Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dishonoured, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Мария Барет. Любовно проклятие

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–325-X

История

  1. —Добавяне

Глава тридесета

Мъжът беше със средно телосложение, висок и с брада. Не беше мускулест, но беше силен. Силата му се подкрепяше и от ножа, който висеше на колана му. Беше индиец, живеещ в Америка, изглеждаше напълно порядъчно и се смесваше с тълпата.

Те все още не го бяха забелязали. Той твърде умело се прикриваше.

През един късен следобед мъжът влезе в хотелската си стая, смъкна ризата си и хвърли колана и ножа си върху леглото. Хотелът беше втора категория и това го вбесяваше. Искаше да свърши работата си и да се махне оттук. Мразеше жегата, вонята и заслужаваше нещо по-добро от дупката, в която се беше сврял. Отиде до телефона и нареди на оператора да прехвърли разговора в стаята му. След това влезе в банята да се измие. Беше мръсен, защото му се налагаше да лази по земята, за да се прикрива — това беше частта от работата, която той презираше. Обичаше да убива. Убийството на жени беше негова професия и страданията им винаги го възбуждаха.

Телефонът иззвъня. Той излезе от банята и вдигна слушалката.

— Даа! Кхан слуша!

— Мистър Кхан? Какво имате за мен?

— Случи се нещо — отговори той. — Мисля, че това, което искате, е у тях.

— Мислите? — насмешливо попита гласът. — Аз не ви плащам да мислите, Кхан, а да сте сигурен.

Кхан преглътна гнева си.

— Добре. Днес посетиха три различни места в града. Проследих ги. В момента се намират в клуба. Изучават някаква карта.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Беше дяволски сигурен, защото ги беше подслушвал достатъчна отблизо.

— Добре. В такъв случай още не бива да предприемате нищо.

— Искате да оставя момичето? — Кхан вече не прикриваше гнева си. Беше губил ценно време, беше кроил планове…

Гласът от другата страна на линията прекъсна размишленията му:

— Ако тя има онова, което по право ми принадлежи, значи точно това трябва да направите. Поне засега. Но ако го няма, вече е друг въпрос. Разбирате ли? Искам да продължавате да ги следите. Ще ви се обадя след няколко дни.

Кхан запали воняща цигара.

— Имам нужда от още пари — каза той.

— Когато пристигна. Не преди това.

— Не, сега! Изпратете ми малко. Това място е ужасно влажно. Няма да направя нищо, докато…

— Ще правите това, което ви кажа! Мистър Стоун започна да става прекалено алчен и знаете какво се случи с него!

Кхан пусна цигарата си на пода и я смачка с крак.

— Ами ако те намерят това, което търсите, преди вас?

Гласът от другата страна не отговори веднага.

— Тогава ще ме отведат до него и вие ще ги убиете.

— А какво всъщност търсите?

— Това изобщо не ви влиза в работата — изръмжа гласът. — Ясно?

Кхан извади ножа от калъфа му и го захвърли през стаята. Острието се заби в рамката на прозореца.

— Разбрах, мистър Раи — отговори той.

И без да каже нищо повече, затвори телефона.

 

 

Джон седеше на пода в библиотеката си. Беше преместил бюрото и стола си и подът на малкия кабинет беше отрупан с четири вестника, няколко исторически книги, отворени на страниците, посветени на събитията в Индия през 1857 година — и по-специално в Морапур, и множество снимки на произведения на индийските бижутери, които семейството на Филип Милс беше дарило на Бритиш Мюзиъм. Повече от три часа седеше тук и проучваше цялата информация, но все още не бе стигнал до нищо. Взе бележника си и продължи да размишлява на глас. Единственият начин да работи беше да си говори сам. Бе придобил този навик, когато Каролайн бе починала и вече нямаше кой да го слуша.

— Така, ето резултатите от проучванията на следователя, който се е занимавал с този случай. В доклада много ясно се казва, че ударът по тила на Филип Милс не би могъл да бъде нанесен от жена, освен ако тя е била много силна, което не може да се каже за Джейн. Освен това… — той се наведе и вдигна вестника с необходимата му статия. — … онова странно нещо около намерената индийка. Установено е, че смъртта й е настъпила три часа след тази на Филип Милс вследствие на професионално, много умело прерязване на гърлото. Откъде Джейн би могла да знае как да го направи?

Джон се отпусна назад.

— Хайде, Джон, мисли!

Отмести вестника и разтърка лицето си.

— Английският съдия е настоявал да се напише независим рапорт, което означава, че те не са били доволни от изводите. Възникнали са много въпроси, които така и не са намерили отговор. Аз знам, че Джейн не е убила Филип. Навярно и те го знаят. Но щом не е Джейн, кой го е сторил тогава?

Той се наведе напред и отново се зарови в книгата, в която беше описано въстанието.

— Ставаше въпрос за един човек, свързан с историята на Индия… някой си полковник Реджиналд Милс… А, ето го!

За двадесети път Джон препрочете главата, Филип Милс знаеше нещо за Индия. Не беше ли споменал нещо подобно? — опита се да си припомни той.

Беше виждал Филип само четири или пет пъти и той винаги му се бе струвал очарователен, приветлив и малко лекомислен. Но жените го харесваха. Клеър го беше нарекла чудесен онази вечер, когато бе дошъл на вечеря у тях.

— Вечерята! — внезапно възкликна Джон. — Вечерята тук! Господи! Онази история за неговото семейство, по която Клеър се захласваше. Какво разказа тогава? За какво ставаше дума?

Протегна се и взе снимките, които му бяха дали от Бритиш Мюзиъм.

— Ето! След като жена му е била убита по време на въстанието, полковник Милс е хвърлил в затвора някакъв индиец, който после умрял, след това разорил и опозорил семейството му. То се заклело да му отмъсти. Били са бижутери и Милс е откраднал от тях някаква птичка — част от чифт.

Джон се изправи, прекрачи цялата бъркотия, отиде до прозореца и се загледа към градината.

— Сигурно не е това.

Поклати глава и мушна ръце в джобовете си. Бе вече прекалено стар за подобни работи, не разсъждаваше логично, въобразяваше си, започваше да фантазира. Приказките за отмъщение бяха плод на въображението и нямаха нищо общо с реалния живот. Обърна се и огледа пода. Но щом Джейн не е убила Филип, кой го беше извършил? Някой явно бе натопил Джейн след продължително, търпеливо и умело обмисляне. Джон внимателно огледа всичко, което беше насъбрал в стаята си. Той беше войник, бе участвал във Втората световна война и знаеше на какво са способни хората. Познаваше добре злините и страданието, което бяха в състояние да причинят. Вдигна снимките и ги разгледа за последен път.

Добре, ако не грешеше, че някой, който е търсил отмъщение, е убил Филип и е насочил подозрението към Джейн, то каква връзка имаше всичко това с Инди? По какъв начин тя би могла да бъде замесена, че да я примамят в Индия и да я изоставят там? Каква беше връзката, ако изобщо съществуваше такава?

Въздъхна тежко и клекна.

— Стигнах до задънена улица — каза високо към празната стая. — Освен ако…

Стана и отиде до лавиците с книги, плъзна ръка по тях, търсейки нещо.

— Хайде, къде е? А! Това е удар наслуки, но човек никога не знае — каза и дръпна една папка. Прелисти страниците и най-после го намери. „Сотбис“ — търговска къща за изящни произведения на изкуството. Слава Богу, че имаше навика да събира и пази всичко.

Взе папката, вдигна телефона и набра един номер в Лондон.

— Ало?… Да, надявам се, че ще можете. Искам да поговоря с някой, който е добре запознат с индийското ювелирно изкуство от средата на деветнадесети век до наши дни. Можете ли? Мистър кой?… О, да, щом е възможно. Чудесно, благодаря ви. Разбира се, че ще изчакам — говореше Джон, докато се присегна за бележника и молива си.

 

 

Инди и Оливър седяха на ъгловата маса в клуба. Често идваха да се хранят тук, защото беше едно от най-евтините и приятни места в града и едно от малкото, където Оливър се чувстваше спокоен. Тук той не чувстваше необходимост непрекъснато да се обръща, за да проверява какво ги следи, нито да се взира безпокойно напред. Можеше да се отпусне и за момент да забрави, че това, с което се бяха захванали, действително е опасно.

Беше късно и вече бяха приключили с вечерята. Пред тях стоеше папката с изрезките от вестници, която им беше изпратил Роб Джоунс, и книгата, отворена на страницата, до която бяха стигнали. Четяха, без да продумат. През няколко минути Оливър поглеждаше към Инди, за да се увери, че тя е добре — вече му беше станало навик.

След инцидента от предишната вечер бяха постоянно заедно, но и не съвсем. Въртяха се в затворен кръг, без да си кажат нищо лично, без да се докосват. Просто обсъждаха книгата, следваха нишката, търсеха следата. Той си мислеше, че я разбира — на нея й беше много трудно да се изправи с лице към жестоката истина. Но имаше мигове, когато му се искаше да я разтърси и да й извика: Ей! Спри за малко! Погледни ме, кажи нещо! Друг път му се струваше, че не е наясно със своите чувства, а още по-малко с нейните.

Оливър се загледа в отворената страница пред себе си и се опита да откъсне мислите си от нея. Четеше и препрочиташе стиховете на Сафо, които, кой знае защо, бяха написани на английски. Случайно ли беше това? Не можеше да каже със сигурност, но за рисунката, която ги съпровождаше, бе сигурен. Тя беше съвсем различна от останалите, в това нямаше съмнение. Беше озадачаващо различна, сякаш в нея имаше още нещо, сякаш нещо се беше случило и я бе извисило над нивото на обикновеното изкуство. Беше ярка, преливаща от вълнение, жива. А под нея имаше надпис на хинди, написан от нечия чужда ръка. Това също беше много странно.

Шепнешком прочете стиха още веднъж:

„Но ако ти ще дойдеш,

аз ще извадя

нови възглавници

за теб — да си отдъхнеш.“

— Прекрасни са.

Оливър затвори книгата:

— Да, нали?

Той протегна ръка, за да докосне нейната, но в последния момент размисли и забарабани с пръсти по повърхността на масата.

— Изглеждаш уморена, Инди.

— Да, уморена съм.

— Добре ли си? Искам да кажа, всичко това не ти ли идва много?

Тя само поклати глава, защото не беше сигурна в гласа си, за да му отговори. За нея това беше ужасно пътуване към себе си и всяка дума я убеждаваше, че щом веднъж открие коя е, никога повече няма да се чувства сигурна и в безопасност, защото нямаше да бъде просто Инду Бенет, а дъщеря на убийца.

Изкашля се, преди да заговори:

— Видя ли това, Оли?

Подаде му снимка, отпечатана във вестник. Беше групова снимка на Джейн и Филип Милс, махараджата на Байджур и неговия най-близък приятел — Рамеш Раи.

— Колко са странни тези стари черно-бели снимки, нали? — изкоментира той. — Те изглеждат доста по-различно от нас.

— Господи, надявам се да е така! — отсече Инди. — Би ми било неприятно да си помисля, че съм способна да направя това, което е направила майка ми. Аз…

Гласът й заглъхна и тя рязко се извърна настрани.

Оливър се загледа в нея за миг, след това също се обърна. Не знаеше какво да каже.

Внезапно Инди блъсна стола си и побягна. Оливър забеляза, че раменете й се тресат и разбра, че плаче. За миг остана неподвижен, не желаейки да я притеснява, но в следващия момент го заля тревога и страх да я остави сама. Събра нещата, извика на сервитьора, че ще се върнат и хукна след нея.

Инди изтича през двойната врата, прекоси терасата и се спусна към ливадата. Щом се озова сред тъмнината, тръгна бавно.

Сградата на клуба бе останала почти непроменена от седемдесет години насам. Официално той работеше само за англичани, но на практика беше отворен за всички. Докато се луташе между дърветата, Инди разглеждаше старата викторианска постройка — същата, която майка й е познавала добре.

— Ти не вярваш наистина, че Джейн е извършила убийството, нали? — Инди се извърна и видя Оливър. — Още повече след това, което прочетохме в рапорта на следователя — Инди само сви рамене и той се приближи. — Е, аз не вярвам — продължи Оливър. — Не бих могъл да си го представя. Както и ти.

Беше стиснал ръцете си здраво, защото изкушението да ги обвие около нея и да я притисне силно към себе си беше толкова осезаемо, че му причиняваше болка.

— Инди?

Тя се извърна.

— Не — продума най-после. — Не вярвам.

Тръгна напред и той я последва. Вървяха между дърветата към края на ливадата по осветена от луната пътека, минаха през арката на една стара стена, гъсто обрасла с бръшлян. Приближиха се до останките на градината с езерата, спуснаха се по стълбите към първото езеро, което, странно защо, все още бе пълно с вода — тъмна и застинала, в която се отразяваше небето. Спряха и Оливър инстинктивно се огледа.

Инди седна на ръба на езерото и се загледа в отражението си. Зад себе си видя Оливър, дърветата и овала на луната. Тогава внезапно се обърна. Протегна се и издърпа чантата си от ръцете на Оливър.

— Градината с езерата! Чакай! — зарови се в страниците и най-сетне откри тази, която й трябваше. — Ето, Оливър, виж!

Рисунката представляваше точно, това: водата, отразила върху повърхността си небето, луната и дърветата.

Оливър се отпусна до нея.

— Мътните да го вземат! Права си! Става дума точно за това място! — взе книгата и внимателно разгледа рисунката.

— Е? Какво значи това? Сега сме тук. А какво ще правим по-нататък?

— Дай да видя стиховете.

Инди прочете написаното и отново прибра книгата в чантата си. Извади пътеводителя, който си беше купила, и намери това, което търсеше. Зачете се, след това погледна Оливър.

— През шестнадесети век владетелят на Могул — Махмуд, се влюбил в някаква танцьорка. Искал да я доведе в двореца, но принцесата не се съгласила и той построил за любовницата си дворец на хълма над града. Направил най-красивата градина, цялата осеяна с езера, за да може тя да се разхлажда през летните горещини. Тук пише, че останките от тази градина все още могат да се видят — засмя се и пусна книгата на земята. — Това е! Следващото място! Ето къде водят стиховете — към любовта. Знаменито, нали?

Оливър се усмихна:

— Да, много умно наистина. А накъде води — само Господ знае — продължаваше да изучава рисунката.

— Какво има? — намръщи се Инди. — Нещо май не си доволен?

— Не знам. Аз… — обърна се към нея. — Може да ти се струва глупаво, но през цялото време имам чувството, че във всичко има нещо много повече от това, което виждаме.

— Като какво например?

— Ами например тези рисунки са толкова прочувствени и красиви, а стиховете са само любовни. Просто имам такова чувство. А пък и този ред, написан на хинди. Чудя се какво означава.

— Означава — две тела, две сърца, една душа.

Инди и Оливър се обърнаха едновременно.

— Ашок?

Оливър скочи.

— Да, Оливър, вие сте прав. Това наистина означава много повече. Означава съзидание, зачатие, начало.

Инди затаи дъх. Внезапно я заля страх, отиде до Оливър и хвана ръката му. Той беше прав — всичко това се оказа много по-опасно, отколкото си бе представяла.

— Аз работя за индийското правителство — каза Ашок. — Следя ви от двадесет и четири часа. Знам какво става и трябва да ви уведомя, че това, което вършите, е незаконно. От този момент нататък тази книга е собственост на Индия. Ще работим заедно — Оливър усети, че Инди силно стисна ръката му. — И така, мисля, че ще бъде най-добре за вас, ако веднага ми я предадете.