Мария Барет
Любовно проклятие (27)

Глава двадесет и седма

През втората половина на юни атмосферното налягане се задържа високо и в цяла Англия времето беше съвсем според очакванията. Небето беше лазурносиньо, осеяно с перести облаци, слънцето грееше ярко, а откъм бреговете на Съсекс повяваха леки югоизточни бризове.

Инду Бенет лежеше в полето под сянката на един дъб и се взираше във фигурите, които листата образуваха на фона на небето. Беше подпряла главата си върху възглавница, а пръстите на краката й се ровеха в ресните на килимчето, постлано под нея. Тя се протегна, намери чашата си с вино, доближи я до устните си и отпи от шампанското. Затвори очи и въздъхна.

— Нали няма да заспиш, а, Инди?

Тя се усмихна, но не отвори очи:

— Не. Просто си почивам от красотата наоколо.

Джими се изтърколи и я погледна. Тя беше красива — полуиндийски жасмин, полуанглийска роза, опияняваща комбинация между екзотика и деликатност. Прокара пръст по лицето й от веждите до брадата и тя отвори едното си око.

— Оу! Аз се опитвам да си почина, мистър Стоун. Нали си спомняш, че идеята да отседнем на първото прохладно място беше твоя?

Джими се усмихна и отдръпна ръка. Седна, взе бутилката от кофичката, в която я бяха оставили да се охлажда, и си наля още една чаша шампанско. Около тях бяха разхвърляни остатъците от пикника им: разтворената кошница, чиниите, приборите и салфетките.

Джими взе ябълка от кошницата и отхапа.

— Обмисли ли вече идеята ми, Инди? — запита той, като скръсти крака под себе си.

Инди отвори и двете си очи и го погледна.

— Не, не още. Защо?

— Защото инструкциите вече пристигнаха. Заминавам за Балистан, за да снимам двореца на Могул^[1].

Инди седна.

— Така ли? — перна го по крака. — Джими? Защо не ми каза по-рано?

— Исках днес всичко да бъде чудесно — отговори той. — Хайде, успокой се, няма да говорим повече по този въпрос.

Инди се наведе напред и го целуна леко по устните.

— Толкова си сладък — той я улови за тила и приближи лицето й към своето, но тя извърна глава и се отдръпна.

— Добре, да бъде на твоето — примири се той и отново отхапа от ябълката.

— Нямаш нищо против, нали?

Той сви рамене, без да престава да се усмихва:

— Защо да имам нещо против? Ти си такава, каквато си, а това не ме притеснява — загледа се в ябълката, сякаш преценяваше къде да отхапе следващия път. — Това ме обърква наистина, но не ме разстройва.

Това наистина изобщо не го разстройваше. Той правеше всичко за пари. Да спи с нея би било чудесно, най-хубавата част от работата му, но той нямаше намерение да я насилва. Не можеше да си позволи подобен риск.

— И кога заминаваш? — запита тя.

— В края на месеца — погледна я бързо, за да види дали не е изненадана. Смръщила чело в познатите странни бръчки, които се появяваха винаги когато се съсредоточаваше върху нещо, тя мислеше. — Това интересува ли те?

— Интересува ме много повече, отколкото можеш да си представиш, Джими!

Тя се подпря на колене, сипа си още една чаша шампанско, след това се изправи и бавно се отдалечи от него. Седна на земята и се загледа в пейзажа, който се откриваше пред нея. Не знаеше какво да прави.

През последните две седмици Инди често се срещаше с Джими Стоун. Нямаше какво друго да прави, а и той беше много настоятелен и непрекъснато й устройваше различни развлечения, каквито мъж на нейните години никога не би могъл да измисли. Тя го харесваше, защото той бе много забавен и с него се разбираше добре. Беше съвършено различен от всички мъже, които бе познавала до този момент.

И ето че сега той й предлагаше да го придружи до Индия, като поемаше разноските й, при това, без да я обвързва с някаква връзка. Просто така, само за компания. Заминаваше след две седмици, а тя все още не беше казала на Джон. Нито беше приела, нито беше отказала предложението. Не можеше да вземе решение, а не искаше да допуска грешки.

Докато отпиваше от шампанското си, тя усети, че Джими се приближава изотзад. Той седна до нея и хвана ръката й.

— Виждам, че ти предстои голямо пътуване зад граница — започна, като разглеждаше дланта й. — С някакъв красив и очарователен мъж — Инди се усмихна, без да откъсва очи от гледката. — Това е предложение, което не трябва да отказваш — продължи той. — Това е шансът на живота ти.

Инди внимателно издърпа ръката си.

— Престани, Джими. Опитвам се да мисля!

Той вдигна рамене и няколко минути остана до нея мълчаливо. След това каза:

— Честна дума, Инди, не виждам в какво се състои твоят проблем. Всичко, което те моля, е да ме придружиш до Индия и да останеш с мен колкото искаш. Ще ти купя и билет за връщане, така че ще можеш да се върнеш у дома, когато пожелаеш. Ще бъде чудесно, Инди! Великолепно! Аз наистина те харесвам. Чувствам се чудесно, когато си с мен, и присъствието ти ще направи работата ми още по-приятна! — отново улови ръката й. — Какъв е проблемът, а? Не бих могъл да направя нищо повече, нали?

Инди се усмихна:

— Не, не би могъл. Аз разбирам, обаче… — въздъхна тежко. — О, не зная!

Сви рамене и извърна лице. Тя знаеше, беше съвсем наясно какво я задържа, но не искаше да го обсъжда с него. Струваше й се невъзможно да говори с дядо си.

— Значи ще дойдеш, а?

— Може би да… — обърна поглед към панорамата. — А може би не…

Джон мразеше Индия. Той никога не бе оставял никакво съмнение по този въпрос и не искаше Инди да посещава страната, нито пък да си създава някакви връзки там. Предполагаше, че неприязънта му е свързана с катастрофата на Джейн, но може би съществуваше и някаква друга причина? Но каквото и да беше, тя знаеше, че той ще се отнесе зле към предполагаемото пътуване до Индия. Много, много зле.

Джими се изправи и й протегна ръка. Знаеше, че не бива да насилва нещата, че трябва да работи бавно и внимателно. Не искаше да я кара да взема погрешни решения.

Инди улови ръката му и се изправи.

— Ще се състезаваме ли надолу по склона? — запита той.

— Да, добре… Хей!

Той затича надолу и тя се втурна след него. Босите й крака се плъзгаха по тревата, а фината й памучна риза се развяваше зад нея.

 

 

Пикникът беше последван от дълга разходка към морето, източно от Кент, след това събраха отпадъците и се насочиха с колата на Джими към река Арун. Седнаха край водата, за да наблюдават как денят най-сетне отстъпи на мрака и край тях плъзнаха сенки, предвещаващи настъпващата нощ.

Джими откара Инди вкъщи. Покани го да влезе, но той отказа, като се извини, че утре сутринта има среща и трябва да се прибира. Тя излезе от колата и внимателно затвори вратата. Изпрати го с поглед, докато той изчезна от очите й надолу по алеята, след това отключи и влезе в къщата. Във всекидневната светеше.

— Здравей, дядо!

— Здравей, Инди! — Джон свали вестника. — Добре ли прекара деня?

— Да. Бяхме на пикник, след това се разходихме край реката в Раундал.

— Чудесно.

Той се загледа в лицето й, загоряло от слънцето. Медната й кожа бе потъмняла до кафяво и сега имаше цвета на санталово дърво. Тя му се усмихна с топлата си, честна и открита усмивка, която толкова добре познаваше. Някога, много отдавна, Джейн се беше усмихвала по същия начин.

— Доста често се срещаш с този Джими Стоун, нали? Той очевидно е чудесен момък.

— Хммм? — Инди зачете заглавията във вестника, който Джон току-що беше оставил.

— Не е сериозно, нали?

Инди неочаквано го погледна.

— Не! Разбира се, че не е! — тя се изчерви.

Джон се засмя и стисна ръката й.

— Трябва да престанеш да се изчервяваш, Инди — каза той. — Никой от пациентите ти няма да те приеме сериозно, ако пламваш всеки път, когато се почувстваш неловко.

Инди се усмихна, отпусна се на една табуретка и обви коленете си с ръце. Изчака, докато Джон отново вземе вестника си, след това каза:

— Джими иска да замина с него за Индия за две седмици, дядо.

Джон държеше вестника здраво, но тялото му потръпна.

— Той знае ли? — продължаваше да крие лицето си зад вестника, за да се увери, че ще изглежда спокоен, когато я погледне. — Какво си му казала?

— Още нищо не съм му казала, защото исках първо да поговоря с теб.

— Разбирам — „запази самообладание! За Бога, запази самообладание“, говореше му вътрешният глас. — А кой по-точно е този приятел Джими Стоун? Какво знаеш за него?

— Както вече ти казах, той е фотограф. Работи на свободна практика за различни агенции. На двадесет и седем години е и живее в Лондон.

— Това ли е всичко?

— Не! Разбира се, че не е всичко, дядо. Ние често разговаряме за това, което обича, за плановете, които има, за местата, където пътува.

Джон кимна, като се опитваше да запази безизразното изражение на лицето си.

— А какво знаеш за родителите му? За родното му място, за образованието, което е получил?

— Дядо! Не мога да повярвам, че наистина ми задаваш подобни въпроси! Това има ли някакво значение?

— Не голямо, но поне трябва да знаеш откъде идва.

Инди преглътна ядната си забележка.

— Той не обича да говори за родителите си — рязко каза тя. — Никой не обича да го прави. А и щом не се хвали с образованието си, от само себе си се разбира, че не е завършил Итън!

— Сарказмът ти е абсолютно излишен, Инду! — сопна се Джон. — Питам те за твое собствено добро!

— О, така ли?

— Точно така! Замисли се върху това. Индия не е Блекпул и не се намира на една гара разстояние. Това е огромна, съвсем различна страна, населена от хора, за които ти нищо не знаеш. Моля те, Инди, бъди разумна!

— Аз съм разумна. И искам да отида!

— Очевидно!

За момент двамата се взираха един в друг, след това Инди сведе глава. Никога, никога не се беше карала с Джон! Не можеше да си спомни някога да са си казали дори една остра дума.

Обърна се към него и каза:

— Виж, дядо, наистина съжалявам. Но мисля, че наистина ми се ще да отида и да видя къде съм родена. Искам да бъда малко независима. Не исках да те разстройвам, честна дума.

Джон долови в гласа й молба, но от думите й го заля паника.

— Ако заминеш за Индия, Инди, ти наистина ще ме разстроиш — остро й отвърна той.

— Но защо? — Инди разпери ръце. — Никога не си ми разказвал нищо за Индия, нито пък за родителите ми! Каза ми само, че са загинали през 1966 година при автомобилна катастрофа. И само толкова! Не разбирам защо не искаш да отида там! Не разбирам защо мразиш толкова една страна, която никога не си виждал!

Джон седеше неподвижно и гледаше встрани. Как би могъл да й обясни? Но и как би могъл да рискува да я пусне да отиде в Индия и да открие всичко сама? Какво би могъл да й каже? За ужасното убийство на Филип Милс и за Джейн, която беше обвинена? Какво би могъл да й каже за майка й, която, бременна от любовника си индиец, бе избягала, за да роди детето си? За това, че тя и индиецът са били убити, а бебето тайно бе доведено в Англия и поверено на баба си и дядо си? Това беше всичко, което знаеше, но как би могъл да й го разкаже сега? Без предварителна подготовка, без доказателства…

— Инди, аз ти забранявам да заминаваш за Индия — каза той, знаейки, че не му остава нищо друго. — Абсолютно ти забранявам!

Инди го погледна изумено.

— Как би могъл да ми забраниш? Как, дядо? Аз съм на двадесет и три години и мога да правя каквото си поискам! — тя стана и се втурна към вратата. — Нима си забравил, че ти беше този, който ми говореше, че трябва да отида някъде, да направя нещо през лятната си ваканция? А сега, когато искам да отида в Индия за няколко седмици или най-много месец, неочаквано променяш решението си! Не те разбирам, дядо! Изобщо не мога да те разбера!

— Не очаквам да ме разбереш — внезапно извика Джон. — Но аз си имам причини!

Той стана, захвърли вестника и отиде до прозореца. Стоеше с гръб към нея и се взираше в тъмнината навън. Дълбоко в себе си беше сигурен, че отдавна е трябвало да й каже, но никога не беше намирал достатъчно сили да го направи. Може би защото му беше невъзможно дори пред себе си да го признае, без да изпита болка. Той стоеше сковано и мълчаливо.

— Не бих искала да замина без твоето одобрение — тихо каза Инди. — Но наистина искам да отида, дядо. Искам да видя къде съм родена, искам да отида…

— Тогава върви! — внезапно изкрещя Джон и се извърна към нея. — Но заминавай без моето съгласие и със съзнанието, че ме правиш много нещастен!

Инди поклати глава:

— Моля те, дядо, недей да ме караш да се чувствам виновна! Кажи ми какво има! Моля те, обясни ми!

Джон обаче беше много стар. Бе изстрадал загубата на любимата си дъщеря, бе преживял срама от отправеното й обвинение и беше прекалено уморен, за да може да преживее още вълнения.

— Съжалявам, Инди, но няма да ти обясня нищо. И няма да те чакам тук, когато отидеш в Индия. Недей повече да разчиташ на мен — той се извърна, неспособен да я гледа в лицето. — Отивайки в Индия, ти оставаш напълно сама. И ако се забъркаш в някакви неприятности, проблемът ще си бъде изцяло твой.

Инди затисна устата си с ръка, за да сподави риданието, което се надигаше в гърлото й. Това беше ужасно! Тя не разбираше абсолютно нищо. Как би могла да замине при тези обстоятелства? И все пак… в главата й все по-бързо се въртяха думите на Джими. Тя беше на двадесет и три години, напълно независима и трябваше да се освободи, да започне да живее!

Отвори вратата и се приготви да напусне стаята.

— Дядо, аз… — гласът й заглъхна, но той не се обърна. Без да каже нищо повече, тя се качи по стълбите към своята стая. Легна в тъмнината на леглото си, сви се на кълбо и заплака от безсилие и гняв.

 

 

Джон направи утринния си чай, сложи го на един поднос, взе си няколко бисквити и като прекоси коридора, вдигна „Таймс“ от пода и го сложи върху таблата. Отнесе всичко обратно в спалнята си. Безсмислено бе да става толкова рано, защото нямаше какво да прави, затова остави подноса върху нощното си шкафче, срита чехлите си и се върна в леглото. Погледна датата върху първа страница на вестника и въздъхна тежко. Беше едва вторник. Инди си беше тръгнала преди две седмици, а на него му се струваше цял месец. Погледна през прозореца. Днес беше полетът й за Делхи и независимо от слънцето, той се почувства много нещастен.

Джон стана. Зарязвайки чая си, залута се из спалнята на Инди. Застанал в спретнатата, безупречно подредена стая, той изведнъж закопня за безредието от вестници, книги и дрехи, разхвърляни по пода. Мисис Джоунс си беше свършила добре работата. Дори прекалено добре, помисли си той, докато отваряше прозореца, за да проветри стаята.

Тогава чу пощаджията.

— Изумително е — каза той на глас — колко важна става пощата, когато няма за какво друго да мислиш.

Излезе от стаята на Инди, затвори плътно вратата и забърза надолу, за да вземе писмата си.

Първото, което отвори, беше от Асоциацията на розарите и беше адресирано до И. Бенет, но тъй като той беше единственият, който живееше в тази къща, реши, че е печатна грешка. Разлепи гърба на плика, извади листа и забързано изчете съдържанието. Стигнал почти до средата, той спря, вдигна листа до очите си и го прочете отначало по-внимателно. След това приседна на най-ниското стъпало и затвори очи. Писмото беше за Инди — беше го отворил по погрешка. То представляваше регистрация на първия създаден от нея сорт рози — роза с името на Джон Бенет. Преглътна с усилие, изправи се и се подпря на парапета, докато ровеше в джоба си за кърпа. Издуха носа си, след това излезе в градината през задната врата. Приближи се до лехата на Инди и застана до вратата. Тя беше там — нейната неколкоседмична тайна, разтворила тъмночервения си цвят. Розата „Джон Бенет“.

Няколко минути по-късно той вече бе в къщата, пуснал душа, и ровеше из стария куфар под леглото, търсейки нещо, скрито от години. В девет и половина вече бе избръснат, изкъпан и облечен. Извади колата си от гаража и остави мотора да реве, докато отскочи обратно до разсадника.

Най-после се качи в колата, натисна газта и се насочи към магистрала А-29, която водеше към Лондон.

Инди натъпка последните си ризи в чантата и се спусна по стълбите, за да извика Джими да й помогне да я затвори. Той пиеше кафе с леля Клеър. Изкачи на бегом няколкото стъпала на къщата им в Челси и я грабна в прегръдките си.

— Джими, престани! — изписка тя.

Той я пусна, плесна се през ръцете и коленичи на пода до чантата. Беше в превъзходно настроение. Беше положил много усилия, за да я убеди, но най-накрая бе успял. Днес заминаваха и нищо не можеше да ги спре.

— Добре! Това ли е всичко?

— Да, струва ми се.

— Искрено се надявам да е така, защото нямам намерение да отварям отново тази чанта, след като я затворя. Та тя е пълна до пръсване.

Инди коленичи до него.

— Съжалявам — смутено каза тя.

Той беше прав. Това наистина беше единствената й чанта, но тя компенсираше липсата на друг багаж с огромните си размери. Натисна капака, а Джими задърпа ципа, изпъвайки плата до краен предел. Известно време се бориха, натискаха и ругаеха, но най-после успяха да се справят. Инди беше готова. Провери най-необходимото за пътуването и скъпоценностите си, които беше сложила в ръчната си чанта, и погледна към Джими.

— Готова съм. Да вървим!

Той вдигна чантата, изстена под тежестта й, след това се усмихна и я последва по стълбите, където ги очакваше леля й Клеър.

— Инди! — леля й стоеше до вратата на кухнята и изчакваше племенницата си да преглътне хапчето против повръщане, отпивайки няколко глътки вода от една чаша. — Инди, чудех се дали не би искала да… ъъъ… да се обадиш на дядо си?

Инди вдигна поглед.

— Опитах три пъти през тази седмица — тихо отговори тя. — Не вдига телефона…

— Ще опиташ ли за последен път?

Инди се поколеба. Не разбираше нищо, но през тези две седмици болката не беше намаляла.

— Не знам — сви рамене. — Не мога да го разбера, Клеър. Не зная какво съм сторила, освен че искам да бъда малко независима.

Клеър сложи ръка на рамото й.

— Той си има своите доводи.

— Да, и той така каза — Инди помълча няколко секунди. — Мога ли да ползвам телефона ти?

Клеър се усмихна:

— Върви! След около пет минути трябва да сме тръгнали.

Инди излезе в коридора и набра кода на Западен Съмъртън. Опря гръб на стената, заслушана в свободния сигнал, след това постави обратно слушалката.

— Никой не отговаря — тъжно каза.

Клеър вдигна рамене:

— Е, добре — успя някак да прикрие разочарованието си. — Тогава да тръгваме. Трябва да имате достатъчно време за проверката.

Инду се усмихна:

— Благодаря ти, Клеър. Благодаря ти за това, че ме приюти и че ще ни изпратиш с Джими на летището. Аз наистина…

Клеър се приближи и я целуна по бузата.

— Ще ми липсваш — каза тя. — И на татко също.

Прегърна племенницата си и двете заедно тръгнаха към Джими, който ги очакваше с багажа.

 

 

Джон остави колата на паркинга и се отправи към терминал 3, молейки се горещо да не са отпътували. Забеляза офиса на „Бритиш Еъруейс“, сложи очилата си и видя Инди на гишето за паспортна проверка. Той извика, махна й с ръка, видя, че тя го забеляза, и се втурна към тях. Срещнаха се някъде по средата.

— Инди! — Джон я притисна към себе си и затвори очи. — Толкова се страхувах, че съм те изпуснал!

Инди извади носна кърпа от ръкава си и шумно издуха носа си.

— Е, не си! — каза тя и отново здраво го прегърна. — И слава Богу! — улови ръката му. — Не искаш ли да се запознаеш с Джими?

— Да, разбира се — той я притисна към себе си за миг, след това бръкна в горния си джоб и извади пакет, увит в плат и завързан с кожени ремъци. — Инди, имам нещо за теб. Нещо много важно.

— Какво е това? — заоглежда пакета тя. — Нали няма да ме спрат заради него на митницата, а, дядо?

Джон протегна пакета към нея.

— Инди, бъди сериозна поне за малко. Наистина е много важно. Това ми беше предадено, когато те доведоха в Англия. Нямам представа какво съдържа, защото никога не съм го отварял, но ме увериха, че има връзка с твоите родители. Сега принадлежи на теб. Аз го съхранявах, докато… — замълча, след това сви рамене. — … докато реша, че си достатъчно пораснала за това. Ето! Вземи го и го прибери на сигурно място, докато решиш да го разгледаш.

Инди повъртя пакета из ръцете си, след това разтвори секретния джоб на ръчната си чанта и го пусна вътре.

— Благодаря ти — каза тя и Джон се наведе да я целуне.

— Винаги помни коя си, Инди — той внимателно прибра една немирна къдрица зад ухото й и тя се усмихна на жеста. — И това, че имаш огромно значение за мен. Знам какво ти казах, но искам да помниш, че винаги, ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. А сега, струва ми се, най-добре ще бъде да отида и да се запозная с твоя млад мъж.

— Той не е „моят млад мъж“, дядо. Той ми е просто приятел!

— Е, добре. Да вървим да се запозная с твоя млад мъж, който не ти е никакъв млад мъж, така да се каже, а просто приятел.

Инди се разсмя:

— Той е там, заедно с Клеър.

Джон се поколеба.

— А, Инди, забравих нещо — отново бръкна в джоба си и този път много внимателно извади една тъмночервена роза. Хвана ревера на сакото й и промуши разцъфналия цвят в илика. — Розата „Джон Бенет“. Носи я с гордост, Инди, тя е прекрасна.

Тя вдигна цветето и вдъхна уханието му.

— Харесваш ли я?

— Обожавам я! — и като обви ръка около раменете на внучката си, Джон преглътна тъгата и тръгна към офиса на „Бритиш Еъруейс“, за да приключат с проверката преди полета й до Делхи.