Мария Барет
Любовно проклятие (24)

Глава двадесет и четвърта

Делхи, 1967 г.

Шива Раи се спусна по стълбите на британското посолство към колата, която го очакваше. Кимна на шофьора, който държеше вратата отворена, и седна на седалката. Беше уморен от цялата история. Опря глава върху кожената тапицерия и затвори очи. Беше намерил това, което му бе необходимо. Беше открил генерал Джон Бенет и мястото, където можеше да се намира бебето, ако, разбира се, беше оживяло.

— Накъде, Шиваджи?

— Към адвоката ми — отговори той, без да отваря очи. — Старата част на града.

Посегна към горния си джоб за документите. Бяха там той въздъхна облекчено. Беше оставил всичко на братовчед си — или поне онова, което беше останало, заедно с дълговете. Сега трябваше да прибере документите, за да не може никой, да ги отвори преди смъртта му. Отново суеверно потупа джоба си.

Беше вече твърде стар и нямаше сила да се заеме с това, но братовчед му — алчен и злонамерен човек, щеше да го направи. Щеше да затвори кръга и да доведе работата докрай. Шива беше сигурен в това и точно затова се беше спрял на него. Той щеше да го направи. Най-после.

Отвори очи и се загледа в широките улици на Ню Делхи — към паметниците и сградите, и се усмихна. Това беше мисъл, която щеше да му позволи да умре спокойно. Можеше да каже, че бе следвал точно своя път.

И то какъв път!

Когато наближиха старата част на Делхи, забеляза, че улиците започнаха да се стесняват, постройките са по-нагъсто и по тротоарите се мяркат хора. Това беше неговата Индия, старата Индия — Индия на честта и безчестието, на справедливостта и отмъщението. Онази Индия, която той познаваше, не беше умряла. Той просто я бе загърбил, докато дойде подходящото време. Беше се погрижил за бъдещето, за да е сигурен, напълно сигурен, че ще бъде погребан в миналото.