пробиваха кожата му. Конят докуцука до коритото и пи, като смучеше шумно.

— Това е старият Истър — обясни Джоди. — Това е първият кон, който баща ми е имал. На тридесет години е. — Момчето погледна в старите очи на Гитано за някакъв отговор.

— За нищо не го бива вече — каза Гитано. Бащата на Джоди и Били Бък излязоха от хамбара и се приближиха. — Твърде стар е за работа — додаде Гитано. — Само яде и скоро ще умре.

Карл Тифлин долови последните думи. Ненавиждаше жестокостта си спрямо стария Гитано и затова отново стана жесток.

Срамота е да не се застреля Истър — каза той. — Бихме му спестили много болки и ревматизма. — Погледна тайно Гитано Да види дали не е схванал намека, но големите костеливи ръце не мръднаха и тъмните очи не се отвърнаха от коня. — Старите същества трябва да бъдат избавяни от нещастието си — продължи баЩата на Джоди. — Един изстрел, трясък, силна болка в главата може би — и всичко е свършено. По-добро е от схващането и болните зъби.

Били Бък се намеси.

— И те имат право на почивка, след като са работили цял живот. Може би им е приятно просто да се разхождат.

Карл се вгледа в мършавия кон.

— Сега не можете да си представите как изглеждаше Истър навремето — каза той тихо. — Висока шия, широки гърди, прекрасно тяло. Можеше да прескочи ограда от пет греди, без да се засилва. Когато бях на петнадесет години, с него спечелих едно надбягване. Винаги можех да му взема двеста долара. Не можете да си представите какъв хубавец беше. — Карл спря, защото ненавиждаше мекушавостта. — Но сега трябва да бъде застрелян — каза той.

— Има право на почивка — настоя Били Бък.

Смешна мисъл мина през ума на бащата на Джоди. Той се обърна към Гитано:

— Ако по хълма растеше шунка с яйца, щях да те пусна и тебе да пасеш — каза той. — Но не мога да си позволя да те паса в кухнята си.

Той продължаваше да се смее, когато тръгнаха с Били Бък към къщи.

— За всички ни щеше да е добре, ако по хълма растеше шунка с яйца.

Джоди знаеше, че баща му търси болното място на Гитано. с него често бе правил така. Баща му знаеше много добре къде точно някоя дума може да го нарани.

— Приказва си само — каза Джоди. — Няма намерение да застреля Истър. Обича го. Това е първият кон, който е имал.

Докато стояха там, слънцето потъна зад високите планини ранчото притихна. Откакто настъпи вечерта, Гитано като че ли о почувствува повече у дома си. Издаде някакъв странен остър звук; и протегна едната си ръка над оградата. Старият Истър дойде вдървено при него и Гитано разтърка изтънелия врат под гривата му.

— Харесва ли ви? — попита тихо Джоди.

— Да… само че за нищо не го бива. Край къщата зазвъня триъгълното желязо.

— Викат ни на вечеря — каза Джоди. — Хайде на вечеря. Когато тръгнаха към къщата, Джоди отново забеляза, че тялото на Гитано е изправено като на младеж. Само по резкостта на движенията му и по влаченето на петите можеше да се познае, че е стар.

Пуйките подхвръкваха тежко към най-долните клони на кипари са край бараката. Една тлъста, загладена котка прекоси пътя; устата си носеше толкова голям плъх, че опашката му се влачеше по земята. Пъдпъдъците по хълма все още тръбяха ясния сигнал за водопой.

Джоди и Гитано се приближиха към задния вход, а мисис Тифлин погледна към тях през замрежената врата.

— Хайде побързай, Джоди. Ела да вечеряш, Гитано…

Карл и Били Бък бяха започнали да ядат на дългата маса, покрита с мушама. Джоди седна на стола си, без да го помести, но Гитано остана прав, като държеше шапката си в ръка, докато Карл вдигна поглед и каза:

— Сядай, сядай. Би могъл да си напълниш стомаха, преди да продължиш.

Карл се страхуваше да не се отпусне и да позволи на стареца да остане; затова продължи да си напомня, че подобно нещо е невъзможно.

Гитано сложи шапката си на пода и скромно приседна. Не посегна към храната. Трябваше Карл да му подаде.

— Ето, нахрани се добре.

Гитано ядеше много бавно, режеше месото на парченца и правеше в чинията си топчета от картофеното пюре.

Създалото се положение продължаваше да безпокои Карл Тифлин.

— Нямаш ли роднини по тия места? — попита той. Гитано отговори с известна гордост:

— Зет ми е в Монтери. Имам и братовчеди там.

— Е, тогава можеш да отидеш при тях.

— Роден съм тук — каза Гитано с лек упрек.

Майката на Джоди влезе откъм кухнята с голяма купа пудинг^[2] от тапиока^[3].

Карл й подхвърли:

— Разправих ли ти какво му казах? Казах, че ако по хълма растеше шунка с яйца, бих го пуснал да пасе като стария Истър.

Гитано гледаше втренчено и невъзмутимо в чинията си.

— Много неприятно е, че не може да остане — каза мисис Тифлин.

— Хайде, недей започва — каза троснато Карл.

Когато свършиха вечерята, Карл, Били Бък и Джоди отидоха да поседят в гостната, а Гитано, без да промълви дума за сбогуване или благодарност, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Джоди седеше и тайно наблюдаваше баща си. Знаеше колко зле се чувствува.

— Тези места са пълни със стари туземци — каза Карл на Били Бък.

— Прекрасни хора са — защити ги Били. — Могат да работят До много по-дълбока старост, отколкото белите. Навремето видях един на сто и пет години и все още можеше да язди кон. Не можеш намери някой бял на годините на Гитано да ти извърви пеша двадесет-тридесет мили.

— О, здрави са, вярно е — съгласи се Карл. — Да не би и ти да го подкрепяш? Слушай, Били — обясни той, — едва смогвам да опазя ранчото от лакомията на италианската банка и без да се хващам да храня още някого. Знаеш, че е така, Били.

— Знам, разбира се — каза Били. — Друго щеше да бъде, ако ти беше богат.

— Така е, пък и не е като да няма роднини, при които да отиде. Има зет и братовчеди в самия Монтери. Защо да се тревожа и за него?

Джоди стоеше кротко, слушаше и му се струваше, че чува благия глас на Гитано с неговото недопускащо възражение: „Но аз съм роден тук.“ Гитано беше загадъчен като планините. Те се разстилаха докъдето поглед стига, а зад последната, опряна в небето верига се простираше огромна непозната страна. И Гитано беше старец, докато човек не го погледнеше в мътните тъмни очи. Но зад тях се криеше нещо неизвестно. Гитано никога не говореше толкова, та да може да се разбере какво се крие в него, в дълбочината на погледа му. Джоди почувствува, че нещо неотразимо го влече към бараката за спане. Докато баща му продължаваше разговора, той се плъзна от стола й излезе тихо, незабелязано през вратата.

Нощта беше тъмна и далечните шумове долитаха съвсем ясно. От пътя зад хълма се чуваха хлопатарите на някакво стадо. Джоди мина опипом през тъмния двор. От прозореца на стаичката в спалната барака се процеждаше светлина. Понеже нощта беше тайнствена, той тихо се доближи до прозореца и надникна. Гитано седеше на люлеещия се стол с гръб към прозореца. Полюляваше дясната си ръка. Джоди бутна вратата и влезе. Гитано подскочи, хвана парче еленова кожа и се опита да покрие нещо в скута си, но кожата отхвръкна. Джоди застана слисан от предмета в ръката на Гитано — тънка, прекрасна рапира със златна дръжка и ефес. Острието приличаше на тънък лъч здрачна светлина. Ефесът беше надупчен и сложно гравиран.

— Какво е това? — попита Джоди.

Гитано само го погледна обидено, взе падналата еленова кожа и решително зави в нея красивото острие. Джоди протегна ръка.

— Не може ли да я видя?

Погледът на Гитано пламна сърдито и той поклати глава.

— Откъде сте я взели? Откъде е?

Сега Гитано го гледаше умислено, като че се колебаеше дали да отговори.

От баща ми е. — А той откъде я е взел? Гитано погледна вързопа от еленова кожа в ръката си.

Не знам.

— Не ви ли е казвал някога?

— Не.

— За какво ви служи?

Гитано го погледна някак изненадано.

— За нищо. Пазя си я.

— Не може ли още един път да я видя?

Старецът отви бавно блестящото острие и позволи на светлината да се плъзне за миг по него. След това отново го зави.

— Върви си сега. Искам да си легна.

Той загаси лампата, още преди Джоди да беше затворил вратата.

Когато се връщаше към къщи, Джоди разбра много по-ясно, отколкото бе разбирал каквото и да е досега, че не бива никому да разправя за рапирата. Би било ужасно да разправи за нея на когото и да било, защото по този начин щеше да срути някаква крехка постройка от истина. Това беше истина, която можеше да бъде разбита чрез споделяне.

По пътя през тъмния двор Джоди се размина с Били Бък.

— Чудеха се къде си — каза Били.

Джоди се вмъкна във всекидневната и баща му се обърна към него.

— Къде беше?

— Отидох да видя дали се е хванал някой плъх в новия капан.

— Време е да си лягаш — каза баща му.

На сутринта Джоди беше пръв на масата за закуска. След това дойде баща му, а накрая Били Бък. Мисис Тифлин надзърна от кухнята.

— Къде е старецът, Били? — попита тя.

— Предполагам, че е излязъл да се разходи — отвърна Били. Погледнах в стаята му, но го нямаше.

— Може би е тръгнал рано-рано за Монтери — каза Карл. Пътят е доста дълъг.

— Не е — обясни Били. — Торбата му е в малката стая. След закуска Джоди отиде до бараката. Сред слънчевата светлина се стрелкаха мухи. Тази сутрин ранчото изглеждаше необикновено тихо. Щом разбра със сигурност, че никой не го гледа, Джоди влезе в стаичката и надзърна в торбата на Гитано. В нея имаше един чифт памучно бельо, едни дочени панталони и три чифта износени чорапи. В торбата нямаше нищо друго. Джоди се почувствува безкрайно самотен. Тръгна бавно към къщата. Баща му стоеше на прага и говореше с мисис Тифлин.

— Предполагам, че старият Истър най-после е умрял — каза той — Не го видях да слиза с другите коне на водопой.

Късно сутринта Джес Тейлър от планинското ранчо пристигна долу на кон.

— Нали не си продавал старата сива кранта, а Карл?

— Не, разбира се, че не, защо?

— Днес бях излязъл рано сутринта и видях нещо странно. Видях един старец, яхнал стар кон, без седло, само с връв за юзда. Не вървяха по пътя. Пресичаха направо през храсталаците. Мисля, че старият държеше пушка. Във всеки случай видях, че нещо блести в ръката му.

— Това е старият Гитано — каза Карл Тифлин. — Чакай да видя дали не липсва някоя от пушките ми. — Той влезе за малко в къщи. — Не, тука са си. Накъде отиваше, Джес?

— Та тъкмо това е странното. Отиваше право към планините. Карл се изсмя.

— Колкото и да са стари, не престават да крадат — каза той. — Предполагам, че просто е откраднал Истър.

— Искаш ли да тръгнем след него, Карл?

— Не, по дяволите, просто ме отърва от погребването. Чудно ми е откъде е взел пушка. Интересно какво ли ще търси там горе.

Джоди тръгна през зеленчуковата градина към окрайнината на храсталаците. Вглеждаше се изпитателно във възправящите се планини — те се точеха верига след верига, а накрая беше океанът. За миг Джоди помисли, че вижда някакво червено петно да пълзи по най-отдалечената верига. Замисли се за рапирата и за Гитано. Замисли се и за Големите планини. Облъхна го някакъв странен стремеж, толкова силен, че му се прииска да го изплаче. Легна в зелената трева близо до тумбестото корито край храсталаците. Дълго лежа там, кръстосал ръце върху очите си, изпълнен с безпричинна тъга.