Мария Барет
Любовно проклятие (28)

Глава двадесет и осма

Инди се вкопчи в седалката и стисна зъби. Затворила здраво очи, останала почти без дъх и с присвит стомах, тя очакваше колесникът да докосне земята. Самолетът на „Еър Индия“ се наклони, след това сякаш отново се издигна във въздуха, после се спусна като камък върху пистата. Усети се силен удар, след който корпусът още веднъж се повдигна. Стомахът на Инди се преобърна. Самолетът се приземи повторно сред серия от по-слаби удари. Внезапно около нея избухнаха аплодисменти и Инди отвори очи. Двигателите заглъхнаха, спирачките се задействаха и самолетът заскърца по настилката, раздрусвайки ги така мощно, че няколко от багажниците над седалките се отвориха. Куфарът на съседа на Инди се стовари върху него и го удари силно по коляното. Движението все повече се забавяше. Болката в зъбите й премина. След минута машината спря.

Инди се понадигна от седалката си и погледна Джими. Той спокойно беше проспал цялото изпитание.

— Джими! — внимателно го раздруса тя. — Джими, вече сме в Байджур!

Инди извади кърпичка и изтри мокрите си от пот длани.

Джими отвори очи, разтърка ги, след това се протегна и се прозя.

— Приземихме ли се вече?

— Да, слава Богу!

Той се обърна към нея.

— Имаше ли проблеми по време на пътуването? — загрижено я запита.

— Не, никакви — тя му се усмихна сковано, но повече от облекчение, отколкото от някакво друго чувство.

Инди разкопча колана си и изчака съседът й да стане, преди да излезе на пътеката и да потърси багажа си. От всички страни я бутаха и блъскаха. Изчака няколко минути, за да направи място на минаващите покрай нея хора, но внезапно изгуби търпение, сръга силно с лакти един едър мъж, който се опитваше да се промъкне напред, и му препречи пътя. Най-после успя да се добере до чантата си, извика Джими и задържайки тълпата зад себе си, го изчака да стане, да вземе своите неща от багажника и да тръгне с нея към изхода.

Отвън, на стълбите на самолета, Инди почувства върху лицето си горещия въздух, видя лазурносиньото небе и вдъхна аромата на индийския бриз. Заслони очите си с ръце, за да ги предпази от слънцето, и се обърна усмихната към Джими.

— Не мога да повярвам, че вече съм тук! — възкликна тя, опитвайки се да надвика шума на летището.

Той кимна, хвана ръката й и я поведе към очакващия ги автобус.

Веднага щом преминаха през терминала за пристигащи, Джими спря едно такси, плати на носача и влезе в колата, нетърпелив да се махне оттук час по-скоро.

— Хайде, Инди! — извика той през прозореца. — Не се мотай!

Изправила се на пръсти, тя се оглеждаше наоколо като обикновена туристка и това беше почнало вече да опъва нервите му.

Инди седна до него в таксито.

— Ами камерите ти, Джими?

— Вече се погрижих за това — остро й отговори той. — Изпратени са в хотела.

Инди го погледна изпитателно за миг, но само сви рамене и се облегна назад. Откакто пристигнаха в Делхи, той беше в странно настроение, проявяваше нетърпение към нея и бе загубил обичайното си чувство за хумор. Реши, че това може би се дължи на притеснението за апаратурата му, която не бе пристигнала в Делхи, а и сега никъде не се виждаше. Загледа се навън и се опита да не му обръща внимание.

Таксито потегли. Тя провери вещите в ръчната си чанта, след това отново се отдаде на съзерцание. Пътуваха в мълчание. Инди беше много развълнувана и скоро забрави за лошото настроение на Джими. Той седеше, загледан в ноктите си, съсредоточил всичките си мисли в едно-единствено нещо. Вече беше съвсем близо. Само още няколко часа и всичко щеше да свърши.

 

 

Таксито ги остави на пътя над кея на езерото. Водата блестеше на слънцето, а огромната бяла сграда се издигаше величествено в средата.

Докато Джими плащаше на шофьора, Инди слезе от колата, за да се наслади на панорамата.

— Мили Боже! Това е невероятно! — извика през рамо тя.

Джими се приближи зад нея и проследи погледа й.

— Да, наистина.

Той се спусна по склона към пристанището и Инди забърза след него.

— Джими, къде отиваш?

— Да наема лодка — извика в отговор той. — Побързай!

Тя го улови за ръката.

— Какво искаш да кажеш? — изравни крачките си с неговите. — Къде отиваме?

Той се спря и се обърна към нея:

— Там, където ще отседнем — в Лейк Палас Хотел!

— Това е хотел?

— Да! — изръмжа той, внезапно обзет от умора, и си пожела по-скоро да свърши всичко. — Това е хотел!

Тръгна отново, а Инди се обърна към шофьора на таксито, който вървеше след тях, натоварен с багажа им. Последва Джими към кея и забеляза лодка, край която очакваха двама униформени лодкари, готови да им помогнат да се качат на борда.

Тя им се усмихна и поклати глава:

— Не мога да повярвам! Джими, великолепно е!

Джими вече бе в лодката.

— Предполагам.

Той погледна към хотела и за първи път от сутринта се усмихна.

 

 

Носачът отнесе чантата й вътре в стаята и Инди му плати с няколко рупии, които Джими й беше дал. Тя имаше пътни чекове, но все още не бе имала време да ги осребри, затова зае няколко лири в индийски пари от него.

Отиде до френските прозорци, разтвори ги и излезе на балкона, който се извисяваше над водата.

— Какво мислиш?

Джими бе застанал до вратата и я наблюдаваше.

— Мисля, че е прекрасно — отвърна тя.

— Чудесно! Значи дамата е доволна — той се отпусна върху леглото й и подскочи няколко пъти, за да изпробва гъвкавостта на пружините.

— Пристигнаха ли апаратите ти? — тя подпря гръб на парапета и го погледна.

— Апаратите ми ли? — той примигна неразбиращо, но веднага след това се усмихна: — О, да, вече са в стаята ми.

— Много добре. Значи и господинът е доволен — върна се обратно в стаята. — И какво ще правим днес?

Лицето на Джими помръкна.

— Господи, Инди! Не ти ли казах? — той притисна притеснено длан върху челото си. — Имам уговорена среща с един художествен директор в града. Беше ми оставил съобщение на рецепцията.

Инди прикри разочарованието си.

— Е, няма значение.

— Не, има значение! — Джими се замисли за момент. — Виж, защо не наемеш екскурзовод, за да те разведе из града?

— О, Джими, не зная…

Той скочи.

— Хайде, Инди! Ще прекараш чудесно, обещавам ти! Техните екскурзоводи са невероятни. А аз ще уредя да ти изпратят най-добрия!

Тя се усмихна — не можеше да се устои на ентусиазма му.

— Е, добре. Благодаря ти.

— Чудесно! — той тръгна към вратата. — Още сега ще го уредя. Трябва да тръгвам след около десетина минути, а първо искам да се преоблека. Защо не се поосвежиш малко и не си поръчаш нещо? Аз ще помоля на рецепцията да ти позвънят, когато екскурзоводът пристигне — върна се до нея и я целуна. — Ще се видим по-късно, моето момиче.

Инди се усмихна. Той отново тръгна към вратата, но тя го извика:

— Джими? Към колко часа ще се върнеш довечера?

— Честно казано, не знам. Тези неща могат да ти отнемат както само час, така и двадесет. Ако не се върна за вечеря, можеш да не ме чакаш, а да хапнеш сама. Ще се видим утре сутринта — тя кимна. — А, да! Дай ми паспорта и всички ценни неща, които носиш, за да ги оставя в сейфа на хотела.

Инди взе чантата си. В нея бе сложила паспорта си, билета за връщане, пътните си чекове. Извади всичко и го подаде на Джими. Той нежно я ощипа по брадичката.

— Така е по-добре. Не забравяй, че си дошла тук на почивка. Но аз за съжаление съм по работа.

— Знам, знам! Върви тогава. Не искам да закъснееш за срещата си.

Джими се усмихна.

— Довиждане засега — каза той и я целуна.

— До скоро!

След секунда той беше изчезнал.

 

 

Екскурзоводът на Инди — млад индиец, й помогна да се качи в моторната рикша и започна да се пазари с шофьора, докато тя седеше, притиснала кърпичка към лицето си. Движението в Байджур беше претоварено, навсякъде се издигаше прах, а въздухът бе натежал от изгорелите газове. Около нея животът на града препускаше с пълна сила и шумът, миризмите и колоритът му буквално я караха да се задъхва. Помаха на група дрипави дечурлига, които тичаха наоколо, крещейки, и им хвърли шепа бонбони, които беше купила от сергия на улицата. Погледна към екскурзовода и разбра, че сделката е сключена. Можеше да се връща в хотела.

— Благодаря ви, Ашок — каза тя и протегна ръка. — Бяхте много любезен. Разходката ми достави огромно удоволствие.

Той стисна ръката й, взе с благодарност бакшиша, който му подаде, притисна длани и склони глава.

— Ако ви се прииска да видите нещо повече от града, мис Бенет, аз с удоволствие ще ви го покажа.

Извади от куртата си визитна картичка и й я подаде.

— Доктор Ядав? — прочете Инди. — Доктор по какво сте?

— По медицина, мис Бенет. Току-що се дипломирах. Опитвам се да възстановя парите, които похарчих за образованието си, работейки понякога като екскурзовод.

Инди се усмихна:

— Аз също току-що завърших медицина.

— О, мили Боже! Това е невероятно съвпадение, мис Бенет! Невероятно наистина! — той засия срещу нея и тя отново му се усмихна.

— Да. Е, желая ви успех като екскурзовод и като лекар, Ашок!

Той отново се поклони — този път доста по-ниско, и кимна:

— Благодаря ви, мис Бенет. И аз ви пожелавам същото — размени няколко думи на хинди с шофьора на рикшата, който кимна и запали малкия шумен мотор.

— Довиждане, Ашок! — извика Инди. — И благо… Думите й бяха прекъснати от силен гръм от ауспуха и тя подскочи уплашено.

Ашок притисна ушите си е ръце, за да ги предпази от следващия трясък, за който добре знаеше, че ще последва, и извика:

— Довиждане, мис Бенет! Може би ще се срещнем пак!

Малкото возило потегли. Инди изгуби равновесие, хвана се за седалката и залитна настрани. Бързо се изправи и махна с ръка:

— Надявам се! Довиждане!

Загледа се в Ашок, който стоеше на края на пътя и й махаше — единствената неподвижна фигура сред неспирно движещия се поток на улицата. Рикшата рязко сви край ъгъла и тя го изгуби от поглед. Инди се обърна напред, улови се за дръжките на очукания покрив и стисна зъби срещу друсането на колелетата по осеяния с дупки път.

Когато стигнаха до малкия кей, тя скочи долу, благодари на шофьора и му даде бакшиш. Екскурзоводът вече бе заплатил пътуването й — цената беше включена към надницата му за деня. Беше късно, въздухът бе започнал да се разхлажда, а слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Щом се качи в лодката заедно с още неколцина гости на хотела, тя свали очилата си, пусна ги в чантата и се загледа във водата, където се отразяваха странните червеникавозлатисти отблясъци на залеза.

Беше уморена. Денят бе дълъг, а още не се беше възстановила след десетчасовия полет до Делхи. Ала нищо не можеше да заличи усещането за топлия бриз, красотата на сградата, издигаща се величествено сред водата, и тъмночервения залез, който неусетно преминаваше в златистооранжево.

Инди седна, кимна на останалите пътници и се усмихна, когато лодката потегли.

Беше много странно, но откакто бе пристигнала в Байджур, бе обхваната от усещането, че си е у дома.

 

 

Час по-късно, докато едно момче й сервираше вечерята, тя позвъни в стаята на Джими. Задържа телефона доста дълго, заслушана в сигнала, след това постави обратно слушалката и се порови в чантата за бакшиш. Момчето й благодари и я остави да се нахрани на спокойствие. Беше разочарована, но след горещата баня я беше обхванала сънливост, затова се сви на леглото, взе дистанционното на телевизора и се протегна за подноса. Отви храната, загледа се в нея и след като реши, че е прекалено уморена, за да яде, остави таблата на пода. Смени няколко канала, по които даваха индийски филми, настани се удобно и се загледа разсеяно в екрана, очаквайки завръщането на Джими.

След двадесет минути спеше дълбоко.

— Какво има?

Инди се изтърколи в леглото и отметна завивките от лицето си. Чу потрепването по вратата и примигна няколко пъти, за да проясни погледа си. Въздъхна, отвори очи и забеляза, че навън отдавна е ден.

Ударите по вратата ставаха по-настойчиви и по-силни.

— Да! Идвам! — извика тя.

Вдигна одеялата и забеляза, че е облечена — чистите дрехи, които беше облякла снощи след банята, сега бяха съвсем измачкани. Изглежда, беше заспала, докато гледаше телевизия. Погледна към телевизора и видя, че той все още работи.

— Господи! — изстена и забеляза подноса на пода. Прескочи го и тръгна към вратата. — Да?

— Ако обичате, мадам, ще чистим стаята.

Инди въздъхна.

— Вижте, не бихте ли могли да дойдете по-късно? Още не съм се облякла.

— Не, мадам. Ще почистим стаята сега.

Инди се подпря на вратата. Беше спала толкова дълбоко, че сега имаше чувството, че някой я е ударил по главата.

— Съжалявам, но не желая да почиствате стаята ми сега! Моля, елате по-късно! — и понечи да затвори вратата.

— Моля ви, мадам, пристига следващият гост. Трябва да почистим сега!

Инди отново отвори вратата.

— Какво означава това, че пристига друг гост? Аз съм наела стаята за две седмици! — загледа се в безизразното лице на чистача и разбра, че той знае само няколко изречения на английски. — Чакайте! Ще се обадя на управителя! Разбирате ли? Ще позвъня на шефа ви!

Пусна в действие всички жестове, които й дойдоха наум и най-после човекът кимна. Тя затвори вратата.

Бързо набра номера на рецепцията и поиска стая 117. Заслуша се в свободния сигнал на телефона, докато апаратът изключи сам, и за момент я заля вълна от паника.

— Успокой се! — увещаваше се тя. — Това е недоразумение!

Но по челото й вече се стичаха малки вадички пот. Отново набра рецепцията.

— Ало, обажда се мис Бенет от стая номер едно на третия етаж. Бих ли могла да поговоря с управителя на хотела? — изчака, докато я свържат. — О, добро утро! Надявам се, мистър Бенерджи. Имам малък проблем със стаята. Да, номер едно на третия етаж, да. Бихте ли могли да ми обясните?…

Десет минути по-късно Инди седеше безпомощно в огромно кресло в кабинета на управителя и го наблюдаваше как избира номера на полицията. Сърцето й биеше до пръсване, дланите й бяха мокри от пот и в гърлото й се надигаше гадене. Заслуша се в разговора, който се водеше на хинди, не можа да разбере нито дума и се замисли. Глупачка! Глупачка такава! Какво знаеше за Джими Стоун? Какво се опитваше да ти каже Джон? Глупачка!

Управителят затвори телефона.

— Мис Бенет, полицията вече е тръгнала насам. Бихте ли могли да ми разкажете цялата история още веднъж, за да мога по-ясно да им обясня ситуацията?

Инди преглътна нервно.

— Ами… Аз… — гласът й заглъхваше и тя се изкашля. — Аз дойдох в Индия с мистър Стоун. Пристигнахме в хотела вчера сутринта. Той ми каза, че е тук по работа и има някаква среща и… ъъъ… взе документите ми, за да ги остави на съхранение в сейфа на хотела…

Замълча и си пое дълбоко въздух. Ставаше все по-трудно да говори, без да изгуби контрол над нервите си. Сълзите й бяха готови всеки момент да бликнат и тя се мъчеше да запази достойнството си, като чоплеше ноктите си.

— Когато се прибрах снощи, се опитах да позвъня в стаята му, но никой не отговори. Същото се повтори и тази сутрин…

— Значи вие не сте знаели, че мистър Стоун освободи стаята си вчера по обяд?

— Не! Аз… — Инди закри лицето си с ръце. Как би могла да знае? Какво, за Бога, ставаше тук? — Не — продължи тя. — Нямах представа, че е освободил стаята си. Той ми каза, че ще останем тук две седмици, и че за толкова е резервирал стаята ми. Пожела да поеме изцяло разноските по пътуването ми…

Изражението върху лицето на управителя я накара да се присвие от ужас.

— Не, не! Не е това, което мислите! Той е просто мой приятел от Лондон. Покани ме да го придружа, докато работи тук. Той… О, Боже! — не можеше повече да възпира сълзите си. — Може би му се е случило нещо. Трябва да има някаква грешка… Не мога да повярвам — Инди стисна зъби и се насили да спре да хлипа. Издуха носа си и продължи: — Нищо не разбирам, мистър Бенерджи. Трябва да има някаква грешка!

— Значи не знаете, че резервацията ви е само за една нощ?

— Не! Може би той е променил решението си… Може би… — най-после се предаде.

— Но резервацията ви е направена още преди няколко седмици, мис Бенет — управителят погледна някакъв списък, напечатан на компютърен принтер. — Да, точно така. Станала е по телефона от Бомбай.

Инди се дръпна рязко назад.

— От Бомбай? Как, за…

— Да, няма никаква грешка. Точно от Бомбай. Когато мистър Стоун напусна хотела, той плати само едната сметка, мис Бенет.

Инди затвори очи за момент и почувства как в главата й запулсира тъпа болка. Джими беше изчезнал с паспорта, парите и билета й за връщане, а ето че сега управителят говореше за Бомбай и някаква резервация оттам.

Разтърка силно лицето си с ръце и се обърна към управителя:

— Вижте, мистър Бенерджи, бих ли могла да наема друга стая за един ден? Сигурна съм, че това е глупаво недоразумение. Аз…

— Нямаме свободни стаи, мис Бенет. Всичко е запазено за месец напред. Съжалявам, но сега е най-претовареният сезон.

— Но тогава къде ще?…

Инди заби поглед в скута си. Няколко секунди стоя така, парализирана от отчаяние заради безизходното положение, в което се беше озовала. Отново вдигна поглед.

— Бих ли могла да ползвам телефона ви, моля?

Управителят я наблюдаваше през бюрото си. Индия беше пълна с подобни случаи. Мнозина европейци, останали без пукната пара, наемаха стаи в хотелите и ги напускаха посред нощ, без да си платят сметките. През кратката си кариера в хотелиерството той се беше сблъсквал с много от тях. Този случай с нищо не беше по-различен — те всички нижеха цял куп невероятни лъжи. Почука с молива си по повърхността на бюрото.

— Длъжен съм да ви попитам дали имате налични пари, за да заплатите разговора си, мис Бенет.

Инди преглътна. Извади портмонето си от чантата и преброи парите. Разполагаше с две лири, обърнати в индийски рупии.

— Мисля, че имам достатъчно, за да мога да позвъня в посолството на Великобритания в Делхи.

Управителят кимна с каменно лице, когато тя остави парите пред него. Подаде й телефона:

— Хайде, мис Бенет! Телефонистът ще избере номера.

 

 

Оливър Хикс ползваше полагащата му се след седемгодишната военна служба едногодишна отпуска, през която трябваше да реши дали да избере кариерата на военен, или завинаги да загърби армията. Баща му му беше помогнал да си намери лека и досадна работа, но повече, за да има възможност да опознае Индия, отколкото да се занимава с нещо. И сега той седеше в малък, мизерен кабинет в задната част на посолството в Делхи, вдигнал крака върху бюрото си, и спеше с полуотворена уста. Шефът му отсъстваше и тъй като бе свършил предварително работата си за няколко дни напред, бяха го помолили да вземе предсрочно част от полагаемата му се отпуска.

Дори по това време на деня беше непоносимо горещо. Вентилаторите работеха на пълни обороти, безсмислено въртейки из стаята нагорещения въздух, и което беше още по-досадно — разхвърляйки навсякъде различни документи. В подобна жега Оливър не можеше да държи очите си отворени и беше задрямал.

В единадесет и десет телефонът иззвъня.

Оливър се стресна и се изправи на стола си. В първия момент не можа да се ориентира, след това се пресегна през бюрото и вдигна слушалката.

— Ало? Паспортна служба. На телефона е Оливър Хикс — разтърси глава, примигна няколко пъти и заглуши с ръка една прозявка. — Ало?

— Ало? Не знам дали трябва да се обърна точно към вас, но от посолството ме свързаха с вашия офис. Откраднаха паспорта и парите ми и сега…

Гласът беше женски и доколкото можеше да прецени — младежки. Оливър се протегна за бележника си.

— Бихте ли ми разказали всичко подробно, мис?

Линията изпука и Оливър разтърси слушалката. Стори му се, че момичето плаче.

— Добре ли сте? — запита той. — Вижте, защо не ми кажете какво ви се е случило, за да мога да попълня за вас необходимите формуляри.

— Пристигнах в Байджур с един приятел — Джими Стоун — започна момичето. — Но той изчезна с парите и паспорта ми! Аз…

Оливър завъртя очи — още една жертва на любовта.

— Сега имате ли някакви пари?

— Не! Нямам и къде да отседна!

— Всичко е наред! Успокойте се! Ако ми дадете адреса и телефона си в Байджур, аз мога да се обадя на някого от семейството ви в Англия да ви изпрати пари. Съгласна ли сте?

— Да… — линията отново заглъхна и Оливър разбра, че тя пак плаче.

— Добре ли сте?

Тя шумно издуха носа си и той не можа да сдържи усмивката си.

— Да… Дядо ми би могъл да ми изпрати пари от Англия. Той е генерал Джон Бенет, а номерът — Западен Съмъртън… Записахте ли?

За момент Оливър се вторачи в името, което бе записал.

— А, да, ъъъ… — той записваше бързо. — Да, записах го! Къде се намирате?

— В Лейк Палас Хотел в Байджур. Номерът е… Бихте ли изчакали за момент?

Оливър каза „да“, но умът му бе съвсем другаде. Познаваше генерал Джон Бенет — поне беше слушал много за него. Господи! Та генерал Бенет беше командвал полка, където беше служил Оливър, от 1963 до 1968 г.! Той очевидно бе преживял някаква ужасна лична трагедия и бе станал един от главните съветници в Министерството на отбраната! Трябва да е бил войник и половина! Господи! Внучката на генерал Бенет! Какво съвпадение!

— Ало?

— Да? — Оливър се върна в настоящето.

— Записах номера… — тя го продиктува. — Не мога да си наема стая, но управителят каза, че бих могла да изчакам в хотела, докато се обадите.

— Много добре. Мога ли да ви попитам, мис, дали става въпрос за генерал Бенет от Кралския полк?

— Да.

— Добре — Оливър все още не можеше да повярва. — Можете ли да ми продиктувате цялото си име, мис?

— Инду Бенет. Искате ли домашния ми адрес?

— Не, само адреса на дядо ви.

— Той е същият. Търнпайк Хаус, Западен Съмъртън, Западен Съсекс.

— Добре, записах го. Вижте, не искате ли да поговоря с управителя и да му кажа, че ние ще се погрижим за вас? — това не влизаше в задълженията му, но внезапно Оливър се почувства лично отговорен за това момиче. Внучката на генерал Джон Бенет! Представете си!

— Не, всичко е наред. В момента се обаждам от офиса му и той слуша целия разговор. Само се свържете с дядо ми, моля ви!

— Добре. Ще го направя още сега и веднага ще ви се обадя в хотела — това отново не беше негова работа, но нямаше значение. — Затворете телефона сега и не се притеснявайте. Всичко ще се уреди — момичето отново започна да плаче и сърцето на Оливър се сви. — Всичко е наред. Моля ви, не се безпокойте, ние ще се погрижим за вас.

Тя отново издуха носа си.

— Благодаря ви — чу я да казва той.

— Ще ви се обадя след малко. Дочуване засега.

Без да изчака отговора й, той затвори телефона. Затършува из чекмеджетата за телефонен указател на Англия, издърпа го, без да обръща внимание на безпорядъка, и плъзна пръст по страниците. Намери кода на Западен Съмъртън и го записа пред номера на генерал Бенет. След това вдигна слушалката и избра централата.

— Искам международна линия, ако обичате.

Изчака да чуе сигнала за свободна линия и набра Англия. След секунди се свърза със Съсекс и зачака някой да отговори на позвъняването.

 

 

Звънът на телефона разбуди Джон и той се изправи стреснато. С мисълта, че това може да е Инди, забързано скочи от леглото, наметна халата си и като не успя да открие чехлите си в сумрака, се спусна бос по стълбите. Вдигна слушалката и се присегна да запали лампите.

Беше шест и четиридесет и пет.

— Ало? — връзката беше много лоша и в продължение на няколко секунди не се чуваше нищо, освен пукане. — Ало?

— Ало? Генерал Бенет?

— Да, на телефона — неочаквано изпита страх.

— Добро утро, сър. Казвам се Оливър Хикс и работя в британското посолство в Делхи. Обаждам ви се във връзка с внучката ви, Инду Бенет.

— Да? — Джон стисна слушалката с все сила. — Какво се е случило? Какво има?

— Тя е добре, сър. Обаждам се, тъй като в Байджур са откраднали паспорта и парите й. Бихте ли могли да й преведете някаква сума в банката в Байджур, докато ние попълним необходимите формуляри, за да й издадем нов паспорт?

— Разбира се. Ще отида до банката веднага щом я отворят. Тя е добре, нали? Да не би да е пострадала? — Джон се отпусна върху най-долното стъпало на стълбището, усетил внезапна слабост.

— Не, поне доколкото ми е известно, сър — последва минутна пауза, след това младият мъж добави: — Днес следобед заминавам за Байджур, за да се убедя, че всичко е наред.

— Така ли? — изненада се Джон.

— Да — той отново се поколеба. — Да, отивам!

— Много любезно от ваша страна! Извинявайте, не запомних името ви.

— Капитан Оливър Хикс, сър. От Девета кавалерийска дивизия.

— Разбирам — внезапно Джон изпита облекчение. Това беше неговата част. Стори му се, че познава този млад човек. — Благодаря ви, капитане. Много съм ви задължен за помощта.

— Няма за какво, сър. Имам няколко дни отпуск. Да ви продиктувам ли някои данни за банката?

— Да. Ще изчакате ли да взема химикалка? — Джон се изправи и се протегна към масата. Взе молив и бележник седна отново. — Готово, капитане! — каза отново в слушалката и записа с разкривения си почерк всичко, което му беше продиктувано.

Оливър затвори телефона и удари с юмрук върху бюрото.

— Проклятие! — изруга той. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Притисна длан към челото си. Защо? Защо бе направил това? Защо изобщо бе отворил голямата си уста? Но нали трябваше да се намеси, да направи впечатление! Трябваше да се похвали и обзет от пламенно желание да помогне, да предложи с труд извоювания си тридневен отпуск, за да замине за Байджур и да се оправя с някаква си лигла! Защо не можа да задържи устата си затворена? Винаги ставаше така, винаги!

Стана и закрачи из стаята. Налагаше се да отмени срещата си с Роб Джоунс, да си купи билет за самолета или ако всичко беше продадено, да си запази място във влака. Господи! Отпусна се на стола. Бедата му се състоеше в това, че беше дяволски импулсивен. Университетът и годините, прослужени в армията, би трябвало да го научат да мисли, преди да направи нещо. Но вместо това си беше останал старият Оли, който се хвърляше с главата напред и мислеше едва по-късно, когато я блъснеше в някоя стена.

Въздъхна тежко и посегна към телефона. По-добре да се обади на някоя туристическа агенция за билет, а след това да позвъни в Лейк Палас Хотел. Вече бе поел ролята на опекун и независимо дали му харесваше или не, трябваше да я изиграе.

 

 

Инди седеше на терасата под сянката на големия навес и четеше стар брой на „Таймс“. Изгаряше от жажда, но нямаше пари да си поръча нещо за пиене. Беше много уморена — шокът и плачът я бяха изтощили до краен предел. Докато четеше, не изпускаше от очи преддверието на хотела, очаквайки да зърне всеки момент човека от посолството. Опитваше се да не обръща внимание на досадните погледи, които някои от мъжете, отседнали в хотела, й хвърляха. Беше развълнувана и се чувстваше много уязвима. Като огледа бързо фоайето, тя забеляза висок мъж, който се взираше в нея. Светлокестенявата му къдрава коса беше ниско подстригана и върху загорялото му лице беше изписана решителност. Тя си помисли, че той може да реши да се приближи към нея, затова вдигна вестника и се скри зад него. Ако не беше толкова напрегната и потисната, би могла да определи погледа му като умолителен. Но при тези обстоятелства той само я изнервяше. Разгърна „Таймс“, въздъхна раздразнено, кръстоса крака и стисна зъби. Когато дочу приближаващите се стъпки, вече беше готова да избухне.

— Хммм, извинете?

Оливър застана пред разтворения „Таймс“ и хвърли бърз поглед към дългите тънки крака, които се подаваха изпод него — съвършената им форма ясно се очертаваше под тънката индийска пола. Те безспорно бяха чудесни, но той не беше дошъл тук за развлечение. Откъсна поглед от тях и надникна над вестника. Дявол да го вземе! Та тук гъмжеше от англичани! Съотношението беше горе-долу двадесет и седем срещу един в полза на Англия срещу Австралия! По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Моля? — пробва отново той. — Търся…

— Когото и да търсите — сопна се Инди и свали вестника, — сигурна съм, че не бих могла да ви помогна — за момент се загледа в него и видя, че очите му бяха зелени и много живи. — Съжалявам — саркастично продължи тя. — А сега, ако не възразявате!…

Вдигна отново вестника и цъкна с език зад прикритието си.

Оливър се отдалечи. Беше в отвратително настроение. Полетът беше ужасен, горещината — непоносима, бе уморен и последното място, където искаше да се намира, беше Байджур. Ама че невъзпитана млада жена! За момент си помисли да й отговори с някаква грубост, но не беше в настроение да се кара. Колкото по-бързо откриеше Инду Бенет и уредеше нещата с нея, толкова по-добре! Насочи се отново към рецепцията. По-добре да попита управителя къде би могъл да я намери, отколкото да налети на някоя друга наежена отпускарка.

Пет минути по-късно отново стоеше пред същата жена.

Изкашля се учтиво и изчака тя да свали вестника. Беше забелязал как бързо го вдигна към лицето си, когато го видя да се приближава, и изпита досада. Като че ли тази малка нахалница би могла да го заинтригува! Той си падаше по нежните жени, красиви, каквато може би беше и тя, но не можеше да понася агресивните натури.

— Извинете — студено започна той, — но търся една млада жена на име Инду Бенет. Аз съм от британското посолство в Делхи. Но вие сигурно не знаете къде бих могъл да я намеря, нали?

Забеляза, че ръката, която стискаше вестника, леко трепна. Изкашля се отново. Най-после тя го свали.

— Вече я намерихте — тихо каза Инди. — Аз съм Инду Бенет.

Погледна го бързо, след това сведе очи и се изчерви.

Оливър злорадо се наслаждаваше на момента.

— А, разбирам. Аз съм капитан Оливър Хикс — представи се той. — Вече разговаряхме по телефона.

— Да, да, наистина — Инди все още не смееше да вдигне поглед, а лицето й продължаваше да аленее.

Оливър дръпна един стол и седна. „Е, поне притежаваше чара да се изчервява“, помисли си той. Вдигна ръчното си куфарче и го сложи на коленете си.

— Донесох няколко формуляра, за да ви бъдат издадени документи, мис Бенет — каза, докато отключваше куфарчето.

— Трябва да ги попълним, а след това аз ще ги отнеса обратно в Делхи.

Инди вдигна глава:

— Добре.

Погледите им се срещнаха и тогава Оливър за първи път забеляза овала на лицето й, кожата й с цвят на мед и очите й — кафяви и изпъстрени със зелени точици, които отразяваха светлината, и ги правеха да изглеждат почти нереални. Тя прехапа долната си устна и покрай зъбите се образуваха малки бели петънца. Стомахът му се преобърна и трябваше да застине неподвижно върху твърдата метална седалка, за да прикрие възбудата си. Погледна встрани, след това отново към документите и за момент съвсем забрави за какво беше дошъл. Преглътна с усилие и отново я погледна.

— Искате ли нещо за пиене, докато се занимаваме с това?

Инди се усмихна, прокара ръка през косата си и прибра зад ухото си няколко немирни кичура.

— Да, ако обичате. С удоволствие ще пия нещо. Умирах от жажда, но похарчих последните си рупии за телефонния разговор и в момента буквално нямам пукната пара!

Оливър се засмя доста глупаво и съвсем неуместно и щракна с пръсти към момчето.

— Какво ще желаете?

— Портокалов сок.

Той даде поръчката, извади химикалка от джоба си и започна да попълва документите.

— Като заговорихме за последните рупии, искам да ви попитам знаете ли дали парите ви са преведени в банката?

Инди сведе поглед.

— Хммм, страхувам се, че не. Нямах пари да отида до града. Надявам се, че нямате нищо против, че ви изчаках. Мислех, че бихме могли да отидем заедно.

Оливър откъсна очи от лицето й.

— Не, нямам нищо против.

Няколко минути той се занимаваше с формулярите. Беше ядосан на себе си — не искаше да бъде тук, беше обещал на Роб Джоунс, че ще се върне веднага щом се оправи с това и двамата ще излязат, за да прекарат приятна ергенска вечер. Същата вечер имаше обратен полет и той вече си беше запазил място за него. А сега бе дал съгласието си да се размотава из цял Байджур, само защото беше запленен от едно лице и чифт чудесни крака!

Вдигна поглед и видя, че тя го наблюдава. Господи, наистина е красавица!

— Всичко наред ли е? — нервно запита Инди.

— Да, всичко е наред! — измрънка той.

По дяволите, беше пропуснал възможността! Като прикрепи всички документи заедно, той ги сложи обратно в куфарчето и го заключи.

— Ще тръгваме ли?

Инди кимна. Наведе се да си вземе чантата, ризата й се разтвори и изпод черната дантела той видя нежната извивка на гърдите й. Оливър се изправи бързо и се загледа към езерото, което се простираше под терасата. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да се увлече по внучката на генерал Джон Бенет. Боже мили!

— Готова ли сте? — рязко запита той и се извърна.

— Аха! — отвърна Инди.

Двамата прекосиха преддверието на хотела, всеки замислен за нещо свое, и никой от тях не забеляза фигурата, която тръгна след тях.

 

 

Банковият чиновник клатеше глава. Не преставаше да го прави вече пет минути, въпреки протестите на Оливър. Паричният превод, както всяко друго нещо, трябваше да мине по етапния ред: да се преведе в банката в Делхи, да се попълнят съответните документи, да се подпишат, след това да се преведе в банката в Байджур, да се попълнят нови документи, да се подпишат отново и едва тогава може да бъде изплатен. Не, не, той изобщо няма представа кога би могло да стане. Може всичко да е готово още утре, но може да отнеме и три дни. Тези неща винаги отнемат време. В Индия дори спешните неща винаги отнемат доста време.

Оливър удари с юмрук върху бюрото, защото не можеше да измисли някакъв друг начин да даде воля на безсилието си и чиновникът го погледна разсеяно. Поклати отново глава и сви рамене. Точно понечи да започне за хиляден път да изрежда същите извинения, когато Оливър го прекъсна:

— Не си правете труда! Разбрах какъв е проблемът!

Тръгна към Инди, която седеше на един стол безпомощно и го чакаше с ужасно нещастен вид.

— Парите ги няма — обясни той. — Съжалявам.

Тя скочи гневно, дръпна вратата и излетя като вятър към улицата, едва сдържайки сълзите си. Покри лицето си с ръце и бавно започна да брои до хиляда.

— Хей! — изтича след нея Оливър и докосна ръката й. — Не е толкова лошо!

Инди рязко се обърна:

— Не е толкова лошо? Как можете да говорите така? Нямам пари, вързана съм към това място, докато банкерите успеят да се преборят с проклетата индийска бюрокрация, и на всичкото отгоре няма и къде да отседна! — в гърлото й се надигна ридание. — И вие ми казвате, че не е толкова лошо!

— Ооо! Замълчете за момент!

Търпението на Оливър също се изчерпваше. Беше прекарал два безплодни часа в банката, без съмнение бе изпуснал самолета си, а върху раменете му тежеше и съвсем ненужният товар на нейното доверие. Като капак на всичко — тя стоеше пред него и му крещеше насред улицата! Сякаш всичко се беше случило по негова вина!

Той си пое дълбоко въздух и каза:

— Вижте, наистина съжалявам за всичко това, но всъщност не е чак толкова страшно…

— Откъде знаете? — изкрещя тя. — Какво знаете изобщо вие?

— Нищо! — внезапно изкрещя в отговор Оливър. — Но аз съм тук, за да ви помогна, и най-малкото, което можете да направите, е да покажете някаква благодарност!

— Благодарност! Ха! Аз да съм ви молила да идвате тук? — в гнева си тя съвсем изгуби реална представа за събитията. Стресът неочаквано отприщи отчаянието й и то изригна като огнена лава. — Хайде да си изясним нещата, а? Вие дойдохте тук по собствено желание! Аз не съм ви молила, ясно ли е?

— Така е! Но къде, по дяволите, щяхте да бъдете сега, ако не го бях сторил? А?

На него също му беше омръзнало. Беше допуснал ужасна грешка, като се поддаде на импулсивното си решение и дойде тук. Сега му се искаше никога да не се беше срещал с тази невъзпитана нахалница!

— Ако не беше заради дядо ви, никога не бих си направил този труд — гневно я погледна той. — И, честно казано, сега ми се иска изобщо да не се бях забърквал.

Лицето на Инди пламна от възмущение. Почувства тежест в гърдите си, но малко се поуспокои.

— И на мен ми се иска същото.

— Чудесно! Ето че постигнахме съгласие!

— Да, постигнахме съгласие!

Известно време двамата стояха, взирайки се един в друг, след това Оливър каза:

— Мисля, че е най-добре да се върнем в хотела, да съберем багажа ви и да видим къде бихме могли да ви настаним. Така добре ли е?

Инди се засегна от сарказма му.

— Да — ледено отговори тя. — Много добре.

— Да вървим тогава! — каза Оливър и закрачи по улицата. Тя тръгна след него, следвайки го на две крачки, докато намериха свободна рикша, която да ги откара до хотела.

И двамата бяха в лошо настроение, когато стояха пред рецепцията на Лейк Палас Хотел и наблюдаваха чиновника, който звънеше в осмия от списъка си хотел. Беше лято, Байджур беше залят от европейски туристи и почти всичко беше предварително запазено. Нямаше свободни места нито в петзвездните хотели, нито в тези от средна класа. Оливър категорично бе отказал да наема стая в някой от долнопробните хотели. Не искаше да се върне в Делхи, нахапан от бълхи.

— Много съжалявам, сър, но няма никакъв напредък.

Оливър въздъхна. Точно това му трябваше — чудесен завършек на един чудесен ден!

— Нищо?

— Не, сър. Няма нищо свободно.

Той погледна към Инди, която стоеше с гръб към него и се взираше във водата.

— А тук нямате ли нещо?

Чиновникът погледна в регистъра и поклати глава:

— Нямаме стаи, сър. Много съжалявам!

Оливър се наведе напред и се загледа в листа.

— Съвсем нищо ли нямате? Ще се съгласим, на каквото и да е.

Чиновникът обърна друг лист и плъзна химикалката си по него. След миг вдигна глава:

— А! Най-после намерих нещо, сър! Кралският апартамент е свободен за няколко дни.

Оливър преглътна.

— Кралският апартамент? — тонът му беше малко по-висок от обичайно.

— О, да, сър. Той е много, много хубав. Чудесен е! Горещо ви го препоръчвам, сър!

Инди се извърна:

— Има ли стая? — върху лицето й се изписа облекчение.

— Дааа… Кралският апартамент — отвърна Оливър.

Тя погледна чиновника:

— Ще го наемем.

— Но той е дяволски скъп! — прошепна в ухото й Оливър.

— В такъв случай ще го платя аз! — също толкова любезно изсъска Инди. — За Бога! Нали само това имат!

— Благодаря ви, ще го наемем — каза той на чиновника. — Бихте ли могли да изпратите някой да ни заведе дотам?

— О, разбира се, сър! — чиновникът щракна с пръсти към едно момче и засия срещу тях. Те се бяха издигнали в очите му — сега бяха хора, с които трябваше да се съобразява. — Заповядайте, момчето ще ви заведе!

Оливър и Инди се обърнаха в един и същи момент, сблъскаха се и веднага се отдръпнаха. Без да се извинят, те се извърнаха и последваха момчето в гневно мълчание.

 

 

Беше полунощ, когато Оливър се събуди. Погледна светещия циферблат на часовника си, видя колко е часът и се обърна на другата страна, за да заспи отново. Дръпна чаршафа и погледна към Инди, която спеше в другата половина на огромното легло сред хаос от измачкани чаршафи. Дългите й мургави крака бяха отвити до самия край на бедрата. Той затвори очи, въздъхна и се запита какво, по дяволите, правеше тук.

— Буден ли сте, капитан Хикс?

Той отново отвори очи.

— Да — гневът му беше поутихнал и не искаше тази напрегната тишина между тях да продължава. — Името ми е Оливър, а не капитан Хикс.

— Добре, Оливър — Инди се обърна и го погледна. — Какво имахте предвид, като споменахте за дядо ми, Оливър? Казахте, че ако не беше заради него…

— Зная какво съм казал — прекъсна я той. — Служих в Девета кавалерийска дивизия, а генерал Бенет беше… Той е нещо като герой. Всички го познават. Ползва се с огромно уважение. Когато ми казахте името му, аз като… — отново направи пауза и се усмихна на себе си. — Може би звучи глупаво, но исках да направя нещо, за да ви помогна… да го впечатля, струва ми се.

Инди се усмихна.

— Не звучи глупаво — каза тя и се протегна да докосне ръката му. — Благодаря ви.

Оливър погледна ръката й. Тя имаше дълги, елегантни пръсти с ниско изрязани овални нокти без лак.

— Това е всичко, мис Бенет — завърши той и се търколи в своята половина, далеч от нея.

— Казвам се Инди, а не мис Бенет.

— Тогава лека нощ, Инди — прошепна Оливър.

— Лека нощ — отвърна тя. — Наспете се добре.

Само че Оливър не можа да заспи. Лежеше в тъмнината, заслушан в лекото дишане на Инди — толкова тихо, че едва се чуваше, отново и отново питайки се какво прави тук. Инди Бенет не приличаше на никое момиче, което бе познавал преди, и това го объркваше. В продължение само на десет часа тя бе успяла да го раздразни, да го вбеси, да го възбуди и да го очарова. Беше чудесна, екзотична, силна, чувствена, но и опасна. А Оливър Хикс не се нуждаеше от никакви опасности, независимо в каква форма го преследваха.